Стефани Майър
Зазоряване (23)

20. НОВА

Всичко беше толкова ясно.

Изострено. Определено.

Ярката светлина отгоре все още беше ослепяващо ярка и въпреки това можех да видя как блести брега, от влакната. Можех да видя всеки един от цветове на дъгата на бялата светлина, и на самият ъгъл на останалия образ, осми цвят, за който нямах име.

Зад светлината можех да разпозная индивидуалните зрънца на тъмната гора, покривайки отгоре. Пред него, във въздуха, можех да видя петънцата прах, страните, които светлината докосваше, и тъмните страни, отдалечени и разделени. Въртяха се като малки планети, движейки се в стилистичен танц.

Прахът беше толкова красив, че вдишах в шок, въздухът изсвири надолу по гърлото ми, въртейки прашинките във водовъртеж. Движението ми се струваше грешно. Обмислих и осъзнах, че проблемът беше в това, че нямаше облекчение, свързано с действието. Не се нуждаех от въздух. Дробовете ми не го очакваха. Те реагираха равнодушно на притока.

Не се нуждаех от въздух, но го харесвах. Чрез него, можех да усетя стаята около мен — да вкуся от чудесния прах, смесицата от застоял въздух, преплитайки се с хладния въздух, идващ от отворената врата. Вкус на голям полъх на коприна. Вкус на малко загатване, на нещо топло и привлекателно, нещо, което трябва да бъде влажно, но не беше… Тази миризма накара сухото ми гърло да гори, лек намек за отровата ме изгори, въпреки че мирисът имаше следа от хлор и амоняк. И най-вече — почти можех да усетя медно-люляковия-слънчев пикантен аромат, който беше най-силен, най-близко до мен.

Чух звука на другите, отново дишайки, сега, когато и аз го правех. Техният дъх се смеси с уханието на нещо, което беше само от мед, люляк и слънце, носейки нови аромати. Канела, зюмбюл, круша, морска вода, приближаващ хляб, бор, ванилия, кожа, ябълка, мъх, лавандула, шоколад… В съзнанието си упражних дузина различни сравнения, но никое от тях не пасваше идеално. Толкова сладки и приятни.

Телевизорът долу беше заглушен и чух някой — Розали? — променяйки тежестта си на първия етаж.

Също така чух слаб, глух ритъм с ядосан крещящ глас на удара. Рап музика? Бях озадачена за момент и тогава звукът изчезна като минаваща кола със спуснати прозорци.

Като начало, осъзнах, че това може да е напълно възможно. Можех ли да чуя целия път до магистралата?

Не бях осъзнала, че някой държи ръката ми, докато, който и да беше, не я стисна леко. Както преди да скрие болката, тялото ми се придвижи надолу изненадано. Кожата беше идеално гладка, но беше с погрешната температура. Не беше студено.

След тази замръзнала секунда в шок, тялото ми отговори на непознатото докосване по начин, който ме шокира още повече.

Въздух премина през гърлото ми, минавайки през стиснатите ми зъби с нисък, заплашителен звук, като рояк пчели. Още преди звукът да излезе, мускулите ми, подути и извити, ме дърпаха от неизвестното. Отърсих гърба си с бързо въртене, от което трябваше да превърна стаята в неразбираемо петно — но не стана. Виждах всяка прашинка, всяка отломка от дървените стени, всяка свободна нишка в микроскопичен детайл, като очите ми се извъртяха зад тях.

Затова за времето, в което се осъзнах защитнически свита зад стената — за около шестнайсета от секунда, по-късно разбрах какво ме изуми, и това, че съм преувеличила.

Оуу. Разбира се. Едуард не би ми изглеждал студен. Вече имаме еднаква температура.

Смених позата си за осма от секундата, свиквайки със сцената пред мен.

Едуард се накланяше през операционната маса, която е била моят погребален огън, ръката му протегната към мен, изражението му — развълнувано.

Лицето на Едуард беше най-важното нещо, но за всеки случай, моята периферична версия, регистрираше всичко останало. Някакви инстинкти за защита са се включили и автоматично търсех някакви признаци за опасност.

