Серия
Здрач (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Breaking Dawn, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 247 гласа)

По-долу е показана статията за Зазоряване (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Зазоряване
Breaking Dawn
Автор Стефани Майър
Първо издание 2 август, 2008 г.
Флаг на САЩ САЩ
Издателство Little, Brown and Company
Оригинален език английски
Жанр паранормално, романтика, юношеска
Предходна Затъмнение

Зазоряване (на английски: Breaking Dawn) е четвъртият роман от поредицата Здрач на Стефани Майър. Това е последната книга от сагата, разказвана от перспективата на Бела Суон. Книгата е разделена на три части, като втората е през погледа на Джейкъб Блек. Романът е пуснат в продажба на 2 август 2008 г. със специално среднощно парти в голям брой книжарници.[1] От първоначалните 3,7 милиона копия, 1,3 от тях са продадени в рамките на 24 часа.[2]

В първата част на книгата се разглежда сватбата на Бела и Едуард. След това меденият им месец, прекаран близо до Бразилия на остров Есме, притежаван от майката на Едуард – Есме. Едуард изпълнява желанието на Бела и прави любов с нея. Скоро след това тя установява, че е бременна, което бива потвърдено от Карлайл. Понеже е загрижен за здравето на Бела, Едуард иска тя да направи аборт, но в крайна сметка Бела решава да задържи детето и се обръща за помощ към Розали, знаейки, че тя винаги е искала деца.

Втората част представя периода от бременността на Бела до раждането ѝ от гледната точка на Джейкъб. Подозирайки каква опасност би могло да крие новороденото, глутницата върколаци планува да го убие, дори това да струва живота на Бела. Джейкъб изобщо не е съгласен с решението и напуска глутницата, и създава своя заедно със Сет и Лия Клиъруотър. Бела е измъчвана от постоянни болки, губи много кръв, а тялото и е цялото в синини. Кълън разбират, че съществото в нея се нуждае от кръв и тя започва да я изяжда от вътре. Има множество счупени кости. Не след дълго Бела ражда, но бебето изпочупва много от костите ѝ /даже и гръбнака и/ и предизвиква огромни кръвозагуби, така че за да спаси живота ѝ, Едуард я превръща във вампир. Джейкъб, който присъства на раждането, незабавно открива, че е здраво свързан с новороденото момиченце, Ренесме.

Третата част се връща към гледната точка на Бела, превърната във вампир и наслаждаваща се на живота и способностите си. Вампирката Ирина остава с впечатлението, че новороденото е дете, превърнато във вампир-нещо забранено от Волтури, и им съобщава за нарушението, което кара Волтури да вземат решението да унищожат Ренесме и семейството на Едуард. В опит за спасение Кълън събират свидетели, които потвърждават, че законът не е нарушен по никакъв начин. Волтури екзекутират Ирина заради грешката ѝ, но не са сигурни дали новоредното, каквото е, не е заплаха за тайното съществуване на вида им. Междувременно Алис и Джаспър намират Науел, 150-годишен човек-вампир, кръстоска точно като Ренесме. Той демонстрира, че не е опасен, и Волтури си заминават. Едуард, Бела и Ренесме се връщат у дома с мир.

Край на разкриващата сюжета част.

Източници

  1. Breaking Dawn Release Party.. // StephenieMeyer.com. Посетен на 7 септември 2008.
  2. Jim Milliot. 'Breaking Dawn' Breaks Hachette Records. // Publishers Weekly, 4 август 2008. Посетен на 18 октомври 2008.

16. АЛАРМА „ПРЕКАЛЕНО-МНОГО-ИНФОРМАЦИЯ“

Потеглих рано, много преди да дойде реда на изгрева. Бях наваксал съвсем малко със съня, неспокойно и облегнат отстрани на дивана. Едуард ме събуди, когато лицето на Бела се беше зачервило и зае моето място, за да я охлади. Протегнах се и реших, че бях достатъчно отпочинал да свърша малко работа.

— Благодаря ти — каза Едуард тихо, виждайки плановете ми. — Ако пътя е чист, те ще тръгнат днес.

— Ще те уведомя.

Чувствах се толкова добре, да съм в животинската си същност отново. Бях се схванал от седенето неподвижен прекалено дълго. Разширих разкрача си, раздвижвайки схванатите места.

„Добрутро, Джейкъб“ — поздрави ме Лия.

„О, хубаво, станала си. От колко време спи Сет?“

„Още не съм заспал“ — помисли си Сет сънливо — „Но почти. От какво имаш нужда?“

„Мислиш ли, че можеш да изцедиш още един час от себе си?“

„Със сигурност. Няма проблем.“ — Сет се изправи на крака веднага, разтърсвайки козина.

„Хайде да направим офанзивното бягане“ — казах на Лия — „Сет, поеми периметъра.“

„Разбрано.“ — Сет препусна в леко подтичване.

