Стефани Майър
Зазоряване (19)

17. НА КАКВО ТИ ПРИЛИЧАМ? НА МАГЬОСНИКЪТ ОТ ОЗ? ИМАШ НУЖДА ОТ МОЗЪК? ОТ СЪРЦЕ? ДАВАЙ. ВЗЕМИ МОИТЕ. ВЗЕМИ ВСИЧКО, КОЕТО ИМАМ

Имах някакъв план, когато побягнах към гаража на Кълън. Една част от него беше на връщане да съсипя колата на кръвопиеца.

Всъщност бях доста объркан, когато натиснах копчето на дистанционното и колата, която изписука и присветна, не беше неговото волвото. Беше друга кола — забележително нещо, въпреки че всеки един автомобил от дългата редица беше изключителен за себе си.

Той наистина ли е искал да ми даде ключовете за този Астън Мартин Винкуиш, или го е направил по случайност?

Не се замислих върху това, нито бях сигурен, че тази ситуация променяше втората част от плана ми. Просто се хвърлих на меката кожена седалка и запалих двигателя, докато коленете ми все още бяха свити едно до друго под волана. Може би преди звукът, който издаваше двигателят, щеше да ме накара да изохкам, но всичко, което можех да направя в момента, бе да се концентрирам достатъчно, за да го подкарам.

Открих ръчката за седалката и се оттласнах назад, докато кракът ми силно натискаше газта. Имах чувството, че колата почти се е отделила от земята, когато се хвърли напред.

Отне ми само секунди, за да мина с пълна скорост през тесния, лъкатушещ път. Колата реагираше сякаш по-скоро я управлявах с мислите си, а не с ръцете. Когато изхвърчах от зеления тунел и се озовах на автомагистралата, за секунда зърнах сивото лице на Лия, което надничаше смутено през папратта.

За части от секундата се зачудих какво си мислеше тя, но после осъзнах, че не ме интересува.

Завих на юг, защото днес нямаше да изтърпя нито фериботи, нито трафик, нито каквото и да било нещо, което щеше да ме накара да махна крака си от газта.

В извратения смисъл, всъщност днес имах късмет. Ако под късмет се има предвид, това да минеш по силно натоварена магистрала с двеста километра в час, без да зърнеш нито един полицай, дори в контролираните градове, където ограничението на скоростта е 30 километра в час. Какво разочарование. Едно малко преследване щеше да е забавно, а и да не споменавам, че номера на колата щеше да стовари гнева върху пиявицата. Със сигурност той щеше да си купи добър изход от ситуацията, но поне щеше да се чувства неприятно.

Единственият намек за наблюдение, на който попаднах, беше загатването на тъмнокафявата козина, която се движеше бързо през гората и бягаше успоредно с мен, няколко километра по южната страна на Форкс. Изглеждаше като Куил. Той също ме беше видял, защото след минута изчезна, без да даде сигнал за тревога. Отново почти се зачудих какъв ли щеше да бъде разказът му, преди да се сетя, че не ми пукаше.

Карах бързо по дългите Y-образни шосета, като се насочвах към най-големия град, който можех да намеря. Това беше първата част от плана ми.

Изглеждаше ми, че карам цяла вечност, навярно защото все още бях бесен, но всъщност не бяха минали и два часа, преди да подкарам на север през неопределената застроена площ, която беше част и от Тахома, и от Сиатъл. Тогава намалих, защото наистина не исках да убия невинни хора.

Това беше глупав план. Нямаше да сработи. Докато ровех в главата си, за да намеря начин да избягам от болката, думите, които Лия ми каза по-рано днес, изникнаха пред мен:

„Знаеш, че това ще отмине, ако бележиш. Повече няма да се нараняваш заради нея.“

Изглежда да отнемат правото ти на избор не беше най-лошото нещо на света. Може би начинът, по който се чувствах сега, беше най-лошото нещо на света.

Бях виждал всички момичета в Ла Пуш, в резервата Мака, както и във Форкс. Имах нужда от по-широк ловен периметър.

Как да търся моята сродна душа в тълпата? Ами, първо, имах нужда от тълпа. Така че карах наоколо, в търсене на подходящото място. Минах покрай няколко търговски центъра, в които беше много вероятно да срещна подходящи момичета на моята възраст, но не можех да се накарам да спра… Исках ли да бележа момиче, което се мотаеше по цял ден по магазините?

