Хенрик Сенкевич
Quo vadis (14)

XIV

През следващите няколко дни Хилон не се появи никакъв. Виниций, който, откакто бе узнал от Актея, че Лигия го обичала, сто пъти по-силно жадуваше да я намери, започна сега и сам да я търси, защото не искаше, а и не можеше да отиде да иска помощ от цезаря, който бе обхванат от тревога за здравето на малката Августа.

Не помогнаха обаче нито жертвите, принасяни в храмовете, нито молитвите и оброците. Безсилни се оказаха както лекарското изкуство, така и различните чародейски средства, до които стигнаха накрая. След една седмица детето умря. Целият дворец в Рим потъна в траур. Цезарят, който при раждането на детето лудееше от радост, сега лудееше от отчаяние и като се затвори в покоите си, два дни не приемаше никаква храна и въпреки че дворецът гъмжеше от тълпи сенатори и августиани, които бързаха да засвидетелстват своята скръб и съчувствие, той не искаше да види никого. Сенатът се събра извънредно и умрялото дете бе провъзгласено за богиня; решиха да й се издигне храм и да се постави отделен жрец. В другите храмове принасяха нови жертви в памет на починалата, отливаха нейните статуи от драгоценни метали, а погребението й беше небивало тържествено, на него народът се удивляваше на невъздържаната скръб на цезаря, плачеше заедно с него, протягаше ръце за подаръци, но преди всичко се забавляваше с необикновеното зрелище.

Тази смърт безпокоеше Петроний. Знаеше се в целия Рим, че Попея я приписва на магия. След нея това повтаряха и лекарите, които така можеха да оправдаят безплодните си усилия, и жреците, чиито жертвоприношения се бяха оказали безсилни, и баячите, които трепереха за живота си, и народът. Петроний сега беше доволен, че Лигия бе побягнала; но понеже не желаеше зло на Авъл, а желаеше добро и на себе си, и на Виниций, то когато свалиха кипариса, забит в знак на жалейка пред Палатин, той отиде на приема, даван за сенаторите и августианите, за да провери доколко Нерон се е поддал на слуха за магията и да предотврати последиците.

Познавайки добре Нерон, той допускаше, че цезарят дори и да не е повярвал, че е имало магия, ще се престори, че вярва, за да измами собствената си болка и за да си отмъсти някому, а най-после и за да унищожи предположението, че боговете започват да го наказват за злодеянията му. Петроний не мислеше, че цезарят, е способен да обича истински и дълбоко дори и собственото си дете; при все че цезарят обичаше горещо детето, Петроний беше уверен, че ще преувеличава своята скръб. И не се излъга. Нерон слушаше утешенията на сенатори и пълководци с каменно лице, с очи, приковани в една точка, и виждаше се, че дори и да страда истински, в същото време мисли за това какво впечатление прави неговата болка на присъстващите, позираше като втора Ниобея и разиграваше родителска скръб така, както би играл актьор на сцената. Освен това не можеше да издържа в позата на няма вкаменена болка, а правеше от време на време жестове, като че ли посипва главата си с прах от земята, и понякога глухо стенеше. Щом видя Петроний, спусна се към него и с трагически глас започна да вика така, че да могат всички да го чуят:

— Eheu!… И ти си виновен за нейната смърт! По твой съвет влезе злият дух, който с един поглед изсмука живота от нейните гърди… Горко ми! По-добре очите ми да не гледат светлината на Хелиос. Горко ми! Eheu! Eheu!…

И гласът му, издигайки се все повече, се превърна в отчаян вик. Но Петроний в същия момент реши да заложи всичко на едно хвърляне на зара и като протегна ръка, издърпа бързо копринената кърпа, която Нерон винаги носеше на шията си, и я сложи върху устата му.

— Господарю! — каза той авторитетно. — Изгори Рим и света от болка, но запази ни своя глас!

Смаяха се околните, смая се за миг и самият Нерон, единствен само Петроний остана невъзмутим. Той отлично знаеше какво прави. Той много добре помнеше, че Терпнос и Диодор бяха получили заповед да затулват устата на цезаря, в случай че той, говорейки прекалено високо, би го изложил на риск.

— Цезарю — продължи Петроний със същата сериозност и тъга, — претърпяхме неизмерима загуба, нека поне тази съкровищница на утехата ни остане!

Лицето на Нерон потрепера и след миг от очите му потекоха сълзи. Изведнъж той опря ръце на раменете на Петроний и като сложи глава на гърдите му, зарида:

— Ти единствен от всички помисли за това, ти единствен, Петроний! Ти единствен!

