Серия
Здрач (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Breaking Dawn, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 247 гласа)

По-долу е показана статията за Зазоряване (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Зазоряване
Breaking Dawn
Автор Стефани Майър
Първо издание 2 август, 2008 г.
Флаг на САЩ САЩ
Издателство Little, Brown and Company
Оригинален език английски
Жанр паранормално, романтика, юношеска
Предходна Затъмнение

Зазоряване (на английски: Breaking Dawn) е четвъртият роман от поредицата Здрач на Стефани Майър. Това е последната книга от сагата, разказвана от перспективата на Бела Суон. Книгата е разделена на три части, като втората е през погледа на Джейкъб Блек. Романът е пуснат в продажба на 2 август 2008 г. със специално среднощно парти в голям брой книжарници.[1] От първоначалните 3,7 милиона копия, 1,3 от тях са продадени в рамките на 24 часа.[2]

В първата част на книгата се разглежда сватбата на Бела и Едуард. След това меденият им месец, прекаран близо до Бразилия на остров Есме, притежаван от майката на Едуард – Есме. Едуард изпълнява желанието на Бела и прави любов с нея. Скоро след това тя установява, че е бременна, което бива потвърдено от Карлайл. Понеже е загрижен за здравето на Бела, Едуард иска тя да направи аборт, но в крайна сметка Бела решава да задържи детето и се обръща за помощ към Розали, знаейки, че тя винаги е искала деца.

Втората част представя периода от бременността на Бела до раждането ѝ от гледната точка на Джейкъб. Подозирайки каква опасност би могло да крие новороденото, глутницата върколаци планува да го убие, дори това да струва живота на Бела. Джейкъб изобщо не е съгласен с решението и напуска глутницата, и създава своя заедно със Сет и Лия Клиъруотър. Бела е измъчвана от постоянни болки, губи много кръв, а тялото и е цялото в синини. Кълън разбират, че съществото в нея се нуждае от кръв и тя започва да я изяжда от вътре. Има множество счупени кости. Не след дълго Бела ражда, но бебето изпочупва много от костите ѝ /даже и гръбнака и/ и предизвиква огромни кръвозагуби, така че за да спаси живота ѝ, Едуард я превръща във вампир. Джейкъб, който присъства на раждането, незабавно открива, че е здраво свързан с новороденото момиченце, Ренесме.

Третата част се връща към гледната точка на Бела, превърната във вампир и наслаждаваща се на живота и способностите си. Вампирката Ирина остава с впечатлението, че новороденото е дете, превърнато във вампир-нещо забранено от Волтури, и им съобщава за нарушението, което кара Волтури да вземат решението да унищожат Ренесме и семейството на Едуард. В опит за спасение Кълън събират свидетели, които потвърждават, че законът не е нарушен по никакъв начин. Волтури екзекутират Ирина заради грешката ѝ, но не са сигурни дали новоредното, каквото е, не е заплаха за тайното съществуване на вида им. Междувременно Алис и Джаспър намират Науел, 150-годишен човек-вампир, кръстоска точно като Ренесме. Той демонстрира, че не е опасен, и Волтури си заминават. Едуард, Бела и Ренесме се връщат у дома с мир.

Край на разкриващата сюжета част.

Източници

  1. Breaking Dawn Release Party.. // StephenieMeyer.com. Посетен на 7 септември 2008.
  2. Jim Milliot. 'Breaking Dawn' Breaks Hachette Records. // Publishers Weekly, 4 август 2008. Посетен на 18 октомври 2008.

7. НЕОЧАКВАНО

Линията черно напредваше към мен през плътната като покривка мъгла. Можех да видя тъмните им рубинени очи да светят от желание, желаейки страстно плячката. Устните им се отдръпнаха, разкривайки острите им мокри зъби — някои, за да изръмжат, други, за да се усмихнат.

Чух детето зад мен да хълца, но не можех да се обърна да го погледна. Макар отчаяно да желаех да се уверя, че е наред, не можех да си позволя никаква липса на фокус сега.

Те се прокраднаха по-близо и черните им роби се залюляха леко при движението. Видях ръцете им да се извиват в нокти, с цвета на кост. Започнаха да се разделят, нагласяйки се така, че да ни нападнат от различни страни. Бяхме обградени. Щяхме да умрем.

