Стефани Майър
Зазоряване (15)

13. ДОБРЕ, ЧЕ ИМАМ ЗДРАВ СТОМАХ

Карлайл и Розали за секунда изкачиха стълбите. Можех да ги чуя, как обсъждат дали трябва да й я затоплят. Чудех се какви ли още неща от къщата на ужасите имаха тук.

Със сигурност имаха хладилник пълен с кръв. Какво още? Стая за мъчения? Стая с ковчези?

Едуард стоеше, държейки ръката на Бела. Лицето му отново беше мъртвешко. Изглеждаше така, сякаш вече няма сили да запази в себе си и малкото надежда, която излъчваше преди. Те се взираха един в друг, но не в добрия смисъл. Сякаш водеха разговор. Някак си ми напомниха за Емили и Сам.

Не, това не беше сладникаво и това го правеше още по-трудно за гледане.

Знаех какво чувства Лия, когато трябваше да вижда това през цялото време. Чувах го и в главата на Сам. Разбира се, ние всички се чувствахме зле заради това, което тя изживява, не бяхме чудовища — поне не в този смисъл. Но предполагам я обвинявахме за начина, по който тя се справяше с това — като ни нападаше непрекъснато и ни караше да се чувстваме толкова нещастни, колкото тя беше всъщност.

Никога не бих я обвинил отново. Как би могъл някой да понесе тази мъка наоколо? Как може човек да не опита да предаде част от бремето на някого?

И ако това означаваше, че трябва да имам своя глутница, как бих могъл да я обвиня, че открадва свободата ми? Бих направил същото с нея. Ако имаше начин да избегна цялата тази болка, бих направил всичко.

Розали се спусна по стълбите за секунда, прелитайки през стаята като пронизващ бриз, раздвижвайки отвратителната миризма. Тя спря в кухнята и чух изскърцването на шкафа.

— Не тази, Розали — измърмори Едуард, извъртайки очи.

Бела погледна любопитно, но Едуард поклати отрицателно глава. Розали връхлетя обратно през стаята и изчезна отново.

— Това е твоя идея? — прошепна Бела, гласът й загрубя, когато тя се опита да говори високо, за да я чувам. Тя забрави, че аз я чувам перфектно. Някак си харесвах това, че тя забравя, че аз не съм точно човек. Приближих се до нея, за да не й се налагаше да се напряга.

— Не ме вини за това. Твоят вампир просто забеляза неуместни коментари из мислите ми.

Тя се усмихна едва-едва.

— Не очаквах да те видя отново.

— Аз също — отвърнах аз.

Почувствах се странно да стоя прав, но вампирите бяха разместили всички мебели, за да направят място за медицинските уреди. Струваше ми се, че това не ги притеснява — когато си от камък, няма значение дали ще стоиш прав или седнал. Това не би притеснило и мен, стига да не бях толкова изморен.

— Едуард ми каза какво е трябвало да направиш. Съжалявам.

— Всичко е наред. Беше въпрос на време, докато се пречупя пред нещо, което Сам иска да направя — излъгах аз.

— А Сет? — прошепна тя.

— Той всъщност е щастлив, че помага.

— Мразя да ти причинявам неприятности.

Изсмях се — беше по скоро лай отколкото смях. Тя въздъхна.

— Предполагам това не е нищо ново, нали?

— Не, не съвсем.

— Не е необходимо да стоиш и да гледаш това — каза тя, като едва изричаше думите.

Можех да си тръгна. Може би това беше добра идея. Но ако го направех, виждайки какво излъчва погледа й, знаех че мога да пропусна последните петнайсет минути от живота й.

— Наистина нямам къде другаде да ида — казах й аз, като се опитвах да лиша гласа си от всякакви емоции. Вълчите неща са много по-малко належащи, откакто Лия се присъедини.

— Лия? — задъха се тя.

— Не си й казал? — попитах Едуард.

Той просто сви рамене, без да отмества очи от лицето й. Можех да видя, че това не беше много вълнуваща новина за него, не беше нещо, което си заслужаваше да сподели, при наличието на по-важните събития, които се случваха. Бела не го прие толкова ведро. Изглежда това беше лоша новина за нея.

— Защо? — въздъхна тя.

Не исках да навлизам в цялата дълга колкото роман версия.

— За да наглежда Сет.

— Но Лия ни мрази — прошепна тя.

Нас. Това прозвуча мило. Можех да видя, че е уплашена.

— Лия няма да притеснява никого… освен мен. Сега е в моята глутница — направих гримаса при тези думи. — Така че тя следва заповедите ми.

Бела не изглеждаше убедена.

