Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Здрач (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Breaking Dawn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 262 гласа)

Информация

Корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Корекция
Зорница Иванова (2009)
Корекция
Ирина Пенева (2009)
Корекция
i_m_i (2009)

Превод от английски: Грета Иванова, Иванина Хлебарова, Камелия Проданова, Натали Димитрова, Моника Колчевска, Симона Ватева, Тереза, Яна Кисьова

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от bisyto)
  3. — Замяна: Търговецът от Венис -> Венецианският търговец

Статия

По-долу е показана статията за Зазоряване (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Зазоряване
Breaking Dawn
АвторСтефани Майър
Първо издание2 август, 2008 г.
 САЩ
ИздателствоLittle, Brown and Company
Оригинален езиканглийски
Жанрпаранормално, романтика, юношеска
ПредходнаЗатъмнение

„Зазоряване“ (на английски: Breaking Dawn) е четвъртият роман от поредицата „Здрач“ на Стефани Майър. Това е последната книга от сагата, разказвана от перспективата на Бела Суон. Книгата е разделена на три части, като втората е през погледа на Джейкъб Блек. Романът е пуснат в продажба на 2 август 2008 г. със специално среднощно парти в голям брой книжарници.[1] От първоначалните 3,7 милиона копия, 1,3 от тях са продадени в рамките на 24 часа.[2]

В първата част на книгата се разглежда сватбата на Бела и Едуард. След това меденият им месец, прекаран близо до Бразилия на остров Есме, притежаван от майката на Едуард – Есме. Едуард изпълнява желанието на Бела и прави любов с нея. Скоро след това тя установява, че е бременна, което бива потвърдено от Карлайл. Понеже е загрижен за здравето на Бела, Едуард иска тя да направи аборт, но в крайна сметка Бела решава да задържи детето и се обръща за помощ към Розали, знаейки, че тя винаги е искала деца.

Втората част представя периода от бременността на Бела до раждането ѝ от гледната точка на Джейкъб. Подозирайки каква опасност би могло да крие новороденото, глутницата върколаци планува да го убие, дори това да струва живота на Бела. Джейкъб изобщо не е съгласен с решението и напуска глутницата, и създава своя заедно със Сет и Лия Клиъруотър. Бела е измъчвана от постоянни болки, губи много кръв, а тялото и е цялото в синини. Кълън разбират, че съществото в нея се нуждае от кръв и тя започва да я изяжда от вътре. Има множество счупени кости. Не след дълго Бела ражда, но бебето изпочупва много от костите ѝ /даже и гръбнака и/ и предизвиква огромни кръвозагуби, така че за да спаси живота ѝ, Едуард я превръща във вампир. Джейкъб, който присъства на раждането, незабавно открива, че е здраво свързан с новороденото момиченце, Ренесме.

Третата част се връща към гледната точка на Бела, превърната във вампир и наслаждаваща се на живота и способностите си. Вампирката Ирина остава с впечатлението, че новороденото е дете, превърнато във вампир-нещо забранено от Волтури, и им съобщава за нарушението, което кара Волтури да вземат решението да унищожат Ренесме и семейството на Едуард. В опит за спасение Кълън събират свидетели, които потвърждават, че законът не е нарушен по никакъв начин. Волтури екзекутират Ирина заради грешката ѝ, но не са сигурни дали новоредното, каквото е, не е заплаха за тайното съществуване на вида им. Междувременно Алис и Джаспър намират Науел, 150-годишен човек-вампир, кръстоска точно като Ренесме. Той демонстрира, че не е опасен, и Волтури си заминават. Едуард, Бела и Ренесме се връщат у дома с мир.

Край на разкриващата сюжета част.

Източници

  1. Breaking Dawn Release Party. // StephenieMeyer.com. Посетен на 7 септември 2008.
  2. Jim Milliot. 'Breaking Dawn' Breaks Hachette Records // Publishers Weekly, 4 август 2008. Посетен на 18 октомври 2008.

30. НЕУСТОИМА

Имаше толкова много за обмисляне. Как щях да открия време да издиря сама Дж. Дженкс и защо Алис искаше да знам за него? Ако следата на Алис нямаше нищо общо с Ренесме, какво щях да направя, за да спася дъщеря си? Как щяхме да обясним с Едуард историята на Таня и семейството й тази сутрин? Ами ако реагираха като Ирина? Ами ако се превърнеше в битка? Не знаех как да се бия. Как щях да се науча само за месец? Имаше ли изобщо някаква възможност да бъда обучена достатъчно бързо, за да представлявам опасност за който и да е член от Волтури? Или бях обречена да бъда напълно безполезна? Просто още един лесен за елиминиране новороден вампир?

Нуждаех се от толкова много отговори, но нямах възможност да задам въпросите си.