И тогава, като внезапен проблясък от светкавица, цялата сцена беше различна. И все пак нищо не се бе променило — Волтури все още ни дебнеха, настроени за убийство. Единственото, което наистина се промени беше това как нещата изглеждаха за мен. Изведнъж, бях жадна за това. Исках да атакуват. Паниката се преобразува в жажда за кръв когато се приведох напред с усмивка на лицето си и ръмжене прозвуча през оголените ми зъби.

Изправих се в седнало положение рязко, събудена от шока.

Стаята беше черна. Също и гореща. Пот сплъстяваше косата ми на върха на главата ми и струйките се стичаха по гърлото ми.

Сграбчих топлите чаршафи и открих, че са празни.

— Едуард?

Точно тогава, пръстите ми срещнаха нещо гладко, плоско и неподвижно. Един лист хартия, сгънат наполовина. Взех бележката и отидох до другия край на стаята, за да включа лампата.

Външната страна на бележката беше адресирана до госпожа Кълън.

Надявам се, че няма да се събудиш и да забележиш отсъствието ми, но ако се случи, ще се върна много скоро. Просто отидох до континента да половувам. Заспивай и ще съм там когато се събудиш отново. Обичам те.

Въздъхнах. Бяхме тук около две седмици, така че трябваше да очаквам, че той ще трябва да замине за малко, но не бях мислила за времето. Изглежда съществувахме извън времето тук, просто носейки се в едно перфектно състояние.

Изтрих потта от челото си. Чувствах се абсолютно будна, макар часовникът на дрешника да показваше, че е след един. Знаех, че никога няма да мога да заспя, когато се чувствах толкова лепкава и ми беше толкова горещо. Без да се има предвид факта, че ако изгасях лампата и затворех очи със сигурност щях да вися настъпващите черни фигури в съзнанието си.

Станах и се залутах безцелно през тъмната къща, пускайки светлините. Изглеждаше толкова голяма и празна без Едуард в нея. Различна.

Оказах се в кухнята и реших, че може би утешението на храната е това, от което имам нужда.

Затършувах из хладилника докато не намерих съставките за пържено пиле. Пукането и цвърченето на пилето в тигана беше хубав, домашен звук; чувствах се по-малко нервна, когато той запълваше тишината.

Миришеше толкова хубаво, че започнах да ям направо от тигана, изгаряйки езика си в процеса. На петата или шестата хапка, обаче, се беше охладило достатъчно, за да мога да усетя вкуса му. Дъвченето ми се забави. Имаше ли нещо във вкуса? Проверих месото и то беше изцяло бяло, но се зачудих дали е напълно изпържено. Отхапах още веднъж експериментално; сдъвках я два пъти. Ъгх — определено зле. Скочих на крака, за да я изплюя в мивката. Изведнъж миризмата на пилешко и олио беше отвратителна. Взех цялата чиния и я изтърсих в боклука и тогава отворих прозорците, за да прогоня миризмата. Хладен бриз беше започнал да духа навън. Чувството за него върху кожата ми беше хубаво.

Бях абсолютно изтощена, но не исках да се връщам в горещата стая. Затова отворих още прозорци в стаята с телевизора и легнах на дивана под тях. Пуснах същия филм, който бяхме гледали миналия ден и бързо заспах на веселата интродукция.

Когато отворих очи отново, слънцето беше преполовило небето, но не светлината ме събуди. Чифт хладни ръце бяха обвити около мен, придърпвайки ме към него. В същото време, внезапна болка се появи в стомаха ми, почти като последвала реакция от удар в корема.

— Съжалявам — измърмори Едуард докато прокарваше мразовитата си ръка по лепкавото ми чело. — Дотук със старателността. Не помислих колко ще ти е горещо когато ме няма. Ще инсталирам климатик, преди да си тръгна отново.

Не можех да се концентрирам върху това, което той казваше.

— Извини ме! — изпъшках аз, борейки се да се измъкна от ръцете му.

Той автоматично ме освободи.

— Бела?

Изстрелях се към банята, затиснала устата си с ръка. Чувствах се толкова ужасно, че дори не ме интересуваше — първоначално — че той беше с мен когато се наведох над тоалетната и се отдадох на гаденето.

— Бела? Какво има?

Все още не можех да отговоря. Той ме прегърна притеснено, махайки косата от лицето ми, изчаквайки докато можех да дишам отново.

— Проклето развалено пиле — простенах.

— Добре ли си? — гласът му беше загрижен.

— Добре съм — изпъхтях. — Хранително натравяне е. Не трябва да виждаш това. Махай се.

— Малко вероятно, Бела.