„Изпълнявайки още една вампирска поръчка“ — измърмори сърдито Лия.

„Имаш ли проблем с това?“

„Разбира се, че не. Просто обожавам да се радвам на онези милички пиявици.“

„Супер. Да видим колко бързо можем да тичаме.“

„О’кей, определено съм навита на това.“

Лия беше на западния край на периметъра. Вместо да мине напряко, близо до семейство Кълън, тя се придържаше към кръга, докато препускаше, за да се срещнем. Спринтирах направо на изток, знаейки, че дори със преднината, скоро щеше да ме подмине ако се отпуснех дори за секунда.

„Носа до земята, Лия. Това не е състезание, а разузнавателна мисия.“

„Мога да правя и двете, и пак да ти сритам задника.“

Признах й това.

„Знам.“

Тя се засмя.

Поехме по една витиевата пътечка през планините на изток. Беше познат маршрут. Бяхме тичали из тези планини, когато вампирите си бяха тръгнали преди една година, правейки ги част от маршрута ни за патрулиране, за да защитаваме хората по-добре. Тогава изтеглихме назад линиите, когато семейство Кълън се завърнаха. Това беше тяхната земя според договора.

Но този факт най-вероятно нямаше да означава нищо за Сам сега. Договорът беше загубен. Въпросът днес беше колко нарядко беше склонен да разпредели глутницата си. Търсеше ли отделили се членове на семейство Кълън, за да бракониерства на земята им, или не? Дали Джаред бе казал истината, или се бе възползвал от мълчанието между нас?

Навлизахме все по-дълбоко в планините без да намерим и следа от глутницата. Избледняващи вампирски следи имаше навсякъде, но миризмите бяха познати сега. Вдишвах ги по цял ден.

Намерих една голяма, сравнително концентрирана миризма — всички са идвали тук, с изключение на Едуард. Някаква причина за събиране, забравена, когато Едуард довел умиращата си бременна жена у дома. Заскърцах със зъби. Каквото и да беше, нямаше нищо общо с мен.

Лия не ме задмина, макар да можеше да го стори сега. Обръщах повече внимание на всяка нова миризма, отколкото на състезанието. Тя се придържаше към дясната ми страна, по-скоро тичайки, отколкото състезавайки се с мен.

„Доста се отдалечихме“ — изкоментира тя.

„Да. Ако Сам беше тръгнал на лов за отклонили се, трябваше да сме срещнали следата му вече.“

„Има повече смисъл сега да се барикадира в Ла Пуш“ — помисли си Лия — „Знае, че предоставяме на кръвопийците три допълнителни чифта очи и крака. Няма да може да ги изненада.“

„Това беше само предпазна мярка.“

„Не бихме искали безценните ни паразити да поемат ненужни рискове.“

„Нем“ — съгласих се, игнорирайки сарказма.

„Променил си се толкова много, Джейкъб. Обръщане на сто и осемдесет градуса.“

„Е, и ти не си точно онази Лия, която винаги съм познавал и обичал.“

„Вярно. Е, по-малко досадна ли съм от Пол сега?“

„Удивително… да.“

„О, сладък успех.“

„Поздравления.“

Тогава отново затичахме в мълчание. Вероятно вече беше време да обръщаме, но никой от нас не искаше. Беше хубаво да тичаме така. Бяхме следвали все същия малък кръг прекалено дълго. Беше хубаво да разтегнем мускулите си и да се заемем с малко пресечен терен. Не бързахме много, така че си помислих, че може би трябва да половуваме по пътя обратно. Лия беше доста гладна.

„Мляс, мляс“ — помисли си тя кисело.

„Всичко е в съзнанието ти“ — казах й — „Това е начина, по който вълците се хранят. Естествено е. Има хубав вкус. Ако не го гледаш от човешка перспектива…“

„Зарежи агитацията, Джейкъб. Ще ловувам. Не е нужно да ми харесва.“

„Разбира се, разбира се.“ — съгласих се лесно. Не беше моя грижа, ако тя искаше сама да усложнява нещата за себе си.

Тя не добави нищо няколко минути; започнах да обмислям да се връщаме.

„Благодаря ти“ — изведнъж каза Лия с много различен тон.

„За?“

„За това, че ме остави на мира. Че ми позволи да остана. Беше по-мил, отколкото имах каквото и да е право да очаквам, Джейкъб.“

„Ъ, няма проблем. Всъщност, наистина го мислех. Нямам нищо против да си наоколо, въпреки, че си мислех, че ще имам.“

Тя изпръхтя, но беше игрив звук.

„Какво възторжено одобрение!“

„Не го приемай на сериозно.“

„О’кей — ако и ти не приемеш сериозно това.“ — Тя спря за секунда. — „Мисля, че си добър Алфа. Не по начина на Сам, но по свой собствен. Струва си да те следвам, Джейкъб.“

Умът ми се изпразни от изненадата. Отне ми момент да се възстановя достатъчно, за да отговоря.