Продължих на север, където ставаше все по-многолюдно. В края на краищата, намерих един голям парк, пълен със семейства, деца, скейтбордове и велосипеди, хвърчила, пикници и така нататък. До сега не бях забелязал — денят беше хубав. Имаше слънце и всичко останало. Хората бяха навън и празнуваха под синьото небе.

Паркирах напречно на две места за инвалиди — просто си просех акта — и се присъединих към тълпата.

Сякаш с часове се разхождах наоколо. Достатъчно дълго, че слънцето промени положението си на небето. Взирах се в лицето на всяко момиче, което минаваше близо до мен, напрягайки се наистина да забелязвам коя беше хубава, коя имаше сини очи, коя изглеждаше добре и коя имаше прекалено много грим. Опитвах се да намеря нещо интересно във всяко лице, за да съм сигурен, че наистина съм опитал. Неща като: тази имаше наистина правилен нос; онази трябва да си махне косата от очите; тази можеше да прави реклами за червила, ако останалата част от лицето й бе толкова перфектна, колкото устата…

Понякога те отвръщаха на погледа ми. Понякога изглеждаха уплашени — сякаш си мислеха „Кой е този голям откачалник, който ме гледа свирепо?“ — Понякога си мислех, че изглеждат, един вид, заинтересовани, но може би това беше просто егото ми, което вилнееше.

Във всеки случай, нищо. Дори когато срещнах очите на момичето, което беше — безспорно — най-секси в парка, а може би и в целия град, а и тя гледаше точно мен с размишление, което изглеждаше като интерес, пак не почувствах нищо. Просто същият отчаян импулс да премахна болката.

Докато времето минаваше, започнах да забелязвам грешните неща. Тези на Бела. Косата на това момиче беше със същия цвят. Очите на онази бяха почти със същата форма. Скулите на тази минаваха по същия начин през лицето й. Онази имаше същата малка бръчка между очите си — което ме накара да се зачудя за какво се притесняваше…

Точно тогава се отказах. Защото беше абсолютна глупост да мисля, че съм избрал точното време и място да срещна сродната си душа, само защото бях толкова отчаян да го направя.

Нямаше логика да я намеря тук, така или иначе. Ако Сам бе прав, най-доброто място да открия генетичната ми половинка беше в Ла Пуш. Но, очевидно, никоя там не ми пасваше. Ако Били беше прав, тогава кой знае? Какво допринасяше за един по-силен вълк?

 

Мислейки, се върнах при колата, а после се отпуснах върху капака и се заиграх с ключовете. Може би бях това, което Лия си мислеше, че е. По някакъв начин бях мъртъв, а това не бива да се предава на следващо поколение. Или, може би, беше просто това, че животът ми е една голяма, жестока шега и нямаше с изход от кулминационната точка.

— Хей, добре ли си? Ехо? Ти там, с откраднатата кола.

Отне ми секунда да осъзная, че гласът говореше на мен, а след това още една секунда, за да реша да вдигна главата си.

Едно познато на външен вид момиче се взираше в мен, изражението й бе някак загрижено. Знаех защо разпознах лицето й — вече го бях сложил в списъка. Светла, червеникаво-златна коса, хубава кожа, няколко златни лунички на бузите и носа й, и очи с цвят на канела.

— Ако се чувстваш толкова разкаян от кражбата на колата — каза тя и се усмихна, така че на брадичката й се появи трапчинка. — Винаги можеш да се предадеш.

— Взета е на заем, не е открадната — казах остро. Гласът ми звучеше ужасно — сякаш бях плакал за нещо. Беше притеснително.

— Разбира се, това ще издържи в съда.

Намръщих се.

— Имаш ли нужда от нещо?

— Всъщност не. Пошегувах се за колата, да знаеш. Просто… изглеждаш наистина разстроен за нещо. О, здравей, аз съм Лизи.

Тя протегна ръката си.

Гледах я, докато не я остави да се спусне.

— Както и да е — каза тя неловко. — Просто се чудех дали мога да помогна. Преди малко изглеждаше така, сякаш търсиш някого.

Посочи парка и сви раменете си.

— Да.

Тя чакаше.

Въздъхнах.

