Серия
Здрач (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Breaking Dawn, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 247 гласа)

По-долу е показана статията за Зазоряване (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Зазоряване
Breaking Dawn
Автор Стефани Майър
Първо издание 2 август, 2008 г.
Флаг на САЩ САЩ
Издателство Little, Brown and Company
Оригинален език английски
Жанр паранормално, романтика, юношеска
Предходна Затъмнение

Зазоряване (на английски: Breaking Dawn) е четвъртият роман от поредицата Здрач на Стефани Майър. Това е последната книга от сагата, разказвана от перспективата на Бела Суон. Книгата е разделена на три части, като втората е през погледа на Джейкъб Блек. Романът е пуснат в продажба на 2 август 2008 г. със специално среднощно парти в голям брой книжарници.[1] От първоначалните 3,7 милиона копия, 1,3 от тях са продадени в рамките на 24 часа.[2]

В първата част на книгата се разглежда сватбата на Бела и Едуард. След това меденият им месец, прекаран близо до Бразилия на остров Есме, притежаван от майката на Едуард – Есме. Едуард изпълнява желанието на Бела и прави любов с нея. Скоро след това тя установява, че е бременна, което бива потвърдено от Карлайл. Понеже е загрижен за здравето на Бела, Едуард иска тя да направи аборт, но в крайна сметка Бела решава да задържи детето и се обръща за помощ към Розали, знаейки, че тя винаги е искала деца.

Втората част представя периода от бременността на Бела до раждането ѝ от гледната точка на Джейкъб. Подозирайки каква опасност би могло да крие новороденото, глутницата върколаци планува да го убие, дори това да струва живота на Бела. Джейкъб изобщо не е съгласен с решението и напуска глутницата, и създава своя заедно със Сет и Лия Клиъруотър. Бела е измъчвана от постоянни болки, губи много кръв, а тялото и е цялото в синини. Кълън разбират, че съществото в нея се нуждае от кръв и тя започва да я изяжда от вътре. Има множество счупени кости. Не след дълго Бела ражда, но бебето изпочупва много от костите ѝ /даже и гръбнака и/ и предизвиква огромни кръвозагуби, така че за да спаси живота ѝ, Едуард я превръща във вампир. Джейкъб, който присъства на раждането, незабавно открива, че е здраво свързан с новороденото момиченце, Ренесме.

Третата част се връща към гледната точка на Бела, превърната във вампир и наслаждаваща се на живота и способностите си. Вампирката Ирина остава с впечатлението, че новороденото е дете, превърнато във вампир-нещо забранено от Волтури, и им съобщава за нарушението, което кара Волтури да вземат решението да унищожат Ренесме и семейството на Едуард. В опит за спасение Кълън събират свидетели, които потвърждават, че законът не е нарушен по никакъв начин. Волтури екзекутират Ирина заради грешката ѝ, но не са сигурни дали новоредното, каквото е, не е заплаха за тайното съществуване на вида им. Междувременно Алис и Джаспър намират Науел, 150-годишен човек-вампир, кръстоска точно като Ренесме. Той демонстрира, че не е опасен, и Волтури си заминават. Едуард, Бела и Ренесме се връщат у дома с мир.

Край на разкриващата сюжета част.

Източници

  1. Breaking Dawn Release Party.. // StephenieMeyer.com. Посетен на 7 септември 2008.
  2. Jim Milliot. 'Breaking Dawn' Breaks Hachette Records. // Publishers Weekly, 4 август 2008. Посетен на 18 октомври 2008.

3. ГОЛЕМИЯТ ДЕН

Собствените ми очи се отвориха.

Няколко минути лежах в топлото си легло, треперейки, задъхвайки се. Опитвах се да се откъсна от съня. Небето, което се виждаше през прозореца ми, започна да посивява, след това стана бледо розово, докато чаках сърцето ми да забави ритъма си.