Желаейки малко нормалност заради Ренесме, настоявах да я водя у дома в къщурката за лягане. На Джейкъб му бе по-комфортно във вълчата му форма в този момент — справяше се по-лесно със стреса, когато се чувстваше готов за бой. Искаше ми се да се чувствах по същия начин, да се чувствах готова. Той бягаше из гората, отново нащрек.

След като се бе унесла дълбоко, поставих Ренесме в леглото й, след което отидох в предната стая, за да задам въпросите си на Едуард. Или поне тези, които можех да попитам — един от най-трудните проблеми бе идеята да се опитам да скрия каквото и да е било от него, дори при предимството от мълчаливите ми мисли.

Той бе застанал с гръб към мен, загледан в огъня.

— Едуард, аз…

Той се завъртя и прекоси стаята за отрицателно време, за по-кратко от частица от секундата. Имах време само да регистрирам дивото изражение на лицето му преди устните му да се притиснат в моите и ръцете му да се сключат около мен като желязно менгеме.

Не се сетих за въпросите си през остатъка от нощта. Не ми отне много време, за да разбера причината за настроението му и дори още по-малко време, за да се почувствам по съвсем същият начин.

Бях запланувала години само за да организирам преобладаващата страст, която изпитвах към него физически. Както и векове след това, за да й се насладя. Ако ни бе останал само месец да бъдем заедно… Ами, не виждах как бих понесла такъв край. За момента не можех да не бъда егоист. Просто исках да го обичам колкото се може повече в ограниченото време, което ми бе дадено.

Беше трудно да се откъсна от него, когато слънцето изгря, но имахме да вършим работа — работа, която може да е по-трудна отколкото издирванията на останалите семейства взети заедно. Веднага щом се оставих да си помисля за това, което предстои, цялата се напрегнах — имах чувството, че нервите ми са опънати като струни, все по-тънки и по-тънки.

— Иска ми се да имаше начин да получим нужната ни информация от Елизар преди да му кажем за Неси — промърмори Едуард, докато се преобличахме бързо в гигантския килер, който повече ми напомняше за Алис, отколкото имах нужда в този момент. — Просто за всеки случай.

— Но той не би разбрал въпроса, за да може да отговори — съгласих се аз. — Мислиш ли, че ще ни позволят да обясним?

— Не знам.

Взех Ренесме, все още заспала, от леглото й и я задържах близо до себе си, така че къдриците й бяха притиснати към лицето ми — сладкият й мирис, толкова близо, надвиваше всяка друга миризма.

Не можех да губя и една секунда днес. Нуждаех се от отговори и не бях сигурна колко време ще бъдем сами с Едуард днес. Ако всичко минеше добре със семейството на Таня, да се надяваме, че щяхме да имаме компания за неопределен период от време.

— Едуард, ще ме научиш ли как да се бия? — попитах го аз, очаквайки напрегнато реакцията му, докато държеше вратата отворена за мен.

Бе точно както очаквах. Той замръзна и очите му ме огледаха дълбокомислено, сякаш ме гледаше за пръв или последен път. Очите му се застояха върху дъщеря ни, която спеше в ръцете ми.

— Ако се стигне до битка, няма да има време нито един от нас да направи по въпроса кой знае колко — каза уклончиво той.

Запазих гласът си равен.

— Ще ме оставиш без да мога да се защитавам?

Той преглътна конвулсивно, вратата потрепери и пантите запротестираха, когато хватката му стана по-силна. След което кимна.

— Щом го поставяш по този начин… Предполагам, че ще започнем с тренировките възможно най-скоро.

Аз също кимнах и тръгнахме към голямата къща. Не бързахме.

Зачудих се какво бих могла да направя, за да помогна с нещо. Бях съвсем малко специална, по мой собствен начин — ако това да имаш свръхестествено дебел череп можеше да бъде сметнато за дарба. Имаше ли някаква полза от това?

— Какво според теб е най-голямото им предимство? Имат ли изобщо някаква слабост?

На Едуард не му се наложи да попита, за да знае, че имах предвид Волтури.

— Алек и Джейн са най-голямото им предимство в нападателен план — каза той безизразно, сякаш обсъждахме баскетболен отбор. — Защитниците им рядко участват активно.

— Защото Джейн може да те изпържи на място — или поне умствено. Какво прави Алек? Не ми ли беше споменал веднъж, че е дори още по-опасен от Джейн?

— Да. Той е един вид антиподът на Джейн. Тя те кара да чувстваш най-невъобразимата болка. Алек, от друга страна, те кара да чувстваш нищо. Абсолютно нищо. Понякога, когато Волтури са в добро настроение, дават на Алек да упои някой преди да бъде екзекутиран. Ако се е предал или ги е зарадвал по някакъв друг начин.

— Упойка? Но как така това е по-опасно от Джейн?

— Защото той изключва едно по едно сетивата ти. Без болка, но също така и без зрение, или звук, или мирис. Абсолютно сетивно лишаване. Биваш съвършено самотен в нищото. Дори не усещаш, когато те изгарят.

