Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Quo vadis, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 106 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
stomart (2008)
Корекция
ira999 (2009)

Издание:

Хенрик Сенкевич. Quo vadis

„Народна култура“, София, 1980

Редактор: Иван Голев

Przelozyli z polskiego A. Ganczewa-Zografowa, K. Kujew i L. Andrejczin

 

Henryk Sienklewicz. Quo vadis

PIW, Warszawa, 1968

 

 

Издание:

Автор: Хенрик Сенкевич

Заглавие: Quo vadis

Преводач: Анастасия Ганчева-Зографова; Кую Куев; Любомир Андрейчин

Език, от който е преведено: полски

Издание: второ

Издател: Народна култура

Град на издателя: София

Година на издаване: 1980

Тип: роман

Националност: полска (не е указано)

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5802

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Quo vadis (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа. За други значения вижте Quo vadis (пояснение).

Quo vadis
Quo vadis
Други именаКамо грядеши
АвторХенрик Сенкевич
Създаване
Първо издание1895 г.
Полша
Оригинален езикПолски
ВидРоман

Издателство в България„Народна култура“, 1971 г.
ПреводачАнастасия Ганчева-Зографова,
Куйо М. Куев,
Любомир Андрейчин
Quo vadis в Общомедия

Quo vadis (на полски: Powieść z czasów Nerona; от латински – „Къде отиваш“) е исторически роман на полския писател Хенрик Сенкевич от 1895 г. Заглавието е заимствано от житието на Симон Петър, който напускайки Рим, среща Христос и го пита: „Господи, къде отиваш?“. След като Христос отговаря, че се връща в Рим, за да бъде разпънат отново на кръста, Петър се отказва да напусне Рим и се връща, за да приеме мъченическата смърт.

Действието се развива в античен Рим, около 64 г., по времето на император Нерон. Това е изключителната история за падението на една от най-великите империи, за разврата и падението на ценностите, но и за спасението (в лицето на новата християнска вяра).

Главни действащи лица са: император Нерон, Петроний, Виниций, Лигия.

Романът носи на Хенрик Сенкевич Нобелова награда за литература през 1905 г.

Сюжет

Младият августианин Марк Виниций се влюбва в Лигия, дъщеря на вожда на едно от варварските племена, граничещи на север с Римската империя. Тя е изпратена като заложница в Рим като гаранция за мир като съвсем малко момиче и е израснала в дома на Авъл Плавций, бивш римски военачалник. Жената на Плавций – Помпония Грецина, е тайна християнка и възпитава Лигия в духа на новото учение. Виниций е влюбен до полуда и иска на всяка цена да има Лигия. Чичо му Петроний, влиятелен патриций, ползващ се с доверието и приятелството на Нерон, успява да уреди насилственото преместване на Лигия в дома на Виниций. Лигия, въпреки че също е тайно влюбена във Виниций, не желае да напуска дома на Плавций и да става наложница на младия патриций заради християнската си вяра. Тя успява да избяга от Виниций и се скрива в един от бедните римски квартали заедно с верния си слуга Урс. Отчаяният Виниций успява да я намери след дълго търсене, но силният Урс го наранява сериозно. Въпреки всичко лошо, сторено от Виниций в безумното му търсене, християните го приемат приятелски и го лекуват дълго време, водени от филантропичните си възгледи. Младият августианин е силно впечатлен от новото учение, проповядващо мир, любов и обич към враговете, непознати на неговото войнишко сърце. В бедната колиба, където е лекуван, живеят Лигия, Урс и Апостол Петър, един от учениците на Христос, който запленява душата на Виниций с думите си, кръщава го и благославя любовта на младия патриций и Лигия.

Безгранично щастлив, Виниций отива по задължение заедно с императора в Анций, градче близо да Рим. Цезарят, за когото са по-важни музиката и изкуството, отколкото римския народ и държавата, желае да бъде велик артист и да остави диря в историята, задминавайки Омир, Вергилий и Орфей.