Когато се върнах обратно към реалността на моята разхвърляна позната стая, се почувствах раздразнена от самата себе си. Ама че сън в нощта преди сватбата! Ето това получавам заради побъркването ми по тези притеснителни истории по средата на нощта.

Бях твърде нетърпелива да се отърся от кошмара. Затова се облякох и слязох долу в кухнята много по-рано, отколкото ми беше необходимо. Първо изчистих и без това чистите стаи, след това, когато Чарли се събуди, му направих палачинки. Бях твърде заета, за да мога да ям закуска — подскачах на седалката си, докато той седеше и ядеше.

— Трябва да вземеш г-н Уебър в три часа — напомних му аз.

— Днес нямам много за вършене, освен да доведа министъра, Бела. Няма да забравя работата си — Чарли си беше освободил целия ден на сватбата. Определено беше свободен. От време на време поглеждаше крадешком килера под стълбите, където държеше пособията си за риболов.

— Това не е единствената ти работа. Трябва да си облечен и представителен.

Той се намуси на овесените си ядки и промърмори думите „маймунски костюм“ под носа си.

Чу се бързо тропане на предната врата.

— Мислиш, че на теб ти е зле — казах аз, правейки гримаса, докато ставах — Алис ще ме работи цял ден!

Чарли кимна замислено, съгласявайки се, че при него е по-леко. Наведох се, за да го целуна по челото, докато минавах — той се изчерви и издаде хъмкане — след което отворих вратата, за да видя най-добрата си приятелка и бъдеща снаха.

Късата черна коса на Алис не беше с обичайната бляскава фризура — беше оформена в копринени къдрици, които обикаляха сърцевидното й лице. В пълен контраст на прическата, то беше делово. Тя ме издърпа от къщата, казвайки едва — едва „Хей, Чарли“ през рамо.

— О, по дяволите! Погледни си очите! — изчатка тя с език. — Какво си направила!? Стояла си будна цяла нощ?

— Почти.

Тя ме огледа неодобрително.

— Изразходвам толкова много време само за да те направя ослепителна, Бела… можеше да положиш повече грижи върху грубия материал.

— Никой не очаква от мен да съм ослепителна. Мисля, че по-големият проблем е, че мога да заспя по време на церемонията и да не успея да кажа „Да“ на правилното място. Тогава Едуард ще избяга — тя се засмя. — Ще хвърля букета си към теб, когато се доближа.

— Мерси.

— Поне ще имаш предостатъчно време да спиш утре на самолета.

Надигнах вежда. Утре, повторих аз. Ако отпътувахме тази вечер след партито и щяхме още да сме на самолет утре… ами, тогава нямаше да отиваме в Бойзе, Айдахо. Едуард не ми даде нито един жокер. Не бях стресирана много около мистерията, но беше странно да не зная, къде ще спя утре вечер. Или, да се надяваме, не спя…

Алис осъзна, че е издала нещо. Намуси се.

— Вече си готова — каза тя, за да ме разсее.

Проработи.

— Алис, би ми се искало да ме оставиш да си оправям нещата сама!

— Бих се издала твърде много.

— И няма да имаш възможност да пазаруваш.

— Ще си ми сестра официално след десет кратки часа… време е да приключим с тази антипатия към новите дрехи.

Гледах през прозореца, докато не стигнахме до къщата.

— Върна ли се вече? — попитах аз.

— Не се тревожи, ще се върне, преди да започне музиката. Но няма да го видиш, независимо от това кога ще се прибере. Ще направим всичко според традицията!

Прихнах.

— Традиция!

— Добре, освен булката и младоженеца.

— Знаеш, че той вече е погледнал.

— О не… точно за това аз съм единственият човек, който те е виждал с роклята. Много внимавах да не мисля за това, докато той е наоколо.

— Ами — казах аз, след като потеглихме отново — Виждам, че ще използваш отново украсата за завършването.