— Махай се — простенах отново, борейки се да се изправя, за да мога да изплакна устата си. Той ми помогна нежно, игнорирайки слабите тласъци, насочени към него.

След като устата му беше чиста той ме занесе до леглото и ме сложи да седна внимателно, подпирайки ме с ръцете си.

— Хранително натравяне?

— Да — изграках. — Направих си пилешко миналата нощ. Имаше гаден вкус, затова го изхвърлих. Но изядох няколко хапки първо.

Той постави студената си ръка на челото ми. Чувството беше хубаво.

— Как се чувстваш сега?

Обмислих това за момент. Гаденето бе преминало толкова внезапно, колкото се бе появило и се чувствах както всяка друга сутрин.

— Доста нормално. Малко гладна, всъщност.

Накара ме да изчакам един час и да погълна една голяма чаша вода преди да ми изпържи яйца. Чувствах се съвършено нормално, само малко уморена от това, че бях станала по средата на нощта. Той пусна CNN — бяхме толкова откъснати от останалия свят, че трета световна война можеше да се е разразила и ние нямаше да сме разбрали — и аз излегнах сънливо в скута му.

Новините ме отегчиха и се извъртях, за да го целуна. Също като тази сутрин — остра болка в стомаха ми, когато помръднах. Наклоних се далеч от него, притиснала здраво устата си с ръка. Знаех, че този път няма да успея до банята, така че се затичах към кухненската мивка.

Той отново държеше косата ми.

— Може би трябва да се върнем в Рио и да се консултираме с лекар — предложи той притеснено когато изплаквах устата си след това.

Поклатих глава и завих към коридора. Докторите означаваха игли.

— Ще се оправя след като си измия зъбите.

Когато имах по-добър вкус в устата си, зарових из куфара си за малката аптечка за първа помощ, която ми бе опаковала Алис. Вдигнах малката синя кутийка и я зяпнах за един дълъг момент, забравяйки всичко друго.

Тогава започнах да броя наум. Веднъж. Два пъти. Отново.

Почукването ме стресна; малката кутийка падна обратно в куфара.

— Добре ли си? — попита Едуард през вратата. — Пак ли ти прилоша?

— И да и не — казах, но гласът ми звучеше приглушено.

— Бела? Моля те, мога ли да вляза? — Сега вече притеснено.

— Д… добре?

Той влезна и прецени позата ми, седнала с кръстосани крака на пода до куфара, и изражението ми, празно и завеяно. Той седна до мен, веднага плъзгайки ръката си по челото ми.

— Какво не е наред?

— Колко дни минаха от сватбата ни? — прошепнах.

— Седемнадесет — отговори той автоматично. — Бела, какво има?

Отново броях. Изправих един пръст, давайки му знак да изчака, и изговарях числата за себе си. Никога не бях грешала за дните преди. Бяхме били тук повече, отколкото си мислех. Започнах отново.

— Бела — прошепна той напрегнато. — Губя си разума.

Опитах се да преглътна. Не се получи. Затова затърсих из куфара и зарових, докато не намерих малката кутийка с тампони отново. Повдигнах ги леко.

Той ме загледа в объркване.

— Какво? Искаш да класифицираш болестта като ПМС?

— Не — успях да изкарам думите — Не, Едуард. Опитвам се да ти кажа, че менструацията ми закъснява с пет дена.

Изражението му не се промени. Беше сякаш не бях казала нищо.

— Не мисля, че имам хранително натравяне — добавих.

Той не реагира. Беше се превърнал в скулптура.

— Сънищата — измърморих на себе си с равен глас. — Дългото спане. Плакането. Всичката храна. Ах. Ах. Ах.

Погледът на Едуард изглеждаше стъклен, сякаш вече не можеше да ме види.

Каро по рефлекс, почти неволно, ръката ми се спусна към стомаха ми.

— Ах! — изписках отново.

Скочих на крака, изплъзвайки се от неподвижните ръце на Едуард. Не се бях преоблякла от малките копринени панталонки и потниче, които бях облякла за спане. Вдигнах синята материя и се загледах в стомаха си.

— Невъзможно — прошепнах.

Нямах абсолютно никакъв опит с бременността или бебетата, или с която и да е част от този свят, но не бях идиот. Бях гледала толкова много филми и телевизионни шоута, за да знам, че това не беше начина, по който ставаха нещата. Закъсняваше ми само с пет дни. Ако бях бременна тялото ми дори не трябваше да е регистрирало този факт. Нямаше да имам сутрешно гадене. Нямаше да съм променила навиците ми на сън или хранене.