„Факлите на Нерон“, репродукция на картина на Хенри Семирадски, 1882

Докато Виниций заедно със свитата на Нерон е в Анций, в Рим избухва страшен пожар. Понася се слух, че императорът, търсейки поетично вдъхновение, е запалил града. Виниций веднага заминава за Рим. В пламъците на пожара младият августианин търси отчаяно Лигия и я намира в християнската общност, приютила се край града след чудовищното бедствие. Императорът, уплашен от надигащото се народно недоволство, стоварва вината за подпалването на пожара върху християните. Почти всички християни са заловени и пратени в римските затвори, очаквайки още по-страшна съдба. Нерон организира невиждани дотогава зрелища, за да угоди на римската тълпа, която се ръководи от максимата „Хляб и зрелища“. На арените в специално построени амфитеатри християните са разкъсвани от диви животни, разпъвани на кръст, избивани от гладиаторите и запалвани като факли. Христовите слуги посрещат смъртта безстрашно и смело, мислейки единствено за мъките на Агнеца и очакващия ги след мъченическата смърт живот. По-голямята част от християните в Рим са избити, а Лигия лежи в Мамертинската тъмница заедно с верния си слуга Урс. Жестокият император подготвя страшно зрелище: на арената Лигия е завързана за огромен бик, а Урс трябва да го пребори, за да я спаси. Пред любопитните погледи на римския народ и пред ужасения взор на Виниций се разиграва епична битка. Огромният лигиец хваща бика за рогата и след титанична болба успява да убие бика с голи ръце и да спаси Лигия. Римският народ е възхитен, а Нерон е принуден да освободи Лигия пряко волята си. Двамата влюбени заминават за Сицилия, където да бъдат в безопасност.

Нерон продължава да преследва християните, а след като разкрива заговора на Пизон, екзекутира голям брой влиятелни патриции. Самият Петроний е принуден да се самоубие. Над апостолите Петър и Павел от Тарс надвисва голяма опасност. Петър решава да избяга от Рим, за да се спаси от сигурна смърт. Но по пътя среща ослепително видение – неговият учител Исус Христос. Петър Го пита: „Quo vadis, Domine“ („Къде отиваш, Господи?“). Исус му казва, че отива в Рим, за да бъде разпнат втори път, понеже след бягството на Петър няма кой да пасе божието стадо. Тогава апостолът решава да се върне в Рим. След няколко дена е разпънат на кръст на Ватиканския хълм, а над лобното му място днес се издига катедралата, носеща неговото име. Апостол Павел също загива мъченически за Христовата вяра.

Но заедно с хилядите мъченици започва да загива и управлението на Нерон. Народното недоволство се изражда в бунт на галските и испанските легиони под предводителството на Галба, а императорът е принуден да бяга. За да не бъде заловен от преследвачите си, той се самоубива.

Край на разкриващата сюжета част.

Герои

В романа се появяват:

  • Августианци – най-близките хора от кръга на император Нерон (съветници).
  • Патриции – могъщи римски семейства в сената, заемат най-високите длъжности, участват във военни експедиции.
  • Римски граждани – свободни хора, но не особено богати (търговци, занаятчии, а също и свободни бедни).
  • Роби – често военнопленници, нямат права, сред тях се открояват гладиаторите.

Исторически герои[1]