Потреперах. Това ли бе най-доброто, на което можехме да се надяваме? Да не виждаме или усетим смъртта, когато пристигне?

— Това го прави само опасен колкото Джейн — продължи Едуард със същият далечен глас — че и двамата могат да те извадят от строя, да те направят безпомощна мишена. Разликата между тях е същата, като разликата между мен и Аро. Аро чува мислите само на един човек. Джейн може да нарани обекта, върху когото се е съсредоточила. Аз мога да чувам всички едновременно.

Усетих студ, когато видях накъде бие.

— А Алек може да ни възпрепятства всичките едновременно? — прошепнах аз.

— Да — каза той. — Ако използва дарбата си срещу нас, всички ще стоим слепи и глухи, докато не ни убият — вероятно само ще ни изгорят без да се постараят да ни разкъсат на части първо. О, може да се опитаме да се бием, но е по-вероятно да се нараним един друг, отколкото да нараним някого от тях.

Вървяхме в мълчание няколко секунди.

Една идея се оформяше в съзнанието ми. Не много обещаваща, но по-добра от нищо.

— Мислиш ли, че Алек е добър боец? — попитах аз. — Като оставим на страна способностите му, де. Ако трябваше да се бие без дарбата си. Чудя се дали изобщо някога е опитвал…

Едуард ме погледна остро.

— За какво си мислиш?

Гледах право напред.

— Е, вероятно не може да ми стори нищо, нали? Ако това, което прави е същото като Аро, и Джейн, и теб. Вероятно… ако никога не му се е налагало да се защитава… а аз науча някои номера…

— Той е бил с Волтури от векове — прекъсна ме Едуард с внезапно паникьосан глас. Вероятно виждаше същият образ в главата си като мен — Кълънови стоят безпомощно, безчувствени колони на бойното поле — освен мен. Аз щях да бъда единствената, която щеше да може да се бие. — Да, ти си определено имунизирана срещу силата му, но ти си все още новородена, Бела. Не мога да те направя толкова силен боец само за няколко седмици. Сигурен съм, че той е тренирал.

— Може би, може би не. Това е единственото нещо, което умея, а другите не могат. Дори и да успея да го разсея за известно време… — Дали щях да издържа достатъчно, за да дам шанс на другите?

— Моля те, Бела — каза Едуард през стиснати зъби. — Нека не говорим за това.

— Бъди разумен.

— Ще се опитам да те науча на каквото мога, но моля те, не ме карай да си мисля как се жертваш като отвличане на вниманието… — Той се задави и не завърши думите си.

Кимнах. Тогава щях да запазя плановете си за себе си. Първо Алек и след това, ако имах чудотворният късмет, за да спечеля — Джейн. Ако можех поне да изравня нещата — да премахна преобладаващото нападателно предимство на Волтури. Може би тогава имаше шанс… Мислите ми препускаха напред. Ами ако успеех да им отвлека вниманието или дори да ги елиминирам? Сериозно, защо някой като Джейн или Алек би се нуждаел от бойни способности? Не можех да си представя сприхавата малка Джейн да се откаже от предимството си, дори и за да се обучи. Ако бях способна да ги убия, каква разлика само щеше да има.

— Трябва да науча всичко. Колкото е възможно да натикаш в главата ми пред следващият месец — промърморих аз.

Той се държеше, сякаш не бях казала нищо.

Кой следва след това? Щеше да е най-добре да организирам плановете си, ако оцелеех след атакуването на Алек, за да няма колебание в нападението ми. Опитах се да измисля друга ситуация, където дебелият ми череп ще ми даде преднина. Не знаех достатъчно какво умееха другите. Очевидно бойците като гигантският Феликс бяха отвъд възможностите ми. Можех само да отстъпя честния бой на Емет тук. Не познавах и останалите пазители на Волтури, освен Деметри…

Лицето ми бе напълно безизразно, докато обмислях Деметри. Без съмнение щеше да е боец. Нямаше друг начин да бе оцелял толкова дълго време, винаги на преден план във всяка битка. И вероятно винаги предвождаше, защото бе техният търсач — най-добрият търсач в света, без съмнение. Ако имаше по-добър, Волтури щяха да направят размяната. Аро не търпеше компанията на вторите най-добри. Ако Деметри не съществуваше, тогава можехме да избягаме. Поне тези, които останат от нас. Дъщеря ми, топла в ръцете ми… Някой, който да избяга с нея. Джейкъб или Розали, който останеше.

И… ако Деметри не съществуваше, тогава Алис и Джаспър щяха да са в безопасност завинаги. Това ли бе видяла Алис? Че тази част от семейството ни можеше да продължи? Поне те двамата.

Можех ли да й се сърдя за това?

— Деметри… — казах аз.

— Деметри е мой — каза Едуард с твърд и скован глас. Погледнах го бързо и видях, че изражението му бе станало свирепо.

— Защо? — прошепнах аз.