И определено нямаше да имам малка, но откроена издутина стърчаща над бедрата ми.

Завъртях тялото си напред — назад, оглеждайки я от всеки ъгъл, сякаш можеше да изчезне при подходяща светлина. Прокарах пръстите си по леката подутина, изненадана колко твърдо беше на допир.

— Невъзможно — казах отново, защото, с или без подутина, с или без менструация (а определено нямаше менструация, макар да не ми беше закъснявало и с ден през живота ми), нямаше начин да съм бременна. Единственият човек, с който бях правила секс беше вампир, за бога.

Вампир, който все още беше замръзнал на пода, без да издава признаци, че някога изобщо ще се раздвижи.

Така че трябваше да има някакво друго обяснение, тогава. Нещо не наред с мен. Странна Южноамериканска болест с всичките признаци на бременност, само че ускорени…

И тогава си спомних нещо — една сутрин на проучване из интернет, която изглеждаше преди цяла вечност. Седейки на старото бюро в стаята си в къщата на Чарли със сива светлина, просмукваща се през прозореца, зяпайки древния си хриптящ компютър, разглеждайки жадно сайт, наречен „Вампири от А — Я“. Бе било по-малко от двадесет и четири часа след като Джейкъб Блек, опитвайки се да ме забавлява с килаетски легенди, в които още не вярваше, ми бе казал, че Едуард е вампир. Бях сканирала нетърпеливо през първите текстове в сайта, които бяха посветени на митове за вампири из света. Филипинският Данаг, еврейският Естри, румънският Варколаци, италианският Стрегони бенефици (легенда, всъщност базирана на пребиваването на новия ми тъст с Волтури, за което не знаех нищо тогава)… Бях обръщала все по-малко внимание докато текстовете ставаха все по-неправдоподобни. Спомнях си само смътни части от последните попълнения. Изглеждаха основно като извинения, измисляни, за да обяснят смъртността на пеленачета и изневяра. Не, скъпа, нямам извънбрачна връзка! Онази сексапилна жена, която видя да се измъква от къщата беше зъл сукубус. Щастливец съм, че съм още жив! (Разбира се, с това, което знаех за Таня и сестрите й, подозирах, че някой от тези извинения си бяха чисто и просто факти.) Беше написано и едно за дамите. Как можеш да ме обвиниш, че ти изневерявам — просто защото се прибираш от двегодишно плаване и аз съм бременна? Беше инкубус. Той ме хипнотизира с мистичните си вампирски сили…

Това бе било част от дефиницията за инкубуса — способността да създава деца със злощастната си плячка.

Поклатих глава, удивена. Но…

Помислих си за Есме и особено за Розали. Вампирите не можеха да имат деца. Ако беше възможно, Розали щеше да е намерила начин досега. Митът за инкубуса не беше нищо повече от предание.

Освен, че… ами, имаше разлика. Разбира се, Розали не можеше да зачене, защото беше замръзнала в състоянието, в което бе преминала от човек към вампир. Абсолютно непроменлива. А телата на човешките жени трябваше да се променят, за да износят деца. Постоянната промяна на месечната менструация, като за начало и после по-големите промени, нужни, за да се приспособят към растящото дете. Тялото на Розали не можеше да се променя.

Но моето можеше. И го беше направило. Докоснах подутината на стомаха ми, която не беше там вчера.

Всички човешки мъже — ами, оставаха си горе-долу същите от пубертета до смъртта. Спомних си случайно знание от обща култура, което не си спомнях откъде съм научила — Чарли Чаплин бил в седемдесетте си години когато бе станал баща на най-малкото си дете. Мъжете нямаха дивотии като плодородни години или цикли на плодовитост.

Разбира се, как някой би разбрал дали мъжете вампири биха могли да създават деца, когато партньорите им не бяха способни? Кой вампир на тази земя би имал самоконтрола, нужен, за да изпробва теорията върху човешка жена? Или пък желанието?

Можех да се сетя само за един.

Част от мозъка ми се занимаваше с фактите, спомените и спекулациите, докато другата част — частта, която контролираше способността ми да движа, дори и най-малките си мускули — беше зашеметена отвъд капацитета, нужен за нормално опериране. Не можех да помръдна устните си, за да проговоря, макар че исках да помоля Едуард да бъде толкова добър да ми обясни какво става. Трябваше да отида до мястото, където той седеше, да го докосна, но тялото ми не искаше да следва инструкциите. Можех само да гледам шокираните си очи в огледалото, пръстите ми, нежно притиснати върху подутината върху тялото ми.