Трите мили бяха опаковани отново в стотици хиляди блестящи светлини. Този път тя беше добавила и копринени купи.

— Не хаби, не искай. Наслади се на това, което виждаш, защото няма да видиш вътрешната украса, докато не му дойде времето — паркира в карнавалния гараж. Джипът на Емет още го нямаше.

— Откога булката няма право да вижда украсата? — протестирах аз.

— Откакто ми позволи да командвам. Искам да се вдъхновиш напълно, докато вървиш към олтара!

Тя сложи ръка на очите ми, преди да влезем в кухнята. Веднага реагирах на мириса.

— Какво е това? — учудих се аз, докато тя ме водеше из къщата.

— Прекалено много ли е? — гласът на Алис прозвуча силно притеснен — Ти си първият човек, който влиза. Надявам се да съм го направила добре.

— Мирише страхотно! — уверих я аз. Беше замайващо, но не прекалено. Балансът, който се постигаше от различните съставки, беше безгрешен и приятен — Портокалов цвят… люляк… и нещо друго… права ли съм?

— Много добре, Бела. Пропусна само фрезиите и розите.

Не откри очите ми, докато не отидохме в огромната баня. Загледах шокирано тоалетката, покрита с всички джунджурии на салон за красота. Започнах да усещам безсънната си нощ.

— Наистина ли е нужно това? Ще изглеждам простовато до него, независимо от всичко.

Тя ме избута в нисък, розов стол.

— Никой не няма да посмее да те нарече простовата, след като приключа с теб!

— Само защото те ще се страхуват, че ще им изсмучеш кръвта — промърморих аз. Облегнах се в стола и притворих очи, надявайки се да успея да подремна. Унасях се от време на време, докато тя маскираше, лъскаше и полираше всяка част от тялото ми.

Някъде около обяд Розали се промъкна покрай вратата на банята в блестяща сребърна рокля. Златната й коса бе вдигната над главата й във формата на мека корона. Беше толкова красива, че ми се доплака. Какъв беше смисълът да се обличам, когато Розали беше наоколо?

— Върнаха се — каза Розали.

Изведнъж усетих детинско отчаяние. Едуард се е прибрал.

— Дръж го далеч оттук!

— Няма да ти пречи днес — успокои я Розали. — Цени живота си твърде много. Есме ги накара да оправят нещата в задния двор. Имаш ли нужда от помощ? Мога да оправя косата й.

Челюстта ми увисна. Лутах се из ума ми, чудейки се как да успея да я затворя.

Никога не съм била любимият човек на Розали. Освен това, за да са обтегнати нещата между нас, тя беше лично обидена от избора, който правех сега. Въпреки че имаше невъзможната си красота, любящото си семейство и сродната си душа Емет, тя би заменила всичко това, за да бъде човек. И ето ме мен, безразсъдно хвърляща всичко, което тя искаше от живота, все едно е боклук. Просто нямаше как да изпитва топли чувства към мен.

След като Розали даде своите препоръки за косата ми, отиде да върне роклята ми, а след това да намери Джаспър. Той беше избран да вземе майка ми и съпруга й от хотела. Чувах заглушено отварянето и затварянето на вратата. До нас достигаха гласове.

Алис ме накара да стоя така, че да може да ми облече роклята лесно през косата и грима. Коленете ми се тресяха толкова силно, докато тя закопчаваше дългата линия от перлени копчета, че копринения плат образуваше малки вълнички по пода.

— Дишай дълбоко, Бела — каза Алис — И се опитай да забавиш сърдечния си ритъм. Ще изпотиш новото си лице!

Дарих я с най-саркастичния поглед, който можех да я извадя.

— Веднага се заемам.

— Трябва да се обличам. Можеш ли да задържиш разпадането на съставни части за две минути сама?

— Ъм… може би?

Тя извъртя очи и изфуча през вратата.

