Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Здрач (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Breaking Dawn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 262 гласа)

Информация

Корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Корекция
Зорница Иванова (2009)
Корекция
Ирина Пенева (2009)
Корекция
i_m_i (2009)

Превод от английски: Грета Иванова, Иванина Хлебарова, Камелия Проданова, Натали Димитрова, Моника Колчевска, Симона Ватева, Тереза, Яна Кисьова

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от bisyto)
  3. — Замяна: Търговецът от Венис -> Венецианският търговец

Статия

По-долу е показана статията за Зазоряване (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Зазоряване
Breaking Dawn
АвторСтефани Майър
Първо издание2 август, 2008 г.
 САЩ
ИздателствоLittle, Brown and Company
Оригинален езиканглийски
Жанрпаранормално, романтика, юношеска
ПредходнаЗатъмнение

„Зазоряване“ (на английски: Breaking Dawn) е четвъртият роман от поредицата „Здрач“ на Стефани Майър. Това е последната книга от сагата, разказвана от перспективата на Бела Суон. Книгата е разделена на три части, като втората е през погледа на Джейкъб Блек. Романът е пуснат в продажба на 2 август 2008 г. със специално среднощно парти в голям брой книжарници.[1] От първоначалните 3,7 милиона копия, 1,3 от тях са продадени в рамките на 24 часа.[2]

В първата част на книгата се разглежда сватбата на Бела и Едуард. След това меденият им месец, прекаран близо до Бразилия на остров Есме, притежаван от майката на Едуард – Есме. Едуард изпълнява желанието на Бела и прави любов с нея. Скоро след това тя установява, че е бременна, което бива потвърдено от Карлайл. Понеже е загрижен за здравето на Бела, Едуард иска тя да направи аборт, но в крайна сметка Бела решава да задържи детето и се обръща за помощ към Розали, знаейки, че тя винаги е искала деца.

Втората част представя периода от бременността на Бела до раждането ѝ от гледната точка на Джейкъб. Подозирайки каква опасност би могло да крие новороденото, глутницата върколаци планува да го убие, дори това да струва живота на Бела. Джейкъб изобщо не е съгласен с решението и напуска глутницата, и създава своя заедно със Сет и Лия Клиъруотър. Бела е измъчвана от постоянни болки, губи много кръв, а тялото и е цялото в синини. Кълън разбират, че съществото в нея се нуждае от кръв и тя започва да я изяжда от вътре. Има множество счупени кости. Не след дълго Бела ражда, но бебето изпочупва много от костите ѝ /даже и гръбнака и/ и предизвиква огромни кръвозагуби, така че за да спаси живота ѝ, Едуард я превръща във вампир. Джейкъб, който присъства на раждането, незабавно открива, че е здраво свързан с новороденото момиченце, Ренесме.

Третата част се връща към гледната точка на Бела, превърната във вампир и наслаждаваща се на живота и способностите си. Вампирката Ирина остава с впечатлението, че новороденото е дете, превърнато във вампир-нещо забранено от Волтури, и им съобщава за нарушението, което кара Волтури да вземат решението да унищожат Ренесме и семейството на Едуард. В опит за спасение Кълън събират свидетели, които потвърждават, че законът не е нарушен по никакъв начин. Волтури екзекутират Ирина заради грешката ѝ, но не са сигурни дали новоредното, каквото е, не е заплаха за тайното съществуване на вида им. Междувременно Алис и Джаспър намират Науел, 150-годишен човек-вампир, кръстоска точно като Ренесме. Той демонстрира, че не е опасен, и Волтури си заминават. Едуард, Бела и Ренесме се връщат у дома с мир.

Край на разкриващата сюжета част.

Източници

  1. Breaking Dawn Release Party. // StephenieMeyer.com. Посетен на 7 септември 2008.
  2. Jim Milliot. 'Breaking Dawn' Breaks Hachette Records // Publishers Weekly, 4 август 2008. Посетен на 18 октомври 2008.

21. ПЪРВИЯТ ЛОВ

— Прозорецът? — попитах аз, гледайки два етажа надолу.

Никога не ме е било наистина страх от високото, като такова само по себе си, но това, че можех да видя всички детайли с такава яснота, направи перспективата по-малко привлекателна. Ъглите на камъните под мен бяха по-остри отколкото си ги бях представяла.

Едуард се усмихна.

— Това е най-удобният изход. Ако те е страх, мога да те нося.

— Имаме цялата вечност, а ти се притесняваш за времето, което ще ни отнеме да идем до задната врата?

— Ренесме и Джейкъб са долу — намръщи се леко той.

— О!

Вярно. Сега аз бях чудовището. Трябваше да стоя настрана от миризми, които можеха да предизвикат дивото в мен. От хората, които обичах, по-конкретно. Дори този, които все още не познавах.

