Хенрик Сенкевич
Quo vadis (27)

V

От тоя момент тя все по-рядко се мяркаше в общата стая и все по-рядко се доближаваше до леглото му. Но спокойствието й не се връщаше. Тя виждаше, че Виниций я следи с умолителен поглед, че чака всяка нейна дума като благоволение, че страда и не смее да се оплаче, за да не я отблъсне, че тя е неговото здраве и радост, и тогава сърцето й се изпълваше със състрадание. Тя скоро разбра, че колкото повече се стараеше да го избягва, толкова по-голяма жалост я изпълва и чувствата й към него стават по-нежни и по-силни. Спокойствието й я напусна. Понякога си казваше, че трябва да бъде постоянно при него — първо, затова, че божественото учение повелява да плащаме за злото с добро, и, второ, че като разговаря с него, може би ще го привлече към това учение. Съвестта й обаче подсказваше, че се самоизлъгва и че към него я привлича не друго, а неговата, любов и обаяние. Така тя живееше в непрекъснато терзание, което от ден на ден се засилваше. Понякога й се струваше, че е омотана в някаква мрежа, че желае да я разкъса, но все повече и повече се заплита в нея. Най-после трябваше да признае пред себе си, че й е необходимо да го вижда всеки ден, гласът му й беше станал по-мил и тя трябваше да се бори с всички сили с изкушението да остане до леглото му. Когато се доближаваше до него и лицето му светваше, радост изпълваше сърцето й. Веднъж забеляза следи от сълзи по ресниците му и за пръв път в живота си помисли, че тя може да ги изсуши с целувка, а после, изплашена от тая мисъл и изпълнена със самопрезрение, плака през цялата следваща нощ.

Той беше търпелив, сякаш беше се заклел да изтърпи всичко. Когато очите му пламваха от нетърпение, своеволие и гняв, веднага се сдържаше, а после я гледаше с тревога, сякаш искаше от нея прошка. Това още повече засилваше чувството й към него. Тя никога не бе предполагала, че може да бъде обичана така и при тая мисъл се чувстваше и виновна, и щастлива. Виниций също се измени напълно. В разговорите му с Главк имаше по-малко надменност. Често си мислеше, че и този нещастен лекар-роб, и чужденката, старицата Мириам, която го окръжава с толкова грижи, и Крисп, винаги унесен в молитви, и те са хора. Чудеше се на подобни мисли — те обаче го спохождаха. Той обикна Урс, защото с него можеше да разговаря за Лигия; и наистина разговаряше по цели дни. В разказите си исполинът беше неуморим. Оказваше на болния най-обикновени услуги и също се привърза към него. За Виниций Лигия беше все още същество, принадлежащо към друг свят, по-висш, отколкото другите, които я заобикаляха. Той започна да се вглежда в простите и бедни хора — нещо, което никога в живота си не бе вършил — и в тях откриваше черти, достойни за уважение, чието съществуване никога по-рано не беше подозирал.

Не можеше да търпи само Назарий, защото му се струваше, че младият момък се осмелява да обича Лигия. Дълго той сдържаше своето негодувание, но веднъж, когато Назарий донесе на девойката два пъдпъдъка, купени на пазара със спечелени от него пари, у Виниций се пробуди потомъкът на квиритите, за когото чужденецът е по-незначителен и от най-нищожния червей. Като чу Лигия да му благодари, той страшно пребледня, а когато Назарий излезе да донесе вода за птиците, каза:

— Лигия, как можеш да търпиш и да позволяваш да ти поднася подаръци? Нима не знаеш, че гърците наричат сънародниците му еврейски кучета?

— Не зная как ги наричат гърците — отговори тя, — но зная, че Назарий е християнин и мой брат.

Като каза това, го погледна с учудване и скръб, защото вече беше отвикнала от такива негови постъпки. Виниций стисна зъби, за да не й каже, че той би заповядал да набият с пръчки до смърт тоя неин брат или пък би го изпратил на село да копае като компедитус сицилийските му лозя. Но обузда гнева си и се сдържа, а след малко каза:

— Прости ми, Лигия. За мене ти си царска дъщеря и осиновено от Плавций дете.

Той до такава степен надви себе си, че когато Назарий отново влезе в стаята, обеща да му подари, след като се върне във вилата си, няколко пауна или фламинго, които пълнеха градините му.