И тогава, като в яркия ми кошмар миналата нощ, сцената изконно се трансформира. Всичко, което виждах в огледалото беше абсолютно различно, макар нищо всъщност да не беше различно.

Нещото, което се случи и промени всичко, беше, че усетих с ръката си леко бутване отвътре.

В същия този момент телефона на Едуард звънна, пронизително и настойчиво. Нито един от нас не помръдна. Той звъня отново и отново. Опитах се да не го чувам, докато притисках пръстите си към стомаха си, чакайки. В огледалото изражението ми вече не беше ужасено — вече беше учудено. Едва забелязах когато странните сълзи започнаха да се стичат тихомълком по бузите ми.

Телефонът продължи да звъни. Искаше ми се Едуард да го вдигне — имах важен момент. Вероятно най-големият в живота ми.

Звън! Звън! Звън!

Накрая досадата надделя над всичко останало. Коленичих до Едуард — открих, че се движа внимателно, съзнавайки хиляди пъти по-добре движенията, които правех — и затупах джобовете му, докато не намерих телефона. Почти очаквах да излезе от транса и да го вдигне сам, но той беше съвършено неподвижен.

Разпознах номера и можех лесно да позная защо се обажда.

— Здрасти, Алис — казах аз. Гласът ми не беше много по-добре от преди. Прочистих гърлото си.

— Бела? Бела, добре ли си?

— Да. Ъм. Карлайл там ли е?

— Тук е. Какъв е проблема?

— Не съм… сто процента… сигурна…

— Едуард добре ли е? — попита тя предпазливо. Извика името на Карлайл и после поиска да знае — Защо той не вдигна телефона? — преди да мога да отговоря на първия въпрос.

— Не съм сигурна.

— Бела, какво става? Току-що видях…

— Какво си видяла?

Имаше мълчание.

— Ето ти Карлайл — каза тя накрая.

Чувството беше сякаш ледена вода бе инжектирана във вените ми. Ако Алис бе имала видение за мен и дете със зелени очи и ангелско лице в ръцете ми щеше да ми отговори, нали?

Докато изчаках секундата, която отне на Карлайл да проговори, видението, което си бях представила за Алис затанцува зад клепачите ми. Дребничко, красиво малко бебе, дори по-красиво от момченцето в съня ми — малък Едуард в ръцете ми. Топлина се разпростря през вените ми, прогонвайки леда.

— Бела, Карлайл е. Какво става?

— Аз… — не бях сигурна как да отговоря. Щеше ли да се засмее на заключенията ми, да ми каже, че съм луда? Да не би да имах още един колоритен сън? — Малко съм притеснена за Едуард… Могат ли вампирите да изпадат в шок?

— Бил ли е наранен? — гласът на Карлайл изведнъж стана притеснен.

— Не, не — успокоих го. — Просто… хванат в гръб.

— Не разбирам, Бела.

— Мисля… ами, мисля, че… може би… може да съм… — Поех си дълбоко дъх. — Бременна.

Сякаш, за да подкрепи твърдението ми, усетих още едно малко побутване в стомаха си. Ръката ми полетя към зоната.

След дълга пауза, медицинското образование на Карлайл се намеси.

— Кога беше първият ден на менструалният ти цикъл?

— Шестнадесет дни преди сватбата. — Бях направила сметките наум достатъчно старателно преди това, за да мога сега да отговоря с точност.

— Как се чувстваш?

— Странно — казах му и гласът ми изневери. Още една серия от сълзи потече по бузите ми. — Това ще прозвучи налудничаво… виж, знам, че е прекалено рано за каквото и да е от тези неща. Може би аз съм луда. Но имам странни сънища, и ям през цялото време, и повръщам и… и… кълна се, нещо току-що помръдна в мен.

Главата на Едуард рязко се изправи.

Въздъхнах с облекчение.

Едуард протегна ръката си за телефона, а лицето му беше бяло и безизразно.

— Ъм, мисля, че Едуард иска да говори с теб.

— Дай ми го — каза Карлайл с напрегнат глас.

Не съвсем сигурна, че Едуард може да говори, поставих телефона в протегнатата му ръка.

Той притисна телефона към ухото си.

— Възможно ли е? — прошепна.

Слушаше дълго време, зяпайки празно в нищото.

— А Бела? — попита той. Ръката му се обви около мен докато говореше, придърпвайки ме близо до него.