— Ренесме… добре ли е там… с Джейкъб? — прошепнах аз. Със закъснение осъзнах, че сърцето, което бях чула на долния етаж, трябваше да е било това на Джейкъб. Заслушах се внимателно, но можех да чуя само един равномерен пулс. — Той не я харесва особено.

Устните на Едуард се свиха по странен начин.

— Довери ми се, тя е в пълна безопасност. Знам точно какво си мисли Джейкъб.

— Разбира се — промърморих аз и погледнах отново към земята.

— Отлагаш? — предизвика ме той.

— Малко. Не знам как…

Бях много наясно с присъствието на семейството ми зад мен, което ме гледаше притихнало. Почти притихнало. Емет вече се беше изкискал веднъж под носа си. Една грешка и щеше да се търкаля по земята от смях. И тогава щяха да започнат бъзиците за единствения познат на света непохватен вампир…

Освен това, тази рокля, (в която Алис трябва да ме е напъхала по някое време, докато бях прекалено изгубена в изгарянето, за да забележа) не беше това, което аз бих избрала нито за скачане, нито за ловуване. Тясно прилепнала ледено-синя коприна? За какво си мислеше, че ми беше притрябвало да я нося? Да нямаше някое коктейл парти по-късно?

— Гледай мен — каза Едуард. И тогава, съвсем небрежно, той пристъпи през високия, отворен прозорец и пропадна надолу.

Гледах внимателно, анализирайки ъгъла, под който подгъна коленете си, за да поемат съприкосновението със земята. Звукът от приземяването му беше много тих — притъпен, глух звук, който също така можеше да бъде от леко затворена врата, или книга, внимателно поставена на маса.

Не изглеждаше трудно.

Стискайки зъби, докато се концентрирах, опитах да имитирам неговата небрежна крачка в празния въздух.

Ха! Земята се движеше толкова бавно към мен, че не ми струваше нищо, да поставя краката си, (в какви обувки ме беше обула Алис? Токчета? Напълно беше полудяла) да поставя малоумните си обувки точно по такъв начин, че приземяването не беше по различно от крачка напред по равна повърхност.

Поех съприкосновението с меката част на стъпалата си, не исках да счупя тънките токчета. Приземяването ми изглеждаше точно толкова тихо, колкото и неговото. Ухилих му се.

— Вярно. Лесно.

— Бела — върна ми усмивката той.

— Да?

— Това беше доста грациозно — дори за вампир.

Обмислих това за момент и след това засиях. Ако го беше казал просто така, Емет щеше да се изсмее. Никой не се смееше, значи беше истина. Това беше първият път, когато някой беше използвал думата „грациозна“ за мен, през целия ми живот… или, е, поне съществуване.

— Благодаря ти — казах му аз.

След това свалих сребристите сатенени обувки от краката си един по един, и ги метнах заедно през отворения прозорец. Може би малко прекалено силно, но чух, че някой ги хвана преди да почупят нещо в стаята.

Алис измърмори:

— Вкусът й за модата не се е подобрил колкото равновесието й.

Едуард хвана ръката ми (не можех да спра да се удивлявам на гладкостта и приятната температура на кожата му) и се втурна през задния двор към реката. Не ми костваше никакви усилия да го следвам плътно.

Всичко физическо изглеждаше много просто.

— Ще плуваме ли? — попитах го аз, когато се спря край водата.

— И да ти съсипем хубавата рокля? Не. Ще скачаме.

Свих устни, обмисляйки. На това място реката беше широка около 50 метра.

— Първо ти — казах аз.

Той докосна лицето ми, направи две бързи разкрача назад, после пробяга тези две стъпки, и отскочи от един стабилно издаден от брега камък. Изучавах светкавичното движение, докато той прелиташе като дъга над водата, като накрая се превъртя през глава, преди да изчезне в гъстата гора, от другата страна на реката.

— Фукльо — измърморих аз и чух невидимия му смях.

Засилих се пет крачки, за всеки случай, и си поех дълбоко въздух.

Изведнъж, отново бях тревожна. Не толкова за това, че можех да падна или да се нараня — повече се притеснявах да не нараня гората.

Беше се появила бавно, но сега можех да я усетя — суровата, огромна сила потръпваща в крайниците ми. Изведнъж бях убедена, че ако исках да изкопая тунел под реката, да изровя или избия пътя си през здравата скална маса, нямаше да ми отнеме много време. Обектите около мен — дърветата, храстите, камъните… къщата, всички бяха започнали да ми изглеждат много чупливи.

Искрено надявайки се, че Есме не беше конкретно привързана към някое дърво отвъд реката, направих първата си крачка. И после спрях, когато впития сатен се цепна 6 инча нагоре по бедрото ми. Алис!

Е, Алис винаги се отнасяше към дрехите, като нещо за еднократна употреба, така че не би трябвало да се разсърди за това. Приведох се, за да хвана внимателно шева на здравия десен край и, влагайки възможно най-малкото количество сила, разкъсах голяма цепка до началото на бедрото ми. И после нагласих и лявата страна, за да си съвпадат.