Лигия разбра колко усилия му струва една такава победа над неговото собствено аз. И колкото по-често той вършеше това, толкова повече сърцето й се привързваше към него. Но заслугата му към Назарий беше по-малка, отколкото тя предполагаше. Виниций можеше да му се разсърди, но не и да ревнува. В неговите очи синът на Мириам не беше нещо повече от куче, при това беше още и дете, което, дори и да обичаше Лигия, обичаше я несъзнателно и покорно. Младият трибун преживя голяма вътрешна борба, за да се примири, макар и мълчаливо, с преклонението на тия хора пред името на Христос и неговото учение. И в душата на Виниций ставаха странни неща. Все пак това беше учението, което изповядваше Лигия, само заради това той беше готов да го признае. После, колкото повече оздравяваше, колкото по-добре си припомняше всичко, което беше станало след оная нощ в Остриан, и всички мисли, появили се в главата му, толкова повече се учудваше на това учение, чиято свръхестествена сила прераждаше човешките души. Той виждаше, че в него има нещо необикновено, нещо което дотогава не е съществувало в света, и чувстваше, че ако то обхване целия свят, ако всели в него любовта и милосърдието си, ще настане навярно епоха, подобна на оная, когато не Юпитер, а Сатурн е управлявал света. Не смееше да се съмнява нито в свръхестествения произход на Христа, нито в неговото възкресение, нито пък в другите чудеса. На очевидците, които разказваха това, можеше да се вярва, защото те толкова се отвращаваха от лъжата, та не можеше да се допусне, че разправят измислици. Най-сетне римският скептицизъм си позволяваше да не вярва в боговете, но вярваше в чудеса. Виниций стоеше пред лицето на някаква чудна загадка, която не умееше да разреши. От друга страна, цялото това учение му се струваше толкова противоречащо на съществуващия ред, толкова неприложимо в живота и толкова безумно, като никое друго. Според него хората в Рим и в целия свят можеха да са лоши, но редът на нещата беше добър. Ако цезарят например беше честен човек, ако сенатът се състоеше не от подли развратници, а от хора като Тразеа, тогава какво повече можеше да се желае? Нали римският свят и римското управление са добри неща, а неравенството между хората — разумно и справедливо. А това учение, според схващанията на Виниций, искаше да разруши всякакъв ред, всякакво управление и да премахне всякакви различия. Какво би станало тогава с римското владичество и римската държава? Беше невъзможно римляните да престанат да господстват или пък да признаят цялото това стадо от подчинени народи за равни на себе си. Това вече не се побираше в главата на патриция. Това учение беше противно на всичките му представи и навици, противно беше на характера му и на схващанията му за живота. Той съвсем не можеше да си представи как би съществувал, ако го приемеше. Страхуваше се от него, учудваше му се, но не можеше да го приеме, защото цялата му натура се потърсваше. Най-после разбра, че то именно го разделя от Лигия и когато мислеше за това, ненавиждаше го от цялата си душа.

Все пак той съзнаваше, че това учение придаваше на Лигия оная изключителна и неизразима хубост, която беше породила в сърцето му не само любов, но и уважение, не само страст, а и обожание, а от Лигия създаде най-скъпото за него същество на света. И тогава отново му се искаше да обича Христа. Ясно разбираше, че трябваше или да го обикне, или да го намрази, но не можеше да остане равнодушен, не можеше. Сякаш две насрещни вълни го тласкаха, двоумеше се, чувствата му се раздвояваха. Той не можеше да избере и свеждаше глава, мълком почиташе тоя неразбираем за него бог само защото беше бог на Лигия.

Лигия виждаше какво става в него: тя виждаше как той се пречупва, виждаше как природата му отхвърляше това учение и ако, от една страна, това страшно я измъчваше, от друга, чувствата и на състрадание, на милост и благодарност към онова мълчаливо уважение, което той проявяваше към Христа, привличаха сърцето й с непреодолима сила. Тя си спомни за Помпония Грецина и за Авъл. За Помпония извор на непрестанна тъга и непресъхващи сълзи беше мисълта, че след смъртта не ще срещне Авъл. Сега Лигия разбираше по-добре тая скръб и тая болка. И тя бе намерила скъпо същество, но ги очакваше вечна разлъка. Наистина понякога се самоизмамваше, че душата му все още ще се разтвори за Христовата правда, но тия илюзии не продължиха много. Тя вече го познаваше и го разбираше твърде добре. Виниций — християнин! Тези две понятия не можеха да се поберат заедно в нейната неопитна глава. Щом разсъдливият и уравновесен Авъл не стана християнин под влияние на мъдрата и добродетелна Помпония, как можеше тогава Виниций да стане? На тоя въпрос отговор нямаше или по-скоро имаше само един: за Виниций нямаше нито надежда, нито спасение.