  • Клавдия Акте – освободена робиня и любовница на Нерон, тя погребва тялото на императора.
  • Авъл Плавций – консул, управител на Панония и на Британия, съпруг на Помпония Грецина.
  • Лукан – поет, племенник на Сенека, близък спътник на Нерон. Участва в заговора на Пизон, за което е осъден на смърт и се самоубива.
  • Нерон – римски император, управлявал в годините 54 – 68. През 65 г. той брутално потушава заговора на Пизон срещу себе си. Той се самоубива във вилата на освободения Фаон.
  • Св. Апостол Павел
  • Петроний – elegantiae arbiter, учител по добър вкус, римски патриций, обект на завист на Тигелин, замесен в заговора на Пизон, се самоубива. В творчеството на Сенкевич той е чичо на Марк Виниций, епикуреец, естет и отказва да участва в сюжета.
  • Св. Апостол Петър
  • Пизон – консул, през 65 г. водач на заговора срещу Нерон.
  • Помпония Грецина – съпруга на Авл Плавций, според съобщението Тацит всъщност е бил изправен пред съда от съпруг поради подозрение в изповядване на чуждестранно суеверие.
  • Попея Сабина – втората съпруга на Нерон, също негова жертва – умира по време на втората си бременност, изритана от императора.
  • Луций Аней Сенека – поет, писател, римски философ стоик, бивш учител на Нерон. Участник в заговора на Пизон, той се самоубива.
  • Тигелин – преториански префект, верен поддръжник на Нерон, съперник на Петроний за благосклонността на императора.
  • Веспасиан – по-късно римски император, управител на Африка по времето на Нерон. Той се прочува с това, че дреме по време на представленията на императора, за което изпада в немилост[2].
  • Вестин – консул, първата му съпруга е Стацилия Месалина, първоначално една от най-близките приятелки на Нерон, след това убита от него.

Измислени герои

  • Марк Виниций – римски патриций, военен трибун. Влюбва се в Лигия и става християнин под нейното влияние.
  • Лигия (Калина) – дъщеря на предводителя на варварското племе лигии, заложник в Рим, отгледана от Авъл Плавций и Помпония Грецина. Християнка, обичана от Марк Виниций. Тя обаче отказва да стане любовница на Виниций и бяга с помощта на Урс. Благодарение на нея младият патриций претърпява трансформация, ставайки християнин. Тогава Лигия се съгласява да се омъжи за него.
  • Урс – след кръщението си Урбан. Той служи на майката на Лигия, след смъртта ѝ обещава да защити дъщеря ѝ. Характеризира се с огромна физическа сила.
  • Главк – от гръцки произход, лекар, християнин.
  • Крисп – фанатичен християнин, много радикален, умира на кръст по време на игри.
  • Юнис – робиня и любовница на Петроний, избира смъртта чрез самоубийство с любимия си, вместо освобождение и живот сред неговите богатства.
  • Хилон Хилониди – гръцки философ. Живее от обучение на случайни хора и измами. Гладен е за пари – дава християни на Нерон за работа и злато, преди това е продал семейство Главк в робство. Той се обръща в края на романа (повлиян от отношението на Главк, умиращ на кръста).
  • Германин Гуло – роб, възпитател и учител на Марк Виниций.

Източници

  1. E. Jastrzębowska, Rzym w czasach „Quo vadis”, Warszawa: Prószyński i S-ka, 2001, s. 115 – 122.
  2. A. Krawczuk, Poczet cesarzy rzymskich – pryncypat, Iskry, 1996, s. 109 – 110.

Външни препратки

Трета част

I

Заревото от пламналия град заливаше небето надалеч, докъдето можеше да стигне човешкият поглед. Иззад хълмовете се издигна луната, голяма и пълна. Тя засия в блясъка на пожара с цвета на нажежена мед и като че ли гледаше с недоумение загиващия град, владетел на света. В почервенелите небесни бездни светеха също тъй червени звезди, но в противоположност на обикновените нощи земята беше по-светла от небесата. Рим осветяваше като огромна клада цяла Кампания. При кървавия блясък се виждаха по-отдалечените хълмове на града, вили, храмове, паметници и акведукти от всички околни планини към града, а по тях рой хора, приютили се, за да са в безопасност или да наблюдават пожара.