Много по-добре.

Можех да чуя заглушения смях в къщата и дори звука на нечии скърцащи зъби. Смехът дойде от горния и долния етаж, и много лесно разпознах съвсем различното, грубо, гърлено кискане, идващо от първия етаж.

Значи Джейкъб също наблюдаваше? Не можех да си представя какво ли си мислеше сега, или пък какво още правеше тук. Бях си представяла нашата първа среща след преобразяването (ако можеше някога да ми прости) да се състои далеч в бъдещето, когато щях да бъда по-стабилна, и времето щеше да е излекувало раните в сърцето му, които му причиних.

Не се обърнах да го погледна в този момент, внимавах заради промяната в настроенията ми. Нямаше да е добре да позволя, на никоя емоция, да превземе състоянието ми. Също така, страховете на Джаспър ме държаха нащрек. Първо трябваше да ида на лов, преди да се занимавам с каквото и да било друго. Опитах се да забравя всичко друго, за да можех да се концентрирам.

— Бела? — Едуард ме повика от гората, гласът му се приближаваше. — Искаш ли да гледаш още веднъж?

Но аз бях запомнила всичко перфектно, разбира се, и не исках да давам причина на Емет, да намери още хумор в обучаването ми. Това беше нещо физическо — трябваше да се получи инстинктивно. Затова си поех дълбоко въздух и се затичах към реката.

Невъзпрепятствана от роклята, ми отне само един дълъг скок, за да достигна ръба на водата. Едва една осемдесет и четвърта от секундата, и все пак беше повече от достатъчно — умът и очите ми се движеха толкова бързо, че една крачка беше достатъчна. Беше просто да поставя десния си крак правилно върху плоския камък, и да упражня адекватния натиск, за да изпратя тялото си да се извие във въздуха. Обръщах повече внимание на прецизността, отколкото на силата, и сгреших по отношение на количеството нужна сила, но поне не обърках да поема в посоката, която щеше да ме поизмокри. Петдесетте метра се бяха оказали леко прекалено лесна дистанция…

Беше странно, зашеметяващо, наелектризиращо нещо, но кратко нещо. Измина още цяла секунда и аз бях от другата страна.

Очаквах нагъсто израсналите дървета да са проблем, но те бяха учудващо услужливи. Беше лесно да се пресегна с една сигурна ръка и да хвана някой удобен клон, докато се приземявах обратно, дълбоко в гората. Залюлях се лекичко на клона и се приземих на пръсти, все така петнайсет метра над земята, върху широкия клон на един смърч.

Беше страхотно.

Отвъд ехтенето на очарования ми смях, можех да чуя как Едуард тича с пълна скорост да ме намери. Скокът ми беше два пъти по-дълъг от неговия. Когато стигна до дървото, където се намирах, очите му бяха разширени. Скокнах пъргаво от дървото точно до него, отново приземявайки се безшумно на предната част на ходилата си.

— Добре ли се справих? — почудих се аз, дишането ми ускорено от вълнение.

— Много добре — усмихна се той одобряващо, но небрежният му тон не си подхождаше добре на учудването, което се четеше в очите му.

— Може ли да го направим пак?

— Съсредоточи се Бела — излезли сме на лов.

— А, да вярно — кимнах аз. — Ловуване.

— Следвай ме… ако можеш. — Той ми се ухили, изражението му изведнъж подигравателно, и препусна в бяг.

Беше по-бърз от мен. Не можех да си представя как така движеше краката си с такава заслепяваща бързина, но това беше нещо отвъд моите познания. Аз, обаче, бях по-силна, и всяка моя крачка отговаряше на три негови. И така, аз полетя с него из оживялото зелено пространство, без никак даже да го следвам. Докато тичах не можех да се спра да не се засмея тихичко, на вълнението, което това предизвикваше в мен; смехът нито ме забави, нито ме разконцентрира.

Най-сетне можех да разбера защо Едуард никога не се сблъскваше с дърветата, докато тичаше — нещо, което винаги е било мистерия за мен. Беше особено усещане балансът между скоростта и яснотата. Защото, докато се изстрелвах над, под и през гъстият, прорязващ лабиринт, със скорост, която би трябвало да превърне всичко около мен в променяща се зелена мъгла, аз можех съвсем ясно да видя всяко миниатюрно листенце, върху всички малки клонки на всеки незначителен храст, покрай който минавах.

Вятърът от скоростта ми издуха косата и разкъсаната ми рокля зад мен, и макар че знаех, че не беше логично, го почувствах топъл при допира с кожата ми. Точно както не беше логично и да усещам, грапавата горска повърхност, като кадифе под босите ми крака, а клоните, които шибаха кожата ми — като галещи пера.

