Серия
Здрач (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Breaking Dawn, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 247 гласа)

По-долу е показана статията за Зазоряване (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Зазоряване
Breaking Dawn
Автор Стефани Майър
Първо издание 2 август, 2008 г.
Флаг на САЩ САЩ
Издателство Little, Brown and Company
Оригинален език английски
Жанр паранормално, романтика, юношеска
Предходна Затъмнение

Зазоряване (на английски: Breaking Dawn) е четвъртият роман от поредицата Здрач на Стефани Майър. Това е последната книга от сагата, разказвана от перспективата на Бела Суон. Книгата е разделена на три части, като втората е през погледа на Джейкъб Блек. Романът е пуснат в продажба на 2 август 2008 г. със специално среднощно парти в голям брой книжарници.[1] От първоначалните 3,7 милиона копия, 1,3 от тях са продадени в рамките на 24 часа.[2]

В първата част на книгата се разглежда сватбата на Бела и Едуард. След това меденият им месец, прекаран близо до Бразилия на остров Есме, притежаван от майката на Едуард – Есме. Едуард изпълнява желанието на Бела и прави любов с нея. Скоро след това тя установява, че е бременна, което бива потвърдено от Карлайл. Понеже е загрижен за здравето на Бела, Едуард иска тя да направи аборт, но в крайна сметка Бела решава да задържи детето и се обръща за помощ към Розали, знаейки, че тя винаги е искала деца.

Втората част представя периода от бременността на Бела до раждането ѝ от гледната точка на Джейкъб. Подозирайки каква опасност би могло да крие новороденото, глутницата върколаци планува да го убие, дори това да струва живота на Бела. Джейкъб изобщо не е съгласен с решението и напуска глутницата, и създава своя заедно със Сет и Лия Клиъруотър. Бела е измъчвана от постоянни болки, губи много кръв, а тялото и е цялото в синини. Кълън разбират, че съществото в нея се нуждае от кръв и тя започва да я изяжда от вътре. Има множество счупени кости. Не след дълго Бела ражда, но бебето изпочупва много от костите ѝ /даже и гръбнака и/ и предизвиква огромни кръвозагуби, така че за да спаси живота ѝ, Едуард я превръща във вампир. Джейкъб, който присъства на раждането, незабавно открива, че е здраво свързан с новороденото момиченце, Ренесме.

Третата част се връща към гледната точка на Бела, превърната във вампир и наслаждаваща се на живота и способностите си. Вампирката Ирина остава с впечатлението, че новороденото е дете, превърнато във вампир-нещо забранено от Волтури, и им съобщава за нарушението, което кара Волтури да вземат решението да унищожат Ренесме и семейството на Едуард. В опит за спасение Кълън събират свидетели, които потвърждават, че законът не е нарушен по никакъв начин. Волтури екзекутират Ирина заради грешката ѝ, но не са сигурни дали новоредното, каквото е, не е заплаха за тайното съществуване на вида им. Междувременно Алис и Джаспър намират Науел, 150-годишен човек-вампир, кръстоска точно като Ренесме. Той демонстрира, че не е опасен, и Волтури си заминават. Едуард, Бела и Ренесме се връщат у дома с мир.

Край на разкриващата сюжета част.

Източници

  1. Breaking Dawn Release Party.. // StephenieMeyer.com. Посетен на 7 септември 2008.
  2. Jim Milliot. 'Breaking Dawn' Breaks Hachette Records. // Publishers Weekly, 4 август 2008. Посетен на 18 октомври 2008.

31. ДАРБА

— Какво общо имат върколаците със всичко това? — запита Таня, хвърляйки поглед към Джейкъб.

Той й отговори преди Едуард да успее да го направи.

— Ако Волтури не спрат и не изслушат каквото трябва да им кажем за Неси, тоест за Ренесме — поправи се той, припомняйки си, че Таня може и да не разбере глупавия прякор. — Ние ще ги спрем.

— Много смело, момче, но такова нещо ще е невъзможно дори и за по-опитни бойци от теб.

— Не знаеш на какво сме способни.

Таня сви рамене:

— Животът определено си е твой и можеш да правиш с него каквото поискаш.

Очите на Джейкъб се приковаха върху Ренесме — все още в ръцете на Кармен, а Кейт бе надвиснала отгоре им — и не беше трудно да се види копнежа в тях.

— Тя е специална, това мъниче — рече Таня замислено. — Трудно е да й устоиш.

