Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Quo vadis, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 106 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
stomart (2008)
Корекция
ira999 (2009)

Издание:

Хенрик Сенкевич. Quo vadis

„Народна култура“, София, 1980

Редактор: Иван Голев

Przelozyli z polskiego A. Ganczewa-Zografowa, K. Kujew i L. Andrejczin

 

Henryk Sienklewicz. Quo vadis

PIW, Warszawa, 1968

 

 

Издание:

Автор: Хенрик Сенкевич

Заглавие: Quo vadis

Преводач: Анастасия Ганчева-Зографова; Кую Куев; Любомир Андрейчин

Език, от който е преведено: полски

Издание: второ

Издател: Народна култура

Град на издателя: София

Година на издаване: 1980

Тип: роман

Националност: полска (не е указано)

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5802

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Quo vadis (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа. За други значения вижте Quo vadis (пояснение).

Quo vadis
Quo vadis
Други именаКамо грядеши
АвторХенрик Сенкевич
Създаване
Първо издание1895 г.
Полша
Оригинален езикПолски
ВидРоман

Издателство в България„Народна култура“, 1971 г.
ПреводачАнастасия Ганчева-Зографова,
Куйо М. Куев,
Любомир Андрейчин
Quo vadis в Общомедия

Quo vadis (на полски: Powieść z czasów Nerona; от латински – „Къде отиваш“) е исторически роман на полския писател Хенрик Сенкевич от 1895 г. Заглавието е заимствано от житието на Симон Петър, който напускайки Рим, среща Христос и го пита: „Господи, къде отиваш?“. След като Христос отговаря, че се връща в Рим, за да бъде разпънат отново на кръста, Петър се отказва да напусне Рим и се връща, за да приеме мъченическата смърт.

Действието се развива в античен Рим, около 64 г., по времето на император Нерон. Това е изключителната история за падението на една от най-великите империи, за разврата и падението на ценностите, но и за спасението (в лицето на новата християнска вяра).

Главни действащи лица са: император Нерон, Петроний, Виниций, Лигия.

Романът носи на Хенрик Сенкевич Нобелова награда за литература през 1905 г.

Сюжет

Младият августианин Марк Виниций се влюбва в Лигия, дъщеря на вожда на едно от варварските племена, граничещи на север с Римската империя. Тя е изпратена като заложница в Рим като гаранция за мир като съвсем малко момиче и е израснала в дома на Авъл Плавций, бивш римски военачалник. Жената на Плавций – Помпония Грецина, е тайна християнка и възпитава Лигия в духа на новото учение. Виниций е влюбен до полуда и иска на всяка цена да има Лигия. Чичо му Петроний, влиятелен патриций, ползващ се с доверието и приятелството на Нерон, успява да уреди насилственото преместване на Лигия в дома на Виниций. Лигия, въпреки че също е тайно влюбена във Виниций, не желае да напуска дома на Плавций и да става наложница на младия патриций заради християнската си вяра. Тя успява да избяга от Виниций и се скрива в един от бедните римски квартали заедно с верния си слуга Урс. Отчаяният Виниций успява да я намери след дълго търсене, но силният Урс го наранява сериозно. Въпреки всичко лошо, сторено от Виниций в безумното му търсене, християните го приемат приятелски и го лекуват дълго време, водени от филантропичните си възгледи. Младият августианин е силно впечатлен от новото учение, проповядващо мир, любов и обич към враговете, непознати на неговото войнишко сърце. В бедната колиба, където е лекуван, живеят Лигия, Урс и Апостол Петър, един от учениците на Христос, който запленява душата на Виниций с думите си, кръщава го и благославя любовта на младия патриций и Лигия.

Безгранично щастлив, Виниций отива по задължение заедно с императора в Анций, градче близо да Рим. Цезарят, за когото са по-важни музиката и изкуството, отколкото римския народ и държавата, желае да бъде велик артист и да остави диря в историята, задминавайки Омир, Вергилий и Орфей.