Вампирското ми семейство любопитно чакаше срещу отдалечената стена до вратата, Емет и Джаспър най-отпред. Сякаш имаше някаква опасност. Ноздрите ми пламнаха, търсейки заплахата. Не помирисвах нищо, което да не си е на мястото. Този лек аромат на нещо вкусно — но затъпено от силни химикали — раздразни гърлото ми отново, карайки го да боли и гори.

Алис поглеждаше, от към лакътя на Джаспър, с огромна усмивка на лицето; светлината заблестя от зъбите й, още един осми цвят на дъгата.

Тази усмивка ме насърчи, и тогава сглобих парчетата. Джаспър и Емет бяха отпред, за да предпазят другите, точно както бях предположила. Това което не се бях досетила веднага, беше че аз бях опасността.

Всичко това бяха странични неща. По-голямата част от сетивата и ума ми все още бяха фокусирани върху лицето на Едуард.

Преди тази секунда никога преди не го бях виждала.

Колко пъти бях зяпала Едуард, и се бях възхищавала на красотата му? Колко много часове — дни — седмици от живота си бях прекарала, сънувайки това, което тогава смятах за съвършено? Мислех си, че ще познавам лицето му по-добре и от своето. Мислех си, че това бе единственото сигурно физическо нещо в целият ми свят: безупречното лице на Едуард.

Като нищо може да съм била сляпа.

За първи път без неясните сенки и ограничеността на човешкото зрение виждах лицето му. Задъхах се и започнах да се боря с речника ми, неспособна да намеря правилните думи. Нуждаех се от по-добри думи.

В този момент другата част от вниманието ми осъзна, че тук няма друга опасност, освен мен самата, и автоматично се изправих; почти цяла секунда премина, откакто бях на масата.

Моментално бях разсеяна от начина, по който се движеше тялото ми. В мига, в който обмислях да се изправя, вече бях изправена. Нямаше кратък момент, в който действието да се осмисли; промяната беше незабавна, сякаш почти нямаше движение.

Продължих да зяпам в лицето на Едуард, отново неподвижна.

Движеше се бавно около масата — всяка стъпка, отнемаща почти половин секунда, всяка стъпка, правейки я плавно — сериозно, като вода от реката, плаваща над гладки камъни — ръката му все още протегната.

Наблюдавах грацията от напредването му, приемайки я с новите си очи.

— Бела? — попита с нисък, успокояващ тон, но тревогата в гласа му примеси името ми с напрежение.

Не можех да отговоря веднага, изгубена в кадифените гънки на гласа му. Беше най-прекрасната симфония, симфония от един инструмент, инструмент по-дълбок, от който и да е създаден от човек…

— Бела, любов? Съжалявам, знам, че е дезориентиращо. Но си добре. Всичко е наред.

Всичко ли? Умът ми се завъртя, връщайки ме в последният ми човешки час. Вече споменът беше избледнял, сякаш гледах през плътна, черна завеса — защото човешките ми очи са били наполовина слепи. Всичко е било толкова обикновено.

Когато каза, че всичко е наред, дали това включваше Ренесме? Къде беше тя? С Розали? Опитах се да си спомня лицето й — знаех, че беше красива — но беше дразнещо да се опитвам да виждам, чрез човешките спомени. Лицето й беше покрито от тъмнина, толкова неодобрително мал…

Ами Джейкъб? Той беше ли добре? Дали моят дълго страдащ най-добър приятел ме мразеше сега? Върнал ли се е към глутницата на Сам? Също така Сет и Лия?

Семейство Кълън бяха ли добре, или превръщането ми е сложило начало на войната с глутницата? Дали уверението на Едуард покриваше всичко това? Или само се опитваше да ме успокои?

Ами Чарли? Какво ще му кажа сега? Би трябвало да се е обадил, докато съм горяла. Какво ли са му казали? Какво ли си мисли, че се е случило с мен?