— Уплашена си от Лия, но сте най-добри приятелки с русата откачалка?

От втория етаж се чу слабо съскане. Чудесно, беше ме чула. Бела ми се намръщи.

— Недей, Роуз… ме разбира.

— Да — изсумтях аз. — Разбира това, че ти ще умреш и не я интересува нищо друго, освен това, че тя ще получи своето мутирало изчадие.

— Спри да бъдеш идиот, Джейк — прошепна тя.

Изглеждаше твърде слаба, за да се ядоса. Въпреки това се опитах да се усмихна.

— Казваш го сякаш е възможно.

Бела се опита да не ми се усмихва в отговор, но не успя и накрая нейните тебеширено бели устни се изтеглиха в краищата.

И тогава Карлайл и въпросното психо, за което говорехме, дойдоха при нас. Карлайл държеше бяла пластмасова чаша в ръка — от онези с капак и извита сламка. „О-о-о, не тази“, едва сега разбрах тези думи. Едуард не е искал Бела да мисли за това, което ще трябва да направи, повече от необходимото. Изобщо не можеше да се види какво има в чашата, но можех да го помириша.

Карлайл въздъхна и протегна ръката си наполовина. Бела я погледна, отново уплашена.

— Можем да опитаме по друг начин — каза Карлайл тихо.

— Не — прошепна Бела — ще опитам този първо… нямаме време…

Първо си помислих, че най-сетне се е разтревожила за себе си, но тогава ръката й се спусна вяло към корема й. Бела се пресегна и взе чашата. Ръката й се разтрепери леко и можех да чуя разплискването в чашата. Опита да се подпре на лакътя си, но тя едва можеше да повдигне ръката си. Топла вълна премина през гръбнака ми, докато гледах колко крехка е станала за по-малко от ден.

Розали постави ръцете си около рамената на Бела, подкрепяйки главата й, както се прави с новородено. Блонди беше готова на всичко за бебетата.

— Благодаря — прошепна Бела.

Очите й ни обходиха. Ясно ми беше, че тя се чувства неловко. Ако не беше толкова изтощена, обзалагам се, че щеше да се изчерви.

— Те нямат нищо против — промърмори Розали.

Почувствах се неловко. Трябваше да си тръгна, когато Бела ми предложи шанса. Не принадлежах тук, не бях част от това. Мислех си да се измъкна, но тогава осъзнах, че едно такова действие само ще накара Бела да се справи по-трудно с това. Сигурно се е досетила че съм твърде отвратен, за да остана. Което беше почти истина. И все пак, тъй като тази идея все пак беше моя, не исках да се измъквам.

Бела вдигна чашата до лицето си и помириса края на сламката. Потрепери и след това направи гримаса.

— Бела, скъпа, може да намерим по-лесен начин — каза Едуард, протягащ ръка към чашата.

— Запуши си носа — предложи Розали.

Тя гледаше към ръката на Едуард сякаш ще я зашлеви. Искаше ми се да го направи. Обзалагам се, че Едуард нямаше да запази спокойствие и с удоволствие бих наблюдавал как Блонди губи крайник.

— Не, не е това. Просто — Бела си пое дълбоко дъх — Мирише добре — призна тя с тих глас.

Едва преглътнах, опитвайки се да държа отвращението далеч от лицето си.

— Добре — каза Розали пламенно. — Това означава, че сме на прав път. Пробвай.

Виждах Блонди в нова светлина и се зачудих как не затанцува от радост. Бела постави сламката между устните си, затваряйки очи и сбръчквайки нос. Можех да чуя плискането на кръвта в чашата, когато ръката й затрепери. Преглътна за секунда, охкайки тихо с все още затворени очи.

Едуард и аз направихме крачка напред едновременно. Той докосна лицето й. Стиснах ръцете си зад гърба ми.

— Бела, любов моя…

— Добре съм — прошепна тя. Отвори очи и се вгледа в него. Изражението й беше… извинително. Умоляващо. Уплашено. — И на вкус ми харесва.

Киселините в стомаха ми се разбъркаха, заплашвайки да прелеят. Стиснах зъбите си.

— Това е добре — повтори Розали, все още развълнувана. — Добър знак.

Едуард просто притисна ръката си до бузата й, извивайки пръстите си около формите на крехките й кости. Бела въздъхна и отново сложи сламката на устните си. Този път всмука наистина голяма глътка кръв. Това действие не изглеждаше толкова слабо както всичко останало, което тя правеше. Сякаш някакъв инстинкт взимаше надмощие.

— Как е стомахът ти? Повдига ли ти се? — попита Карлайл.

Бела поклати глава.