В това време страшната стихия обхващаше все нови и нови квартали. Беше ясно, че някакви злодейски ръце подпалват града, тъй като нови пожари избухваха непрекъснато в отдалечени от главното огнище места. От хълмовете, върху които беше съграден Рим, пламъците прииждаха като морски вълни към низините, гъсто застроени с къщи по на пет и шест етажа, с бараки, дървени продавници, подвижни амфитеатри, построени случайно за най-различни зрелища, и най-после — складове за дърва, дървено масло, зърнени храни, орехи, шишарки на пинии, с чиито семена се хранеха бедните, и дрехи, които по благоволение на цезарите понякога се раздаваха на загнездилото се из малките улички простолюдие. Там пожарът, намерил в изобилие запалителни материали, почти се превръщаше в непрекъсната верига от избухвания и с невероятна бързина обхващаше цели улици. Хората, които бяха вън от града или стояха по акведуктите, отгатваха по цвета на пламъка какво гореше. Бесният порив на вятъра издигаше понякога над огненото море хиляди и милиони горящи черупки от орехи и бадеми, които изведнъж излитаха нагоре като неизброими рояци светлини пеперуди и се пукаха с трясък във въздуха или пък, подгонени от вятъра, падаха в новите квартали, по водопроводите и в нивите около града. Всяка мисъл за спасение изглеждаше нелепа, а бъркотията все повече растеше, тъй като, от една страна, градското население бягаше през всички врати вън от градските стени, а, от друга — пожарът беше привлякъл от околностите хиляди жители от малките градове, селяни и полудиви овчари от Кампания, примамени и от надеждата за грабеж.

Възгласът „Рим загива“ не слизаше от устата на множеството, а гибелта на града в ония времена означаваше край на неговото владичество и развързване на всички възли, които свързваха досега цялото човечество в едно цяло. Мнозинството от простолюдието — роби и пришълци, никак не държеше на господството на Рим, чийто упадък би могъл само да ги освободи от веригите — се държеше тук и там заплашително. Ширеха се грубата сила и грабежът. Изглеждаше, че единствено зрелището на загиващия град приковава човешкото внимание и задържа още избухването на клане, което можеше да започне веднага щом градът се превърне в пепелище. Стотици хиляди роби като че ли чакаха само сигнал и водач, забравяйки, че Рим, освен храмовете и крепостните стени, притежава и няколко десетки легиона по всичките краища на света. Започнаха да споменават името на Спартак — но Спартак го нямаше, — а в това време гражданите взеха да се събират и въоръжават кой с каквото може. Край всички градски врати кръжаха най-ужасни слухове. Някои твърдяха че Вулкан по заповед на Юпитер унищожава града с огън, който излиза изпод земята; други — че това е отмъщение на Веста за весталката Рубрия. Убедени в това, хората не искаха нищо да спасяват, а, напротив обкръжавайки храмовете, молеха боговете за милост. Най-много се повтаряше, че цезарят е заповядал да запалят Рим, за да се избави от миризмите, които идваха откъм Субура, и да издигне нов град — Нерония. Тази мисъл разяряваше хората и ако би се намерил, както мислеше Виниций, водач, който би поискал да се възползва от тоя взрив на омраза, часът на Нерон щеше да удари много години по-рано.

Говореше се също, че цезарят е полудял, че ще заповяда на преторианците и гладиаторите да нападнат народа и ще започне всеобщо клане. Някои се кълняха в боговете, че животните от всички вивариуми били пуснати по заповед на Меднобрадия. Някои уж видели на улицата лъвове с пламтящи гриви и разярени слонове и бикове, които на стада газели хората. Това беше донякъде истина, тъй като на няколко места слоновете при вида на приближаващия се пожар бяха разрушили оградите; излезли на свобода, те бягаха в див ужас от огъня като буря и унищожаваха всичко по пътя си. Според мълвата числото на загиналите в огъня възлизаше на десетки хиляди. Наистина загиналите бяха много. Имаше такива, които, изгубили целия си имот или близките, най-скъпите за тях същества, от отчаяние доброволно се хвърляха в пламъците. Други се задушиха от дима. В центъра на града, между Капитолий, от една страна, и Квиринал, Виминал и Ексквилин, от друга, както и между Палатин и хълма Целий, където се намираха най-гъсто застроените улици, пожарът избухваше на толкова много места едновременно, че цели тълпи от хора, бягащи в една посока, попадаха най-неочаквано на нова стена от пламъци откъм противоположната страна и гинеха от страшна смърт сред огненото море.