— Не се нуждая от помощ. Тя не е тук.

— О. Съжалявам.

— Аз също — промърморих аз.

Погледнах отново към момичето. Лизи. Тя беше хубава. Достатъчно мила, за да се опита да помогне на един нацупен непознат, който изглеждаше като луд. Защо тя не можеше да е избраната? Защо всичко трябваше да е толкова сложно? Мило момиче, хубаво, един вид забавно. Защо не?

— Това е красива кола — каза тя. — Наистина е позор, че вече не ги правят. Имам предвид оформлението на шасито на Вентидж също е великолепно, но просто има нещо във Ванкуиша…

Мило момиче, което познава колите. Уоу. Вгледах се по-усилено в лицето й, като копнеех да зная как да го накарам да проработи. Хайде, Джейк — маркирай вече.

— Как е на каране? — попита тя.

— Не би повярвала — казах й аз.

Тя се ухили с трапчинката в усмивката й, несъмнено доволна, че е измъкнала почти цивилизован отговор от моя страна, а аз й отвърнах с една неохотна усмивка.

Но усмивката й не направи нищо относно режещите остриета, които драскаха нагоре — надолу в тялото ми. Без значение колко го исках, животът ми нямаше да се съедини с някого просто така.

Не бях на по-здравословното място, към което ме беше насочила Лия. Не бях в състояние да се влюбя като нормален човек. Не и когато кървях по някого другиго. Може би — ако бяха минали 10 години, откакто сърцето на Бела беше мъртво, а аз изстрадал целия опечален процес, и бях излязъл от това отново цял — може би тогава щях да мога да предложа на Лизи да се повози в бързата кола, да поговорим за марки и модели, да науча нещо за нея и да видя дали ще я харесам като човек. Но сега това нямаше да се случи.

Магията нямаше да ме спаси. Просто трябваше да приема мъченията като мъж. Да ги преглътна.

Лизи чакаше, може би надявайки се да й предложа разходка. Или може би не.

— По-добре да върна колата на момчето, от което я заех — промърморих аз.

Тя се усмихна отново.

— Радвам се да чуя, че отново ставаш порядъчен.

— Мда, ти ме убеди.

Тя ме гледа как се качих в колата, все още един вид загрижена. Вероятно изглеждах като някого, който ще да се метне с колата от някоя скала. Което може би щях да направя, ако този вид ход щеше да проработи при един върколак. Тя помаха веднъж, а очите й проследиха колата.

Отначало карах по-разумно по обратния път. Не бързах. Не исках да стигна там, където отивах. Обратно в къщата, обратно в гората. Обратно при болката, от която бягах. Обратно към това да бъда напълно сам с нея.

Добре, това беше мелодраматично. Нямаше да съм напълно сам, но това бе лошо нещо. Лия и Сет щяха да страдат с мен. Бях доволен, че Сет нямаше да страда дълго. Детето не заслужаваше душевното му спокойствие да бъде съсипано. Нито пък Лия, но в нейния случай беше нещо, което тя разбираше. Нищо ново относно болката на Лия.

Въздъхнах дълбоко, когато се замислих какво искаше Лия от мен, защото сега знаех, че щеше да го получи. Все още й бях ядосан, но не можех да игнорирам факта, че бих могъл да направя живота й по-лесен. И сега, когато я познавах по-добре, си помислих, че тя вероятно би направила това за мен, ако местата ни бяха разменени.

Най-малкото, щеше да е интересно, а също и странно, да имам Лея за приятел. Доста щяхме да значим един друг, това беше сигурно. Тя нямаше да е тази, която да би ме оставила да се въргалям, но мислех, че това е хубаво нещо. Вероятно щях имам нужда от някого, който да ме сритва по задника от време на време. Но когато станеше въпрос за това, тя наистина бе единственият приятел, който имаше някаква възможност да разбере през какво преминавах сега.

Помислих си за лова тази сутрин и за това колко близки бяха умовете ни за този един момент. Не беше нещо лошо. Различно. Малко страшно, малко неловко. Но също така и приятно, по един странен начин.

Нямаше нужда да съм напълно сам.

И знаех, че Лия е достатъчно силна, за да посрещне заедно с мен месеците, които идваха. Месеци и години. Уморих се да мисля за това. Почувствах се сякаш се взирах отвъд океан, който щеше да се наложи да преплувам от бряг до бряг, преди отново да мога да си почина.