Концентрирах се върху дишането ми, броейки всяко движение на дробовете си, и се загледах в мотивите, които лампата в банята рисуваше върху блестящата материя на полата ми. Страхувах се да се погледна в огледалото — уплашена бях, че образът ми в сватбена рокля, ще ме запрати с пълна сила в паника.

Алис се върна, преди да съм направила двеста вдишвания, в рокля, която се спускаше по стройното й тяло като сребрист водопад.

— Алис — уау.

— Това е нищо. Никой няма да гледа мен днес. Не и докато ти си в стаята.

— Ха-ха.

— Така, контролираш ли се или да домъкна Джаспър тук?

— Върнали са се? Майка ми тук ли е?

— Току-що влезе през вратата. Качва се нагоре.

Рене беше долетяла преди два дни и аз прекарвах всяка минута, която можех с нея — с други думи, всяка минута в която можех да я откъсна от Есме и декорациите. Доколкото можех да кажа, тя се забавляваше повече от дете заключено в Дисниленд за през нощта. По някакъв начин се чувствах почти толкова измамена, колкото Чарли. Всичкият пропилян ужас от нейната реакция…

— О, Бела! — Изписка тя, започвайки с тържествеността преди още да е влезнала през вратата. — О, миличка, толкова си красива! Ох, ще се разплача! Алис, удивителна си! Ти и Есме трябва да започнете бизнес като сватбени агенти. Къде намери тази рокля? Великолепна е! Толкова изящна, толкова елегантна. Бела, изглеждаш сякаш си излязла от някой филм. — Гласът на майка ми звучеше малко отдалечен и всичко в стаята беше леко размазано. — Толкова изобретателно, да оформите темата около пръстена на Бела. Колко е романтично! Като си помисля, че е в семейството на Едуард от 19 век!

Алис и аз си разменихме кратък заговорнически поглед. Майка ми се отклоняваше от нещата с повече от 100 години. Всъщност сватбата не беше центрирана около пръстена, а около самият Едуард.

Чу се дрезгав звук от прочистване на гърло от вратата.

— Рене, Есме каза, че е време да се настаниш там долу — каза Чарли.

— Уау, Чарли, не изглеждаш ли просто зашеметяващо! — Каза Рене с глас, звучащ почти шокиран. Това можеше да обясни свадливата нотка в отговора на Чарли.

— Алис ме подхвана.

— Наистина ли е време вече? — Каза си сама на себе си Рене, звучейки почти толкова нервно, колкото аз се чувствах. — Това мина толкова бързо. Чувствам се замаяна.

Е, значи бяхме две.

— Прегърни ме преди да сляза. — Настоя Рене — Внимателно, да не скъсаш нещо.

Майка ми ме стисна леко през кръста и се завъртя към вратата, само за да завърши кръга и да се обърне отново към мен.

— О, небеса, почти забравих! Чарли, къде е кутията?

Баща ми се разтърси из джобовете си за момент и плодът на усилията му беше малка бяла кутийка, която той подаде на Рене. Рене махна капака и ми я подаде.

— Нещо синьо — каза тя.

— Също и старо. Бяха на баба ти Суон — добави Чарли. — Накарахме един бижутер да смени стъклените камъни със сапфири.

Вътре в кутията имаше два тежки сребърни гребена. Тъмно сини сапфири бяха инкрустирани във флорални мотиви върху зъбците.

Гърлото ми се сви.

— Мамо, татко… не трябваше.

— Алис не ни позволи да направим каквото и да е друго — Каза Рене — Всеки път, когато се опитвахме, тя едва ли не ни прерязваше гърлата.

Истеричен кикот изби през устните ми.

Алис пристъпи и бързо постави двата гребена в косата ми, под началото на дебелите плитки.

— Това е нещо старо и нещо синьо. — Каза Алис замислено и отстъпи няколко крачки назад, за да ми се полюбува. — А роклята ти е нова… така че…

Тя подхвърли нещо към мен. Протегнах ръце автоматично и обвитият в дантела бял жартиер се приземи на дланите ми.