„Ъ, мерси. Не съм сигурен дали ще мога да се спра да не приема това на сериозно, обаче. Откъде се появи пък това?“

Тя не отговори веднага и аз последвах мълчаливата пътека на мислите й. Мислеше си за бъдещето — за това, което бях казал на Джаред тази сутрин. За това как времето щеше да изтече скоро и аз щях да се върна в гората. За това, как бях обещал, че тя и Сет ще се върнат в глутницата, след като семейство Кълън си заминат…

„Искам да остана с теб.“ — каза ми тя.

Шокът пробяга през краката ми, заключвайки ставите ми. Тя прелетя покрай мен и после закова спирачките. Бавно дойде до мястото, където бях замръзнал.

„Няма да съм досадна, кълна се. Няма да те следвам наоколо. Можеш да отидеш където искаш и аз ще отида където поискам. Ще трябва да ме търпиш само когато и двамата сме вълци.“ — Тя закрачи напред-назад пред мен, махайки нервно с дългата си сива опашка. — „И тъй като планирам да се откажа в момента в който мога… може би това няма да е толкова често.“

Не знаех какво да кажа.

„Сега съм по-щастлива, като част от твоята глутница, отколкото съм била от години.“

„И аз искам да остана.“ — помисли си Сет тихо. Не си бях помислил, че ни обръща много внимание откакто пробягваше периметъра. — „Харесва ми тази глутница.“

„Е, сега! Сет, това няма да е глутница още дълго.“ — опитах се да събера мислите си така, че да ги убедят. — „Сега имаме цел, но когато… след като това свърши, ще бъда само вълк. Сет, трябва ти цел. Ти си добро хлапе. Ти си от онзи вид хора, които винаги се заемат с някой кръстоносен поход. А и няма начин да напуснеш Ла Пуш сега. Ще завършиш гимназия и ще направиш нещо с живота си. Ще се грижиш за Сю. Моите проблеми няма да разбъркат бъдещето ти.“

„Но…“

„Джейкъб е прав“ — подкрепи ме Лия.

„Съгласяваш се с мен?“

„Разбира се. Но нищо от това не се отнася за мен. Аз бях на път да се махна така или иначе. Ще си намеря работа някъде далече от Ла Пуш. Може би ще запиша някакви курсове в общински колеж. Ще започна йога и медитация, за да разреша проблемите си с темперамента… И ще остана част от тази глутница заради психическото си здраве. Джейкъб, можеш да разбереш, че в това има смисъл, нали? Няма да те притеснявам, ако ти не ме притесняваш, и всички са щастливи.“

Обърнах се и се затичах с подскоци на запад.

„Това е малко прекалено за смилане, Лия. Остави ме да го обмисля, става ли?“

„Разбира се. Колкото ти е нужно.“

Отне ни повече време да се върнем. Не се стремях към скорост. Просто се опитвах да се концентрирам достатъчно, за да не се прасна с главата напред в някое дърво. Сет мърмореше малко в задната част на мислите ми, но успявах да го игнорирам. Знаеше, че съм прав. Нямаше да изостави майка си. Щеше да се върне в Ла Пуш и да защитава племето както трябваше.

Но не можех да видя Лия да прави това. А това си беше направо страшно.

Глутница от двама ни? Без значение от физическото разстояние, не можех да си представя… интимността на тази ситуация. Зачудих се дали наистина го е премислила, или просто беше отчаяна да остане свободна.

Лия не каза нищо, докато го предъвквах. Сякаш се опитваше да докаже колко лесно щеше да е да сме само двамата.

Натъкнахме се на стадо черноопашати елени, точно когато слънцето изгряваше, изсветлявайки малко облаците зад нас. Лия въздъхна вътрешно, но не се поколеба. Скокът й беше бърз и ефективен — дори грациозен. Тя свали най-големият, мъжкаря, преди стреснатото животно да осъзнае напълно опасността.

За да не ме надминат, аз се спуснах върху следващата най-голяма сърна, прекарвайки врата й с челюстите си бързо, за да не чувства ненужна болка. Можех да почувствам погнусата на Лия да се бори с глада и се опитах да го направя по-лесно за нея, оставяйки вълка в мен да обладае съзнанието ми. Бях живял изцяло като вълк достатъчно дълго, за да знам как да бъда животното напълно, да виждам по неговия начин и да мисля по неговия начин. Оставих практичните инстинкти да надделеят, оставяйки я да почувства това също. Тя се поколеба за секунда, но тогава, внимателно, тя изглежда се протягаше с ума си, опитвайки се да види нещата по моя начин. Чувствах се много странно — умовете ни бяха по-тясно свързани отколкото някога бяха били, защото и двамата се опитвахме да мислим заедно.