Толкова много време, което идваше и толкова малко, което оставаше, преди това да започне. Преди да се хвърля в този океан. Малко повече от три дни и половина, и ето ме мен, пропиляващ малкото време, което имах.

Отново започнах да карам прекалено бързо.

Видях Сам и Джаред да наблюдават от двете страни на пътя, докато се движех нагоре по пътя към Форкс. Тя бяха добре скрити в гъстите клони, но ги очаквах и знаех какво да търся. Кимнах, когато прелетях край тях, без да се замислям какво ли бяха съчинили относно еднодневната ми екскурзия.

Също кимнах на Лия и Сет, когато завих по пътя на Кълън. Беше започнало да се смрачава и облаците бяха гъсти от тази страна на тесния пролив, но видях очите им да блестят от светлината на фаровете. Щях да им обясня по-късно. Щях да имам предостатъчно време за това.

Беше изненада да открия Едуард да ме чака в гаража. Не го бях виждал далеч от Бела дни наред. По лицето му можех да кажа, че нищо лошо не й се бе случило. Всъщност, изглеждаше по-спокоен от преди. Стомахът ми се сви като си спомних откъде идваше спокойствието.

Беше прекалено болезнено това, че при всичкото ми премисляне, бях забравил да разбия колата му. Е, добре. Вероятно нямаше да понеса да нараня тази кола, така или иначе. Може би и той знаеше това, когато ми я даде…

— Няколко неща, Джейкъб — каза той веднага щом изключих двигателя.

Поех дълбоко въздух и го задържах за момент. После, бавно излязох от колата и му хвърлих ключовете.

— Мерси за заема — казах кисело. Очевидно, трябваше да се отплатя. — Какво искаш сега?

— Първо… знам колко против си това да използваш авторитета си в глутницата, но…

Мигнах, учуден, че той дори би си представил да започне точно с това.

— Какво?

— Ако не можеш или не искаш да контролираш Лия, тогава аз…

— Лия? — прекъснах аз, говорейки през зъби. — Какво е станало?

Лицето на Едуард беше строго.

— Тя дойде да види защо си си тръгнал толкова внезапно. Опитах се да й обясня. Предполагам, че не е прозвучало правдоподобно.

— Какво направи тя?

— Тя премина в човешката се форма и…

— Наистина? — прекъснах отново аз, този път шокиран. Не можех да анализирам това. Лия да спре да бъде предпазлива в леговището на врага?

— Тя искаше да… говори с Бела.

— С Бела?

Тогава Едуард внезапно се раздразни.

— Няма да позволя Бела да бъде разстройвана така отново. Не ми пука колко оправдана си мисли Лия, че е! Не я нараних — разбира се, че не бих — но ще я изхвърля от къщата, ако се случи отново. Ще я метна отвъд реката…

— Почакай. Какво каза тя? — нищо от това нямаше смисъл.

Едуард пое дълбоко дъх, за да се успокои.

— Лия беше ненужно груба. Няма да се преструвам, че разбирам защо Бела не е способна да те остави, но знам, че не се държи така, за да те нарани. Тя страда много от болката, която причини, както на теб, така и на мен, когато те помоли да останеш. Това, което Лия каза, беше ненужно. Бела се разплака…

— Почакай… Лия е викала на Бела заради мен?

Той кимна остро.

— Ти беше доста буйно защитен.

— Не съм я молил да го прави.

— Знам.

Извъртях очи. Разбира се, че знаеше. Той знаеше всичко.

Но това определено бе нещо за Лия. Кой би повярвал? Лия да влезне в дома на кръвопиец като човек, за да се оплаква как са се отнасяли с мен.

— Не мога да обещая да контролирам Лия — казах му аз. — Няма да направя това. Но ще говоря с нея. И не мисля, че ще това ще се повтори. Лия не е от тези, които премълчават, така че вероятно днес си е казала всичко и така й е олекнало.

— Така бих казал.

— Както и да е, ще поговоря и с Бела. Няма нужда тя да се чувства зле. Това зависи от мен.

— Вече й казах това.

— Разбира се, че си. Тя добре ли е?

— Сега спи. Роуз е с нея.

Значи психопатката беше „Роуз“ сега. Напълно бе преминал на тъмната страна.