Отначало той не отвърна. Бяхме стигнали реката, когато най-накрая прошепна:

— Заради Алис. Това е единственото благодаря, което мога да й дам сега за последните петдесет години.

Значи мислите му бяха на една вълна с моите.

Чух тежките лапи на Джейкъб да приближават по замръзналата земя. След секунди той крачеше до мен, като тъмните му очи бяха фокусирани върху Ренесме.

Кимнах му веднъж, след което се върнах към въпросите си. Имахме толкова малко време.

— Едуард, защо мислиш, че Алис ни каза да попитаме Елизар за Волтури? Да не е бил в Италия наскоро или нещо подобно? Какво би могъл да знае?

— Елизар знае всичко, което се отнася за Волтури. Забравих, че ти не знаеш. Преди той беше един от тях.

Изсъсках неволно. Джейкъб изръмжа до мен.

— Какво? — настоях аз, като си представих красивият тъмнокос мъж от сватбата ни, обвит в дълга, тъмна роба.

Лицето на Едуард бе по-нежно сега — той се усмихна леко.

— Елизар е много благороден човек. Той не беше напълно щастлив с Волтури, но уважаваше законите и нуждата да бъдат насърчавани. Той чувстваше, че работи в ползата на по-голямото добро. Не съжалява за времето си, прекарано с тях. Но когато открил Кармен, открил и мястото си в света. Те са много сходни характери, и двамата са много състрадателни към вампирите. — Той се усмихна отново. — Срещнали Таня и сестрите й и никога не се обърнали назад. Подхожда им този начин на живот. Ако не бяха открили Таня, предполагам че накрая сами щяха да открият начин да живеят без човешка кръв.

Картините в главата ми се въртяха. Не можех да ги подредя. Състрадателен войник на Волтури? Едуард погледна към Джейкъб и отговори на един мълчалив въпрос.

— Не, не е бил един от техните войници, така да се каже. Дарбата му им е била доста полезна.

Джейкъб навярно е попитал очевидният въпрос.

— Той има инстинктивно чувство за дарбите на другите — допълнителната способност, която някои вампири имат — каза му Едуард. — Можел е да даде общата представа на Аро на какво е способен даден вампир, само бивайки близо до него или нея. Това било доста полезно на Волтури, когато са се биели. Можел е да ги предупреди, когато някой от вражеският клан е имал способност, която е може да им причини неприятности. Това било рядкост — изискват се големи умения, за да поставиш Волтури в неизгодно положение дори за момент. Най-вече, предупреждението давало на Аро възможността да спаси някого, който би могъл да му е полезен. Дарбата на Елизар работи дори до известна степен и при хора. Обаче наистина трябва да се концентрира при тях, защото скритата им способност е доста мъглява. Аро го е карал да тества хората, които са искали да се присъединят, за да види дали имат някакъв потенциал. Аро съжалявал, когато Елизар си тръгна.

— Пуснали са го? — попитах аз. — Просто така?

Усмивката му бе по-мрачна сега, малко крива.

— Волтури не са предполагаемите злодеи, както на теб ти се струват. Те са основите на нашият мир и цивилизация. Всеки член от охраната е избрал да им служи. Доста е престижно — всички се гордеят, че са част от тях, никой не е бил насилен да остане.

Намръщих се на земята.

— Предполага се, че са ужасни и зли само с престъпниците, Бела.

— Ние не сме престъпници.

Джейкъб изпръхтя в съгласие.

— Те не знаят това.

— Наистина ли мислиш, че можем да ги накараме да спрат и да ни изслушат?

Едуард се поколеба за съвсем кратък момент, след което сви рамене.

— Ако открием достатъчно приятели, които да застанат на наша страна. Може би.

Ако.

Внезапно усетих натиска от това, което ни предстоеше днес. Едуард и аз започнахме да се движим по-бързо, преминавайки в бяг. Джейкъб ни настигна бързо.

— Таня не би трябвало да закъснее — каза Едуард. — Трябва да сме подготвени.

Как да се подготвим обаче? Нареждахме и пренареждахме, обмисляхме и премисляхме. Ренесме да се вижда? Или отначало да е скрита? Джейкъб да е в стаята? Или отвън? Беше казал на глутницата да стоят наблизо, но да бъдат невидими. Дали да не направеше и той същото?

Накрая, Ренесме, Джейкъб — обратно в човешката му форма — и аз чакахме зад ъгъла на предната врата на трапезарията, седнали зад голямата полирана маса. Джейкъб ми позволи да държа Ренесме — искаше пространство, в случай, че му се наложи да се преобрази бързо.

Въпреки че бях доволна да я държа в ръцете си, така се чувствах безполезна. Напомни ми, че в битка със зрели вампири, аз не бях нищо повече от една лесна мишена — не се нуждаех от свободни ръце.