— Не, не се чувствам зле — прошепна тя. Това е за първи път, а?

Розали засия.

— Отлично.

— Мисля, че е малко рано за това, Роуз — промърмори Карлайл.

Бела преглътна още една глътка. След това отправи сияещ поглед към Едуард.

— Това ще се брои ли към резултата ми? — прошепна тя. — Или започваме да броим след като стана вампир?

— Никой не брои, Бела. Във всеки случай, никой не е умрял от това. — Усмивката, с която я дари беше изпълнена с живот. — Списъкът ти е все още празен.

Объркаха ме.

 

— Ще ти обясня после — каза Едуард толкова тихо, че думите бяха като дихание.

— Какво? — прошепна Бела.

— Просто говоря на себе си — излъга той.

Ако успееше с това, ако Бела оживееше, Едуард нямаше да може да се измъкне само с тези извинения, когато нейните сетива бяха толкова изострени, колкото и неговите. Ще трябва да поработи върху честността. Устните на Едуард се свиха, борейки се с усмивката.

Бела преглътна още няколко пъти, взирайки се отвъд нас, през прозореца. Вероятно се преструваше, че ни няма. Или може би просто мен. Никой друг от тях не би бил отвратен от това, което прави. Точно обратното, може би им беше трудно, да не откъснат чашата от нея.

Едуард извъртя очите си. Господи, как може някой да живее с него? Наистина беше много лошо, че не може да чуе мислите на Бела. Тогава сигурно щеше да й досади с нещата, които чува и тя щеше да се умори от него.

Едуард се изсмя тихо. Очите на Бела се обърнаха към него веднага, полуусмихната от забавлението по лицето му. Мога да се обзаложа, че е нещо, което не беше виждала наскоро.

— Нещо смешно? — въздъхна тя.

— Джейкъб — отвърна й той.

Погледна към мен с още една уморена усмивка.

— Джейк е забавен — съгласи се тя.

Страхотно, сега бях забавление.

— Ляляля — промърморих аз, с безразлично изражение.

Тя се усмихна отново, след това отпи голямо количество от чашата. Отдръпнах се, когато сламката всмука празен въздух, издавайки силен засмукващ звук.

— Направих го — каза тя, звучейки доволна. Гласът й беше по-ясен, неравен, но не беше шепот, като в началото деня. — Ако продължавам така, Карлайл, ще махнеш ли иглите от мен?

— Възможно най-скоро — обеща той. — Честно казано, не правят нещо кой знае какво и да стоят там.

Розали погали главата на Бела, и двете си размениха обнадеждени погледи.

Всеки би могъл да го види — чашата пълна с човешка кръв имаше незабавен ефект. Цветът й се възвръщаше — имаше блед намек на розово по восъчните й бузи. И най-вече изглеждаше, че не се нуждае повече от помощта на Розали. Дишането й беше улеснено, и мога да се закълна, че биенето на сърцето й беше по-силно от всякога.

Всичко се ускори. Духа на надеждата в очите на Едуард се превърна в нещо истинско.

— Искаш ли още? — притисна я Розали.

Рамената на Бела се отпуснаха. Едуард отправи свиреп поглед към Розали преди да се обърне към Бела.

— Не е необходимо да пиеш още веднага.

— Да, знам. Но… Искам — призна тя навъсено.

Розали прокара тънките си остри пръсти през дългата коса на Бела.

— Не е необходимо да се срамуваш от това Бела. Тялото ти има нужди. Всички разбираме това. — Гласът й беше успокояващ, но след това добави рязко — Всеки, който не разбира това, не би трябвало да е тук.

Очевидно бе предназначено за мен, но нямаше да допусна Блонди да ме засегне. Радвах се, че Бела се чувства по-добре. Какво ако това ме отвращаваше? Нямаше начин да кажа каквото и да било.

Карлайл взе чашата от ръката на Бела.

— Веднага се връщам.

Бела се взираше в мен докато той изчезна.

— Джейк, изглеждаш ужасно — каза тя.

— Виж кой го казва.

— Сериозно, кога за последно спа?

Замислих се върху това за секунда.

— Не съм съвсем сигурен.

— Ау, Джейк. Сега вредя и на твоето здраве. Не бъди глупав.

Стиснах зъби. На нея й беше позволено да се самоубие за чудовището, но на мен не беше позволено да пропусна няколко нощи сън, за да гледам как го прави?

— Почини си, моля те — продължи тя — Горе има няколко легла, можеш да ползваш което поискаш.