Докато преосмислях за една малка част от секундата, кой от въпросите да задам първо, Едуард се протегна колебливо и погали с пръсти бузата ми. Гладко като сатен, меко като перце, вече напълно съвпадащо с температурата на кожата ми.

Изглежда, че докосването му премина през повърхнината на кожата ми, направо през костите на лицето ми. Чувството беше гъделичкащо, електриково — разнесе се през костите ми към гръбнака и затрепери в стомаха ми.

„Почакай“, помислих, докато треперенето премина в топлина, в силно желание. Не трябваше ли да изгубя това? Не беше ли отказването от това чувство част от сделката?

Бях новороден вампир. Сухата, изгаряща болка в гърлото ми доказа това. И разбрах какво налагаше това да си новороден. Човешките емоции и желания ще се завърнат по-нататък, под някаква форма, но бях приела, че няма да ги изпитвам в началото. Само жажда. Това беше сделката, това беше цената. Бях се съгласила да я платя.

Но когато ръката на Едуард се беше свила във формата на лицето ми като покрита със сатен стомана, желанието се надигна в изсъхналите ми вени, пеейки от скалпа ми до стъпалата.

Той повдигна една перфектна вежда, чакайки ме да проговоря.

Хвърлих се върху него.

Отново, нямаше движение. В един момент стоях изправена и все още като статуя, а в същия — той беше в ръцете ми.

Топлина — или поне това усетих. Със сладкия, вкусен мирис, който не успях да възприема наистина с бавните ми човешки сетива, но това беше стопроцентовият Едуард. Притиснах лицето си в гладките му гърди.

След което той неудобно премести теглото си, отдръпвайки се от прегръдката ми. Погледнах в лицето му, объркана и уплашена от отхвърлянето му.

— Ъмм… Внимателно, Бела. Оххх.

Отдръпнах ръцете си, скръствайки ги зад гърба си, веднага след като разбрах.

Бях прекалено силна.

— Уппссс — промърморих.

Усмихна се с онази усмивка, която би спряла сърцето ми, ако то все още биеше.

— Не се панирай, любов — каза той, повдигайки ръката си, за да докосне устните ми, разтворени от ужас. — Просто си малко по-силна от мен в момента.

Веждите ми се сбръчкаха. Аз също знаех това, но изглеждаше по-нереалистично от която и да е част преди този крайно сюрреалистичен момент. Бях по-силна от Едуард. Накарах го да каже „охх“.

Ръката му отново погали бузата ми и изцяло забравих за страданието ми, когато друга вълна от желание премина през неподвижното ми тяло.

Тези емоции бяха много по-силни, отколкото бях свикнала, и затова ми беше трудно да задържа мислите си в една посока, освен допълнителното място в главата ми. Всяко ново чувство ме превземаше. Спомних си, че Едуард каза веднъж — гласът му в главата ми беше като слаба сянка, сравнено с кристално чистата, музикална яснота. В момента чувах, че неговият вид, нашият вид, лесно се разсейват. Можех да разбера защо.

Направих усърден опит да се фокусирам. Имаше нещо, което трябваше да кажа. Най-важното нещо.

Много внимателно, толкова внимателно, че движението беше всъщност едва доловимо, изкарах дясната си ръка, отзад гърба ми и я вдигнах, за да докосна бузата му. Не си позволих да бъда разсеяна от перления цвят на ръката ми, или от гладката коприна на кожата му, или пък от електричеството, моето премина през пръстите ми.

Загледах се в очите му и за първи път чух гласа си.

— Обичам те — казах, но звучеше като пеене. Гласът ми беше звучен и треперещ, като звънец.

Отговарящата му усмивка ме заслепи, повече от колкото го правеше, когато бях човек; вече можех наистина да я видя.

— Както и аз те обичам — каза ми той.

Взе лицето ми между ръцете си и наклони своето към него — достатъчно бавно, че да ми напомни да внимавам. Целуна ме леко като шепот в началото, а после изведнъж по-силно, огнено. Опитах се да си напомням да бъда нежна с него, но беше трудна задача да помня нещо от яростното чувство, трудно да задържа каквато и да е определена мисъл.