Опитах се да си припомня Таня, Кейт, Кармен и Елизар от сватбата. Лицата им бяха смътни в слабо осветените ми спомени. Само знаех, че са красиви, две със светли коси и двама с тъмни коси. Не можех да си спомня дали имаше някаква доброта в очите им.

Едуард се облегна неподвижно срещу задната стъклена стена, загледан към входната врата. Изглеждаше, сякаш изобщо не виждаше стаята пред себе си.

Заслушахме се в колите преминаващи през магистралата, без някоя от тях да намалява скоростта си.

Ренесме се сгуши в шията ми, ръката й бе срещу бузата ми, но без да се появяват образи в главата ми. Нямаше картини, описващи чувствата й сега.

— Ами ако не ме харесат? — прошепна тя и всички погледи се стрелнаха към нейното лице.

— Разбира се, че ще… — започна да казва Джейкъб, но го накарах да млъкне с един поглед.

— Те не те разбират, Ренесме, защото никога не са срещали някого като теб — казах й аз, без да искам да я залъгвам с обещания, които може да не се сбъднат. — Проблемът е да ги накараме да разберат.

Тя въздъхна и в главата ми проблеснаха образите на всички ни за един кратък миг. Вампир, човек, върколак. Тя не се вписваше никъде.

— Ти си специална, това не е нещо лошо.

Тя поклати глава в несъгласие. Тя се замисли за опънатите ни лица и каза:

— Вината е моя.

— Не — казахме аз, Джейкъб и Едуард едновременно, но преди да можем да спорим повече с нея, чухме звукът, който очаквахме — забавянето на двигател по магистралата, гумите, които се придвижваха от асфалта към меката почва.

Едуард се изстреля от ъгъла, за да застане пред входната врата. Ренесме се скри в косата ми. Джейкъб и аз се загледахме един друг през масата, с отчаяние изписано върху лицата ни.

Колата се движеше бързо през гората, по-бързо отколкото Чарли или Сю караха. Чухме я да паркира в полянката и да спира пред верандата. Четири врати се отвориха и затвориха. Те не казаха нищо, докато се приближаваха към вратата. Едуард я отвори преди да успея да почукат.

— Едуард! — зарадва се женски глас.

— Здравей, Таня. Кейт, Елизар, Кармен.

Три промърморени поздрава.

— Карлайл каза, че трябва непременно да говори с нас — каза първият глас, Таня. Можех да чуя, че всичките са все още отвън. Представих си Едуард застанал на прага, блокирал пътя им. — Какъв е проблемът? Проблеми с върколаците?

Джейкъб извъртя очи.

— Не — каза Едуард. — Нашият съюз с върколаците е по-силен от всякога.

Една жена се изкиска.

— Няма ли да ни поканиш вътре? — попита Таня. След което продължи без да дочака отговор. — Къде е Карлайл?

— Карлайл трябваше да замине.

Имаше кратко мълчание.

— Какво става, Едуард? — настоя да узнае Таня.

— Ако можете, дайте ми няколко минути — отговори той. — Имам нещо трудно за обясняване и ще имам нужда да бъдете либерални, докато разберете.

— Карлайл добре ли е? — попита разтревожено мъжки глас. Елизар.

— Никой от нас не е добре, Елизар — каза Едуард, след което потупа нещо, вероятно рамото му. — Но физически, Карлайл е добре.

— Физически? — попита остро Таня. — Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че цялото ми семейство е в много сериозна опасност. Но преди да обясня, искам да ми обещаете. Изслушайте всичко, което ви кажа, преди да реагирате. Умолявам ви да ме изслушате.

Още по-дълго мълчание посрещна молбата му. През опънатото затишие, Джейкъб и аз се гледахме безмълвно. Кафявите му устни пребледняха.

— Слушаме те — накрая каза Таня. — Ще чуем всичко, преди да отсъдим.

— Благодаря ти, Таня — каза Едуард пламенно. — Нямаше да ви въвлечем в това, ако нямахме друг избор.

Едуард мръдна. Чухме четири чифта крачки да минават през прага. Някой започна да души.

— Знаех си, че онези върколаци са намесени — промърмори Таня.

— Да, те са на наша страна. Отново.

Напомнянето накара Таня да млъкне.

— Къде е твоята Бела? — попита друг женски глас. — Как е тя?

— След малко ще се присъедини към нас. Тя е добре, благодаря ти. Навлезе в безсмъртието с изключителен финес.

— Разкажи ни за опасността, Едуард — каза тихо Таня. — Ще те изслушаме и ще застанем на твоята страна, където принадлежим.

Едуард си пое дълбоко дъх.

— Първо, искам да станете свидетели на това. Заслушайте се — в другата стая. Какво чувате?

Беше тихо, след което някой помръдна.

— Само слушайте отначало, моля ви — каза Едуард.

— Върколак, предполагам. Мога да чуя сърцето му — каза Таня.

— Какво друго? — попита Едуард.

Имаше пауза.

— Какво е това туптене? — Кейт или Кармен попита. — Това да не е… някаква птица?