Тигелин позеленя от завист. А Петроний казваше:

— Замини за Анций! Там тя дойде на тоя свят, там бликна за тебе радостта, там ще се влее в сърцето ти успокоението. Нека морският въздух освежи твоето божествено гърло, нека твоята гръд вдъхне солената влага. Ние, верните, ще тръгнем навсякъде след тебе и докато успокояваме твоята болка о приятелството си, ти ще ни утешиш със своята песен.

— Да — отговори нажалено Нерон, — ще напиша химн в нейна чест и музика за него.

— А след това ще потърсиш топло слънце в Байе.

— А после забрава в Гърция.

— В отечеството на поезията и песента!

Каменното, мрачно настроение постепенно почна да се разсейва, както се разсейват облаци, заслонили слънцето, и започна разговор, сякаш изпълнен все още с тъга, но оживен от плановете за бъдещето, за пътуването, за представленията с участието на Нерон и дори за приемите, каквито се налагаше да има по случай пристигането на Тиридат, цар на Армения. Тигелин наистина се опита пак да спомене за магиите, но Петроний, сигурен вече, че е спечелил играта, прие смело предизвикателството.

— Тигелин — каза той, — смяташ ли, че магии имат власт над боговете?

— Сам цезарят говореше за тях — отговори придворният ласкател.

— Болката говореше, не цезарят. Но какво мислиш ти?

— Боговете са твърде могъщи, за да бъдат омагьосани.

— Нима ти отричаш божествеността на цезаря и неговото семейство?

— Peractum est! — изръмжа стоящият наблизо Еприй Марцел, повтаряйки вика, който надава тълпата, когато гладиаторът на арената получи такъв удар, че няма нужда да го доубиват.

Тигелин сподави гнева си. Между него и Петроний отдавна съществуваше съперничество за влияние върху Нерон и Тигелин имаше това предимство, че Нерон по-малко или никак не се стесняваше пред него, но досега, колкото пъти Петроний и Тигелин се бяха сблъсквали, винаги Петроний надделяваше със своя разум и остроумие.

Така стана и сега, Тигелин млъкна и само си записваше в паметта тези сенатори и военни, които, щом Петроний се отдалечи в дъното на залата, го заобиколиха веднага, като смятаха, че след това, което стана, той ще бъде несъмнено първи любимец на цезаря.

Петроний излезе от двореца, отиде у Виниций и като му разказа случката с цезаря и Тигелин, каза:

— Не само отклоних опасността от Авъл Плавций и Помпония, от нас двамата, но дори и от Лигия, която няма да търсят ако не за друго, поне за това, че накарах онази червенобрада маймуна да отиде в Анций, а оттам в Неапол или Байе. И ще отиде, защото в Рим не посмя да излезе публично в театъра, а знам, че отдавна има намерение да излезе в Неапол. Мечтае и за Гърция, иска му се да пее там във всички по-големи градове, а заедно след това с всички венци, поднесени му от грекулите, да влезе триумфално в Рим. През това време ние ще можем свободно да търсим Лигия и да я укрием на сигурно място. Какво? Нашият благороден философ не е ли идвал още?

— Твоят благороден философ е измамник. Не! Няма го, не се е вестявал и няма да се вести вече!

— А аз имам по-добро мнение ако не за неговата почтеност, то за разума му. Той вече е пролял кръвта на онази кесийка и ще дойде ако не за друго, поне за да я напълни пак.

— Нека се пази да не пролея аз неговата кръв.

— Не прави това; бъди търпелив с него, докато не се убедиш напълно, че е измамник. Не му давай вече пари, но му обещай щедра награда, ако ти донесе сигурна вест. Ще направиш ли и ти нещо от своя страна?

— Двама мои освободени роби, Нимфидий и Демад, я търсят начело на шестдесет души. На този от робите, който я намери, съм обещал свобода. Освен това изпратил съм хора по всички пътища, които излизат от Рим, да разпитват по странноприемниците за лигиеца с девойката. Сам тичам из града денем и нощем и разчитам на някоя щастлива случайност.

— Каквото научиш, съобщавай ми, защото аз съм длъжен да замина за Анций.

— Добре.

— А ако някоя сутрин се събудиш и си кажеш, че за една девойка не си струва да се измъчваш и да хвърляш толкова сили, ела в Анций. Там няма да ти липсват нито жени, нито развлечения.