Беше като че ли никога не ме е целувал — сякаш това беше първата ни целувка. И в интерес на истината, преди никога не ме бе целувал по този начин.

Почти ме накара да е чувствам виновна. Вярно, аз бях пролома на контакта. Също така, не ми беше позволено да имам това.

Въпреки че не се нуждаех от въздух, дишането ми се забърза, точно толкова бързо, когато горях. Но това беше различен вид огън.

Някой прочисти гърло. Емет. Изведнъж разпознах дълбокия звук, звучащ шеговито и отегчено наведнъж.

Забравих, че не сме сами. Тогава осъзнах, че начинът, по който бях обгърнала Едуард, не беше съвсем за пред компания.

Засрамена, наполовина отстъпих в друго мигновено движение.

Едуард се изкиска и пристъпи заедно с мен, държейки ръцете си здраво около талията ми. Лицето му сияеше като жълт пламък, изгарящ зад диамантената му кожа.

Поех ненужен дъх, за да се успокоя.

Колко различна беше тази целувка. Прочетох изражението му, като го сравних с бледите човешки спомени на това чисто, напрегнато чувство. Той изглеждаше… леко самодоволен.

— Задържал си за мен — обвиних го със звънкия си глас, очите ми леко присвити.

Той се засмя, излъчвайки облекчение, че е свършило — страхът, болката, несигурното, чакането — всичко това вече беше зад нас.

— Донякъде беше необходимо, от време на време — напомни ми той. — Сега е твой ред да не ме счупиш — отново се засмя.

Намръщих се, докато обмислях това, и тогава Едуард не беше единственият смеещ се.

Карлайл излезе пред Емет и се приближи към мен набързо; очите му бяха само леко внимателни, но Джаспър проследи стъпките му. Никога преди не бях виждала и лицето на Карлайл, не и наистина. Имах странната нужда да мигна — сякаш гледах към слънцето.

— Как се чувстваш, Бела? — Карлайл попита.

Обмислих за 64-та от секунда.

— Превъзбудена. Има толкова много… — провлачих аз, отново слушайки звънкия тон на гласа ми.

— Да, може да бъде доста объркващо.

Набързо кимнах рязко.

— Но се чувствам като себе си. Или нещо такова. Не очаквах това.

Ръцете на Едуард се затегнаха леко около талията ми.

— Нали ти казах — прошепна ми.

— Доста се контролираш — размишляваше Карлайл. — Повече, от колкото очаквах, въпреки времето, което имаше да се подготвиш психически за това.

Помислих си за дивата смяна на настроение, трудното концентриране и прошепнах:

— Не съм напълно сигурна.

Той кимна сериозно и тогава внимателните му очи заблестяха с интерес.

— Изглежда, че този път направихме нещо правилно с морфина. Кажи ми, какво си спомняш от трансформационния процес?

Изръмжах, напълно наясно с дъхът на Едуард, галещ бузата ми, пращащ ми шепоти на електричество през кожата ми.

— Всичко беше… като в мъгла. Спомням си, че бебето не можеше да диша…

Погледнах към Едуард, моментално изплашена от спомена.

— Ренесме е здрава и е добре — с проблясване в очите, което не бях виждала преди обеща той. Уважение. Начинът по който набожните хора говорех за боговете си. — Какво си спомняш след това?

Концентрирах се върху ръженото си лице. Никога не съм била добър лъжец.

— Трудно е да си спомня. Беше толкова тъмно преди. И тогава… си отворих очите и можех да видя всичко.

— Изумително — издиша Карлайл, със светнали очи.

Раздразнение премина през мен и чаках горещината да изгори бузите ми и да ме издаде. И тогава си спомних, че никога повече няма да се изчервя. Може би това ще предпази Едуард от истината.

Въпреки че ще трябва да намеря начин да информирам Карлайл. Някой ден. Ако някога има нужда да създаде друг вампир. Тази възможност не ми се струваше много вероятна, което ме накара да се почувствам по-добре за лъгането.