Странно, но й помогна. Зъбите й се врязаха през козината и кожата на рамото на плячката й, откъсвайки голям къс димяща плът. Вместо да се отдръпне отвратено както човешките й мисли искаха, тя остави вълчата си същност да реагира инстинктивно. Беше нещо естествено, нещо неизискващо мисъл. Оставих я да яде на спокойствие.

Беше лесно за мен да направя същото. И бях радостен, че не съм забравил това. Това отново щеше да е начинът ми на живот скоро.

Лия щеше ли да е част от този живот? Преди седмица бих намерил тази идея за повече от ужасяваща. Нямаше да бъда способен да я понеса. Но я познавах по-добре сега. И, облекчена от постоянната болка, тя вече не беше същия вълк. Не беше същото момиче.

Ядохме заедно, докато и двамата не се наситихме.

„Благодаря“ — каза ми тя по-късно, докато чистеше лапите си на мократа трева. Аз не си направих труда; тъкмо беше започнало да ръми, а и трябваше да преплуваме отново реката по пътя на обратно. Щях да съм достатъчно чист. — „Това не беше толкова лошо, да мисля по твоя начин.“

„Пак заповядай.“

Сет се влачеше, когато стигнахме до периметъра. Казах му да поспи; Лия и аз щяхме да поемем патрулирането. Умът на Сет избледня в небитието само секунди по-късно.

„Връщаш се към кръвопийците ли?“ — попита Лия.

„Може би.“

„Трудно е за теб да си там, но също и ти е трудно да си далеч. Знам какво е чувството.“

„Знаеш ли, Лия, може би трябва да помислиш малко за бъдещето, за това което наистина искаш да правиш. Главата ми няма да е най-щастливото място на планетата. А ти ще трябва да страдаш с мен.“

Тя се замисли как да ми отговори.

„Уау, това ще прозвучи гадно. Но, честно, ще бъде по-лесно да се справям с твоята болка, отколкото да се изправя пред моята.“

„Достатъчно честно.“

„Знам, че ще е гадно за теб, Джейкъб. Разбирам това — може би по-добре, отколкото си мислиш. Не я харесвам, но… тя е твоят Сам. Тя е всичко, което искаш и всичко, което не можеш да имаш.“

Не можех да отговоря.

„Знам, че е по-зле за теб. Поне Сам е щастлив. Поне е жив и е добре. Обичам го достатъчно, че да искам това. Искам да има най-доброто за себе си.“ — Тя въздъхна. — „Просто не искам да съм наоколо, за да гледам.“

„Трябва ли да говорим за това?“

„Мисля, че трябва. Защото искам да знаеш, че няма да го правя по-лошо за теб. По дяволите, може би дори ще помогна. Не съм била родена като опърничава женска, лишена от съчувствие. Някога бях мила, нали знаеш.“

„Спомените ми не датират от толкова назад.“

И двамата се изсмяхме веднъж.

„Съжалявам за това, Джейкъб. Съжалявам, че те боли. Съжалявам, че се влошава, а не се подобрява.“

„Мерси, Лия.“

Тя се замисли за нещата, които бяха по-лоши, черните картини в главата ми, докато аз се опитах да изключа честотата й безуспешно. Тя беше способна да ги гледа от някакво разстояние, с някаква перспектива и трябваше да призная, че това беше полезно. Представях си, че може би и аз щях да съм способен да ги виждам по този начин след няколко години.

Тя видя смешната страна на ежедневните ми дразнения, идващи от мотаенето около вампири. Хареса заяждането ми с Розали, хилейки се вътрешно и дори припомняйки си няколко шеги за блондинки, които бих могъл да вметна. Но тогава мислите й станаха сериозни, задържайки се на лицето на Розали, което ме обърка.

„Знаеш ли кое е шантавото?“ — попита тя.

„Ами почти всичко е шантаво сега. Но какво имаш предвид?“

„Тази руса вампирка, която толкова мразиш — напълно разбирам перспективата й.“

За секунда си помислих, че се шегува доста непохватно. И тогава, когато осъзнах, че говори сериозно, гневът, който изригна от мен, беше труден за контролиране. Беше хубаво, че се бяхме разделили, за да покрием смените си. Ако бях в разстояние, достатъчно близко за хапане…

„Изчакай! Нека ти обясня!“

„Не искам да го чувам. Изчезвам оттук.“

„Чакай! Чакай!“ — замоли тя, докато се опитвах да се успокоя достатъчно, че да мога да се преобразя обратно. — „Хайде де, Джейк!“

„Лия, това наистина не е най-добрият начин да ме убедиш, че ще поискам да прекарвам повече време с теб за в бъдеще.“

„Гооосподи! Каква преувеличена реакция. Дори не знаеш за какво говоря.“

„Е, за какво говориш?“

И изведнъж тя беше закоравялата от болка Лия отпреди.