„Факлите на Нерон“, репродукция на картина на Хенри Семирадски, 1882

Докато Виниций заедно със свитата на Нерон е в Анций, в Рим избухва страшен пожар. Понася се слух, че императорът, търсейки поетично вдъхновение, е запалил града. Виниций веднага заминава за Рим. В пламъците на пожара младият августианин търси отчаяно Лигия и я намира в християнската общност, приютила се край града след чудовищното бедствие. Императорът, уплашен от надигащото се народно недоволство, стоварва вината за подпалването на пожара върху християните. Почти всички християни са заловени и пратени в римските затвори, очаквайки още по-страшна съдба. Нерон организира невиждани дотогава зрелища, за да угоди на римската тълпа, която се ръководи от максимата „Хляб и зрелища“. На арените в специално построени амфитеатри християните са разкъсвани от диви животни, разпъвани на кръст, избивани от гладиаторите и запалвани като факли. Христовите слуги посрещат смъртта безстрашно и смело, мислейки единствено за мъките на Агнеца и очакващия ги след мъченическата смърт живот. По-голямята част от християните в Рим са избити, а Лигия лежи в Мамертинската тъмница заедно с верния си слуга Урс. Жестокият император подготвя страшно зрелище: на арената Лигия е завързана за огромен бик, а Урс трябва да го пребори, за да я спаси. Пред любопитните погледи на римския народ и пред ужасения взор на Виниций се разиграва епична битка. Огромният лигиец хваща бика за рогата и след титанична болба успява да убие бика с голи ръце и да спаси Лигия. Римският народ е възхитен, а Нерон е принуден да освободи Лигия пряко волята си. Двамата влюбени заминават за Сицилия, където да бъдат в безопасност.

Нерон продължава да преследва християните, а след като разкрива заговора на Пизон, екзекутира голям брой влиятелни патриции. Самият Петроний е принуден да се самоубие. Над апостолите Петър и Павел от Тарс надвисва голяма опасност. Петър решава да избяга от Рим, за да се спаси от сигурна смърт. Но по пътя среща ослепително видение – неговият учител Исус Христос. Петър Го пита: „Quo vadis, Domine“ („Къде отиваш, Господи?“). Исус му казва, че отива в Рим, за да бъде разпнат втори път, понеже след бягството на Петър няма кой да пасе божието стадо. Тогава апостолът решава да се върне в Рим. След няколко дена е разпънат на кръст на Ватиканския хълм, а над лобното му място днес се издига катедралата, носеща неговото име. Апостол Павел също загива мъченически за Христовата вяра.

Но заедно с хилядите мъченици започва да загива и управлението на Нерон. Народното недоволство се изражда в бунт на галските и испанските легиони под предводителството на Галба, а императорът е принуден да бяга. За да не бъде заловен от преследвачите си, той се самоубива.

Край на разкриващата сюжета част.

Герои

В романа се появяват:

  • Августианци – най-близките хора от кръга на император Нерон (съветници).
  • Патриции – могъщи римски семейства в сената, заемат най-високите длъжности, участват във военни експедиции.
  • Римски граждани – свободни хора, но не особено богати (търговци, занаятчии, а също и свободни бедни).
  • Роби – често военнопленници, нямат права, сред тях се открояват гладиаторите.

Исторически герои[1]

  • Клавдия Акте – освободена робиня и любовница на Нерон, тя погребва тялото на императора.
  • Авъл Плавций – консул, управител на Панония и на Британия, съпруг на Помпония Грецина.
  • Лукан – поет, племенник на Сенека, близък спътник на Нерон. Участва в заговора на Пизон, за което е осъден на смърт и се самоубива.
  • Нерон – римски император, управлявал в годините 54 – 68. През 65 г. той брутално потушава заговора на Пизон срещу себе си. Той се самоубива във вилата на освободения Фаон.
  • Св. Апостол Павел
  • Петроний – elegantiae arbiter, учител по добър вкус, римски патриций, обект на завист на Тигелин, замесен в заговора на Пизон, се самоубива. В творчеството на Сенкевич той е чичо на Марк Виниций, епикуреец, естет и отказва да участва в сюжета.
  • Св. Апостол Петър
  • Пизон – консул, през 65 г. водач на заговора срещу Нерон.
  • Помпония Грецина – съпруга на Авл Плавций, според съобщението Тацит всъщност е бил изправен пред съда от съпруг поради подозрение в изповядване на чуждестранно суеверие.
  • Попея Сабина – втората съпруга на Нерон, също негова жертва – умира по време на втората си бременност, изритана от императора.
  • Луций Аней Сенека – поет, писател, римски философ стоик, бивш учител на Нерон. Участник в заговора на Пизон, той се самоубива.
  • Тигелин – преториански префект, верен поддръжник на Нерон, съперник на Петроний за благосклонността на императора.
  • Веспасиан – по-късно римски император, управител на Африка по времето на Нерон. Той се прочува с това, че дреме по време на представленията на императора, за което изпада в немилост[2].
  • Вестин – консул, първата му съпруга е Стацилия Месалина, първоначално една от най-близките приятелки на Нерон, след това убита от него.