Най-после от страх, сред тоя безпорядък и объркване, хората не знаеха накъде да бягат. Улиците бяха отрупани с вещи, а на по-тесните места бяха просто преградени. Тези, които бяха намерили убежище по тържищата и площадите, на мястото, където по-късно бе издигнат амфитеатърът на Флавий, около храма на Земята, около колонадата на Ливия и по-нагоре около храмовете на Юнона и Луцина, както и между Кливус Вибриус и старата Есквилинска порта — бяха обкръжени от огненото море и погинаха от горещина. На тия места, където огънят не беше достигнал, бяха намерени по-късно стотици овъглени тела, въпреки че нещастниците често изравяли каменните плочи и за да се защитят от силната горещина, се бяха заровили до кръста в земята. От населението в центъра почти нямаше напълно оцеляло семейство, затова покрай стените и при всички врати, и по всички пътища се чуваше отчаян плач на жени, които зовяха скъпите имена на загинали в суматохата или в огъня.

И тъй, докато едни се молеха на боговете за милосърдие, други богохулстваха пред това страшно бедствие. Виждаха се старци, обърнати към храма на Юпитер Либератор, които се молеха с протегнати ръце: „Ако ти си избавител, то избави своя олтар и града!“ Все пак отчаянието обръщаше недоволството главно срещу старите римски богове, които според населението бяха длъжни да бдят по-грижливо от другите над града. Те се показаха безсилни, следователно хората можеха да ги хулят. В замяна на това се случи тъй, че когато по виа Азинария се явиха група египетски жреци, които пренасяха статуята на Изида, спасена от храма, около Порта Целимонтана, тълпата навлезе в шествието, запрегна се в колата, докара я чак до Апиевата порта и като грабна статуята, постави я в храма на Марс, след като набиха жреците на това божество, които бяха се осмелили да се противопоставят. На други места се обръщаха към Серапис, Ваал или Йехова, чиито последователи, измъкнали се из уличките и околностите на Субура и отвъд Тибър, изпълваха с крясъци и викове полето край градските стени. В техните викове обаче се долавяше ликуване. Затова, докато едни от жителите се присъединяваха към техния хор, славейки „господаря на света“, други възмутени от тая радостна глъчка, се мъчеха да я заглушат със сила. Тук-там се чуваше как мъже в разцвета на силите си, старци, жени и деца пеят чудни и тържествени песни, чийто смисъл беше непонятен, но в които постоянно се повтаряха думите: „Ето, иде съдията в деня на гнева и наказанието.“ Така живата и безсънна човешка вълна обкръжаваше като развълнувано море горящия град.

Ала нищо не помагаше — нито отчаянието, нито богохулствата, нито песните. Бедствието изглеждаше непреодолимо, пълно и неумолимо като Съдбата. Около Амфитеатъра на Помпей се запалиха складовете за коноп и въжета, които бяха необходими в големи количества за цирковете, арените и за всякакви видове съоръжения за зрелищата, а заедно с тях пламнаха и съседните постройки, в които имаше бъчви със смола за мазане на въжата. За няколко часа цялата тази част на града, зад която се простираше Марсово поле, светеше тъй силно с яркожълт пламък, щото на полуобезумелите зрители известно време се струваше, че при всеобщото разрушение се е объркала и последователността на деня и нощта и те виждат сега блясъка на слънцето. Но след това кървавият блясък победи всички други цветове на пламъците. От огненото море избухваха към разгарялото се небе гигантски фонтани и стълбове от пламъци, които се разгъваха горе в огнени снопове и пера, а вятърът повличаше, превръщаше ги в златни нишки и снопове от искри и ги носеше далеч над Кампания, чак към Албанските планини. Нощта ставаше все по-светла; самият въздух сякаш бе напоен с блясък и пламъци. Тибър течеше като жив огън. Нещастният град се превърна в същински ад. Пожарът обхващаше все по-големи пространства, превземаше с щурм хълмовете, разливаше се по равнините, потопяваше долините, свирепстваше, съскаше, ревеше.