„Говоря за това да си генетична задънена улица, Джейкъб.“

Ожесточеният привкус на думите й ме остави объркан. Не бях очаквал гневът ми да се изпари така.

„Не разбирам.“

„Щеше, ако не беше като всички тях. Ако моите «женски неща» — тя си помисли думите със тежък сарказъм — не те обръщаха в бяг за прикритие като всеки глупав мъжки, можеше наистина да внимаваш какво всъщност означава всичко това.“

„О.“

Да, никой от нас не обича да мисли за тези неща с нея. Кой би искал? Разбира се, спомних си паниката на Лия в първия месец, след като се бе присъединила към глутницата — и си спомних как се отдръпвах от това като всички други. Защото тя не можеше да е бременна — не и ако не беше станало някакво шантаво религиозно нещо, свързано с непорочно зачатие. Тя не бе била с никой, откакто със Сам се бяха разделили. И тогава, след като седмиците се провлачиха, и нищото се превърна в още едно нищо, тя бе осъзнала, че тялото й не следваше нормалните схеми вече. Ужасът — какво беше тя сега? Беше ли се променило тялото й, защото бе станала върколак? Или бе станала върколак, защото нещо в тялото й не беше както трябва? Единственият женски върколак в историята изобщо. Това беше ли, защото тя не беше толкова женствена, колкото трябваше?

Никой от нас не бе искал да разправя с този срив. Очевидно нямаше как да сме съпричастни.

„Знаеш ли какво е мнението на Сам за белязването?“ — помисли си тя, по-спокойна сега.

„Разбира се. За да продължим линията.“

„Да. За да направим един куп малки върколачета. Оцеляване на видовете, генетично програмиране. Привлечен си от човека, който ти дава най-добрия шанс да предадеш вълчите гени.“

Изчаках я да ми разясни накъде цели с това.

„Ако аз ставах за това, Сам щеше да е привлечен към мен.“

Болката й беше толкова голяма, че аз наруших ритъма си под въздействието й.

„Но не съм. Нещо ми има. Нямам способността да предам гена, очевидно, въпреки кръвната ми линия. Затова се превръщам в изрод — момичешкия вълк — не ставайки за нищо друго. Аз съм генетична задънена улица и двамата го знаем.“

„Не го знаем“ — заспорих с нея. — „Това е просто теорията на Сам. Белязването се случва, но не знаем защо. Били мисли, че е нещо друго.“

„Знам, знам. Той си мисли, че белязваме, за да създаваме по-силни вълци. Защото ти и Сам сте такива огромни чудовища — по-големи от предците ни. Но при всяко положение, не съм кандидат. Аз съм… в менопауза. На двадесет години съм и съм в менопауза.“

Ъгх. Така не ми се водеше този разговор.

„Не знаеш това, Лия. Вероятно просто е заради това замръзнали-във-времето нещо. Когато се откажеш от това да бъдеш вълк и започнеш да старееш, сигурен съм, че нещата ще… ъ… ще се възобновят.“

„Може и да ти повярвам — освен че никой не белязва мен, явно впечатлителното ми родословно дърво няма значение. Знаеш ли,“ — добави тя замислено — „ако не беше наоколо, най-вероятно Сет щеше да има най-голямото право да бъде Алфа — по кръв, поне. Разбира се, никой не би обмислил мен…“

„Наистина искаш да бележиш или да бъдеш белязана, което дойде?“ — поисках да знам. — „Какво му е лошото да се влюбиш като нормален човек, Лия? Белязването е просто още един начин да ти се отнеме избора.“

„Сам, Джаред, Пол, Куил… на тях изглежда не им пречи.“

„Никой от тях няма собствен ум.“

„Не искаш да бележиш?“

„По дяволите, не!“

„Това е само защото вече си влюбен в нея. Това би изчезнало, нали знаеш, ако бележиш. Няма да е нужно да страдаш по нея повече.“

„Ти искаш ли да забравиш начина, по който се чувстваш относно Сам?“

Тя се поколеба за момент.

„Мисля, че да.“

Въздъхнах. Тя беше в по-здравословно състояние от мен.

„Но обратно към същинската ми идея, Джейкъб. Разбирам защо русата вампирка е толкова студена — във фигуративен смисъл. Тя е фокусирана. Вперила е поглед в наградата, нали така? Защото винаги искаш най-много това, което не можеш да имаш.“

„Би се държала като Розали? Би убила някого — защото точно това прави тя, уверява се, че никой не се намесва в смъртта на Бела — би направила това, за да имаш бебе? Откога си за разплод?“

„Просто искам избора, който нямам, Джейкъб. Може би, ако ми нямаше нищо, нямаше да се замислям.“

„Би убила за това?“ — поисках да знам, отрязвайки бягството й от въпроса.