— Не, но помнете какво чувате. Сега, какво намирисвате? Освен върколака.

— Да не би да има човек там? — прошепна Елизар.

— Не — възрази Таня. — Не е човек, но… по-близо до човек от останалите миризми тук. Какво е това, Едуард? Не мисля, че някога съм помирисвала този аромат преди.

— Определено не си, Таня. Моля те, моля те, запомни, че това е нещо напълно ново за теб. Захвърли настрана предубежденията си.

— Обещах ти, че ще те изслушам, Едуард.

— Добре тогава. Бела? Доведи Ренесме, моля те.

Краката ми бяха странно вкочанени, но знаех, че това чувство е изцяло в главата ми. Накарах се да стана и да не се движа бавно, като станах на крака и извървях няколко кратки крачки до ъгъла. Горещината от тялото на Джейкъб пламтеше близо зад мен, докато ме следваше.

Направих една крачка към голямата стая и замръзнах, без да успея да се насиля да вървя по-напред. Ренесме си пое дълбоко дъх, след което надникна изпод косата ми със свити рамене, очаквайки отказ.

Мислех си, че съм се подготвила за реакцията им. За обвинения, за викове, за неподвижност, причинена от дълбок стрес.

Таня се препъна четири крачки назад, с тръпнещи ягодово руси къдрици, като човек пред когото се е изправила отровна змия. Кейт отскочи назад чак към входната врата и се хвана за стената там. Шокирано съскане излезе изпод стиснатите й зъби. Елизар се хвърли пред Кармен в защитническа поза.

— О, моля ви се! — чух Джейкъб да се оплаква изпод дъха си.

Едуард сложи ръката си около мен и Ренесме.

— Обещахте да ни изслушате — напомни им той.

— Някои неща не могат да бъдат чути! — възкликна Таня. — Как можа, Едуард? Не знаеш ли какво значи това?

— Трябва да се махнем оттук — каза Кейт разтревожено, ръката й върху дръжката на вратата.

— Едуард… — На Елизар не му достигаха думи.

— Чакайте — каза Едуард със суров глас сега. — Спомнете си какво чухте, какво помирисахте. Ренесме не е това, което си мислите, че е.

— Няма изключение на това правило, Едуард — сряза го Таня.

— Таня — каза Едуард остро — ти можеш да чуеш сърцебиенето й! Спри и се замисли какво означава това.

— Сърцебиенето й? — прошепна Кармен, надничайки над рамото на Елизар.

— Тя не е истинско дете-вампир — отговори Едуард, насочвайки вниманието си към по-малко враждебното изражение на Кармен. — Тя е наполовина човек.

Четиримата вампири го изгледаха така, сякаш говореше на език, който никой от тях не разбираше.

— Чуйте ме — гласът на Едуард премина в гладък, кадифен, убедителен тон. — Ренесме е единствена по рода си. Аз съм нейният баща. Не нейният създател — нейният биологичен баща.

Таня клатеше глава със съвсем малки движения. Изглежда не осъзнаваше, че го прави.

— Едуард, нали не очакваш да… — започна да казва Елизар.

— Кажи ми друго обяснение, което се вписва, Елизар. Можеш да усетиш топлината на тялото й във въздуха. Кръв тече във вените й, Елизар. Можеш да я помиришеш.

— Как? — прошепна Кейт.

— Бела е нейната биологична майка — каза й Едуард. — Тя зачена, износи и роди Ренесме, докато бе все още човек. Това почти я уби. Бях принуден да вкарам достатъчно отрова в сърцето й, за да я спася.

— Никога не съм чувал подобно нещо — каза Елизар. Раменете му все още бяха сковани, изражението му бе студено.

— Физическите отношения между вампири и хора не са често срещани — отговори Едуард с малко черен хумор в тонът си. — Хората, оцелели след такова преживяване са още по-малко. Не сте ли съгласни, братовчедки?

Кейт и Таня едновременно му се намръщиха.

— Хайде де, Елизар. Със сигурност можеш да видиш приликата.

Кармен бе тази, която отвърна на думите на Едуард. Тя заобиколи Елизар, игнорирайки половинчатото му махване, за да я предупреди, и се приближи внимателно, заставайки пред мен. Тя се наведе леко напред, оглеждайки предпазливо лицето на Ренесме.

— Изглежда имаш очите на майка си — каза тя с нисък и спокоен глас — но лицето на баща си. — След което, сякаш сама не можеше да се спре, тя се усмихна на Ренесме.

Усмивката на дъщеря ми в отговор бе ослепителна. Тя докосна лицето ми без да откъсва поглед от Кармен. Тя си представи как докосва лицето на Кармен и попита дали ще е добре.

— Имаш ли нещо против Ренесме сама да ти разкаже за себе си? — попитах аз Кармен. Бях прекалено стресирана, за да говоря по-високо от шепот. — Тя има дарбата да обяснява нещата.