Гората беше много по-жива, отколкото някога си бях представяла — листата около мен гъмжаха от малки същества, за чието съществуване дори не бях подозирала. Всички утихваха след като преминехме покрай тях, а дишането им се забързваше от страх. Сравнени с хората, животните имаха много по-разумна реакция, когато усетеха миризмата ни. Със сигурност, когато аз бях човек, тя ми действаше обратното.

Все така чаках да се задъхам, но да дишам не представляваше никакво усилие. Очаквах мускулите ми да загорят, но силата ми сякаш само нарасна, докато влизах в ритъма на крачките си. Скоковете ми се разтягаха все по-надалеч, и скоро Едуард беше този, който се опитваше да се движи наравно с мен. Изсмях се веднъж, ликуваща, когато го чух да изостава. Босите ми крака докосваха земята толкова рядко сега, че сякаш по-скоро летях, а не тичах.

— Бела — той ме повика сухо, гласът му бе равен и ленив. Не чувах нищо друго, беше спрял.

За кратко обмислих да не го послушам и да продължа.

Но, с въздишка, се обърнах и с лек подскок застанах до него, някъде около сто метра по-назад. Погледнах го с очакване. Той се усмихваше, едната му вежда беше повдигната. Толкова беше красив, че можех единствено да го гледам втренчено.

— Имаше ли намерение да останеш в пределите на страната? — попита той, развеселен. — Или възнамеряваше да посетиш Канада този следобед?

— Тук е добре — съгласих се аз, фокусирайки се по-малко над това, което казваше, и повече над хипнотизиращия начин, по който устните му се движеха. Беше трудно да не се разсейвам, когато всичко наоколо толкова свежо, за моите нови очи.

— Какво ще ловим? — попитах.

— Лосове. Реших да е нещо по-лесно като за първия ти път… — той проточи изречението когато очите ми се присвиха на думата лесно.

Но нямах намерение да споря; бях прекалено жадна. Веднъж щом помислех за сухото горене в гърлото ми, можех да мисля единствено за това. Определено ставаше по-зле. Чувствах устата си пресъхнала като четири часът през юнски следобед, в Долината на Смъртта.

— Къде? — попитах, проверявайки дърветата нетърпеливо. Сега, когато отдадох вниманието си на жаждата, тя развали всяка друга мисъл в ума ми, просмуквайки се в по-приятните мисли за тичането и за устните на Едуард, и целувките и… изпепеляваща жажда. Не можех да избягам от нея.

— Задръж за секунда — каза той, поставяйки леко своите ръце на раменете ми. Спешността на жаждата ми отстъпи моментално при неговото докосване.

— Сега затвори очи — прошепна той. Когато се подчиних, той вдигна ръце до лицето ми и потърка скулите ми. Усетих дишането ми да се ускорява и почаках за миг изчервяването, което никога нямаше да се появи.

— Слушай — инструктира ме той — Какво чуваш?

Всичко, можех да отговоря; перфектния му глас, дъха му, допира на устните му една в друга, докато говореше, шепота на птиците, чистещи перата си във върховете на дърветата, жужащото туптене на сърцата им, шумящите едно в друго кленови листа, слабото щракане на мравки, вървящи една след друга в дълга редица, по кората на най-близкото дърво. Но знаех, че има предвид нещо конкретно, за това оставих ушите ми да ослушат по-далеч наоколо, търсейки нещо различно от тихия шум на заобикалящия ме живот. Имаше поляна близо до нас, вятърът звучеше различно покрай оголената трева, и малък поток с каменист бряг. И там, близо до шума на водата, дойде плясъкът на лочещи езици, шумното туптене на тежки сърца, пулсиращи потоци кръв…

Почувствах се сякаш гърлото ми се сви и затвори плътно.

— Следвам потока на североизток? — попитах аз все още със затворени очи.

— Да — тонът му беше одобряващ. — Сега… изчакай отново бризът и… какво надушваш?

Най-вече него, неговото странно ухание на мед — люляк — и слънце. Но също и богатият, пръстен мирис на гниене и мъх, шишарките по иглолистните дървета, топлият, почти орехов аромат на малките гризачи, криещи се страхливо в корените на дърветата. И тогава, достигайки отново до мен, усетих ясната миризма на водата, която беше учудващо непривлекателна, въпреки жаждата ми. Концентрирах се в посока на водата и намерих миризмата, която вървеше с лочещите езици и туптящите сърца. Още една топла миризма, богата и остра, по-силна от другите. И все пак почти толкова непривлекателна, колкото и тази на потока. Сбърчих нос.

Той се изкиска:

— Знам — има с какво да се свиква.

— Три? — предположих.

— Пет. Има още два в дърветата зад тях.

— Какво да правя сега?

— Како ти се прави? — гласът му звучеше сякаш се усмихва.