„Тя не прави това. Мисля, че по-скоро го изживява вместо някого другиго. И… ако Бела ме помолеше да й помогна с това…“ — Тя спря за момент, обмисляйки го. — „Макар да нямам много високо мнение за нея. Най-вероятно бих направила същото като русата кръвопийца.“

Шумно ръмжене се откъсна от гърлото ми.

„Защото, ако беше обратното, бих искала Бела да направи това за мен. Също и Розали. И двете бихме го направили по нейния начин.“

„Ъгх! Ти си също толкова лоша, колкото и те.“

„Това е интересното нещо, относно знанието, че не можеш да имаш нещо. Прави те отчаян.“

„И… това е границата ми. Точно тук. Този разговор приключи.“

„Хубаво.“

Не беше достатъчно, че се бе съгласила да спре. Исках по-силна терминация от това.

Бях само на около миля от мястото, където бях оставил дрехите си, така че се преобразих обратно в човек и тръгнах. Не мислех за разговора ни. Не защото нямаше нищо за обмисляне, а защото не можех да го понеса. Нямаше да го виждам по този начин — но беше трудно да се въздържам от това, когато Лия беше поставила мислите и емоциите направо в ума ми.

Да, нямаше да тичам с нея, когато това приключеше. Можеше да отиде и да бъде нещастна в Ла Пуш. Една малка заповед от Алфата, преди да си тръгна завинаги нямаше да убие никого.

Беше доста рано, когато се върнах в къщата. Бела сигурно още спеше. Реших да надникна, да разбера какво става, да им дам зелена светлина да отидат на лов и после да намеря трева, достатъчно мека за спане, докато съм човек. Нямаше да се преобразя обратно, докато Лия не заспеше.

Но имаше много приглушено мънкане в къщата, така че, може би Бела не спеше. И тогава чух механичния звук от горния етаж отново — рентгенът? Страхотно. Изглеждаше, че ден четвърти от отброяването започваше интересно.

Алис ми отвори врата преди да мога да вляза.

Тя кимна.

— Здрасти, вълк.

— Здрасти, ниската. Какво става горе? — Голямата стая беше празна — цялото мърморене идваше от горния етаж.

Тя присви острите си малки рамене.

— Може би още едно счупване. — Опита се да каже думите небрежно, но можех да видя пламъците надълбоко в очите й. Едуард и аз не бяхме единствените, които изгаряха от това. Алис също обичаше Бела.

— Още едно ребро? — попитах грубо.

— Не. Този път е тазовата кост.

Странно как продължаваше да ме наранява, сякаш всяко ново нещо беше изненада. Кога щях да спря да съм толкова изненадан? Всяка нова катастрофа изглеждаше някак си очевидна в ретроспекция.

Алис се загледа в ръцете ми, гледайки ги как треперят.

Тогава се заслушахме в гласа на Розали на втория етаж.

— Виждаш ли, казах ти, че не съм чула пукане. Трябва да ти прегледат ушите, Едуард.

Нямаше отговор.

Алис направи физиономия.

— Скоро Едуард ще разкъса Розали на парченца, мисля. Изненадана съм, че тя не вижда това. Или може би си мисли, че Емет ще успее да го спре.

— Аз ще поема Емет — предложих. — Ти можеш да помогнеш на Едуард с разкъсването.

Алис се усмихна половинчато.

После процесията се спусна по стълбите — този път Едуард носеше Бела. Тя беше сграбчила чашата си с кръв с две ръце и лицето й беше бяло. Можех да разбера, че, въпреки че той компенсираше за всяко малко движение на тялото си, за да не я клати, нея я болеше.

— Джейк — прошепна тя и се усмихна през болката.

Зяпнах я, не казвайки нищо.

Едуард постави Бела внимателно на дивана й и седна на пода до главата й. Зачудих се за кратко защо не я оставеха горе и после реших изведнъж, че това трябва да е идея на Бела. Щеше да иска да се държи сякаш нещата са нормални, да избегне болничната обстановка. А той й угаждаше. Нормално.

Карлайл слезе бавно, последен, лицето му беше набръчкано от притеснение. За първи път изглеждаше достатъчно стар за доктор.

— Карлайл — казах. — Стигнахме на половината път до Сиатъл. Няма следа от глутницата. Може да тръгвате.

— Благодаря ти, Джейкъб. Това е добро време. Имаме нужда от много неща. — Черните му очи трепнаха към чашата, която Бела държеше толкова здраво.

— Честно, мисля, че е безопасно да вземеш повече от трима. Сигурен съм, че Сам се концентрира върху Ла Пуш.

Карлайл кимна в съгласие. Изненадах се как доброволно прие съвета ми.