— Искам да си помислиш и да ми кажеш всичко, което си спомняш — развълнувано ме притисна Карлайл и не успя да въздържа гримасата, която се появи на лицето ми. Не ми се искаше да продължа да лъжа, защото мога да се изпусна. А и не исках да мисля за горенето. За разлика от човешките спомени, тази част беше кристално чиста и разбрах, че мога да си я спомня с твърде голяма точност.

— Оуу, толкова съжалявам, Бела — на момента се извини Карлайл. — Разбира се, жаждата ти трябва да е доста неприятна. Този разговор може да почака.

Докато не го беше споменал, жаждата всъщност не беше неконтролируема. Имаше толкова много място в главата ми. Отделна част от мозъка ми следеше горенето в гърлото, почти като рефлекс. Начинът по който старият ми мозък се справяше с дишането и мигането.

Но предположението на Карлайл изкара горенето на повърхнината. Изведнъж сухата болка беше единственото, за което можех да мисля, и колкото повече мислех за нея, толкова повече болеше. Ръката ми окупира гърлото ми, все едно можех да смекча пламъците отвън. Кожата на врата ми беше странна под пръстите ми. Толкова гладка, беше някак си мека, въпреки че беше твърда като камък.

Едуард свали ръцете си и взе другата ми ръка, преплитайки ги нежно.

— Хайде да ловуваме, Бела.

Очите ми се разшириха и болката от жаждата намаля, заместена от шок.

Аз? Да ловувам? С Едуард? Но… как? Не знаех какво да правя.

Той прочете изненадата в изражението ми и се усмихна окуражително.

— Доста е лесно, любов. Инстинктивно. Не се тревожи. Ще ти покажа — когато не се помръднах, той се усмихна с кривата си усмивка и повдигна вежди. — Бях останал с впечатлението, че винаги си искала да ме видиш как ловувам.

Засмях се в кратък прилив на хумор (част от мен слушайки и чудейки се на напомнящия камбани, звук), докато думите ми напомниха за замъглените ни човешки разговори. И тогава имах цяла секунда, за да премина набързо през тези първи дни с Едуард — истинското започване на живота ми — за да не ги забравя никога. Не бях предполагала, че ще бъде толкова неудобно да си спомням. Все едно да се опитвам да гледам през мътна вода. Знаех, от опита на Розали, че ако достатъчно мислех за човешките си спомени, няма да ги загубя след време. Не исках да забравя нито една минута, прекарана с Едуард, дори и сега, когато имахме Вечността пред нас. Трябваше да се уверя, че тези човешки спомени са запечатани в моя непоколебим вампирски ум.

— Ще тръгваме ли? — попита Едуард. Пресегна се да вземе ръката, която все още беше на врата ми. Пръстите му ме погалиха. — Не искам да страдаш — добави той, чрез тихо мърморене. Нещо, което преди не бих била способна да чуя.

— Добре съм — казах, без да се замислям от човешкия си навик. — Почакай. Първо.

Имаше толкова много. Не успях да стигна до въпросите си. Имаше много по-важни неща от болката.

Карлайл беше този, който проговори сега.

— Да?

— Искам да я видя. Ренесме.

Беше странно трудно да кажа името й. Моята дъщеря — тези думи бяха дори по-трудни за мислене. Всичко изглеждаше толкова далечно. Опитах се да си спомня как се чувствах преди три дни, и автоматично ръцете ми се освободиха от тези на Едуард, като паднаха върху стомаха ми.

Плосък. Празен. Дръпнах бялата коприна, която покриваше кожата ми, отново паникьосана, докато незначителната част от ума ми забеляза, че би трябвало Алис да ме е облякла.

Знаех, че нищо не е останало в мен, и смътно си спомних кървавата сцена, но физическото доказателство все още беше трудно за възприемане. Всичко което знам, бе обичта ми към малкия натрапник, който беше вътре в мен. Извън мен, то изглежда като нещо, което би трябва да е било само фантазия. Накъсан сън — сън, който беше наполовина кошмар.