Помисли над това, със все още затворени очи, докато слушах и вдишвах миризмата. Нов пристъп на изгаряща жажда нахлу в размислите ми и изведнъж топлата, остра миризма не беше чак толкова неприятна. Поне щеше да е нещо мокро и горещо в пресъхналата ми уста. Очите ми рязко се отвориха.

— Недей много да му мислиш — предложи той, докато вдигаше ръцете си от лицето ми и отстъпи крачка назад. — Просто следвай инстинктите си.

Оставих се да се понеса с миризмата, едва осъзнаваща, че се движа като привидение надолу по наклона към тясната поляна, където течеше потокът. Тялото ми тръгна напред автоматично, леко приведено, докато се колебаех сред рехавите дървета по края. Можех да видя голям елен на ръба на потока, две дузини остри върха на рогата му украсяваха главата му, и сенчестите фигури на другите четирима в гората, тръгнали на изток в лека тръс.

Концентрирах се около миризмата на мъжкия, горещата точка на неговия рунтав врат, там където топлината пулсираше най-силно. Само 30 метра — деляха ни два или три скока. Напрегнах се за първия скок.

Но докато мускулите ми се свиха приготвяйки се, вятърът се смени, духайки по-силно сега, и от юг. Не спрях, за да мисля, изхвърчавайки от дърветата, подплашвайки елена към гората, тичах със все сила след нов аромат, толкова привлекателен, че просто нямах избор. Беше конвулсивно.

Уханието ме завладя напълно. Мислех само за него, докато го преследвах, съзнаваща единствено жаждата и миризмата, която обещаваше да я утоли. Жаждата се влоши, беше толкова болезнена, че обърка всичките ми други мисли и започна да ми напомня за отровата, която беше горяла във вените ми.

Имаше само едно нещо, което имаше шанс да проникне през концентрацията ми сега, един инстинкт по-мощен, по-първичен от нуждата да утоля жаждата си — беше инстинкта да предпазя себе си от опасност. Самосъхранение.

Изведнъж осъзнах факта, че някой ме следваше. Стремежът към неустоимия аромат се сби с импулса да се обърна и защитя лова си. Гърлен звук се надигна в гърлото ми, устните ми се надигнаха по собствена воля, за да покажат предупредително зъбите ми. Краката ми забавиха, докато се борех с нуждата да пазя гърба си и желанието да утоля жаждата си.

И тогава можех да чуя преследвача си да напредва и защитата спечели. В мига, в който се извъртях, надигащият се звук си проби път нагоре през гърлото и устата ми.

Дивото ръмжене идващо от собствената ми уста, беше толкова неочаквано, че се заковах на място. То ме разсея и прочисти главата ми за секунда — воденият от жаждата воал се надигна, макар че тя продължаваше да гори в гърлото ми.

Вятъра се смени, духвайки в лицето ми миризмата на мокра земя и наближаващ дъжд, още повече освобождавайки ме, от горящата хватка на другия аромат — аромат толкова вкусен, че можеше единствено да принадлежи на човек.

Едуард се поколеба на няколко метра от мен, с ръце вдигнати сякаш да ме прегърне, или да ме възпре. Лицето му бе напрегнато и внимателно, когато замръзнах на място ужасена.

Осъзнах, че за малко щях да го нападна. Със силна конвулсия се отърсих от защитническата си стойка, наведена напред. Задържах дъха си докато се пресъсредоточавах, страхувайки се от силата на аромата, виещ се от юг.

Той можеше да види как разума се възвръща по лицето ми и направи крачка към мен, снижавайки ръцете си.

— Трябва да се махна оттук — изплюх през зъби, използвайки последния ми останал въздух.

— Можеш ли да си тръгнеш? — шок се изписа на лицето му.

Нямах време да го питам, какво имаше предвид. Знаех, че способността да мисля ясно щеше да остане единствено ако си позволявах да мисля за…

Хукнах отново, луд спринт право на север, концентрирайки се единствено върху неудобното чувство на липса на сетива, което като че ли беше единственият отговор на тялото на фактът, че не дишах. Единствената ми цел беше да избягам достатъчно надалеч, така че миризмата зад мен да изчезне напълно, да бъде невъзможна за намиране, дори и ако променях решението си…

Отново бях наясно, че някой ме следва, но този път бях с ума си. Преборих инстинкта да дишам, да използвам вкусовете във въздуха, за да бъда сигурна, че беше Едуард. Не се налагаше да се боря дълго; макар че тичах по-бързо от всякога, изстрелвайки се като комета през възможно най-правата пътека, която можех да намеря сред дърветата, Едуард ме настигна след кратка минута.

Друга мисъл ме осени и се заковах на място, краката ми заровени в земята. Бях сигурна, че трябва да е безопасно тук, но задържах дъха си за всеки случай.

Едуард профуча покрай мен, изненадан от неочакваното ми спиране. Обърна обратно и беше до мен след секунда. Сложи ръце на рамене ми и се загледа в очите ми, шокът все още беше доминиращото чувство на лицето му.