— Щом мислиш така. Алис, Есме, Джаспър и аз ще отидем. После Алис ще може да заведе Емет и Роза…

— Няма шанс — изсъска Розали. — Емет може да отиде с вас сега.

— Трябва да ловуваш — каза Карлайл меко.

Тонът му не размекна нейния.

— Аз ще ловувам, когато той го направи — изръмжа тя, посочвайки с глава към Едуард и отмятайки коса назад.

Карлайл въздъхна.

Джаспър и Емет слязоха долу за секунда, а Алис се присъедини към тях до стъклената задна врата в същата секунда. Есме се понесе към Алис.

Карлайл постави ръката си върху рамото ми. Леденото докосване не беше хубаво, но аз не се отдръпнах. Останах мирен, наполовина учуден, защото не исках да нараня чувствата му.

— Благодаря ти — каза той отново и се изстреля през вратата с другите четирима. Очите ми ги проследиха, когато прелетяха през ливадата и изчезнаха преди да съм си поел отново въздух. Нуждите им трябваше да са били много по-спешни отколкото си представях.

Беше тихо за около минута. Можех да почувствам как някой се взира в мен и знаех кой е. Бях планирал да изчезна и да похъркам, но шанса да проваля сутринта на Розали беше прекалено хубав, за да го пропусна.

Така че се изтегнах на един стол до този, на който се беше настанила Розали и се нагласих така че главата ми бе наклонена към Бела и левият ми крак беше близо до лицето на Розали.

— Иу. Някой да приспи псето — измърмори тя, сбърчвайки носа си.

— Чувала ли тази, Психопатке? Как умират мозъчните клетки на една блондинка?

Тя не каза нищо.

— Е? — попитах. — Знаеш ли климакса или не?

Тя се загледа в телевизора и ме игнорира.

— Чувала ли я е? — попитах Едуард.

Нямаше хумор в напрегнатото му лице — не отмести очите си от Бела. Но каза:

— Не.

— Страхотно. Значи, ще ти хареса това, кръвопийцо — мозъчните клетки на една блондинка умират в самота.

Розали отново не ме погледна.

— Убивала съм стотици пъти повече от теб, отвратително създание такова. Не забравяй това.

— Някой ден, Кралице на красотата, ще ти писне само да ме заплашваш. Наистина го очаквам с нетърпение.

— Достатъчно, Джейкъб — каза Бела.

Погледнах надолу и тя ме изгаряше с поглед. Изглеждаше сякаш вчерашното добро настроение е изчезнало отдавна. Е, не исках да я дразня.

— Искаш ли да тръгвам? — предложих.

Преди да мога да се надявам — или страхувам — че най-накрая съм й омръзнал, тя примига и намръщената й физиономия изчезна. Тя изглеждаше абсолютно шокирана, че бях стигнал до това заключение.

— Не! Разбира се, че не.

Въздъхнах и чух Едуард да въздиша много тихичко също. Знаех, че и на него му се иска да ме е преодоляла. Много жалко, че никога нямаше да поиска нещо от нея, което щеше да я направи нещастна.

— Изглеждаш изморен — коментира Бела.

— Като пребит съм — признах.

— Бих искала да те пребия до смърт — измънка Розали, прекалено ниско, за да чуе Бела.

Аз просто потънах по-дълбоко в стола, нагласяйки се удобно. Голият ми крак се залюля по-близо до Розали и тя се скова. След няколко минути Бела помоли Розали за още течност. Усетих вятъра, когато Розали излетя догоре, за да донесе още кръв. Беше наистина тихо. Можеше и да подремна, реших.

И тогава Едуард каза:

— Каза ли нещо? — в озадачен тон. Странно. Защото никой не бе казал нищо и защото слуха на Едуард бе също толкова добър като моя и той трябваше да го знае.

Той зяпаше Бела и тя отвръщаше на погледа му. И двамата изглеждаха объркани.

— Аз? — попита тя след секунда. — Не съм казала нищо.

Той се премести на колене, накланяйки се над нея, изражението му станало изведнъж напрегнато по един цял нов начин. Черните му очи се фокусираха върху лицето й.

— За какво си мислиш сега?

Тя го погледна с празен поглед.

— За нищо. Какво става?

— За какво си мислеше преди минута? — попита той.

— Просто… за острова Есме. И за пера.

На мен ми звучеше като абсолютни глупости, но тогава тя се изчерви и реших, че е по-добре да не знам.

— Кажи нещо друго — прошепна той.

— Като какво? Едуард, какво става?

Лицето му се промени отново и той направи нещо, от което устата ми се отвори с пукащ звук. Чух рязко поемане на въздух зад себе си и знаех, че Розали се е върнала и беше също толкова удивена колкото и аз.

Едуард, много леко, постави и двете си ръце върху огромният й закръглен стомах.

— Е… — Той преглътна. — То… бебето харесва звука на гласа ти.