Слушаше, за време, което ми изглеждаше много дълго, и тогава каза:

— Да. Да, ще го направя.

Махна телефона от ухото си и натисна бутона за край. Веднага набра нов номер.

— Какво каза Карлайл? — попитах нетърпеливо.

Едуард отговори с безжизнен глас.

— Мисли, че си бременна.

Думите изпратих топъл трепет по гръбнака ми. Малкият побутвач в мен се развълнува.

— На кой се обаждаш сега? — попитах когато той допря отново телефона до ухото си.

— Летището. Отиваме си у дома.

Едуард говореше по телефона повече от час, без прекъсване. Предположих, че уреждаше полета ни към дома, но не можех да съм сигурна, защото не говореше на английски. Звучеше сякаш спори; говореше през зъби доста.

Докато спореше, опаковаше. Въртеше се из стаята като ядосано торнадо, оставяйки по-скоро ред, отколкото разрушение, по пътя си. Хвърли куп от дрехите ми на леглото без да ги гледа, така че предположих, че е време да се обличам. Той продължи спора си докато се преобличах, жестикулирайки с резки, раздразнени движения.

Когато повече не можех да понасям яростната енергия, излъчваща се от него, тихо напуснах стаята. От неговата маниакална концентрация ми се гадеше — не като сутрешното гадене, просто ми беше неудобно. Щях да изчакам някъде другаде да премине настроението му. Не можех да говоря с този леден, фокусиран Едуард, който честно казано ме плашеше малко.

Още веднъж се оказах в кухнята. Имаше опаковка сладки на шкафа. Започнах да дъвча отнесено, зяпайки през прозореца в пясъка, и в камъните, и в дърветата, и в океана, всичко блестящо под слънцето.

Някой ме сръга.

— Знам — казах. — И на мен не ми се тръгва.

Загледах се през прозореца за момент, но побутвачът не отговори.

— Не разбирам — прошепнах. — Какво не е наред тук?

Изненадващо, определено. Смайващо, дори. Но нередно?

Не.

Тогава защо Едуард беше толкова бесен? Той беше този, на който му се искаше брак, наложен поради бременност.

Опитах се да го разбера.

Може би не беше толкова объркващо, че Едуард искаше да се приберем веднага. Би искал Карлайл да ме прегледа, да се убеди, че предположението ми е правилно — макар, че нямаше съмнение за мен вече. Вероятно биха искали да разберат защо съм толкова бременна вече, с издутината и побутването и всичкото това. Това не беше нормално.

Веднага щом си помислих за това, бях сигурна, че съм го разгадала. Трябваше да е ужасно притеснен за бебето. Не бях стигнала до това да откача още. Мозъкът ми работеше по-бавно от неговият — все още беше заседнал на това да се удивлява на картинката, която си бях съставила преди; малкото дете с очите на Едуард — зелени, като неговите, когато е бил човек — лежащо, бледо и красиво, в ръцете ми. Надявах се да има изцяло лицето на Едуард, без намеса от моето собствено.

Беше странно колко внезапно и напълно необходимо бе станало това видение. От онова малко докосване, целият свят се бе преобърнал. Където някога имаше само едно нещо, без което не можех да живея, сега имаше две. Нямаше разделение — любовта ми не се беше разделила между двамата; не беше така. По-скоро сякаш сърцето ми беше пораснало, издуло се бе до двоен размер. С всичкото допълнително място — вече запълнено. Увеличението беше почти замайващо.

Никога не бях разбрала болката и възмущението на Розали преди това. Никога не си се бях представяла като майка, никога не го бях искала. Би било лесно да уверя Едуард, че не беше жертва за мен да се откажа от това да имам деца заради него, защото наистина не беше. Децата, като абстрактно понятие, никога не ми се бяха понравили. Изглеждаха ужасно шумни същества, често с капеща някаква форма на слуз от тях. Никога не си бях имала много работа с тях. Когато си бях мечтала Рене да ме снабди с братче, винаги си бях представяла по-голям брат. Някой, който да се грижи за мен, а не обратното.

Това дете, детето на Едуард, беше различен случай.

Исках го, както исках въздух. Не избор — нужда.

Може би просто имах ужасно въображение. Може би затова не бях могла да си представя, че ще ми хареса да съм омъжена, докато не се оказах такава — неспособна да разбера, че бих искала бебе, докато едно такова вече не беше на път…

Когато поставих ръка на стомаха си, чакайки следващото побутване, сълзи затекоха по бузите ми отново.