Лигия забеляза с уплаха, че гибелната присъда, която виси над него, вместо да я отблъсва, прави го още по-скъп за нея поради непреодолимото чувство на състрадание. Понякога я обхващаше желание да говори с него искрено за тъмното му бъдеще. Но веднъж, когато седна при него и му каза, че вън от християнското учение няма живот, той се привдигна на здравата си ръка, защото вече имаше повече сили, сложи главата си на коленете й и каза: „Ти си животът!“ Тогава дъхът замря в гърдите й и самообладанието я напусна и някакъв трепет на наслада я прониза от краката до главата. Хвана главата му за слепите очи и се помъчи да го изправи, но самата тя така се наведе към него, че с устни докосна косите му — и един миг те останаха така упоени, като се бореха със себе си и любовта, която ги тласкаше един към друг.

Най-после Лигия стана и избяга, почувствала огън в кръвта си и замайване. Това беше последната капка, от която преля препълнената чаша. Виниций не се досещаше колко скъпо ще заплати за тоя щастлив миг, но Лигия разбра, че сега самата тя се нуждае от спасение. Следващата нощ тя прекара в безсъние, в сълзи и молитви, със съзнанието, че не е достойна да се моли и че не може да бъде чута. На другата сутрин излезе рано от кубикулума, повика Крисп в градинската беседка, покрита с бръшлян и повехнал повет, разкри му цялата си душа и го помоли да й разреши да напусне дома на Мириам, защото сама не вярва вече на себе си и не може да победи в сърцето си любовта към Виниций.

Старият Крисп, винаги унесен в религиозен екстаз, се съгласи да напуснат дома на Мириам, но не намери думи да прости нейната греховна според него любов. При мисълта, че Лигия, която той покровителстваше от момента на бягството й, която беше обикнал и утвърдил във вярата и на която до тоя момент гледаше като на бяла лилия, израсла на почвата на християнското учение, неопорочена от нито едно земно дихание, е намерила място в душата си за друга любов освен небесната, сърцето му се изпълни с негодувание. Дотогава той вярваше, че никъде по света в чест на Христа не е туптяло по-чисто сърце. Искаше да му я принесе в жертва като бисер, като скъпоценност и като скъпа творба на неговите, на Крисп, ръце, но изпитаното разочарование го изпълни с учудване и горчивина.

— Иди и моли бога да ти прости греха — каза й мрачно той. — Бягай, докато злият дух, който те е съблазнил, не те е довел до пълно падение и докато не си се отрекла от Спасителя. Бог умря на кръста за тебе, за да изкупи душата ти със собствената си кръв, но ти предпочете да обикнеш оня, който искаше да те направи своя наложница. Бог те спаси от ръцете му с чудо, а ти разтвори сърцето си за нечистата страст и обикна сина на мрака. Та кой е той? Приятел и слуга на антихриста, съучастник в разврата и престъпленията му. Къде ще те заведе, ако не в оная пропаст и в оня Содом, в който самият той живее и който бог ще унищожи с пламъка на своя гняв? Аз пък ти казвам: по-добре да беше умряла, по-добре стените на тоя дом да се бяха сринали върху главата ти, отколкото тая змия да пропълзи в гърдите ти и да ги оскверни с отровата на своята греховност.

Той се увличаше все повече, защото грехът на Лигия го изпълни не само с гняв, но и с отвращение и презрение към човешката природа, и главно към женската, която и християнското учение дори не можа да предпази от Евината слабост. За него нямаше значение, че девойката е останала още чиста, че искаше да бяга от тая любов и че съкрушена и изпълнена със скръб, се разкайваше. Крисп искаше да създаде от нея ангел и да я издигне във висините, където съществува само любовта към Христа, а тя беше се влюбила в тоя августиан! Тая мисъл изпълваше сърцето му с отвращение, засилено от чувството на разочарование и излъгана надежда. Не! Това той не можеше да й прости! Думи на възмущение пареха устните му като разжарени въглени; той все още се бореше със себе си, за да не ги каже, и само размахваше сухите си ръце над изплашената девойка. Лигия се чувстваше виновна, но не толкова много. Тя даже смяташе, че отдалечаването й от дома на Мириам за нея ще бъде победа над изкушението и ще намали вината й. Крисп я унищожи, посочи й цялото нищожество и низост на душата й, което тя дотогава не подозираше. Тя дори мислеше, че старият презвитер, който от момента на бягството й от Палатин беше за нея като баща, поне малко ще се смили над нея, ще я утеши, ободри и подкрепи.