Изражението на Розали ми даде да разбера, че не съм добре дошъл на нито едно от тях. Това ме накара да се зачудя за какво Спящата красавица се нуждаеше от легло. Или просто беше обсебена от собствеността си?

— Благодаря Бела, но по-добре да спя на земята. Далеч от миризмата, нали знаеш.

Тя направи гримаса.

— Вярно.

Карлайл се върна и Бела се протегна за кръвта, отсъстваща, сякаш си мислеше за нещо друго. Със същото разсеяно изражение, тя започна да я пресушава.

Наистина изглеждаше по-добре. Дръпна се напред, като внимаваше със системите, и седна. Розали се завъртя готова да хване Бела, ако падне. Но Бела не се нуждаеше от нея. Поемайки дълбоко въздух между глътките, Бела приключи съвсем бързо с втората чаша.

— Как се чувстваш сега? — попита Карлайл.

— Не зле. Един вид гладна… само че не съм сигурна дали съм гладна или жадна, нали знаеш?

— Карлайл, просто я погледни — промърмори Розали, толкова тихо сякаш имаше перо от канарче върху устните си. — Очевидно е какво иска тялото й. Трябва да пие още.

— Тя е все още човек, Розали. Тя има нужда и от храна. Нека й дадем малко почивка, за да видим как ще й се отрази всичко това, дотогава може да пробваме да й дадем малко храна. Яде ли ти се нещо определено, Бела?

— Яйца — каза тя веднага и след това размени поглед и усмивка с Едуард.

Усмивката му беше лека, но все пак по лицето му имаше повече живот, отколкото преди. Премигнах и почти забравих как да си отворя очите отново.

— Джейкъб — промърмори Едуард — Наистина имаш нужда от сън. Както Бела каза, сигурно е, че можеш да се настаниш тук, въпреки че може би ще ти е по-удобно отвън. Не се тревожи за нищо. Обещавам ще те намеря ако има нужда.

— Разбира се, разбира се — промърморих аз.

Сега, както изглеждаше Бела разполагаше с още няколко часа и можех да се оттегля. Да се свия някъде под дърветата… Достатъчно далеч, за да не може миризмата да ме достигне. Кръвопиецът щеше да ме събуди, ако нещо се обърка. Дължеше ми това.

— Така е — съгласи се Едуард.

Кимнах и след това сложих ръцете си върху тези на Бела. Нейните бяха ледено студени.

— Оправяй се — казах аз.

— Благодаря, Джейкъб.

Обърна ръката си и стисна моята. Почувствах тънката ивица на сватбения й пръстен, който стоеше хлабаво на нейните изтънели пръсти.

— Донесете й одеяло или нещо такова — измърморих докато се обръщах към вратата.

Докато я достигна, два воя пронизаха застиналия сутрешен въздух. Нямаше начин да сбъркам настойчивостта на тона. Нямаше грешка този път.

— По дяволите — изръмжах аз и се хвърлих през вратата. Позволих на огъня да ме разкъса на парчета. Имаше остър раздиращ звук, когато панталоните ми се разкъсаха. По дяволите, това бяха единствените дрехи, които имах. Нямаше значение сега. Паднах на лапите си и поех към гората.

„Какво има?“ — крещях в главата си.

„Идват насам“ — отговори Сет — „най-малко трима са.“

„Дали са се отцепили?“

„Бягам към Сет със скоростта на светлината“ — обеща Лия. Можех да усетя въздуха преминаващ през белите й дробове докато се насилваше до невероятна скорост. Гората бучеше около нея. До сега нямаше никакъв намек за атака.

„Сет, не ги предизвиквай, изчакай ме.“

„Забавят. Толкова е неприятно да не можеш да ги чуеш.“

„Мисля…“

„Какво?“

„Мисля, че спряха…“

„Изчакват за останалите от глутницата?“

„Шшт. Чувствате ли това?“

Почувствах впечатленията му. Звук от падане проблесна във въздуха.

„Някой се преобразява?“

„Така изглежда“ — съгласи се Сет.

Лия връхлетя в малкото отворено пространство, където Сет чакаше. Тя зарови лапите си в прахта, въртейки се като състезателна кола.

„Пазя ти гърба, братле.“

„Идват“ — каза Сет нервно. — „Вървят бавно.“

„Почти съм там“ — им казах.

Опитах се да летя като Лия. Чувствах се ужасно да бъда разделен от Сет и Лия пред предстоящата опасност, по-близо до тях, отколкото до мен.

Грешно. Ще бъда с тях, между тях и каквото и да предстоеше.

„Виж кой се чувства бащински настроен“ — помисли си Лея иронично.