Кармен все още се усмихваше на Ренесме.

— Можеш ли да говориш, мъниче?

— Да — отговори Ренесме с развълнувано високо сопрано. Семейството на Таня трепна при звука на гласът й, освен Кармен. — Но мога да ти покажа повече, отколкото мога да ти разкажа.

Тя постави малката си, обсипана с трапчинки ръка върху бузата на Кармен.

Кармен замръзна на място, сякаш електрически шок бе преминал през нея. Елизар веднага застана до нея, с ръка на рамото й, сякаш за да я дръпне назад.

— Чакай — каза Кармен задъхано, като немигащите й очи се задържаха върху тези на Ренесме.

Ренесме „показва“ на Кармен обяснението си дълго време. Лицето на Едуард бе напрегнато, докато гледаше заедно с Кармен, и ми се искаше толкова много да мога и аз да чувам това, което той чуваше. Джейкъб се помръдна нетърпеливо зад мен и знаех, че и на него му се иска същото.

— Какво й показва Неси? — измърмори той изпод дъха си.

— Всичко — прошепна Едуард.

Мина още една минута и Ренесме пусна ръката си от лицето на Кармен. Тя се усмихна победоносно на зашеметената вампирка.

— Тя наистина е ваша дъщеря, нали? — прошепна Кармен, отправяйки разширените си топазени очи към лицето на Едуард. — Такава ярка дарба! Би могла да дойде единствено от много талантлив баща.

— Вярваш ли на това, което тя ти показа? — попита Едуард с напрегнато изражение.

— Без съмнение — каза простичко Кармен.

Лицето на Елизар бе освирепяло от страдание.

— Кармен!

Кармен взе ръцете му в своите и ги стисна.

— Колкото и невъзможно да изглежда, Едуард ти казва самата истина. Нека детето само ти покаже.

Кармен побутна Елизар по-близо до мен и кимна към Ренесме.

— Покажи му, mi querida.

Ренесме се ухили, очевидно доволна от благосклонността на Кармен, и докосна леко челото на Елизар.

— Ay caray! — промълви той и се дръпна от нея.

— Какво ти направи? — настоя да узнае Таня, приближавайки се предпазливо. Кейт също се приближи.

— Тя просто се опитва да ти покаже своята гледна точка от историята — каза му Кармен с успокоителен глас.

Ренесме се намръщи нетърпеливо.

— Гледай, моля — заповяда тя на Елизар. Тя протегна ръката си към него и остави няколко сантиметра между пръстите си и лицето му в очакване.

Елизар я изгледа съмнително, след което погледна към Кармен за помощ. Тя кимна окуражително. Елизар си пое дълбоко дъх и се наведе по-близо, докато челото му не докосна отново ръката й.

Той потрепера, когато започна, но остана на място този път, като бе затворил очи в концентрацията си.

— Ах — въздъхна той, когато очите му се отвориха минути по-късно. — Разбирам.

Ренесме му се усмихна. Той се поколеба, след което се усмихна неохотно в отговор.

— Елизар? — обади се Таня.

— Истина е, Таня. Това не е безсмъртно дете. Тя е наполовина човек. Ела. Виж сама.

Мълчаливо, дойде редът на Таня да застане предпазливо пред мен, след това и Кейт, и двете показвайки шок първият път, когато образа ги удари при допирът на Ренесме. Но тогава, точно като Кармен и Елизар, те изглеждаха напълно спечелени, веднага щом свършеше.

Хвърлих поглед към гладкото лице на Едуард, чудейки се дали би могло да е толкова лесно. Златните му очи бяха ясни и непомрачени. Тогава нямаше заблуда в това.

— Благодаря ви, че ни изслушахте — каза той тихо.

— Но каква е тази сериозна опасност, за която ни предупредихте — каза Таня. — Не директно от това дете, както виждам, но определено от Волтури тогава. Как разбраха за нея? Кога ще пристигнат?

Не бях изненадана от бързото й разбиране на ситуацията. Все пак, какво друго би застрашавало едно силно семейство като моето? Само Волтури.

— Когато Бела видя Ирина онзи ден в планините — обясни Едуард — тя бе с Ренесме.

Кейт изсъска, присвивайки очи.

— Ирина е сторила това? На вас? На Карлайл? Ирина?

— Не — прошепна Таня. — Някой друг…

— Алис я видя да отива при тях — каза Едуард. Чудех се дали другите забелязаха, когато той трепна леко при споменаването на името на Алис.

— Как е могла да го стори? — Елизар не питаше никой конкретно.

— Представете си, че бяхте видели Ренесме отдалеч. Ако не бяхте дочакали нашето обяснение.

Очите на Таня се присвиха.

— Без значение какво си е помислила… Вие сте нашето семейство.

— Няма какво да направим относно избора на Ирина сега. Прекалено е късно. Алис ни даде месец.

Главите на Таня и Елизар едновременно се наклониха на една страна. Веждите на Кейт се намръщиха.