Той игнорира тази мисъл, продължавайки с по-пълен отговор на въпроса ми.

— Тя е… по-добре в някои отношения. Настрана от дългата, гневна реч на Лея и вината като последствие.

По-добре. Защото Едуард чуваше чудовището, сега всичко беше много нежно. Фантастично.

— Малко повече от това е — промърмори той. — Сега, когато мога да разбера мислите на детето, е очевидно, че той или тя има забележително развити умствени способности. Може да ни разбере, поне до някаква степен.

Зяпнах.

— Ти сериозно ли?

— Да. То явно има смътно усещане за това какво я наранява. Опитва се да го избегне, доколкото е възможно. То… я обича. Вече.

Ококорих се срещу Едуард, чувствайки се сякаш очите ми можеха да изскочат от орбитите си. При този отказ да повярвам, можех веднага да видя, че това бе критичния фактор. Това бе променило Едуард — чудовището го бе убедило в тази любов. Той не можеше да мрази това, което обичаше Бела. Всъщност, вероятно затова и не можеше да мрази мен. Въпреки това, имаше голяма разлика. Аз не я убивах.

Едуард продължи, сякаш не беше чул всичко това.

— Вярвам, че развитието е по-голямо, отколкото бяхме преценили. Когато Карлайл се върне…

— Не са се върнали? — прекъснах остро аз. Помислих си за Сам и Джаред, които наблюдаваха пътя. Щеше ли да им стане любопитно относно това какво се случва?

— Алис и Джаспър се върнаха. Карлайл прати цялата кръв, с която е успял да се сдобие, но не беше толкова много, колкото се надяваше. Бела ще използва този запас за още един ден, с начина, по който апетита й се усилва. Карлайл се задържа, за да намери друг източник. Не мисля, че сега това е необходимо, но той иска да бъде подготвен за всяка възможност.

— Защо да не е необходимо? А ако има нужда от още?

Можех да кажа, че той внимателно наблюдаваше реакцията ми, докато обясняваше.

— Опитвам се да убедя Карлайл да извади бебето веднага щом се върне.

— Какво?

— Детето изглежда се опитва да избегне грубите движения, но е трудно. Станало е прекалено голямо. Лудост е да чакаме, след като е напълно развито, въпреки това, което Карлайл бе предположил. Бела е прекалено крехка, за да отлагаме.

Коленете ми продължиха да омекват. Първо, разчитах толкова много на омразата на Едуард към нещото. Сега осъзнах, че мислех за онези четири дни като нещо сигурно. Бях заложил на тях.

Безкрайният океан от скръб се простря пред мен.

Опитах се да затая дъх.

Едуард чакаше. Вгледах се в лицето му, докато се съвземах, разпознавайки друга промяна там.

— Мислиш, че тя ще успее — прошепнах аз.

— Да. Това бе другото нещо, за което исках да говоря с теб.

Не можех да кажа нищо. След миг той продължи.

— Да — каза отново той.

— Да чакаме, както и направихме, за да бъде детето готово, това беше ненормално опасно. Във всеки момент може да е прекалено късно. Но ако се намесим, ако действаме бързо, не виждам причина защо да не мине добре. Да познавам ума на детето е невероятно полезно. За щастие, Бела и Роуз са съгласни с мен. Сега, когато ги убедих, че е безопасно за детето, ако действаме, няма защо да не позволим на това да сработи.

— Кога ще се прибере Карлайл? — попитах аз, все пак шептейки. Още не бях дошъл на себе си.

— До утре по обяд.

Коленете ми се пристегнаха. Трябваше да хвана колата, за да се задържа прав. Едуард се протегна сякаш предлагаше опора, но после го премисли по-добре и отпусна ръката си.

— Съжалявам — прошепна той. — Наистина съжалявам за болката, която ти причинява всичко това, Джейкъб. Въпреки че ме мразиш, трябва да призная, че не чувствам същото към теб. Мисля за теб като за… брат по много начини. Другар по оръжие, най-малкото. Но Бела ще оцелее. — Когато каза това, гласът му бе свиреп, дори яростен. — И знам, че това е нещото, което наистина те интересува.

Вероятно бе прав. Беше трудно да се каже. Виеше ми се свят.