„Фокусирай се, Лия.“

„Четирима“ — реши Сет. Детето имаше добър слух. — „Трима вълци, един човек.“

Достигнах малкото сечище, придвижвайки се незабавно към мястото. Сет въздъхна с облекчение, изправен вече на мястото си до дясното ми рамо. Лия застана отляво с по-малко ентусиазъм.

„Значи вече съм след Сет“ — изропта сама на себе си.

„Кой превари, той завари“ — помисли си Сет тихо. „Освен това ти не си била никога трета след Алфа. Все пак е повишение.“

„След малкото ми братче не е повишение.“

„Шшт“ оплаках се аз. „Не ме интересува кой къде стои. Млъкнете и се пригответе.“

Съзрях ги след няколко секунди, вървейки, както Сет си беше помислил. Джаред отпред, като човек, с вдигнати ръце. Пол, Куил и Колин на четири крака след него. Нямаше никаква агресия в тях. Поколебаха се зад Джаред, с наострен слух, бдителни, но спокойни.

Но… беше странно, че Сам изпраща Колин, а не Ембри. Не беше нещо, което аз бих направил, ако изпращах дипломатическа група на територията на врага. Не бих изпратил дете. Бих изпратил опитен боец.

„Отвличане на вниманието?“ — помисли си Лия.

Правеха ли Сам, Ембри и Брейди самостоятелен ход? Това не изглеждаше добре.

„Искаш ли да проверя? Мога да пробягам по линията и обратно за две минути.“

„Трябва ли да предупредя Кълън?“ — зачуди се Сет.

„Ами ако целта е била да ни разделят?“ — попитах аз „Кълън ще знаят, че нещо става. Готови са.“

„Сам не би бил толкова глупав…“ — прошепна Лия, страх се прокрадваше в ума й. Тя си представяше Сам, нападащ Кълънови само с още двама зад него.

„Не, той няма да го направи“ — уверих я аз, въпреки че се почувствах малко зле при мисълта в главата й.

През цялото време Джаред и останалите три вълка се взираха в нас, чакайки. Беше зловещо да не чувам какво си казваха Куил, Пол и Колин. Израженията им бяха празни.

Джаред си прочисти гърлото, и след това ми кимна.

„Бяло знаме на примирие, Джейк. Тук сме, за да говорим.“

„Мислиш ли, че е истина?“ — попита Сет.

„Има смисъл, но…“

„Да“ — съгласи се Лия, „но…“

Не се успокоихме. Джаред се прозя.

„Ще бъде по-лесно да говорим, ако можех да ви чуя.“

Взирах се в него. Нямаше да се преобразя, докато не се почувствах добре относно цялата тази ситуация. Докато не придобиеше смисъл. Защо Колин? Това беше частта, която най-много ме притесняваше.

— Ок. Предполагам тогава просто ще говоря — каза Джаред. — Джейк, искаме да се върнеш.

Куил издаде тих вой зад мен, отбелязвайки изявлението.

— Ти разкъса семейството си на части. Не е нужно да бъде по този начин.

Не бях точно в несъгласие с това, но не това беше въпроса. Имаше няколко различни, нерешени въпроса между мен и Сам в момента.

— Знаем, че се чувстваш… странно относно ситуацията с Кълънови. Знаем, че е проблем. Но това е преиграване.

Сет изръмжа.

„Преиграване? А атакуването на враговете ни без предупреждение не е?“

„Сет, някога да си чувал за блъфиране? Успокой се.“

„Съжалявам.“

Очите на Джаред се стрелнаха към Сет и обратно към мен.

— Сам желае да забави темпото, Джейкъб. Той се е успокоил, говорил е с другите Старейшини. Те са решили, че незабавни действия не са в ничий интерес засега.

„В превод, вече са загубили елемента на изненада“ — помисли си Лия.

Беше странно колко ясно доловимо беше съвместното ни мислене.

Тази глутница принадлежеше на Сам, бяха те срещу нас. Нещо извън нас.

Беше особено странно, Лия да мисли по този начин — да бъде толкова солидна част от „нас“.

— Били и Сю са съгласни с теб, Джейкъб, че можем да изчакаме Бела… да бъде разделена от проблема. Убиването й не е нещо, което ще ни бъде приятно.

Въпреки че си помислих да се скарам на Сет, самият аз не можех да се сдържа да не изръмжа. Значи те не се чувстваха приятно да извършат убийство, а?

Джаред вдигна ръцете си отново.

— Полека, Джейк. Знаеш какво имам предвид. Въпросът е, че ще изчакаме и ще преценим ситуацията. Ще решим по-късно дали има проблем с… нещото.