— Много даровито семейство — промърмори Елизар, докато крачеше. Темпото му се увеличаваше; изстрелваше се до вратата, където стоеше Кармен и обратно на всеки няколко секунди. — Баща, който чете мисли и майка със силата на щит, а сега и тази магия, с която ни е омагьосало това изключително дете. Чудя се дали има дума, за това, което прави тя или е нещо стандартно за хибрид. Ако такова нещо въобще може да бъде наречено стандартно! Действително хибрид!

— Извинявай — каза Едуард зашеметено. Той се протегна и хвана Елизар за рамото тъкмо в момента, когато щеше пак да обръща към вратата. — Как точно нарече жена ми?

Елизар изгледа Едуард с любопитство, забравяйки маниакалното си крачене за момент:

— Щит, доколкото ми е известно. Дори в момента ме блокира, затова не мога да съм сигурен.

Втренчих се в Елизар, свивайки вежди объркано. Щит? Какво искаше да каже с това, че го блокирам? Стоях точно тук, до него без да се защитавам по никакъв начин.

— Щит? — повтори Едуард озадачен.

— Я стига, Едуард. Ако аз не мога да разчета мислите й, съмнявам се ти да можеш. Можеш ли да чуеш какво си мисли в момента? — запита Елизар.

— Не — промърмори Едуард. — Но и никога не съм успявал. Дори когато беше човек.

— Никога? — примигна Елизар. — Интересно. Това говори за един много мощен скрит талант, след като е бил толкова ясно изразен дори и преди трансформацията. Не мога да намеря пролука в щита й, за да го разгадая. Въпреки че все още е толкова млада — само на няколко месеца — погледът, който хвърли на Едуард бе почти гневен. — И очевидно въобще не е наясно с това, което прави. Напълно несъзнателно. Каква ирония. Аро ме прати по целия свят да търся такива аномалии, ти просто си го намерил на пътя и дори не съзнаваш какво имаш. — Елизар недоверчиво поклати глава.

Замръзнах на място:

— За какво говориш? Как може да съм щит? Та какво въобще означава това? — всичко, което си представях бяха средновековни рицарски доспехи.

Елизар наклони глава на една страна, докато ме изучаваше.

— Предполагам, че такива бяхме само формалност в защитата. В интерес на истината, категоризирането на тези таланти е доста субективно, на случаен принцип. Всеки талант е уникален сам по себе си. Някога изпробвала ли си способностите си? Блокирала ли си друг, освен мен и съпруга си?

Отне ми няколко секунди, въпреки бързината на новия ми мозък, да приготвя отговора си.

— Това нещо действа само на определени дарби — казах му аз. — Мислите ми са някак… лични. Но това не пречи на Джаспър да си играе с настроенията ми, както не пречи и на Алис да вижда бъдещето ми.

— Напълно мисловна защита. — Елизар кимна на себе си. — Ограничена, но силна.

— Аро не успя да чуе мислите й — възкликна Едуард. — Въпреки че тя беше още човек, когато се срещнаха.

Очите на Елизар се разшириха.

— Джейн се опита да ме нарани, но не успя — казах аз. — Едуард мисли, че Деметри не може да ме открие и че Алек също не е проблем. Това добре ли е?

Елизар кимна, с все още широко отворена уста:

— Доста.

— Щит! — каза Едуард, а от тонът му бликаше задоволство. — Никога не съм поглеждал нещата така! Единственият, който познавах бе Рената, но нещата, които вършеше тя бяха толкова различни.

Елизар се съвзе леко.

— Никоя дарба не действаше по същия начин като друг, защото никой не мисли по същия начин.

— Коя е Рената? Какво прави тя? — запитах аз. Ренесме също бе заинтригувана и отдръпна от Кармен, за да надзърне иззад Кейт.

— Рената е личният защитник на Аро — отвърна ми Елизар. — Тя е много практичен и изключително силен щит.

Смътно си спомних малка група от вампири скупчена близо до Аро в страховитата му кула, някои мъже, други жени. Не можех да видя лицата на жените в неприятния, плашещ спомен. Една от тях би трябвало да е била Рената.

— Чудя се… — рече замислено Елизар. — Разбираш ли, Рената е силен щит срещу физическа атака. Ако някой доближи нея — или Аро, тъй като тя винаги е близо до него в опасна ситуация — този някой бива… отклонен. Около нея витае сила, която отблъсква, макар че е трудно забележима. Просто осъзнаваш, че вървиш в различна от избраната от теб посока, не — осъзнаващ защо си решил да тръгнеш по този път. Тя може да изстреля щита си на няколко метра от себе си. Защитава също така Кай и Марк, когато имат нужда, но Аро е приоритет.