Виниций почна да се разхожда с бързи крачки. Петроний го погледа някое време и каза:

— Кажи ми искрено — не като разпален човек, който сам си втълпява нещо и сам се дразни, а като човек разсъдлив, който отговаря на приятеля си: наистина ли все така държиш за тая Лигия?

Виниций се спря за момент и така погледна Петроний, сякаш не беше го виждал никога, след това пак почна да се разхожда. Явно беше, че се сдържа да не избухне. Най-сетне в очите му от чувство за безсилие, от жал, от гняв и от неопределим копнеж се събраха две сълзи, които говореха на Петроний по-ясно от най-красноречивите слова.

Той се замисли за момент и каза:

— Не Атлас крепи света на плещите си, а жената и понякога тя си играе с него като с топка.

— Да! — каза Виниций.

И те взеха да се сбогуват. Но в този момент един роб им съобщи, че Хилон Хилонид чака в преддверието и моли да бъде допуснат пред лицето на господарите.

Виниций заповяда да го пуснат веднага, а Петроний каза:

— Ха! Нали ти казах! Кълна се в Херкулес! Запази само спокойствие; иначе той ще те завладее тебе, а не ти — него.

— Поздрав и чест на благородния трибун и на теб, господарю — каза, влизайки, Хилон. — Нека щастието ви бъде равно на вашата слава, а славата ви нека лети по целия свят, от стълбовете на Херкулес до границите на Арсацидите.^[11]

— Здравей, законодателю на добродетелта и мъдростта! — отговори Петроний.

Но Виниций го запита с престорено спокойствие:

— Какво носиш?

— Първия път ти донесох, господарю, надежда, сега ти нося сигурност, че девойката ще бъде намерена.

— Тоест искаш да кажеш, че още не си я намерил?

— Да, господарю, но открих какво означава знакът, който ти е начертала; зная кои са хората, които са я похитили, и зная сред последователите на кое божество трябва да я търсим.

Виниций искаше да скочи от креслото, на което седеше, но Петроний сложи ръка върху рамото му и като се обърна към Хилон, каза:

— Говори по-нататък!

— Сигурен ли си, господарю, че девойката ти е начертала риба на пясъка?

— Да! — избухна Виниций.

— Тогава, значи, тя е християнка и е отвлечена от християните.

Настана мълчание.

— Чуй ме, Хилон — каза най-после Петроний. — Моят роднина е определил за търсенето на девойката много пари, но и не по-малко тояги, ако си позволиш да го мамиш. И в първия случай ще си купиш не един, а трима писари; а във втория философията на всичките седем мъдреци заедно с твоята собствена няма да ти стигне за мехлеми.

— Момата е християнка, господарю! — извика Хилон.

— Чакай, Хилон, я помисли! Ти не си глупав човек! Знам, Юлия Силана заедно с Калвия Криспинила са обвинили Помпония Грецина, че е във властта на християнското суеверие, но знам също, че домашният съд я е оправдал. Нима искаш сега да го подновиш? Нима би искал да ни втълпиш, че Помпония, а заедно с нея и Лигия могат да се числят към неприятелите на човешкия род, към тия, които отравят фонтани и кладенци, към почитателите на магарешка глава, към хората, които убиват деца и които се отдават на най-гнусен разврат? Помисли, Хилон, дали тая теза, която проповядваш, няма да падне като антитеза върху твоята гърбина.

Хилон разпери ръце в знак, че това не е негова вина и каза:

— Господарю! Изговори на гръцки следното изречение: Исус Христос, божи син, спасител.^[12]

— Добре. Ето изговарям го!… Какво от това?

— А сега вземи първите букви на всяка от тези думи и ги нареди така, че да образуват една дума.

— Риба! — каза удивен Петроний.

— Ето защо рибата е станала символ на християните — отговори гордо Хилон.

Настана минута мълчание. В заключението на гърка имаше нещо толкова поразително, че двамата приятели останаха изумени.

— Виниций — попита Петроний, — не се ли мамиш? Наистина ли Лигия ти е начертала риба?

— О, кълна се в боговете на подземното царство, човек може да полудее! — кипна момъкът. — Ако беше начертала птица, щях да кажа, че е птица!

— Значи, тя е християнка — повтори Хилон.

— А това значи — каза Петроний, — че Помпония и Лигия отравят кладенци, убиват хванати по улицата деца и се отдават на разврат! Глупости! Ти, Виниций, си бил по-дълго в техния дом, аз бях малко, но познавам достатъчно и Авъл, и Помпония, познавам дори и Лигия, за да мога да повторя: това е клевета и глупост! Ако рибата е емблема на християните, което е трудно да се отрече, и ако те двете са християнки, то кълна се в Прозерпина, навярно християните не са такива, за каквито ги смятат.