„Ха“ — помисли си Лия. — „Какво бреме.“

„Не се притеснявай.“

„Знам какво си мислят, Джейк. Какво си мисли Сам. Те разчитат, че Бела ще умре въпреки всичко. И тогава мислят, че ще си толкова бесен, че…“

„Че ще водя атаката сам.“ — Ушите ми се притиснаха към черепа ми. Предположението на Лия звучеше доста мръсно. Но и много възможно, също. Когато… ако това нещо убие Бела, ще е лесно да забравя как се чувствам относно семейството на Карлайл в момента. Те вероятно ще изглеждат като врагове — като нищо по различно от кръвопиещи пиявици, както винаги.

„Ще ти напомня“ — прошепна Сет.

„Знам, че ще го направиш хлапе. Въпросът е дали ще те послушам.“

— Джейк? — повика Джаред.

Отправих му поглед.

„Лия, направи обиколка — просто за да сме сигурни. Ще трябва да поговоря с него и искам да съм сигурен, че нищо не няма да стане докато съм преобразен.“

„О, я стига, Джейкъб. Можеш да се преобразиш пред мен. Въпреки усилията ми, виждала съм те гол и преди, така че не се притеснявай.“

„Не се опитвам да опазя невинността на очите ти, опитвам се да защитя гърбовете ни. Махай се от тук.“

Лия изръмжа веднъж и се хвърли към гората. Можех да чуя ноктите й, които се забиваха в земята, правейки я по-бърза.

Голотата беше неудобна, но неизменна част от живота в глутницата, никой нищо не мислеше за това допреди Лия да се присъедини, тогава стана неудобно. Тя имаше среден контрол, когато ставаше дума за темперамента й — отне й доста време да спре да избухва в дрехите си, всеки път, когато се ядоса. Всички успяхме да я зърнем. И не беше като да не си струва да гледаш, но определено не си струваше да те хване по-късно да си мислиш за това.

Джаред и останалите се взираха в мястото, където тя изчезна в бързината, с войнствени изражения.

— Къде отиде? — попита Джаред.

Игнорирах го, затваряйки очи — преобразих се отново. Беше сякаш въздухът трепереше около мен, поклащащ се на малки вълни. Изправих се на задните си крака, улавяйки точния момент, когото бях напълно изправен за да остана в човешката си форма.

— О-о — Джаред каза. — Здрасти, Джейк.

— Привет, Джаред.

— Благодаря, че говориш с мен.

— Аха.

— Искаме да се върнеш.

Куил изви отново.

— Не мисля, че е толкова просто, Джаред.

— Ела си вкъщи — каза той, накланяйки се напред. Умоляващ. — Можем да измислим нещо. Ти не принадлежиш тук. Позволи на Сет и Лия също да си дойдат вкъщи.

Изсмях се.

— Да бе. Сякаш не съм ги умолявал за това.

Сет изхриптя зад мен.

Джаред прецени това, очите му бяха отново предпазливи.

— Значи, какво сега?

Замислих се над това за минута, докато той чакаше.

— Не знам. Но не мисля, че нещата могат да се върнат към нормалното просто така, Джаред. Не знам как точно работи това — не мисля, че просто мога да изключа това Алфа-нещо. Сякаш е постоянно.

— Ти все още си с нас.

Повдигнах веждите си.

— Двама Алфа не могат да са на едно място, Джаред. Помниш колко близо бяхме миналата нощ. Инстинктите за съревнование са твърде силни.

— И какво ще правите — ще се размотавате с паразитите до края на живота си? — изсъска той. — Нямате дом тук. Вече нямате дрехи — отбеляза той. — Ще стоиш вълк през цялото време? Знаеш, че Лия не обича да се храни така.

— Лия може да прави каквото иска, когато огладнее. Тя е тук по свой собствен избор. Не казвам на никого какво да прави.

Джаред въздъхна.

— Сам съжалява за това, което той ти причини.

Кимнах.

— Вече не съм ядосан.

— Но?

— Но няма да се върна, не сега. Ще изчакаме и ще видим како ще стане. И ще наблюдаваме Кълънови, докато е необходимо. Защото, въпреки това, което мислиш, това не е само заради Бела. Ние защитаваме тези, които трябва да бъдат защитени. И това важи и за Кълънови също. Поне за някои от тях, все пак.

Сет изръмжа меко в съгласие. Джаред се намръщи.

— Тогава мисля, че няма какво повече да ти кажа.

— Не и сега, ще видим как ще продължат нещата.

Джаред се обърна към Сет, концентрирайки се върху него, отделно от мен.