— Това е мое и си го искам обратно — каза ми Алис.

Изчервих се.

— Ето — каза Алис със задоволство. — Малко цвят — това е всичко, от което имаше нужда. Вече официално си перфектна. — С малко самодоволна усмивка тя се обърна към родителите ми. — Рене, трябва да слезеш долу.

— Да, ’спожо. — Рене ми прати въздушна целувка и избърза през вратата.

— Чарли, би ли взел цветята, моля те?

Докато Чарли беше извън стаята, Алис грабна жартиера от ръцете ми и клекна под полата ми. Поех си рязко въздух и залитнах когато студената й ръка улови глезена ми: тя нагласи жартиера на място.

Беше отново на крака преди Чарли да се върне с двата преливащи бели букета. Миризмата на рози, портокалови цветчета и фрезии ме обгърна в лека мъгла.

Розали — най-добрият музикант в семейството, съперничеща на Едуард — започна да свири на пианото долу. Канонът на Пачелбел. Започнах да хипервентилирам.

— По-спокойно, Бела — Каза Чарли. Обърна се към Алис нервно. — Изглежда й е малко зле. Мислиш ли, че ще издържи?

Гласът му прозвуча далечен. Не можех да почувствам краката си.

— За нейно добро е да успее.

Алис застана точно пред мен на пръсти, за да може да ме погледне по-добре в очите и сграбчи китките ми със силните си ръце.

— Концентрирай се, Бела. Едуард те чака там долу.

Поех си дълбоко дъх, налагайки си самообладание.

Музиката бавно премина в друга песен. Чарли ме сръга.

— Бела, ние сме на ред.

— Бела? — попита Алис, все още задържайки погледа ми.

— Да — изписуках — Едуард. Добре. — Оставих се да ме издърпа от стаята, с Чарли, тътрещ се до нас, на лакътя ми.

Музиката беше по-силна в залата. Понесох се нагоре по стълбите задно с уханието на милион цветя. Концентрирах се върху идеята за Едуард, чакащ ме долу, за да накарам краката ми да се придвижат напред.

Музиката беше позната, традиционният марш на Вагнер, обграден от потоп от украса.

— Мой ред е — иззвънтя гласът на Алис — Брой до пет и ме следвай. — Тя започна бавен грациозен танц надолу по стълбите. Трябваше да се досетя, че да имам Алис за моя единствена шаферка беше грешка. Щях да изглеждам много по-некоординирана зад нея.

Внезапно фанфарно приветствие прозвуча над реещата се музика. Разпознах знака си.

— Не ми позволявай да падна, тате — прошепнах. Чарли придърпа дланта ми под ръката си и я стисна здраво.

По стъпка по стъпка, си казах, когато започнахме да слизаме с бавното темпо на марша. Не повдигнах очи, докато краката ми не бяха безопасно стъпили на плоската земя, макар да можех да чуя шепота и шумоленето на публиката, когато се появих. Кръв нахлу в бузите ми при звука; разбира се, на мен можеше да се разчита съм изчервената булка.

В момента, в който краката ми преминаха коварните стъпала, го търсех с поглед. За кратък момент бях разсеяна от разточителното наличие на бели цветчета, които висяха на гирлянди от всичко в стаята, което не беше живо, и изобилстваха от дълги линии бели ефирни панделки. Но откъснах очите си от цветния балдахин и затърсих из редиците покрити със сатен столове — изчервявайки се още повече, когато възприех тълпата от лица, всички втренчени в мен — докато не го намерих, най-накрая, да стои пред арка, преливаща с още цветя и още панделки.

Бях смътно наясно, че Карлайл стои до него, а бащата на Анджела зад тях двамата. Не видях майка си, макар че сигурно е седяла на предния ред, или пък новото си семейство, или някой от гостите — трябваше да почакат до по-късно.