— Макар че, това, което прави тя не на физическа основа. Като по-голяма част от дарбите ни и нейният си играе с ума. Чудя се кой ще победи, ако тя се опита да те блокира? — той поклати глава. — Никога не съм чувал някой да успее да възпре дарбите на Аро и на Джейн.

— Мамо, ти си специална — каза ми Ренесме без почуда, сякаш говореше за цветовете на дрехите ми.

Почувствах се объркана. Нима вече не знаех дарбата си? Имах своя страхотен самоконтрол, който ми позволи да пропусна първата ужасна година на всеки новороден. Вампирите имаха най много една допълнителна способност, нали?

А всъщност Едуард беше ли прав в началото? Когато Карлайл бе предположил, че самоконтролът ми може да е нещо отвъд нормалното, Едуард бе помислил, че възпирането ми е просто продукт на добра подготовка — концентрация и начин на мислене, бе обяснил той. Кой от двамата беше прав? Имаше ли още нещо, което можех да правя? Име или графа към които принадлежах?

— Можеш ли да го разпръснеш наоколо? — попита Кейт заинтересувано.

— Да го разпръсна? — попитах аз.

— Да го запратиш извън тялото си — обясни Кейт. — Да защитиш някой друг, освен себе си.

— Не знам. Никога не съм опитвала. Не знаех, че трябва да го правя.

— Ооо, може и да не успееш — каза бързо Кейт. — Бог ми е свидетел, че опитвам от векове и най-доброто, което успях да направя, е да пусна електричество по кожата си.

Втренчих се озадачено в нея.

— Кейт има защитни умения — обясни Едуард. — Нещо като Джейн.

Несъзнателно се отдръпнах от Кейт и тя се засмя.

— Не съм садистично настроена — увери ме тя. — Просто е нещо, което ми е от полза по време на битка.

Думите на Кейт попиваха в мен, започвайки да свързват мислите в ума ми. „Да защитиш някой друг, освен себе си“, каза тя. Сякаш имаше начин да допусна някой човек в странната си, чудато мълчалива глава.

Припомних си Едуард, свит от болка върху древният камък в кулата на Волтури. Макар това да беше човешки спомен, той бе по-остър и по-болезнен от повечето други — сякаш беше издълбан в гънките на мозъка ми.

Ами ако можех да попреча на това да се случи отново? Ако можех да го защитя? Да защитя Ренесме? Ами ако съществуваше поне малка възможност да защитя и тях?

— Трябва да ме научиш как да го правя! — настоях аз, несъзнателно сграбчвайки ръката на Кейт. — Трябва да ми покажеш как!

Кейт трепна заради захвата ми:

— Може и да го направя, ако спреш да се опитваш да ми счупиш ръката.

— Ооо! Съжалявам!

— Браво, в момента го правиш — каза Кейт. — От онова движение трябваше да ти изтръпне ръката. Нищо ли не усети?

— Това не беше необходимо. Тя не искаше да те нарани — промърмори Едуард изпод дъха си. Нито една от двете ни не му обърна внимание.

— Не, нищо не усетих. Пускаше ли ток по кожата си?

— Да. Хм. Не съм срещала някой, който да не го усети, бил той безсмъртен или не.

— Каза че го разпръскваш? По кожата си?

Кейт кимна:

— Преди беше само в дланите ми. Като при Аро.

— Или като при Ренесме — прекъсна я Едуард.

— Но след много тренировки, мога да го разпространя по цялото си тяло. Добра защита е. Всеки, който се опита да ме докосне ме пуска, сякаш съм използвала електрошокова машинка. Обърква го само за секунда, но това е достатъчно дълго.

Едва слушах думите на Кат, мислите ми прехвърчаха около идеята, че може би мога да защитя малкото си семейство, стига да се науча достатъчно бързо. Горещо си пожелах да съм добра в това разпростиране, точно толкова, колкото и в другите аспекти на това да съм вампир. Човешкият ми живот не ме бе подготвил за такива естествени неща и не можех да се накарам да се доверя на тази склонност да продължа.

Почувствах се така, сякаш никога преди не съм искала нещо повече от това; да имам възможността да защитя онези, които обичах.

Бях толкова погълната от мислите си, че не бях забелязала безмълвният диалог между Едуард и Елизар, докато не се превърна в словесен разговор.

— Можеш ли да се сетиш за поне едно изключение? — попита Едуард.