— Как го направи? — искаше да знае той.

— Миналият път ме остави да те бия нали? — отвърнах аз, игнорирайки неговия въпрос. — А си мислех, че се справям толкова добре!

Когато отворих уста, можех да вкуся въздуха — беше незамърсен сега, без следа от привлекателният аромат, който измъчваше жаждата ми. Поех си предпазлива глътка въздух.

Той повдигна рамена и поклати глава, отказващ да бъде разсеян.

— Бела, как го направи?

— Да избягам? Спрях да дишам.

— Но как спря лова си?

— Когато се появи зад мен… толкова съжалявам за това.

— За какво ми се извиняваш? Аз съм този, който беше ужасно безразсъден. Предположих, че не би имало никой толкова надалеч от пътеките, но трябваше да проверя първо. Такава глупава грешка! Ти нямаш за какво да се извиняваш.

— Но аз ти изръмжах! — все още бях ужасена, че бях физически способна на такова светотатство.

— Разбира се, че ще го направиш. Това е съвсем естествено. Но не мога да проумея как успя да побегнеш.

— Какво друго можех да направя? — попитах. Поведението му ме объркваше — той какво искаше да се беше случило? — Можеше да е някой, който познавам!

Стреснах се, когато той изведнъж избухна в пристъп на силен смях, отмятайки глава назад, а звукът ехтеше сред дърветата.

— Защо ми се смееш?

Той спря веднага и можех да видя, че изражението му отново беше бдително.

Дръж нещата под контрол помислих си аз. Трябваше да се контролирам. Като че бях млад върколак, а не вампир.

— Не се смея на теб Бела. Смея се, защото съм в шок. А съм в шок, защото съм абсолютно удивен.

— Защо?

— Не би трябвало да си способна да правиш, каквото и да било от нещата, които правиш. Не би трябвало да си толкова… толкова рационална. Не би трябвало да си способна да стоиш тук, сега, и да разискваш това с мен, спокойно и хладнокръвно. И, най-вече, не би трябвало да можеш да се откъснеш от средата на ловуване, с мирис на човешка кръв във въздуха. Дори и възрастните вампири, имат трудности с това — винаги много внимаваме къде ловуваме, за да не се поставяме в по пътя на изкушението. Бела, ти се държиш, все едно си на десетилетия, отколкото на дни.

— Оуу. — Но знаех, че ще бъде трудно. Затова бях толкова нащрек. Очаквах да бъде трудно.

Постави ръката си на лицето ми, и очите му бяха изпълнени с почуда.

— Какво ли не бих дал, да погледна само за момент в ума ти.

Толкова силни емоции. Бях подготвена за частта с жаждата, но не и за това. Бях толкова сигурна, че няма да е същото, когато ме докосва. Ами, честно, не беше същото.

Беше по-силно.

Пресегнах се да проследя чертите на лицето му; пръстите ми се забавиха на устните му.

— Мислех си, че няма да се чувствам по този начин, доста дълго време? — Несигурността ми, направиха думите ми въпрос. — Но все още те искам.

Примига в шок.

— Как изобщо можеш да се концентрираш върху това? Не си ли непоносимо жадна?

Разбира се, че бях сега; сега, след като отново повдигна въпроса!

Опитах се да преглътна и след което въздъхнах, затваряйки очите си, както бях направила преди, за да се концентрирам. Оставих сетивата ми да ме обхванат, напрегнато този път, в яростна атака на вкусния забранен аромат.

Едуард изпусна ръката си, дори недишайки, докато аз слушах все по-надалеч, в мрежата на зелен живот, отсявайки през аромати и звуци на нещо, не напълно отблъскващо за жаждата ми. Имаше намек за нещо различно, избледняла следа на изток…

Очите ми се отвориха, но фокусирането ми все още бе на измамническите аромати, докато се обърнах и се втурнах тихомълком на изток. Земята бе влажна, стръмно насочена нагоре, почти наведнъж, и започнах да бягам в ловно свиване, близко до земята, прилепвах се за дърветата, когато така беше по-лесно. Усетих, отколкото чух, Едуард с мен, движейки се тихо през горите, оставяйки ме да водя.

Растителността намаляваше, докато се катерехме нависоко; ароматът на смола ставаше все по-силна, както и следата която следвах — беше топъл аромат, по-остър от миризмата на лос и много по-привлекателна. Няколко секунди по-късно и можех да чуя заглушаващите плънки на огромни стъпки, толкова по-тънки, от хрущящите копита. Звукът бе нагоре — в клоните, отколкото на земята. Автоматично се качих на клона като стена, заемайки стратегическата висока позиция, наполовина към сребърната ела.