Измислени герои

  • Марк Виниций – римски патриций, военен трибун. Влюбва се в Лигия и става християнин под нейното влияние.
  • Лигия (Калина) – дъщеря на предводителя на варварското племе лигии, заложник в Рим, отгледана от Авъл Плавций и Помпония Грецина. Християнка, обичана от Марк Виниций. Тя обаче отказва да стане любовница на Виниций и бяга с помощта на Урс. Благодарение на нея младият патриций претърпява трансформация, ставайки християнин. Тогава Лигия се съгласява да се омъжи за него.
  • Урс – след кръщението си Урбан. Той служи на майката на Лигия, след смъртта ѝ обещава да защити дъщеря ѝ. Характеризира се с огромна физическа сила.
  • Главк – от гръцки произход, лекар, християнин.
  • Крисп – фанатичен християнин, много радикален, умира на кръст по време на игри.
  • Юнис – робиня и любовница на Петроний, избира смъртта чрез самоубийство с любимия си, вместо освобождение и живот сред неговите богатства.
  • Хилон Хилониди – гръцки философ. Живее от обучение на случайни хора и измами. Гладен е за пари – дава християни на Нерон за работа и злато, преди това е продал семейство Главк в робство. Той се обръща в края на романа (повлиян от отношението на Главк, умиращ на кръста).
  • Германин Гуло – роб, възпитател и учител на Марк Виниций.

Източници

  1. E. Jastrzębowska, Rzym w czasach „Quo vadis”, Warszawa: Prószyński i S-ka, 2001, s. 115 – 122.
  2. A. Krawczuk, Poczet cesarzy rzymskich – pryncypat, Iskry, 1996, s. 109 – 110.

Външни препратки

VII

Петроний си отиде в къщи, а Нерон и Тигелин минаха в атриума на Попея, където ги чакаха хората, с които префектът беше разговарял преди.

Там бяха двама еврейски „рави“ от Задтибрието, облечени в дълги тържествени одежди и с митри на главите, един млад писар, техен помощник, и Хилон. Като видяха цезаря, духовните лица пребледняха от вълнение, вдигнаха ръце на височината на раменете си и наведоха глави.

— Привет на тебе, монархо над монарсите и царю над царете — каза по-старият, — привет на тебе, владико на земята, цезарю и покровителю на избрания народ, лъв сред хората, чието владичество е като слънчева светлина и като ливански кедър, и като извор, и като палма, и като балсам йерихонски!…

— Вие не ме наричате бог? — попита цезарят.

Свещениците пребледняха още повече; по-старият отново заговори:

— Твоите думи, господарю, са сладки като плода на лозата, като узряла смокиня, защото Йехова е изпълнил с доброта сърцето ти. Обаче предшественикът на твоя баща, цезарят Гай, беше жесток човек и все пак нашите пратеници не го наричаха бог, предпочитайки смъртта пред нарушението на Писанието.

— И Калигула заповяда да ги хвърлят на лъвовете?

— Не, господарю, цезарят Гай се уплаши от гнева на Йехова.

И те изправиха глави, защото името на могъщия Йехова им вдъхна решителност. Сигурни в неговата мощ, те гледаха вече по-смело в очите Нерон.

— Обвинявате ли християните, че са запалили Рим? — попита цезарят.

— Ние, господарю, ги обвиняваме само в това, че са неприятели на Писанието, неприятели на човешкия род, неприятели на Рим и твои неприятели и че отдавна още са заплашвали града и света с огън. Останалото ще ти разкаже този човек, чиято уста не ще се оскверни с лъжа, защото в жилите на майка му е текла кръвта на избрания народ.

Нерон се обърна към Хилон:

— Кой си ти?

— Твой почитател, о, Озирис, и беден стоик.

— Аз мразя стоиците — каза Нерон, — мразя Тразеа, мразя Музоний и Корнут. Отвратителна ми е тяхната реч, тяхното презрение към изкуството, доброволната им мизерия и нечистоплътност.

— Господарю, твоят учител Сенека има хиляда маси от лимоново дърво. Пожелай само и аз ще имам два пъти повече. Аз съм стоик по неволя. Украси, о лъчезарни, моя стоицизъм с венец от рози и сложи пред него съд с вино и той ще пее Анакреоновите песни тъй, че ще заглуши всичките епикурейци.

Нерон, комуто допадна епитетът „лъчезарни“, се усмихна и каза:

— Харесваш ми!

— Този човек струва толкова злато, колкото сам тежи — извика Тигелин.