Огледах се наоколо, за да схвана този коментар и осъзнах, че останалите вече бяха вперили очи в двамата мъже. Те се накланяха съсредоточено един към друг; изражението на Едуард бе сковано от подозрение, а това на Елизар бе безрадостно и неохотно.

— Не искам да мисля за тях по този начин — просъска Елизар през стиснати зъби. Учудих се от внезапната промяна в атмосферата.

— Ако си прав… — започна отново Елизар.

Едуард го прекъсна:

— Мисълта беше твоя, не моя.

— Ако аз съм прав… дори не мога да си представя какво значи това. Ще промени всичко, което сме създали в този свят. Ще промени смисъла на живота ми. Онова, от което съм бил част.

— Намеренията ти винаги са били най-добри, Елизар.

— Нима това ще има значение? Какво съм направил? Колко животи…

Таня положи ръката си на рамото на Елизар в утешително:

— Какво сме изпускали, приятелю? Искам да знам, за да споря с подобни мисли. Никога не си направил нещо, което да заслужава да се наказваш така строго.

— О, нима? — промърмори Елизар. После раздвижи рамене изпод ръката й и продължи да крачи дори по-бързо от преди.

Тя го гледа за секунда, а после насочи вниманието си към Едуард:

— Обясни.

Едуард кимна, а очите му следяха Елизар като проговори:

— Опитваше се да разбере защо толкова много от Волтури ще дойдат да ни накажат. Не е типично за тях. Несъмнено ние сме най-големия клан, с който са се разправяли някога, но в миналото други кланове са се съюзявали, за да се защитят и не са представлявали предизвикателство, въпреки броя си. Ние сме по-близки и това е фактор, макар и не много голям. Той си припомняше предишни пъти, когато кланове са били наказвани, за едно нещо или друго, и той се сети за нещо. Нещо, което останалите от защитата никога не биха забелязали, тъй като Елизар беше този, който предаваше събраната информация лично на Аро. Информация, която се повтаряше всеки век.

— Каква информация? — попита Кармен, гледайки Елизар както Едуард.

— Аро рядко предприема лично своите наказателни походи — каза Едуард. — Но в миналото, когато Аро искаше нещо определено, не минаваше много време преди да се намери информация за този или онзи клан, доказващо че е извършил някакво непростимо престъпление. Древните щяха да решат да дойдат, за да гледат как Защитата раздава справедливост. И после, когато кланът бе изцяло унищожен, Аро щеше да пощади един член, който по негово усмотрение е изпълнен с дълбоко покаяние. И винаги ще стане така, че точно този член има дарба, от която Аро се нуждае. Този човек винаги получаваше пост в Защитата. Талантливият вампир винаги отиваше на тяхна страна, изпълнен с благодарност заради оказаната чест. Нямаше никакви изключения.

— Явно чувството да си избран е опияняващо — предположи Кейт.

— Ха! — изръмжа Елизар, все още крачейки.

— Има едни измежду Стражата — отвърна Едуард, за да обясни разгневената реакция на Елизар. Името й е Челси. Тя влияе на емоционалната привързаност между хората. Може едновременно да я засили и отслаби. Тя може да накара някой да почувства привързаност към Волтури, да иска да се присъедини към тях, да опита да им се хареса…

Елизар спря рязко:

— Всички разбрахме защо Челси е толкова важна. В битка, ако можехме да развалим съюза между близки кланове, щяхме да ги победим много по-лесно. Ако можехме да отделим невинните членове на клана от виновните, справедливост щеше да бъде раздадена без излишна бруталност. Виновните щяха да бъдат унищожени без проблем, а невинните — пощадени. Иначе беше невъзможно да спрем членовете на клана, да се бият заедно. А Челси щеше лесно да разкъса връзките, които ги свързваха. Това ми изглеждаше като изключителна проява на добрина, милосърдието на Аро. Подозирах, че Челси държи и нас заедно, но и това беше нещо хубаво. Така действахме по-ефективно. Направи съвместното ни съществуване по-лесно.

Това предизвика нов прилив на спомени у мен. Преди не разбирах как цялата Стража се подчинява на господаря си с такава радост, с почти любовна привързаност.

— Колко силен е нейният талант? — попита Таня остро. Погледът й премина бързо но всеки член на нашето семейство.

Елизар сви рамене.

— Аз успях да си тръгна заедно с Кармен — а после поклати глава. — Но всичко по-слабо от връзката между партньори е в опасност. Или поне в нормален клан. Тези връзки са по-слаби от тези в нашия клан. Въздържанието от човешка кръв ни прави по-цивилизовани — позволява ни да оформим истински връзки от любов. Съмнявам се тя да успее да разруши нашия съюз, Таня.