Мекият звук на лапи продължи, потайно под мен, сега; богатия аромат беше много наблизо. Очите ми засякоха движението, свързано със звука, и видях кафявата кожа на чудесната котка, промъквайки се през широкия клон на смърч, точно отдолу, отляво на моя прът. Беше голям — лесно поне четири пъти, колкото мен. Очите му бяха съсредоточени върху земята под мен; котката също ловуваше. Хванах миризмата на нещо по-малко, посредствено до аромата на моята жертва, свита в храсталака под дървото. Опашката на лъва, се въртеше на прекъсвания, докато се подготвяше да скача.

С леко ограничение се плъзнах през въздуха и се приземих на клона на лъва. Той почувства разклащането на дървото и се завъртя, крещейки изненадано и защитнически. Скъси разстоянието между нас, очите му изгарящи с ярост. Наполовина побъркана от жажда, игнорирах изложените зъби и изкривените нокти, и му се нахвърлих, събаряйки ни на земята.

Не беше кой знае каква битка.

Изкривените му нокти можеха да бъдат милващи пръсти, за цялото влияние което имаха над кожата ми. Зъбите му, не можеха да навредят на рамото ми или гърлото.

Теглото му беше нищо. Зъбите ми несъществено засмукаха гърлото му, и инстинктивната му съпротива безжалостно слаба, срещу силата ми. Челюстта ми се заби лесно над правилната точка, където беше концентрирана топлината.

Беше без никакво усилия, сякаш захапвайки масло. Зъбите ми бяха стоманени бръсначи, разрязваха през кожата и мазнините, и сухожилието, сякаш не бяха там.

Аромата беше силен, но кръвта беше топла и мокра, и облекчаваше козината, силното усещане на жажда, докато пиех, се покачваше. Боренето на котката, все повече отслабваше, и крясъците му се задавяха с бълбукане. Топлината на кръвта минаваше през цялото ми тяло, затопляйки още повече пръстите и краката ми.

Лъвът беше свършен, преди аз да съм. Жаждата отново пламна, след като беше пресушен, и изблъсках тялото му от мен с отвращение. Как е възможно все още да съм жадна, след всичко това?

Внезапно се изправих с едно бързо движение. Стояща, осъзнах, че бях развалина. Обърсах лицето си, с опакото на ръката ми и се опитах да пооправя роклята. Ноктите, които бяха така неефективно забити в гърба ми, бяха имали по-голям успех с тънкия сатен.

— Хъммм… — каза Едуард. Вдигнах поглед, за да го видя да се опира небрежно срещу стъбло на дърво, гледайки ме със замислено изражение на лицето.

— Предполагам, че бих могла да се справя по-добре от това. — Бях покрита в мръсотия, косата ми бе възлеста, роклята ми изцапана с кръв и висяща на дрипи. Едуард не се е прибирал вкъщи след лов, изглеждайки така.

— Справи се чудесно — увери ме той. — Просто… беше прекалено трудно да наблюдавам, отколкото би трябвало да бъде.

Объркано повдигнах вежди.

— Против природата е — обясни той, — оставяйки те да се бориш с лъвове. През цялото време бях под тревога.

— Глупчо.

— Знам. Старите навици, умират трудно. Въпреки, че харесвам подобренията на роклята ти.

Ако можех да се изчервя, бих го направила. Смених темата.

— Защо все още съм жадна?

— Защото си млада.

Въздъхнах.

— И предлагам, че няма други планински лъвове наблизо.

— Но в изобилие от елени.

Направих гримаса.

— Не миришат толкова добре.

— Тревопасни животни. Месоядните миришат повече, като хората — обясни той.

— Не чак толкова като хората — не се съгласих, опивайки се да не си спомням.

— Можем да се върнем — сериозно каза той, но имаше раздразнена светлина в очите му. — Който и да бе е там, ако са мъже, вероятно няма да имат против смърт, ако ти си тази която я доставиш — погледа му отново премина през окървавената ми рокля. — Всъщност, ще си помислят, че вече са мъртви и отишли в рая, в момента в който те видят.

Завъртях очи и изсумтях.

— Хайде да ловуваме някакви миризливи тревопасни.

Открихме голямо стадо от елени към пътя за вкъщи. Този път, той ловува с мен, след като вече му хванах цаката. Свалих огромен мъжки елен, правейки почти толкова голяма бъркотия, колкото и с лъвът. Беше привършил с два, преди аз да приключа с първия, нямаше заплетена коса, нито петънце по бялата му риза. Преследвахме разхвърляното и изплашено стадо, но вместо да се храня отново, наблюдавах внимателно, за да видя как е способен да ловува толкова спретнато.

Всичките пъти, които желаех Едуард да не ме оставя, за да ловува, тайно се облекчавах. Защото бях сигурна, че виждайки това, щеше да бъде плашещо. Ужасяващо. Че виждайки го да ловува, ще ме накара най-накрая да го видя, като вампир.

Разбира се, беше много по-различно от тази перспектива, самата аз като вампир. Но се съмнявах, че дори и с човешките си очи, щях да изпусна красотата тук.