— Толкова много? — попита Елизар.

— Всички ще идват. Сигурно това отнема известна подготовка.

Елизар ахна.

— Цялата охрана?

— Не само охраната — каза Едуард със скована челюст. — Аро, Кай, Маркус. Дори съпругите им.

Шок се изписа по очите им.

— Невъзможно — каза безизразно Елизар.

— Бих казал същото преди няколко дни — отвърна Едуард.

Елизар се намръщи и когато заговори бе почти като ръмжене.

— Но това няма никакъв смисъл. Защо биха поставили себе си и съпругите в опасност?

— Няма смисъл като го погледнеш по този начин. Алис каза, че има нещо повече от просто едно наказание за това, което те си мислят, че сме сторили. Тя мислеше, че вие можете да ни помогнете.

— Повече от наказание? Но какво друго може да е? — Елизар започна да крачи, отправяйки се към вратата и обратно, сякаш бе сам в стаята, със смръщени вежди, докато гледаше към пода.

— Къде са другите, Едуард? Карлайл и Алис, и останалите? — попита Таня.

Колебанието на Едуард бе почти незабележимо. Той отговори само на една част от въпросът й.

— Търсят приятели, които могат да ни помогнат.

Таня се наведе към него, протягайки ръцете си пред себе си.

— Едуард, без значение колко приятели съберете, не можем да ви помогнем да спечелите. Можем само да умрем заедно с вас. Сигурно знаеш това. Разбира се, вероятно четиримата заслужаваме това, след това което Ирина е сторила, след като ви предадохме в миналото — пак заради нея.

Едуард поклати бързо глава.

— Не ви молим да се биете или да умрете заедно с нас, Таня. Знаеш че Карлайл никога не би поискал това.

— Тогава какво Едуард?

— Просто търсим свидетели. Ако можем да ги накараме да спрат, поне за момент. Ако ни позволят да обясним… — Той докосна бузата на Ренесме — тя улови ръката му и я притисна срещу кожата си. — Трудно е да се съмняваш в историята ни, когато го видиш със собствените си очи.

Таня кимна бавно.

— Мислиш ли, че миналото й ще е от такова значение за тях?

— Само защото засяга бъдещето й. Смисълът на забраната бе с цел да ни защити от разкриване, от създаването на деца, които не могат да бъдат усмирени.

— Аз изобщо не съм опасна — включи се и Ренесме. Заслушах се във високият й, ясен глас с нови уши, представяйки си как би звучала за другите. — Никога не съм наранявала дядо, или Сю, или Били. Обичам хора. И хора-вълци като моят Джейкъб. — Тя пусна дланта на Едуард, за да се пресегне назад и да потупа ръката на Джейкъб.

Таня и Кейт си размениха бързи погледи.

— Ако Ирина не бе пристигнала толкова скоро — замисли се Едуард — можехме да избегнем всичко това. Ренесме расте с невероятна скорост. Докато мине един месец, ще достигне още половин година развитие.

— Е, това е нещо, на което определено можем да бъдем свидетели — каза Кармен с решителен тон. — Ще можем да се закълнем, че сами сме я видели да расте. Как биха могли Волтури да игнорират подобно доказателство?

Елизар промърмори „Как, наистина?“, но не вдигна поглед, докато продължаваше да крачи наоколо, сякаш изобщо не ни обръщаше внимание.

— Да, можем да бъдем ваши свидетели — каза Таня. — Определено толкова можем да сторим. Ще видим докъде още ще можем да стигнем.

— Таня — запротестира Едуард, чувайки повече в мислите й, отколкото в думите й — не очакваме от вас да се биете с нас.

— Ако Волтури не спрат, за да изслушат свидетелите, не можем просто да стоим на едно място — настоя Таня. — Разбира се, говоря за себе си като казвам това.

Кейт изсумтя.

— Толкова ли се съмняваш в мен, сестро?

Таня й се усмихна широко.

— Все пак е самоубийствена мисия.

Кейт й се ухили, след което сви небрежно рамене.

— Навита съм.

— Аз също ще направя каквото мога, за да защитя детето — съгласи се Кармен. След което, сякаш не можеше да устои, тя протегна ръце към Ренесме. — Може ли да те подържа, bebe linda?

Ренесме се пресегна нетърпеливо към Кармен, доволна от новата си приятелка. Кармен я прегърна близо, говорейки й тихо на испански.

Беше същото като с Чарли, както и преди това с Кълънови. Ренесме бе неустоима. Какво бе това, което привличаше всички към нея, което ги караше дори да застрашават живота си, само за да я защитят? За един момент си помислих, че това, което се готвим да направим, е възможно. Може би Ренесме ще стори невъзможното и ще спечели враговете ни, както бе направила с приятелите ни.

След което си спомних, че Алис ни бе напуснала, и надеждите ми изчезнаха така бързо, както се бяха появили.