Докато стоях в объркване, забелязах Едуард и Карлайл да си разменят погледи.

— Какво? — настоях.

— Бела — смутено каза Едуард. — Това наистина не е добра идея. Тя е наполовина човек, любов моя. Сърцето й бие и кръв тече във вените й. Докато жаждата ти не е напълно под контрол… Не искаш да я поставяш в опасност, нали?

Намръщих се. Разбира се, че не исках това.

Бях ли извън контрол? Объркана, да. С леко нефокусиран поглед, да. Но опасна? За нея? Моята дъщеря?

Не можех да съм сигурна, че отговорът е „не“. Затова, трябваше да бъда търпелива. Това звучеше трудно. Защото докато не я видя отново, тя няма да бъде истинска. Просто изчезващ сън… сън за непознат…

— Къде е тя? — заслушах се силно, и чак тогава успях да чуя биещото й сърце на долния етаж. Можех да чуя повече от един човек да диша — тихо, като че ли и те се ослушваха. Също така имаше шум като от пърхане, което не можех да определя…

И звукът на биещото сърце беше влажно и примамливо — толкова, че устата ми започна да се навлажнява.

Значи определено ще трябва да се науча да ловувам, преди да я видя. Моето непознато бебе.

— Розали с нея ли е?

— Да — отговори Едуард с презрителен тон, и можех да усетя, че нещо за което си мисли, го разстройва. Бях си помислила, че той и Роуз са преодолели различията си. Да не би враждебността отново да се е появила? Преди да успея да попитам, той издърпа ръцете ми от плоския ми стомах, отново преплитайки ги в своите нежно.

— Почакай — отново запротестирах, опитвайки се да се концентрирам. — Ами Джейкъб? И Чарли? Разкажи ми всичко, което съм изпуснала. Колко време бях в… безсъзнание?

Изглежда, че Едуард не забеляза колебанието ми над последната дума. Вместо това той размени още един поглед с Карлайл.

— Какво има? — прошепнах.

— Няма нищо — каза ми Карлайл, изговаряйки последната дума, по странен начин. — Всъщност, нищо не се е променило чак толкова много — беше в безсъзнание само малко повече от 2 дни. Беше доста по-кратко от обикновено. Едуард е свършил отлична работа. Доста новаторско — инжектирането на отровата направо в сърцето ти беше негова идея. — Спря за да се усмихне гордо на сина си и тогава въздъхна. — Джейкъб е все още тук, а Чарли мисли, че си болна и че в момента си в Атланта, изследвайки се с тестове в CDC. Направихме му гаден номер, и е разочарован. Говори с Есме.

— Трябва да му се обадя… — промърморих на себе си, но заслушвайки се в новият си глас, разбрах притесненията му. Няма да разпознае този глас. Няма да го увери. И тогава предишната изненада се появи. — Почакай — Джейкъб е все още тук?

Отново се спогледаха.

— Бела — проговори първо Едуард. — Има толкова много за обсъждане, но първо трябва да се погрижим за теб. Би трябвало да чувстваш болка…

Когато го каза, си спомних за изгарянето в гърлото ми конвулсивно преглътнах.

— Но, Джейкъб…

— Имаме цялото време на света за обяснения, любов моя — нежно ми напомни той.

Разбира се. Мога да почакам още мъничко за отговора — щеше бъде по-лесно да слушам, когато жестоката болка на бясната жажда повече не разваля концентрацията ми.

— Добре.

— Чакай, чакай, чакай — възмути се Алис от вратата и затанцува през стаята замечтано и грациозно. Както при Едуард и Карлайл, почувствах шок, докато гледах лицето й за първи път. Толкова прекрасно. — Обеща ми, че мога да бъда там за първия път! Ами ако двамата пробягате през нещо отразяващо?

— Алис… — протестира Едуард.

— Ще отнеме само секунда! — И с това, Алис изчезна от стаята.