— Бог ще ти прости моите излъгани надежди и моята скръб — каза той, — но ти измами и Спасителя, защото си потънала в блато, чиито изпарения са отровили душата ти. Можеше да я принесеш в жертва на Христа като скъп съсъд и да му кажеш: „Господи, изпълни я с милост!“, а предпочете тя да служи на злия дух. Нека бог ти прости и нека се смили над теб, защото аз, докато не изтръгнеш змията… аз, който те считах за избраница.

Но той изведнъж млъкна, защото забеляза, че не бяха сами.

През повехналия повет, през зеления лете и зиме бръшлян той видя двама души, единият от които беше апостол Петър. Другия не можа да познае веднага, понеже плащ от дебел плат, наричан цилициус, закриваше част от лицето му. За миг на Крисп се стори, че това е Хилон.

Щом чуха високия глас на Крисп, те влязоха в беседката и седнаха на каменната скамейка. Тогава спътникът на Петър откри мършавото си лице и плешивата си глава, покрита отстрани с къдрави коси, лице със зачервени клепачи и с гърбав нос, грозно и заедно с това вдъхновено лице, в което Крисп позна чертите на Павел от Тарс.

Лигия падна на колене, отчаяно прегърна с ръце краката на Петър, притисна измъчената си глава до гънките на плаща му и остана така, в мълчание. А Петър каза:

— Мир на душите ви!

Гледайки детето в краката си, Петър попита какво се е случило. Тогава Крисп започна да разказва всичко, което му призна Лигия — за греховната й любов, за желанието й да избяга от дома на Мириам и за скръбта си, че душата, която той искаше да принесе в жертва на Христа чиста като сълза, сега е опетнена от земното чувство към участника във всички престъпления, в които е потънал езическият свят и които зовяха за божие отмъщение.

Докато той разказваше, Лигия прегръщаше все по-силно краката на апостола, сякаш искаше да намери убежище и да изпроси поне малко милост.

Апостолът го изслуша докрай, наведе се и сложи сбръчканата си от старост ръка на главата й, а след това вдигна очи към стария свещеник и рече:

— Крисп, нима не си чувал, че нашият любим Учител беше в Кана на сватбата и там благослови любовта между мъжа и жената?

Крисп отпусна ръце и погледна с учудване говорещия апостол, без да може да каже нито дума.

Апостолът помълча малко и отново запита:

— Крисп, нима мислиш, че Христос, който позволи на Мария Магдалина да лежи в нозете му и който прости на блудницата, би се отвърнал от това чисто като полска лилия дете?

Разплакана, Лигия още по-силно се притисна към нозете му, защото разбра, че ненапразно дири при него прибежище. Апостолът вдигна обляното й в сълзи лице и каза:

— Докато очите на оня, когото обичаш, не се отворят за светлината на истината, избягвай го, за да не те въведе в грях, но се моли за него и знай, че няма вина в твоята любов. А това, че искаш да се предпазиш от съблазън, ще ти бъде зачетено. Не се грижи и не плачи, защото аз ти казвам, че милостта на Спасителя не те е изоставила и молитвите ти ще бъдат чути, а след скърбите ще дойдат радостни дни.

Като каза това, той сложи двете си ръце върху косите й, вдигна очи и я благослови. От лицето му грееше неземна благост.

Съкрушеният Крисп започна покорно да се оправдава.

— Сгреших против милосърдието — каза той, — но аз мислех, че като е допуснала в сърцето си земна любов, тя се е отрекла от Христа…

Но Петър отговори:

— Три пъти се отрекох от него и все пак той ми прости и ми поръча да паса стадото му.

— … и за това — завърши Крисп, — че Виниций е августианин…

— Христос е обръщал и по-твърди сърца — отвърна Петър.

А Павел от Тарс, който дотогава мълчеше, сложи ръка на гърдите си и сочейки себе си, каза:

— Аз преследвах и предавах на смърт Христовите служители. Когато убиха Стефан, аз пазех дрехите на тия, които хвърляха камъни върху него; аз исках да изкореня истината навсякъде, където е стъпвал човешки крак, но бог ме е предопределил да я проповядвам вредом по света. Проповядвах я в Юдея, в Гърция, по островите, проповядвах я и в оня безбожен град, където за пръв път живях като затворник. А сега, когато Петър, моят наставник, ме повика, ще вляза в тоя дом, за да склоня тая горда глава към нозете Христови и да посея зърното в тази камениста почва, която бог ще направи плодородна, за да му даде обилна жетва.

Той стана. В тоя миг този дребен и прегърбен човек се стори на Крисп такъв, какъвто беше в действителност, тоест исполин, който ще разтърси света из основи и ще завладее народите и земята.