А Хилон отговори:

— Прибави, господарю, към моето тегло и твоята щедрост, защото иначе вятърът ще отнесе наградата ми.

— Наистина, не си по-тежък от Вителий — намеси се цезарят.

— Уви, сребролъки[19], моето остроумие не е от олово.

— Виждам, че твоето учение не ти забранява да ме наричаш бог?

— О, безсмъртни, моето учение е в тебе: християните богохулстваха срещу това учение и затова ги намразих.

— Какво знаеш за християните?

— Ще ми позволиш ли да плача, божествени?

— Не — каза Нерон, — това ме отегчава.

— И трижди си прав, защото очите, които са те видели, трябва веднъж завинаги да се изсушат от сълзите. Господарю, пази ме от неприятелите ми.

— Говори за християните — каза Попея с нетърпение в гласа.

— Ще бъде, както ти заповядаш, Изида — отговори Хилон. — От младини съм се посветил на философията и търсех истината. Търсих я у старите божествени мъдреци и в Атинската академия, и в Александрийския Серапеум. Когато чух за християните, помислих, че това е някаква нова школа, в която ще мога да намеря зрънце истина, и се запознах с тях за мое нещастие! Първият християнин, с когото ме сближи злата съдба, беше Главк, лекар в Неапол. От него именно узнах по-сетне, че те почитат някакъв Христос, който им обещал да изтреби всички хора и да унищожи всички градове на земята, а тях да остави, ако му помогнат да изтреби потомците на Девкалион. Затова, о господарю, те мразят хората, затова тровят кладенците, затова на своите сборища бълват проклятия срещу Рим и върху всички храмове, в които отдаваме почит на нашите богове. Христос бил разпнат на кръст, но им обещал, че когато Рим бъде унищожен от огън, ще дойде втори път на тоя свят и ще им даде властта над земята.

— Сега народът ще разбере защо е бил изгорен Рим — прекъсна го Тигелин.

— Мнозина вече разбират, господарю — отговори Хилон, — защото ходя по градините, по Марсово поле и поучавам. Но ако благоволите да ме изслушате докрай, ще разберете какви са поводите за отмъщение. Лекарят Главк не се издаваше отначало пред мен, че тяхното учение налага омраза към хората. Напротив, казваше ми, че Христос е добро божество и че основа на учението му е любовта. Моето чувствително сърце не можеше да се противопостави на такива истини и аз обикнах Главк и се отнесох с доверие към него. Делях с него залъка си, всеки грош и знаеш ли, господарю, как ми се отплати той? По пътя от Неапол за Рим ме мушна с нож, а жена ми, моята хубава и млада Береника, продаде на търговците на роби. О, ако Софокъл знаеше моята история… Но какво говоря! Тоя, който ме слуша сега, е по-добър от Софокъл.

— Нещастният човек! — каза Попея.

— Не е нещастен оня, който е видял лицето на Афродита, господарке, а аз го виждам в тоя миг. Тогава търсех утеха във философията. Като дойдох в Рим, помъчих се да се добера до християнските старейшини, за да искам наказанието на Главк. Мислех, че ще го принудят да върне жена ми… Запознах се с техния първосвещеник и с друг един на име Павел, който беше тук затворен, но после го освободиха, запознах се със сина на Зеведей, с Лин и Клет и с много други. Зная къде живееха преди пожара, зная къде се събират, мога да посоча едно подземие на Ватиканския хълм и едни гробища оттатък Номентанската врата, където извършват своите гнусни обреди. Видях там апостол Петър, видях Главк, като убиваше деца, за да има апостолът с какво да поръсва главите на присъстващите, видях и Лигия, възпитаницата на Помпония Грецина, която се хвалеше, че като не е могла да донесе детска кръв, донася все пак смъртта на едно дете, защото урочасала малката Августа, твоята дъщеря, о, Озирис, и твоята, о, Изида!

— Чуваш ли, цезарю? — каза Попея.

— Как е възможно това? — извика Нерон.

— Можех да простя неправдите им към мене, но като чух какво е сторено на вас, исках с нож да я пробода. За съжаление попречи ми благородният Виниций, който я обича.

— Виниций? Та нали тя избяга от него?

— Тя избяга, но той я търсеше, защото не можеше да живее без нея. Срещу жалко възнаграждение му помагах да я търси и аз именно му посочих къщата, където тя живееше сред християните в Задтибрието. Отидохме там заедно, а с нас и твоят атлет Кротон, когото благородният Виниций беше наел за охрана. Но Урс, робът на Лигия, удуши Кротон. Той е човек със страшна сила, о господарю, който може да извие врата на бик тъй лесно, както друг би откъснал макова главичка. Затова Авъл и Помпония го обичаха.