— Говориш като Сократ, господарю — отвърна Хилон. — Кой някога е разпитвал християнин? Кой познава тяхното учение? Когато преди три години тръгнах от Неапол за Рим (о, защо не останах там!), към мен се присъедини един човек, лекар, на име Главк, за когото казваха, че бил християнин, а въпреки това аз се убедих, че той беше добър и добродетелен човек.

— Да не би от този добродетелен човек да си научил сега какво означава рибата?

— За жалост не, господарю! По пътя в една странноприемница някой мушна с нож почтения старец, а жена му и детето му бяха откарани от търговци на роби. Аз пък, защищавайки ги, изгубих ето тия два пръста. Но понеже сред християните, както говорят, стават доста чудеса, аз се надявам, че ще ми израснат пак.

— Как? Нима си станал християнин?

— От вчера, господарю, от вчера! Тази риба ме направи такъв. Вижте само каква сила има в нея! И след няколко дена ще бъда най-ревностният от ревностните, за да ме допуснат до всичките си тайни, а когато ме допуснат, ще зная къде се крие момата. Тогава моето християнство може би ще ми плати повече, отколкото моята философия. Дадох обет на Меркурий, че ако ми помогне да намеря девойката, ще му принеса жертва — две ялови крави на едни и същи години и еднакво големи и ще заповядам да позлатят рогата им.

— Значи, твоето вчерашно християнство и твоята предишна философия ти позволяват да вярваш в Меркурий?

— Винаги вярвам в това, в което ми е нужно да вярвам, и това е моята философия, която сигурно ще се хареса преди всичко на Меркурий. За нещастие, както знаете, достойни господари, той е толкова недоверчив бог. Не вярва на обещанията дори и на безупречните философи и може би би предпочел да получи първо яловиците, а засега това е огромен разход. Не всеки е Сенека и мен това не ми е по силите, но ако благородният Виниций би пожелал за сметка на обещаната сума… нещичко там…

— Нито обол, Хилон — каза Петроний, — нито обол! Щедростта на Виниций ще надмине твоите надежди, но то ще бъде чак тогава, когато Лигия бъде намерена, тоест, когато ни покажеш нейното скривалище. Меркурий ще трябва да ти даде взаем две яловици, но не му се чудя, че няма желание да го стори, и тук виждам неговия разум.