Едуард въздъхна.

— За какво говори тя?

Но Алис вече се беше върнала, носейки огромно, позлатено, дървено огледало от стаята на Розали, което беше почти два пъти по-високо от нея самата и няколко пъти по-широко.

Джаспър, все беше неподвижен и тих — не го бях забелязала, докато не беше застанал зад Карлайл. Сега, отново се раздвижи, за да покровителства Алис, очите му сключени върху изражението ми. Защото аз бях опасността тук.

Също така, знаех, че ще опипва почвата за настроенията около мен, за това би трябвало да е усетил вълната на шок, докато изучавах лицето му, гледайки го отблизо за първи път.

През слепите ми човешки очи, белезите останали от старият му живот, с новородените армии на юг, бяха почти невидими. Само на ярка светлина, обагряйки техните тънки повдигнати форми, определено можеше да си измислям тяхното съществуване.

Сега обаче можех да видя ясно белезите. Бяха покрили по-голямата част от лицето на Джаспър. Беше трудно да сваля очи от повредената му шия и челюст — трудно да повярвам, че дори и вампир би могъл да оцелее, след толкова много чифтове зъби, забивайки се в гърлото му.

Инстинктивно се напрегнах, за да се защитя. Всеки вампир, който е виждал Джаспър, имаше същата реакция. Белезите бяха като светещ билборд. Крещяха „Опасно!“. Колко вампири се бяха опитали да убият Джаспър? Стотици? Хиляди? Същият брой, който е умрял поради опитите си.

Той едновременно видя и почувства моята оценка, предположението ми, и се усмихна криво.

— Едуард ми докара неприятности, че не си се погледнала в огледалото преди сватбата — каза Алис, отвличайки вниманието ми от плашещият й любовник. — Няма да бъда смъмрена отново.

— Смъмрена? — скептично попита Едуард, с повдигната вежда.

— Може и да преувеличавам малко — разсеяно промърмори тя, обръщайки огледалото към мен.

— А може би това има връзка с твоето собствено удоволствие — предположи Едуард.

Алис му смигна.

Бях наясно с тази размяна само с по-малката част от концентрацията ми. По-голямата част беше заета с човека в огледалото.

Първата ми реакция беше немислимо удоволствие. Извънземното създание в огледалната повърхност, бе неоспоримо красиво — напълно като Алис или Есме. Беше плавна, дори и в спокойствие, а безупречното й лице беше бледо като луната, поставено до обрамчващата го тъмна, вълниста коса. Крайниците й бяха, гладки и силни, кожата й блестяща, светеща като перла.

Втората ми реакция беше ужас.

Коя беше тя? От пръв поглед, не можех да намеря лицето си никъде в гладката, перфектна равнина на чертите.

И очите й! Въпреки, че ги очаквах, очите й все пак предизвикваха усещане за смърт и терор в мен. През цялото време, през което изучавах и реагирах вътрешно, лицето й беше перфектно спокойно, като с резба, в която неминуемо беше вплетено господство, непоказвайки нищо от бъркотията, мътеща се в мен. И тогава пълните й устни се размърдаха.

— Очите… — прошепнах, неспособна да изрека „Очите ми“. — Колко дълго?

— Ще потъмнеят след няколко месеца — с мек, успокояващ глас каза Едуард. — Животинската кръв разрежда цвета по-бързо, от човешката. Първо ще станат кехлибарени, а след това златни.

Очите ми ще присветват, като злобни червени пламъчета за месеци?

— Месеци? — гласът ми беше по-висок сега, стресиран. В огледалото, перфектните й вежди се повдигнаха невероятно над светещите й червени очи — по-светли от всичко друго, които съм виждала.

Джаспър направи крачка напред, разтревожен от напрежението, от неочакваната ми тревога. Познаваше младите вампири твърде добре. Да не би тази емоция да водеше до някаква грешка в моята част.

Никой не отговори на въпроса ми. Отместих поглед към Едуард и Алис. Очите и на двамата бяха леко разконцентрирани — реакция от неудобството на Джаспър. Слушайки го, това доведе до гледане напред, в неопределеното бъдеще.