— Омразно ми е да правя това сега, когато вече ти идва в повече, но очевидно има малко време. Трябва да те помоля за нещо — да те умолявам, ако трябва.

— Нищо не ми остана — задавих се аз.

Той вдигна ръката си отново, сякаш за да я постави на рамото ми, но после, както и преди, я отпусна и въздъхна.

— Знам колко много си дал — каза тихо той. — Но това е нещо, което имаш, и то само ти. Моля това от истинския Алфа, Джейкъб. Моля за това от наследника на Ефраим.

Далеч бях от възможността да отговоря.

— Искам разрешението ти да се отклоня от това, което сме се уговорили в договора си с Ефраим. Искам да ни позволиш едно изключение. Искам разрешението ти да спася живота й. Знаеш, че така или иначе ще го направя, но не искам да нарушавам обещанието си към теб, ако има някакъв начин да го избегна. Никога не сме възнамерявали да се връщаме към нашата природа, и не го правим лекомислено сега. Искам разбирането ти, Джейкъб, тъй като знаеш точно защо правим това. Искам съюзът между семействата да оцелее, когато това приключи.

Опитах се да преглътна.

„Сам“, помислих си аз. „Сам е този, от когото се нуждаеш.“

— Не. Авторитетът е приписан на Сам. Той принадлежи на теб. Ти никога няма да му го отнемеш, но никой освен теб не може да се съгласи законно с молбата ми.

— Решението не е мое.

— Твое е, Джейкъб, и ти го знаеш. Думата ти относно това ще ни осъди или ще ни оневини. Само ти можеш да ми дадеш това.

— Не мога да мисля. Не знам.

— Нямаме много време.

Той погледна бегло назад към къщата.

Не, нямаше време. Няколкото ми дни се бяха превърнали в няколко часа.

— Не знам. Нека помисля. Само ми дай минута, става ли?

— Добре.

Тръгнах към къщата и той ме последва. Лудост, колко просто беше да вървя през тъмнината с вампир зад себе си. Не се чувствах в опасност, или дори некомфортно, наистина. Чувствах се, сякаш вървях до когото и да било. Е, някой, който миришеше лошо.

Имаше движение в храста, разположен на ръба на голямата ливада, а после ниско скимтене. Сет сви рамене в папратта и дойде със скокове до нас.

— Здравей, хлапе — промърморих аз.

Той наклони глава и аз потупах рамото му.

— Всичко е наред — излъгах аз. — Ще ти разкажа по-късно. Съжалявам, че те изоставих така.

Той ми се ухили.

— Хей, кажи на сестра си да престане веднага, ясно? Стига толкова.

Сет кимна веднъж.

Този път го бутнах по рамото.

— Връщай се на работа. Ще те сменя след малко.

Сет се опря до мен, бутайки ме обратно, а после препусна с всички сили към дърветата.

— Той има един от най-чистите, искрени, мили умове, които някога съм чувал — промърмори Едуард, когато Сет не се виждаше. — Късметлия си, че споделяш мислите си с него.

— Знам това — изсумтях аз.

Тръгнахме към къщата и главите и на двама ни рязко се вдигнаха, когато чухме звука от това как някой смучеше през сламка. Тогава Едуард се забърза. Втурна се към стълбите и изчезна.

— Бела, скъпа, мислех че спиш — чух го да казва. — Съжалявам, не трябваше да тръгвам.

— Не се притеснявай. Просто толкова ожаднях, че това ме събуди. Добре, че Карлайл носи още. Детето ще се нуждае от това, когато излезе от мен.

— Правилно. Това е добро предположение.

— Чудя се дали ще иска нещо друго — замисли се тя.

— Предполагам, че ще разберем.

Минах през вратата.

Алис каза:

— Най-накрая — а очите на Бела проблеснаха към мен. Тази вбесяваща, неустоима усмивка прекоси лицето й за секунда. После трепна и лицето й се сниши. Устните й се нацупиха, сякаш се опитваше да не заплаче.

Искаше ми се да ударя Лия право в тъпата й уста.

— Здрасти, Бела — казах бързо аз.

— Как я караш?

— Добре съм — каза тя.

— Голям ден е днес, а? Много нови неща.

— Не е нужно да правиш това, Джейкъб.

— Не знам за какво говориш — казах аз, отивайки да седна на облегалката за ръка на дивана, до главата й. Едуард вече бе там на пода.