— Бела?

Обърнах се, внимателно, заради тона му. Беше прекалено студен, прекалено внимателен. Лицето му пасваше на гласа му, празно и неумолимо.

И тогава видя, че плача.

— Бела! — Той прекоси стаята за секунда и положи ръцете си на лицето ми. — Боли ли те?

— Не, не…

Той ме придърпа към гърдите си.

— Не се страхувай. Ще си бъдем у дома след шестнадесет часа. Ще се оправиш. Карлайл ще бъде готов докато стигнем. Ще се погрижим за това и ще се оправиш, ще се оправиш.

— Ще се погрижим за това? Какво имаш предвид?

Той се наклони назад и ме погледна в очите.

— Ще извадим това нещо, преди да може да нарани която и да е част от теб. Не се плаши. Няма да му позволя да те нарани.

— Това нещо? — издишах рязко.

Той рязко отклони поглед от мен към предната врата.

— По дяволите! Забравих, че Густаво ще идва днес. Отървавам се от него и се връщам веднага. — Той изхвърча от стаята.

Сграбчих плота за опора. Коленете ми се бяха разтреперели.

Едуард току-що бе нарекъл моят малък побутвач — нещо. Каза, че Карлайл ще се го извади.

— Не — прошепнах.

Бях го разбрала грешно преди това. Не го интересуваше бебето изобщо. Искаше да го нарани. Красивата картина в главата ми се смени рязко, превърна се в нещо тъмно. Красивото ми бебе плачеше, слабите ми ръце не бяха достатъчни да го защитят…

Какво можех да направя? Щях ли да успея да ги вразумя? Какво, ако не можех? Това обясняваше ли странното мълчание на Алис по телефона? Това ли беше видяла? Едуард и Карлайл, убиващи бледото перфектно дете преди да може да живее?

— Не — прошепнах отново с по-силен глас. Това не можеше да бъде. Нямаше да го позволя.

Чух Едуард да говори на португалски отново. Отново да спори. Гласът му се приближи и го чух да изсумтява от раздразнение. Чух и друг глас, нисък и плах. Гласът на жена.

Той влезе в кухнята пред нея и се запъти направо към мен. Той избърса сълзите от бузите ми и прошепна в ухото ми през тънката, стисната линия на устните си.

— Настоява да остави храната, която е донесла — направила ни е вечеря. — Ако беше по-малко напрегнат, по-малко яростен знаех, че би извъртял очи. — Извинение е — иска да се увери, че не съм те убил още. — Гласът му стана студен като лед накрая.

Кори се показа, изглеждайки нервно, иззад ъгъла с покрита чиния в ръце. Искаше ми се да можех да говоря португалски, или испанският ми да е по-малко елементарен, за да мога да благодаря на тази жена, която се бе осмелила да разгневи вампир, просто, за да ме нагледа.

Очите й се местеха трескаво между двамата. Видях я да измерва цвета на лицето ми, влагата в очите ми. Мърморейки нещо, което не разбрах, тя остави чинията на плота.

Едуард й каза нещо рязко; никога не бях чувала да е толкова нелюбезен. Тя се обърна, за да си тръгне и въртеливото движение на дългата и пола духна миризмата на храна в лицето ми. Беше силна миризма — риба и лук. Задавих се и се наведох към мивката. Усетих ръцете на Едуард на челото си и чух успокояващият му шепот през рева в ушите ми. Ръцете му изчезнаха за секунда и чух хладилника да се затръшва. Милостиво, миризмата изчезна с този звук и ръцете на Едуард отново охлаждаха лепкавото ми лице. Свърши бързо.

Изплакнах устата си с вода от чешмата докато той галеше лицето ми отстрани.

Имаше малко колебливо побутване в утробата ми.

Всичко е наред. Ние сме наред, мислите ми се насочиха към подутината.

Едуард ме обърна, придърпвайки ме в обятията си. Положих главата си на рамото му. Ръцете ми, инстинктивно, се обвиха около стомаха ми.

Чух тихо рязко поемане на въздух и погледнах нагоре.

Жената все още беше там, колебаейки се на прага с полупротегнати ръце сякаш бе търсила начин да помогне. Очите и бяха заключени върху ръцете ми, почти изскачайки от шок. Долната й челюст висеше.

Тогава Едуард също си пое рязко въздух и внезапно се обърна с лице към жената, побутвайки ме леко зад тялото му. Ръката му бе обвита около тялото ми, сякаш ме задържаше назад.