Таня кимна, видимо успокоена, докато Елизар продължи с анализа си.

— Мисля, че причината, поради която Аро е решил да дойде лично, водейки толкова много със себе си, е защото това не е поход за наказване, а за завоюване — каза Елизар. — Има нужда да е там, за да контролира ситуацията. Но се нуждае от цялата стража, за да го защити от толкова голям, талантлив клан. От друга страна, това оставя останалите древни незащитени във Волтера. Прекалено е рисковано — някой може да реши да се възползва. Значи идват всички заедно. Как иначе ще е сигурен, че ще запази талантите, които иска? Сигурно ги иска адски силно — забеляза Елизар.

Гласът на Едуард бе тих, като дихание:

— От това, което видях в мислите на Аро миналата пролет, той никога не е искал нещо повече, отколкото иска Алис.

Зяпнах широко, припомняйки си кошмарните картини, които си бях представяла много отдавна: Едуард и Алис с черни плащове и кървавочервени очи, а лицата им студени и далечни, докато стоят близо един до друг като сенки и ръката на Аро върху техните… Дали Алис го виждаше напоследък? Беше ли видяла Челси да се опитва да отслаби любовта й към нас, да я присъедини към Аро, Кай и Марк?

— Затова ли си тръгна Алис? — попитах аз, но гласът му се пречупи като произнесох името й.

Едуард сложи ръка на бузата ми:

— Затова трябва да е. За да държи Аро далеч от онова, което той иска най-много. Да опази силата си от него.

Чух Таня и Кейт да мърморят тревожно и се сетих, че те не знаеха за Алис.

— Той иска и теб — прошепнах аз.

Едуард сви рамене, а изражението на лицето му изведнъж бе станало прекалено сдържано:

— Не толкова много. Всъщност не мога да му дам много повече от това, което вече има. И разбира се това зависи доколко ще успее да ме принуди да изпълнявам волята му. Той ме познава и знае, колко трудно ще е — той изви язвително вежди.

Елизар замръзна на място, заради равнодушието на Едуард.

— Той познава и слабостите ти — отбеляза той и после ме посочи.

— Не е нещо, което трябва да обсъждаме сега — каза бързо Едуард.

Елизар не обърна внимание на намека и продължи:

— Вероятно иска и партньорката ти, нехайнико. Явно е бил заинтригуван от талант, който не се подчинява на неговия и то още в човешката форма на притежателя.

Тази тема беше неприятна за Едуард. И за мен също. Ако Аро искаше за да направя нещо — каквото и да е — всичко, което трябваше да направи бе да заплаши Едуард и аз щях да отстъпя. Същото важеше и в обратния случай.

Нима смъртта беше най-малкия проблем? Всъщност от пленничество ли трябваше да се страхуваме? Едуард промени темата.

— Мисля че Волтури просто чакаха някакъв претекст. Те не са могли да знаят под каква форма ще дойде извинението им, но планът вече беше измислен, когато такова се появи. Ето защо Алис го видя преди Ирина да се намеси. Решението вече е било взето и само са си търсели предлог.

— Ако Волтури злоупотребяват с доверието, оказано им от всички безсмъртни… — промърмори Кармен.

— Има ли значение? — запита Елизар. — Кой би повярвал? И дори да убедим другите, че Волтури използват тяхната сила, нима ще има някаква разлика? Никой не може да се изправи срещу тях.

— Макар че очевидно някои от нас са достатъчно луди, за да опитват — промърмори Кейт.

Едуард поклати глава:

— Ти си тук само като свидетел, Кейт. Каквото и цел да преследва Аро, не вярвам да очерни репутацията на Волтури, заради нея. Ако успеем да се аргументираме, той ще бъде принуден да напусне с мир.

— Разбира се — измърмори Таня.

Никой не изглеждаше убедена. За пет дълги минути, никой не продума.

И тогава чух шума от гуми по шосето към мръсният път към къщата на Кълънови.

— По дяволите, това е Чарли — измърморих аз. — Може би кланът Денали ще се качи на втория етаж, докато…

— Не — каза Едуард далечно. Очите му бяха някъде далеч, взирайки се празно към вратата. — Не е баща ти — погледът му се насочи към мен. — Въпреки всичко, Алис изпраща Питър и Шарлот. Време е да се подготвим за следващия рунд.