— Чуйте ме, достойни господари. Откритието, което направих, е голямо, защото, при все че не съм намерил досега момата, намерих пътя, по който трябва да се търси. Ето на, вие сте разпратили освободени роби по целия град и провинцията, а донесъл ли ви е някой от тях някаква вест? Не! Единствен аз ви донесох! И ще ви кажа нещо повече. Сред вашите роби може би, без вие да знаете, има християни, тъй като това суеверие се е разпространило вече навсякъде, и те вместо да помагат, ще ви издадат. Лошо е дори, че ме виждат тук и затова ти, благородни Петроний, заповядай на Евника да мълчи, а ти, благородни Виниций, кажи, че ти продавам мас, с която, като се намажат конете, се осигурява победа в цирка… Аз единствен ще я търся и аз единствен ще намеря бегълците, а вие имайте вяра в мен и знайте, че колкото и да получа предварително, това ще бъде за мен само поощрение, защото винаги ще се надявам за повече и ще бъда много по-сигурен, че обещаната награда няма да ме отмине. Ах, да! Като философ презирам парите, макар че тях не ги презира нито Сенека, нито даже Музоний или Корнут, които обаче не са загубили пръсти, защищавайки някого, и които могат сами да пишат и да предадат своите имена на потомството. Но освен роба, когото възнамерявам да купя, и освен Меркурий, на когото съм обещал яловици (а знаете колко е поскъпнал добитъкът), самото търсене поглъща много средства. Изслушайте ме търпеливо. Ето, през последните няколко дена нозете ми се израниха от постоянно ходене. Ходех по кръчмите, за да разговарям с хората, по касапниците, при продавачите на зехтин и при рибарите. Обходих всички улици и улички, отидох в скривалищата на избягали роби, проиграх близо сто аса в игра на мора; бях в перални, сушилни и готварници, срещах се с мулетари и ваятели, срещах се с хора, които лекуват мехур и вадят зъби, бъбрех с продавачите на сушени смокини, ходех на гробищата и знаете ли защо? За да чертая навсякъде риба, да гледам хората в очите и да слушам какво ще кажат, като видят тоя знак. Дълго не можах да се добера до нищо, докато най-сетне видях веднъж до един фонтан старец-роб как черпеше вода с ведрото и плачеше. Приближих се до него и попитах защо плаче. И той, като седнахме на стъпалата на фонтана, ми отговори, че цял живот събирал сестерции, за да откупи любимия си син, но неговият господар, някой си Панса, като видял парите, взел му ги, а сина задържал в робство. „И така, аз плача — казваше старецът. — Повтарям си: да бъде волята божия, но не мога, аз, клетият грешник, да удържа сълзите си.“ Тогава, като че ли подтикнат от предчувствие, аз топнах пръста си във ведрото и му начертах риба. А той ми отговори: „И моята надежда е в Христа.“ А аз запитах: „Позна ли ме по знака?“ Той рече: „Да, и мир на тебе.“ Тогава почнах малко по малко да го разпитвам и добрият човечец изказа всичко. Неговият господар, онзи Панса, сам е освободен роб на великия Панса и по Тибър доставя камъни за Рим. Неговите роби и наемници разтоварват саловете и носят камъните до строящите се домове нощем, за да не пречат през деня на движението по улиците. Сред тях работят много християни и неговият син, но понеже това е непосилна работа, искал да откупи сина си. Но Панса предпочел да задържи и парите, и роба. И като ми разправяше това, отново заплака, а аз смесих неговите сълзи с моите, което ми беше лесно поради добрината на сърцето ми и поради бодежите в краката от многото ходене. Почнах после да се оплаквам, че съм пристигнал преди няколко дена от Неапол, че не познавам никого от братята, не зная къде се събират да се молят заедно. Той се учуди, че християните от Неапол не са ми дали писма до римските братя, но аз му казах, че ми са откраднати по пътя. Тогава той ми каза да отида през нощта край реката и той ще ме запознае с братята, а те пък ще ме заведат в домовете за молитва и при старейшините, които ръководят християнската община. Като чух това, толкова се зарадвах, че му дадох сумата, нужна за откупване на сина му, с надежда, че великодушният Виниций ще ми я върне двойно…

— Хилон — прекъсна го Петроний, — в твоя разказ лъжата плува на повърхността на истината като масло над водата. Донесе важни известия, не отричам. Казвам дори, че по пътя на търсенето е направена голяма крачка вече, но не подправяй с лъжа своите новини. Как се нарича този старец, от когото си узнал, че християните се познават с помощта на знака риба?

— Евриций, господарю. Бедният нещастен старец! Той ми напомни Главк, лекаря, когото защищавах от разбойниците, и с това главно ме трогна.

— Вярвам, че си се запознал с него и че ще успееш да използваш това познанство, но пари не си му давал. Не си му дал нито ас, разбираш ли ме? Не си дал нищо!

— Но му помогнах да вдигне ведрото и говорех за сина му с най-голямо съчувствие. Да, господарю! Нима може да се укрие нещо от проницателността на Петроний! Така е, не му дадох пари или по-право дадох му, но само в душата си, в мислите си, което, ако той беше истински философ, щеше да му бъде достатъчно… А дадох му ги затова, защото сметнах такава постъпка за необходима и полезна, понеже помисли си, господарю, как той веднага би спечелил на моя страна всички християни, какъв достъп до тях би ми отворил и какво доверие бих им внушил.

— Вярно е — каза Петроний — и би трябвало да сториш това.

— Тъкмо затова съм дошъл тук, за да мога да сторя това.

Петроний се обърна към Виниций:

— Заповядай да му броят пет хиляди сестерции, но в душата си, в мислите си…

Но Виниций каза:

— Ще ти дам едно от моите момчета, което ще носи сумата. А ти ще кажеш на Евриций, че момчето е твой роб и ще изброиш пред него парите на стареца. Но понеже донесе важно съобщение, ще получиш още толкова и за себе си. Ела довечера за момчето и парите.

— Ти си истински цезар! — каза Хилон. — Ще ми позволиш, господарю, да ти посветя моето съчинение, но ще ми позволиш също довечера да дойда само за парите, защото Евриций ми каза, че всички салове вече са разтоварени, а нови ще пристигнат от Остия чак след няколко дена. Мир вам! Така се сбогуват християните… Ще си купя робиня, тоест исках да кажа роб. Рибите се ловят с въдица, а християните с риба. Pax vobiscum! Pax!… Pax!… Pax!…