Всичко, което наистина виждах, беше лицето на Едуард: то запълни взора ми и изпълни ума ми. Очите му бяха меко горящо златно; перфектното му лице изглеждаше почти сурово заради интензитета на емоциите му. И тогава, когато срещна удивеният ми поглед, на лицето му разцъфна взимаща дъха усмивка на ликуване.

Изведнъж, само натискът на ръката на Чарли върху моята ме възпираше да се затичам по пътеката.

Маршът беше прекалено бавен и аз се борех, за да крача в такт с него. За щастие, пътеката беше много къса. И тогава, най-накрая, най-накрая, бях там. Едуард протегна ръката си. Чарли взе ръката ми и, със символ стар като света, я постави в тази на Едуард. Докоснах хладното чудо на кожата му и си бях у дома.

Клетвите ни бяха прости, традиционни думи, изговаряни милиони пъти, макар и не от двойка като нас. Бяхме помолили господин Уебър да направи само една малка промяна. Той размени реплика „докато смъртта ни раздели“ с по-подходящата „докато и двамата живеем“.

В този момент, когато свещеникът каза своята част, моят свят, който бе бил с главата надолу от толкова време, сякаш се нагласи в правилна позиция. Видях точно колко глупава бях, да се страхувам от това — сякаш бе било нежелан подарък за рожден ден или пък унизително показно, като абитуриентския бал. Погледнах в сияещите, триумфални очи на Едуард и знаех, че печеля. Защото нищо друго нямаше значение, освен това, че можех да остана с него.

Не осъзнах, че плача, докато не беше време да кажем обвързващите думи.

— Да — успях да изкашлям в почти неразбираем шепот, мигайки, за да проясня очите си и да видя лицето му.

Когато дойде неговият ред да говори думите прокънтяха ясно и победоносно.

— Да. — Закле се той.

Господин Уебър ни обяви за съпруг и съпруга и тогава ръцете на Едуард се протегнаха, за да обгърнат лицето ми, внимателно, сякаш бяха деликатни като белите листенца, люлеещи се над нас. Опитах се да възприема, макар потокът от сълзи да ме заслепяваше, сюрреалистичният факт, че този удивителен човек беше мой. Златните му очи изглеждаха сякаш и те ще проронят сълзи, ако такова нещо не бе невъзможно. Той наклони главата си към мен и аз се повдигнах на върховете на пръстите си, мятайки ръцете си — с букет и всичко — около врата му.

Той ме целуна нежно, обожаващо; забравих тълпата, мястото, времето, причината… само помнех, че той ме обича, че ме иска, че съм негова.

Започнахме да се целуваме и тогава той трябваше да го приключи; аз се вкопчих в него, игнорирайки шума и прочистването на гърла сред тълпата. Накрая ръцете му озаптиха лицето ми и той се отдръпна — прекалено скоро — за да ме погледне. На повърхността внезапната му усмивка беше развеселена, почти самодоволна. Но под моментното му забавление от публиката имаше дълбока радост, която резонираше като моя собствена.

Публиката изригна в аплодисменти и той обърна телата ни с лице към приятелите и семейството ни. Не можех да откъсна поглед от лицето му, за да ги погледна.

Ръцете на майка ми първи ме намериха, обляното й в сълзи лице беше първото нещо, което видях, когато откъснах недоволно поглед от Едуард. И тогава бях предадена през тълпата, от прегръдка на прегръдка, само смътно наясно кой ме прегръща, с внимание, центрирано върху ръката на Едуард, стисната здраво около моята. Разпознах разликата между меките, топли прегръдки на моите човешки приятели и нежните, хладни прегръдки на новото ми семейство.

Една задушаваща прегръдка се открои от останалите — Сет Клиъруотър бе проявил смелостта да понесе вампирите и да запълни мястото на моят загубен приятел — върколак.