— Сю ме помоли да ти кажа, не, да те умолявам, да си дойдеш вкъщи. Сърцето й е разбито, Сет. Сам самичка. Не знам как ти и Лия може да й причинявате това. Да я изоставите по този начин, когато баща ти току-що умря…

Сет излая.

— Успокой се, Джаред — предупредих го аз.

— Просто му казвам как стоят нещата.

Измърморих. Вярно. Сю беше по-издръжлива от всеки, когото познавам. По-жилава от баща ми, по-жилава от мен. Достатъчно издръжлива, за да играе със състраданието на децата си, ако това щеше да ги отведе обратно вкъщи. Но не беше честно да обработва Сет по този начин.

— От колко часа Сю знае за това? И колко от това време прекара с Били, стария Куил и Сам? Да, сигурен съм, че умира от самота. Разбира се, свободен си да си отидеш, Сет, ако това е, което искаш. Знаеш това.

Сет издиша. След секунда наостри уши на север. Лия сигурно беше близо. Господи, беше бърза. Два удара и Лия се плъзна, за да спре в храсталака не далеч. Тя се спря, заемайки мястото пред Сет. Задържа носа си във въздуха, очевидно непоглеждайки към мен. Оценявах това.

— Лия? — попита Джаред.

Тя срещна погледа му, муцуната й се изтегли леко назад и оголи зъбите й. Джаред не изглеждаше изненадан от гостоприемството й.

— Лия, знаеш, че не искаш да си тук.

Тя му изръмжа насреща. Погледнах я предупредително, но тя не ме видя. Сет изхленчи и я бутна с рамото си.

— Съжалявам — каза Джаред. — Изглежда не трябваше да го казвам. Но ти нямаш никаква връзка с кръвопийците.

Лия напълно съзнателно погледна към брат си и след това към мен.

— Значи, искаш да наглеждаш брат си, разбирам това — каза Джаред. Очите му се обърнаха към мен и след това обратно към нея. Може би се чудеше за втория поглед — както и аз. — Но Джейк няма да позволи нищо да му се случи, той не се страхува да бъде тук. — Джаред направи гримаса — Както и да е, моля те, Лия. Искаме да се върнеш. Сам иска да се върнеш.

Лия подви опашката си.

— Сам ми каза да те умолявам. Той каза буквално да падна на колене, ако трябва. Той те иска вкъщи Лий-Лий, където принадлежиш.

Лия се отдръпна, когато Джаред използва онова умалително име, с което Сам се обръщаше към нея. Когато каза последните три думи, козината й настръхна и тя нададе силен вой през зъбите си. Не се налагаше да бъда в главата й, за да чуя как го обижда, нито пък той. Почти можеше да се чуят точните думи, които използваше.

Изчаках докато приключи.

— Мисля, че ще рискувам да изгубя крайник, но ще кажа, че Лия принадлежи, където тя иска да бъде.

Лия излая, но начинът, по който гледаше Джаред, ми говореше, че това е съгласие.

— Виж, Джаред, ние сме все още семейство нали? Ще минем през кръвната вражда, но докато го направим, може би е най-добре да се придържаш към твоята земя. За да няма недоразумения. Никой не иска семейни вражди, нали? И Сам не го иска, нали?

— Разбира се, че не — отвърна Джаред. Ще се придържаме към нашата земя. Но къде е вашата земя, Джейкъб? Да не е вампирската земя?

— Не, Джаред. В момента сме бездомни. Но не се притеснявай, няма да е вечно. — Трябваше да си поема въздух.

— Не е останало толкова много време… О’кей? Тогава Кълънови ще заминат най-вероятно и Сет и Лия ще се приберат вкъщи.

Сет и Лия зяпнаха заедно, носовете им се обърнаха в моята посока едновременно.

— Ами ти, Джейк?

— Обратно в гората, мисля. Не мога да се навъртам около Ла Пуш. Двама Алфа означава твърде много напрежение. Освен това го обмислях още преди тази каша.

— Ами ако имаме нужда да говорим с вас? — попита Джаред.

— С вой — просто пазете границата, нали? Ние ще дойдем при вас. И не е необходимо Сам да изпраща толкова много. Ние не искаме битка.

Джаред замълча, но кимна. Не му харесваше да поставям условия на Сам.

— Ще се видим, Джейк. Или не. — Той помаха полусърдечно.

— Почакай, Джаред. Ембри добре ли е?

Изненада прекоси лицето му.

— Ембри? Разбира се, добре е. Защо?

— Просто се чудя защо Сам е изпратил Колин. — Наблюдавах реакцията му, все още подозирайки, че става нещо.

Видях разбирането да прекосява очите му, но не беше това, което очаквах.