Имаше един кратък момент на абсолютна тишина. Не можех да помръдна дори един мускул, дори за да мигна. Тогава…

— Боже мой, можеш да го чуеш! — изкрещя Бела. В следващата секунда тя се присви.

Ръката на Едуард се премести към най-високата точка на корема й, където явно я беше ритнало.

— Шшт — прошепна той — Стресна го… него.

Очите й се разшириха и се изпълниха с почуда. Тя се потупа отстрани на стомаха.

— Извинявай, бебче.

Едуард слушаше напрегнато, главата му се беше наклонила към балонестата подутина.

— За какво си мисли сега? — поиска да знае тя нетърпеливо.

— То… той или тя е… — Той спря и погледна нагоре в очите й. Неговите очи бяха изпълнение с подобна почуда — само, че неговата беше по-внимателна и помрачена от гняв. — Той е щастлив. — Каза Едуард с учуден глас.

Дъхът й секна и беше невъзможно да не се види фанатичния блясък в очите й. Обожанието и отдадеността. Големи, тлъсти сълзи напълниха очите й и се стекоха тихо по лицето й и по усмихващите се устни.

Докато той я гледаше, лицето му не беше изплашено, или ядосано, или изгарящо, или някоя от другите емоции, които бе носил от завръщането им. Той се дивеше с нея.

— Разбира се, че си щастлив, красиво бебче, разбира се, че си — изгука тя, галейки стомаха си докато сълзите обливаха бузите й. — Как не би бил, в безопасност, и на топло, и обичано? Толкова те обичам, малък Е. М. разбира се, че си щастлив.

— Как си го кръстила? — попита Едуард любопитно.

Тя се изчерви отново.

— Ами аз го, така де, кръстих. Не мислех, че ще искаш… е, нали знаеш.

— Е. М.?

— Името и на твоя баща е Едуард.

— Да, така е. Какво…? — Той спря и после каза. — Хммм.

— Какво?

— Харесва и моя глас.

— Разбира се. — Тонът й беше почти задавен вече. — Имаш най-прекрасният глас във вселената. Кой не би го заобичал?

— Имаш ли резервен план? — попита тогава Розали, навеждайки се през облегалката на дивана със същия удивен, задавен поглед на лицето и като Бела. — Ако той е тя?

Бела прокара опакото на ръката си под мокрите си очи.

— Обмислях няколко неща. Играейки си с Рене и Есме. Мислех си… Ръ-нез-мей.

— Рънесмей?

— Ренесме. Прекалено шантаво?

— Не, харесва ми — успокои я Розали. Главите им бяха близо една до друга, златно и махагоново. — Красиво е. И е единствено по рода си, така че пасва.

— Все още мисля, че е Едуард.

Едуард зяпаше в пространството, с празна физиономия, докато слушаше.

— Какво? — попита Бела, с направо светещо лице. — За какво си мисли сега?

Отначало той не отговори и тогава — шокиращо за останалите, отново, три ясни отделни резки поемания на въздух — той нежно положи ухо на корема й.

— Той те обича — прошепна Едуард, звучейки замаян. — Той направо те обожава.

В този момент разбрах, че съм сам. Абсолютно сам.

Исках да се изритам, когато осъзнах колко бях разчитал на онзи омразен вампир. Колко глупаво — сякаш някога можеше да се довериш на пиявица! Разбира се, че щеше да ме предаде накрая.

Бях разчитал да е на моя страна. Бях разчитал да страда повече, отколкото аз страдах. И, повече от всичко, бях разчитал, че той ще мрази онова отвратително нещо, убиващо Бела, повече, отколкото аз го мразех.

Бях му се доверил с това.

И ето сега бяха заедно, те двамата, наведени над многообещаващото малко чудовище със светнали очи като семейство.

А аз бях сам с омразата и болката си и беше толкова зле, че беше все едно ме измъчват. Като да ме влачат бавно през легло, покрито с бръсначи. Толкова ужасна болка, че би приел смъртта с усмивка, само за да се измъкнеш от нея.

Жегата отключи замръзналите ми мускули и аз бях на крака.

Главите и на тримата се вдигнаха рязко нагоре и видях как болката ми се загърчи на лицето на Едуард, когато нахлу в главата ми отново.

— Ах — изкашля той.

Не знаех какво правя; стоях там, треперещ, готов да изчезна във първия възможен момент.

Движейки се като атакуваща змия, Едуард се изстреля до една малка масичка и изтръгна нещо от чекмеджето оттам. Той го хвърли към мен и аз хванах предмета рефлексивно.

— Тръгвай, Джейкъб. Махни се оттук. — Той не го каза грубо — той хвърли думите към мен сякаш запазваха живота ми. Помагаше ми да намеря бягството, за което умирах.

Предметът в ръката ми бяха ключове от кола.