Поех дълбок, ненужен дъх.

— Не, добре съм — уверих ги. Очите ми прибягаха към непознатата в огледалото и обратно. — Просто… прекалено много за възприемане.

Веждата на Джаспър се сбръчка, повдигайки двата белега, над лявото му око.

— Не знам — промърмори Едуард.

Жената в огледалото се намръщи.

— Кой въпрос пропуснах?

Едуард се ухили.

— Джаспър се чуди как го правиш.

— Правя какво?

— Контролирайки емоциите ти, Бела — отговори Джаспър. — Никога не съм виждал никой друг новороден да го прави — спирайки емоция, след което да я променя. Беше разстроена, но когато забеляза безпокойството ни, го задържа, контролирайки се. Бях подготвен да помогна, но нямаше нужда.

— Това грешно ли е? — попитах. Тялото ми автоматично замръзна. Чаках отговорът му.

— Не — каза той, но в гласът му пробягна нотка на несигурност.

Едуард пусна ръката си до моята, насърчавайки ме.

— Много е впечатляващо, Бела, но не го разбираме. Не знаем колко време, ще продължи.

Обмислих това за стотна от секундата. В някой момент, щях ли да се променя? Да се превърна в чудовище?

Не усещах да предстои… Може би нямаше начин да се предвиди такова нещо.

— Но какво мислиш ти? — попита Алис, леко нетърпелива сега, сочейки към огледалото.

— Не съм сигурна — заувъртах аз. Не желаех да призная, колко уплашена бях в същност.

Загледах се в красивата жена с плашещите очи, търсейки частици от мен. Имаше нещо във формата на устните й — ако погледнеш зад зашеметяващата й красота, наистина горната й устна беше леко несъразмерна, твърде пълна за да съвпадне с долната. Откриването на този малък, познат дефект, ме накара да се почувствам мъничко по-добре. Може би и останалата част от мен беше там.

Експериментално вдигнах ръката си, и жената в огледалото, копира движението ми, докосвайки лицето си. Червеникавите й очи ме наблюдаваха предпазливо.

Едуард въздъхна.

Извърнах поглед от нея, за да го погледна, повдигайки вежда.

— Разочарован? — попитах, звънкият ми глас беше невъзмутим.

Той се засмя.

— Да — призна.

Усетих шокът, разбивайки спокойната маска на лицето ми, моментално последвана от болката.

Алис изръмжа. Джаспър отново се приближи, чакайки ме да променя поведението си.

Но Едуард ги игнорира и обви ръцете си здраво около новото ми, студено тяло, прилепяйки устните си към бузата ми.

— Надявах се, да успея да чуя умът ти, сега, когато е по-близък до моя — промърмори той. — И ето ме тук, както винаги разочарован, чудейки се, какво може да се върти в главата ти.

Изведнъж се почувствах по-добре.

— Оу… ами… — безгрижно казах аз, облекчена, че мислите ми са все още само мои. — Предполагам, че мозъкът ми никога няма да заработи правилно. Поне бях красива.

Започваше да става по-лесно да се шегувам с него, докато свиквах да мисля последователно. Да бъда себе си.

Едуард изръмжа в ухото ми.

— Бела, ти никога не си била само красива.

Тогава лицето му се отдръпна от моето, като въздъхна.

— Добре, добре — каза на някой.

— Какво? — попитах.

— С всяка секунда правиш Джаспър все по-нетърпелив. Може да се успокои малко, след като си ловувала.

Погледнах в разтревоженото изражение на Джаспър, и кимнах. Не исках да превърта тук, ако това предстоеше. По-добре да бъда заобиколена от дървета, отколкото от новото ми семейството.

— Добре. Да ловуваме — съгласих се, тръпка от нервно очакване накара стомаха ми да потрепери. Свалих ръцете на Едуард от мен, задържайки едната в своята, когато обърнах гръб на непознатата и красива жена в огледалото.