Тя ме погледна укорително.

— Толкова съ… — започна да казва тя.

Стиснах устните й между палеца и показалеца си.

— Джейк — смънка тя, опитвайки се да избута ръката ми. Опитите й бяха толкова слаби, че бе трудно да повярвам, че наистина се опитва.

Поклатих глава.

— Можеш да говориш, когато не си глупава.

— Добре, няма да го казвам — смънка тя.

Дръпнах ръката си.

— Съжалявам! — довърши бързо тя, а после се ухили.

Завъртях очи, а след това й се усмихнах.

Когато се вгледах в очите й, видях всичко, което бях търсил в парка.

Утре тя щеше да е някой друг. Но за щастие жива, а това беше от значение, нали? Тя щеше да ме гледа със същите очи, до някаква степен. Щеше да се усмихва със същите устни, или почти. Все още щеше да ме познава по-добре от всеки друг, който е имал пълен достъп до същността на ума ми.

Лия можеше да е интересен другар, може би дори истински приятел — някой, който да остане с мен. Но тя не беше най-добрият ми приятел, по начинът, по който беше Бела. Настрана от невъзможната любов, която изпитвах към Бела, също така я имаше и другата връзка, и тя бе чак до костите ми.

Утре тя щеше да е мой враг. Или мой съюзник. И, очевидно, тази разлика зависеше от мен.

Въздъхнах.

— Добре! — Помислих си аз, като отстъпих и последното нещо, което имах. Това ме накара да се почувствам празен. „Давай. Спаси я. Като наследник на Ефраим, имаш разрешението ми, думата ми, че това няма да наруши договора. Останалите просто ще трябва да винят мен. Прав си — не могат да отрекат, че е мое право да се съглася на това.“

— Благодаря ти.

Шепотът на Едуард бе достатъчно тих, че Бела да не чуе нищо. Но думите бяха толкова пламенни, че с ъгълчетата на очите си видях, че останалите вампири се обърнаха, за да погледнат.

— Значи — попита Бела, опитвайки се да е небрежна. — Как мина денят ти?

— Чудесно. Излязох да шофирам. Помотах се в парка.

— Звучи хубаво.

— Разбира се, разбира се.

Изведнъж тя направи гримаса.

— Роуз? — помоли тя.

Чух Блонди да се кикоти.

— Отново?

— Мисля, че съм изпила половин литър през последния час — обясни Бела.

Едуард и аз се мръднахме от пътя, докато Розали дойде да повдигне Бела от креслото и да я отведе в банята.

— Може ли да ходя? — попита Бела. — Краката ми са достатъчно вдървени.

— Сигурна ли си? — попита Едуард.

— Роуз ще ме хване, ако се препъна в краката си. Което се случва доста лесно, откакто не мога да ги виждам.

Розали изправи внимателно Бела на крака, държейки ръцете си изцяло върху раменете й. Бела протегна ръцете си пред себе си, трепвайки леко.

— Чувствам се добре — въздъхна тя. — Ъх, но съм огромна.

Наистина беше. Коремът й беше направо континент.

— Още един ден — каза тя и потупа корема си.

Не можех да предотвратя болката, която премина през мен във внезапен, пробождащ изблик, но се опитах да я държа на разстояние от лицето си. Можех да я скрия за още един ден, нали?

— Добре тогава. Упс — о, не!

Купата, която Бела бе оставила на дивана се прекатури на една страна, тъмната червена кръв се разля по бледата тъкан.

Автоматично, въпреки че имаше други ръце, които я превъзхождаха, Бела се наведе, за да я хване.

Чу се най-странният, заглушен, разцепващ звук от центъра на тялото й.

— О! — изпъшка тя.

А после се отпусна напълно, падайки на пода. Розали я хвана в същия момент, преди да успее да падне. Едуард също беше там, с протегнати ръце, мръсотията на диване бе забравена.

— Бела? — попита той, а после очите му се разконцентрираха и паниката прекоси чертите му.

Половин секунда по-късно Бела изпищя.

Не беше просто писък, беше страшен крясък от агония. Ужасяващият звук завърши с бълбукане и очите й се завъртяха навътре. Тялото й потрепери, обвито от ръцете на Розали, а после Бела избълва фонтан от кръв.