Беше изненадващо чувствено изживяване, следейки Едуард да ловува. Плавният му скок, беше като извиващото се промушване на змия; ръцете му бяха толкова сигурни, пълните му устни бяха перфектни, докато се разделяха върху блестящите му зъби. Изведнъж почувствах изблик на двете — гордост и жадуване. Той беше мой. Вече нищо не може да го раздели от мен. Бях прекалено силна, за да бъда измъкната от него.

Беше много бърз. Обърна се към мен и се загледа любопитно в алчното ми изражение.

— Вече не си ли жадна? — попита.

Свих рамене.

— Ти ме разсейваш. Много по-добър си от мен в това.

— Векове опит — усмихна се той. Сега очите му бяха смущаващо прекрасен нюанс на медно злато.

— Само един — поправих го аз.

Той се засмя.

— Свърши ли за днес? Или искаш да продължим?

— Готова, мисля — чувствах се много сита, дори някак си преливаща. Не бях сигурна още какво количество течност можеше да се побере в тялото ми. Но жаждата в гърлото ми беше единствено заглушена. Но пък и знаех, че жаждата беше само неизбежна част от този живот.

И си струваше.

Чувствах, че контролирам нещата. Може би чувството ми за сигурност беше погрешно, но се чувствах доста добре от факта, че не убих никого днес. Ако можех да устоя на напълно непознати, нямаше ли да мога да се справя и с върколак и дете полувампир, които обичах?

— Искам да видя Ренесме — казах. Сега когато жаждата ми беше потушена (ако и нищо близко до заличена), предишните ми безпокойства бяха трудни за забравяне. Исках да свържа непознатия, който беше дъщеря ми със съществото, което бях обичала преди три дни. Беше толкова странно, толкова грешно, вече да я няма вътре в мен. Изведнъж се почувствах празна и тъжна.

Той протегна ръката си към мен. Поех я и кожата му беше по-топла от преди. Страните му бяха съвсем слабо зачервени, а сенките под очите му напълно изчезнали.

Не бях способна да устоя на погаля лицето му отново. И отново.

Някак си забравих, че очаквах отговор на запитването ми, докато се бях загледала в неговите блестящи златни очи.

Беше почти толкова трудно, колкото да се отвърна от миризмата на човешка кръв, но все пак някак си запазих в главата си нуждата да бъда внимателна, докато се надигна на пръсти и обвих ръце около него. Нежно.

Той не беше толкова колеблив в движенията си; ръцете му се заключиха около кръста ми и ме придърпаха близо до тялото му. Устните му се разбиха върху моите, но ги почувствах меки. Моите устни вече не приемаха формата на неговите; вече имаха своя собствена.

Както и преди, чувството беше сякаш кожата му, устните, ръцете му потъваха направо през гладката ми твърда кожа, чак до новите ми кости. До самото ядро на тялото ми. Не си бях представяла, че можех да го обичам повече от преди.

Старото ми съзнание не беше способно да съдържа толкова много любов. Старото ми сърце не беше достатъчно силно да я понесе.

Може би това беше частта от мен, която бях пренесла, за да се засили, в новия си живот. Като състраданието на Карлайл и отдадеността на Есме. Може би никога нямаше да мога да правя нещо интересно или специално като Едуард, Алис и Джаспър. Може би просто щях да обичам Едуард повече от който и да било в историята някога бе обичал.

Това ми стигаше.

Спомнях се части от това — да увивам пръсти в косата му, да прокарвам ръка през гърдите му — но други части бяха толкова нови. Той беше нов. Беше напълно различно преживяване, когато Едуард ме целуваше така, без страх, толкова силно. Аз откликнах на силата му и изведнъж падахме.

— Упсс — каза аз и той се засмя под мен. — Не исках да те нападам така. Добре ли си?

Той погали лицето ми.

— Мааалко по-добре от добре.

Тогава смутено изражение премина през лицето му.

— Ренесме? — попита той неуверено, опитвайки се да потвърди какво най-много исках в този момент. Много труден въпрос за отговор, защото исках толкова много неща едновременно.

Можех да видя, че той не беше точно против отлагането на прибирането ни, а и беше трудно да мисля за друго освен неговата кожа върху моята (не беше останало кой знае какво от роклята). Но споменът ми за Ренесме, преди и след раждането й, се превръщаше все повече в сън. Още по-неприемливо. Всичките ми спомени за нея, бяха човешки спомени; някаква аура на изкуственост беше надвиснала над тях. Нищо, което не бях виждала с тези ми очи, докосвала с тези ръце, не изглеждаше реално.

Със всяка минута, реалността, в която съществуваше този малък непознат ми се изплъзване надалеч.

— Ренесме — съгласих се аз, с прискърбие, и скочих обратно на крака, издърпвайки го заедно с мен.