Изведнъж, Кори му крещеше — силно, бясно, нечленоразделните й думи летяха през стаята като ножове. Тя вдигна малкия си юмрук във въздуха и направи две крачки напред, размахвайки го към него. Въпреки гнева й беше лесно да се види ужаса в очите й.

Едуард също пристъпи към нея и аз стиснах ръката му, изплашена за жената. Но тогава той прекъсна тирадата й, гласът му ме изненада, особено имайки се в предвид колко рязък беше когато тя не му крещеше. Сега беше нисък; беше умоляващ. Не само това, но и звукът беше различен, по-гърлен, напевен. Не мисля, че говореше на португалски вече.

За един момент жената го загледа в почуда и после очите й се присвиха, когато тя излая един дълъг въпрос на същия непознат език.

Гледах как лицето му стана тъжно и сериозно и той кимна веднъж. Тя направи бърза крачка назад и се прекръсти.

Той се протегна към нея, посочвайки към мен и тогава полагайки ръката си на бузата ми. Тя отговори гневно отново, размахвайки ръце обвинително към него и тогава жестикулира към него. Когато тя приключи той отново отправи молба със същия тих и напрегнат глас.

Изражението й се промени — тя го зяпна със съмнение, ясно изразено на лицето й докато той говореше, очите й многократно трепкайки към обърканото ми лице. Той спря да говори и тя изглежда обмисляше нещо. Тя погледна от мен към него и обратно и после, изглежда неволно, направи крачка напред.

Направи движение с ръцете си, изобразявайки балон, подаващ се от стомаха й. Зяпнах — легендите й за хищника — кръвопиец включваха ли това? Беше ли възможно да знае нещо за това, което растеше в мен?

Тя направи няколко умишлени крачки напред и зададе няколко кратки въпроса, на които той отговори напрегнато. Тогава той започна да задава въпроси — едно бързо препитване. Тя се поколеба и после бавно поклати глава. Когато той проговори отново, гласът му беше толкова пълен с агония, че погледнах към него с шок. Лицето му беше изкривено от болка.

В отговор на това тя закрачи бавно напред, докато не беше достатъчно близо, за да положи малката си ръка върху моята на стомаха ми. Тя изговори думите на португалски.

— Morte — въздъхна тя тихо. Тогава се обърна с превити рамене, сякаш разговорът я бе състарил и излезе от стаята.

Знаех достатъчно испански, за да разбера това.

Едуард отново бе замръзнал, вперил поглед след нея с измъчено изражение на лицето си. След няколко момента чух мотора на лодка да оживява и после да затихва в далечината.

Едуард не помръдна докато аз не се запътих към банята. Тогава ръката му хвана рамото ми.

— Къде отиваш? — Гласът му беше шепот на болка.

— Да си измия зъбите отново.

— Не се притеснявай за това, което каза тя. Това са само легенди, стари лъжи за забавление.

— Нищо не разбрах — казах му, макар да не беше напълно вярно. Сякаш можех да отпиша нещо като истина, само защото беше легенда. Живота ми беше обграден от легенди отвсякъде. И всички бяха верни.

— Опаковах четката ти. Ще ти я донеса.

Той тръгна пред мен към спалнята.

— Скоро ли тръгваме? — извиках след него.

— В момента в който свършиш.

Той изчака да му дам четката си, за да я опакова отново, крачейки тихо из стаята. Подадох му я когато приключих.

— Ще кача багажа в лодката.

— Едуард…

Той се обърна.

— Да?

Поколебах се, опитвайки се да измисля начин да си осигуря няколко секунди самота.

— Можеш ли… да опаковаш малко храна? Нали знаеш, в случай, че огладнея отново.

— Разбира се — каза той с внезапно нежен поглед. — Не се притеснявай за нищо. Наистина, ще стигнем при Карлайл само след няколко часа. Скоро ще свърши.

Кимнах, нямайки доверие на гласа си.

Той се обърна и излезе от стаята, с по един голям куфар във всяка ръка.

Завъртях се шеметно и грабнах телефона, който той беше оставил на плота. Беше нетипично за него да забравя неща — да забрави, че Густаво ще идва, да остави телефона си тук. Беше толкова стресиран, че едва беше себе си.

Намерих номера, който исках, един, на който никога не бях звъняла преди. Натиснах бутона за набиране и стиснах палци.

— Да? — отговори глас като златни звънчета.

— Розали? — прошепнах. — Бела е. Моля те. Трябва да ми помогнеш.