— Кълна се в Херкулес! — рече Нерон. — Оня смъртен, който е удушил Кротон, е достоен да бъде поставена статуята му на Форума. Но ти се лъжеш или измисляш, старче, защото Кротон беше убит от Виниций с нож.

— Ето как хората лъжат боговете. О, господарю, аз сам видях как Кротоновите ребра се трошаха в ръцете на Урс, който повали след това и Виниций. Щеше да го убие, ако не беше Лигия. Виниций боледува дълго след това, но те се грижеха за него, като се надяваха, че заради любовта си ще стане християнин. И наистина той стана християнин.

— Виниций?

— А може би и Петроний? — попита живо Тигелин.

Хилон почна да се свива, да трие ръце и рече:

— Удивлява ме прозорливостта ти, господарю! О… възможно е! Твърде е възможно!

— Сега разбирам защо той защищаваше тъй християните.

Но Нерон се разсмя.

— Петроний християнин!… Петроний враг на живота и насладата! Не бъдете глупави и не искайте да вярвам това, защото тогава няма да вярвам на нищо.

— Но благородният Виниций стана християнин, господарю. Кълна се в сиянието, което се излъчва от тебе, че казвам истината и че нищо не ме изпълва с такова отвращение както лъжата. Помпония е християнка, малкият Авъл е християнин, и Лигия, и Виниций. Служих му вярно, но той за награда заповяда да ме набият — така пожела Главк, макар че съм стар, а бях болен и гладен. И се заклех в Хадес, че няма да забравя това. О, господарю, отмъсти им заради обидите, които ми нанесоха, а аз ще ви предам апостол Петър, и Лин, и Клет, и Главк, и Крисп, това са самите старейшини, и Лигия, и Урс, ще ви посоча стотици и хиляди от тях, ще покажа местата, където се молят, гробищата. Всичките ваши затвори няма да ги поберат!… Без мен не бихте могли да ги намерите! Досега съм търсил утеха само във философията, сега нека я намеря в милостите, които ще се излеят върху мене… Стар съм, но не познах радост в живота, нека си почина.

— Искаш да бъдеш стоик пред пълно блюдо — каза Нерон.

— Който ти прави услуга, ще има винаги пълно блюдо.

— Не се лъжеш, философе.

Но Попея не беше престанала да мисли за своите неприятели. Увлечението по Виниций беше наистина по-скоро мимолетно желание, породено под влияние на ревността, гнева и обиденото самолюбие. И все пак студенината на младия патриций я засегна дълбоко и изпълни сърцето й с жестока обида. Самият факт, че той се осмели да постави друга над нея, й се струваше провинение, за което тя трябваше да отмъсти. Колкото за Лигия, Попея беше я намразила от първия миг, когато беше я разтревожила красотата на тази северна лилия. Петроний, който говореше за твърде тесните бедра на девойката, можеше да внуши каквото иска на цезаря, но не и на Августа. Опитната Попея беше разбрала от пръв поглед, че в целия Рим само Лигия може да й съперничи и даже да я победи. И от тази минута тя се бе заклела да я погуби.

— Господарю — каза тя, — отмъсти за детето ни!

— Побързайте! — извика Хилон. — Побързайте! Иначе Виниций ще я укрие. Аз ще покажа къщата, където те се върнаха след пожара.

— Ще ти дам десет души и върви веднага — рече Тигелин.

— Господарю! Ти не си видял Кротон в ръцете на Урс: ако дадеш петдесет души, ще покажа само отдалече, къщата. Но ако не затворите и Виниций, загубен съм.

Тигелин погледна Нерон.

— Няма ли да е добре, о божествени, да се справим наведнъж и с вуйчото, и с племенника?

Нерон помисли малко и отговори:

— Не, не сега!… Хората не биха повярвали, ако някой поиска да им внуши, че Петроний, Виниций и Помпония Грецина са подпалили Рим. Те имаха твърде красиви къщи… Сега са потребни други жертви, а на онези ще дойде ред по-късно.

— Тогава дай ми, господарю, войници да ме пазят — каза Хилон.

— Тигелин ще се погрижи за това.

— Засега ще живееш при мен — каза префектът.

По лицето на Хилон се изписа радост.

— Ще ги издам всичките! Само бързайте! Бързайте! — викаше той с пресипнал глас.

Бележки

[19] Постоянен епитет на Аполон в Омировия епос.