— Това не е твоя работа повече, Джейк.

— Предполагам не. Просто любопитство.

С ъгъла на окото си видях спазъм, но не казах нищо, защото не исках да издавам Куил. Той реагираше на темата.

— Ще предам на Сам инструкциите ти. Довиждане Джейкъб.

Въздъхнах.

— Да, чао, Джаред. Хей, кажи на баща ми, че съм добре, става ли? И че съжалявам, и го обичам.

— Ще му предам.

— Благодаря.

— Хайде приятели — каза Джаред. Той се извърна от нас, отдалечавайки се от поглед за да се преобрази, защото Лия беше тук. Пол и Колин бяха точно зад него, но Куил изостана. Излая меко и направи крачка напред.

— И ти ми липсваш, приятел.

Куил тръгна към мен, главата му беше наведена мрачно. Потупах го по рамото.

— Всичко ще бъде наред.

Той излая.

— Кажи на Ембри, че ми липсва да не бъдете част от подкреплението ми.

Той кимна и след това допря носа си до челото ми. Лия изскимтя. Куил погледна, но не към нея. Той гледаше назад, за да види къде са другите.

— Да, тръгвай — казах му аз.

Куил излая отново и след това тръгна след останалите. Обзалагам се, че Джаред не бе чакал търпеливо. Веднага след като изчезна, освободих топлината от центъра на тялото ми и я оставих да премине през крайниците ми. След пламването на топлината, отново бях на четири крака.

„Мислех, че ще започнете да се натискате“ — изкикоти се Лия.

Игнорирах я.

„Беше ли добре?“ — попитах ги. Притесняваше ме да измъквам от тях по този начин неща, за които не можех да чуя какво точно си мислят. Не исках да предполагам нищо. Не исках да бъда като Джаред. „Казах ли нещо, което не искахте? Пропуснах ли да кажа нещо, което трябваше?“

„Справи се страхотно, Джейк“ — окуражи ме Сет.

„Можеше да удариш Джаред“ — помисли си Лия — „Нямаше да имам нищо против.“

„Предполагам, вече знаеш защо е забранено на Ембри да идва“ — помисли си Сет.

Не разбирах.

„Да му е забранено?“

„Джейк, видя ли Куил? Той е доста съсипан, нали? Залагам 10 към 1, че Ембри е много по-разстроен и Ембри си няма Клер. Няма начин Куил просто да реши и да си тръгне от Ла Пуш. Ембри може, за това Сам няма да рискува да бъде убеден да напусне. Той не иска глутницата ни да стане по-голяма отколкото е сега.“

„Наистина? Мислиш ли? Съмнявам се Ембри да има нещо против да разкъса някой Кълън.“

„Но той е най-добрият ти приятел, Джейк. Той и Куил биха предпочели да застанат зад теб, отколкото да се изправят срещу теб в битка.“

„Тогава се радвам, че Сам го е задържал вкъщи. Тази глутница е достатъчно голяма.“

Въздъхнах.

„Добре, тогава. Значи сме добре за сега. Сет, имаш ли нещо против да наглеждаш нещата за малко. Лия и аз се нуждаем от почивка. Като цяло ние сме на ниво? Но цялото това нещо, може да е било, за да ни разсеят.“

Не винаги бях толкова параноичен, но помня чувството за обещание към Сам. Той видя цялото фокусиране върху разрушаване на опасността. Ще има ли предимство от факта, че може да ни е излъгал?

„Няма проблем!“ — Сет беше единственият, изгарящ от желание да направи каквото може. — „Искаш ли да обясня на Кълънови? Те сигурно все още са в неведение.“

„Ще се оправя. Искам да проверя нещата.“

Схванаха вихъра от картини в мислещия ми в хиляди посоки мозък.

Сет изхленчи в изненада.

„Иу.“

Лия разклати главата си напред-назад сякаш се опитваше да изкара картините от нея.

„Честно, това е най-отвратителното нещо, което съм чувала през живота си. Ако имаше нещо в стомаха ми, то щеше да се върне.“

„Те са вампири, предполагам“ — добави Сет след минута, компенсирайки реакцията на Лия. „Имам предвид, че има смисъл. И ако това помогне на Бела, е нещо добро, нали?“

Аз и Лия се взряхме в него.

„Какво?“

„Мама го изпускаше много, докато беше малък“ — каза ми Лия.

„На главата му, очевидно.“

„Гризеше и решетките на детското креватче.“

„Погълнал е боя?“

„Така изглежда“ — помисли си тя.

Сет изръмжа.

„Смешно. Защо вие двамата не млъкнете и не заспите?“