Серия
Здрач (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Breaking Dawn, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 247 гласа)

По-долу е показана статията за Зазоряване (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Зазоряване
Breaking Dawn
Автор Стефани Майър
Първо издание 2 август, 2008 г.
Флаг на САЩ САЩ
Издателство Little, Brown and Company
Оригинален език английски
Жанр паранормално, романтика, юношеска
Предходна Затъмнение

Зазоряване (на английски: Breaking Dawn) е четвъртият роман от поредицата Здрач на Стефани Майър. Това е последната книга от сагата, разказвана от перспективата на Бела Суон. Книгата е разделена на три части, като втората е през погледа на Джейкъб Блек. Романът е пуснат в продажба на 2 август 2008 г. със специално среднощно парти в голям брой книжарници.[1] От първоначалните 3,7 милиона копия, 1,3 от тях са продадени в рамките на 24 часа.[2]

В първата част на книгата се разглежда сватбата на Бела и Едуард. След това меденият им месец, прекаран близо до Бразилия на остров Есме, притежаван от майката на Едуард – Есме. Едуард изпълнява желанието на Бела и прави любов с нея. Скоро след това тя установява, че е бременна, което бива потвърдено от Карлайл. Понеже е загрижен за здравето на Бела, Едуард иска тя да направи аборт, но в крайна сметка Бела решава да задържи детето и се обръща за помощ към Розали, знаейки, че тя винаги е искала деца.

Втората част представя периода от бременността на Бела до раждането ѝ от гледната точка на Джейкъб. Подозирайки каква опасност би могло да крие новороденото, глутницата върколаци планува да го убие, дори това да струва живота на Бела. Джейкъб изобщо не е съгласен с решението и напуска глутницата, и създава своя заедно със Сет и Лия Клиъруотър. Бела е измъчвана от постоянни болки, губи много кръв, а тялото и е цялото в синини. Кълън разбират, че съществото в нея се нуждае от кръв и тя започва да я изяжда от вътре. Има множество счупени кости. Не след дълго Бела ражда, но бебето изпочупва много от костите ѝ /даже и гръбнака и/ и предизвиква огромни кръвозагуби, така че за да спаси живота ѝ, Едуард я превръща във вампир. Джейкъб, който присъства на раждането, незабавно открива, че е здраво свързан с новороденото момиченце, Ренесме.

Третата част се връща към гледната точка на Бела, превърната във вампир и наслаждаваща се на живота и способностите си. Вампирката Ирина остава с впечатлението, че новороденото е дете, превърнато във вампир-нещо забранено от Волтури, и им съобщава за нарушението, което кара Волтури да вземат решението да унищожат Ренесме и семейството на Едуард. В опит за спасение Кълън събират свидетели, които потвърждават, че законът не е нарушен по никакъв начин. Волтури екзекутират Ирина заради грешката ѝ, но не са сигурни дали новоредното, каквото е, не е заплаха за тайното съществуване на вида им. Междувременно Алис и Джаспър намират Науел, 150-годишен човек-вампир, кръстоска точно като Ренесме. Той демонстрира, че не е опасен, и Волтури си заминават. Едуард, Бела и Ренесме се връщат у дома с мир.

Край на разкриващата сюжета част.

Източници

  1. Breaking Dawn Release Party.. // StephenieMeyer.com. Посетен на 7 септември 2008.
  2. Jim Milliot. 'Breaking Dawn' Breaks Hachette Records. // Publishers Weekly, 4 август 2008. Посетен на 18 октомври 2008.

12. НЯКОИ ХОРА ПРОСТО НЕ СХВАЩАТ СМИСЪЛЪТ НА ДУМАТА „НЕЖЕЛАН“

Бях точно на ръба на съня.

Слънцето бе изгряло зад облаците преди час — сега гората беше сива вместо черна. Сет се беше свил на кълбо и беше заспал към един, събудих го по зазоряване, за да се разменим. Дори след като тичах цяла нощ, ми беше трудно да накарам мозъка си да спре да мисли за глупости достатъчно дълго, че да заспя, но ритмичното бягане на Сет помагаше. Едно, две-три, четири, едно, две-три, четири — дум-дум — дум-дум — бавната лапа тупваше върху влажната земя, отново и отново сякаш той правеше големи обиколки, заобикаляйки земята на Кълънови. Вече бяхме изтъркали пътека върху почвата. Мислите на Сет бяха празни, просто размазано зелено и сиво, когато дърветата прелитаха покрай него.

Беше успокоително. Помогна ми да запълня главата си с видяното от него, по-добре отколкото да позволя собствените ми мисли да заемат централна позиция.

И тогава пронизителния вой на Сет разцепи утринната тишина.

Надигнах се над земята, задните ми крака рязко се изправиха преди предните да са се отделили от почвата. Побягнах към мястото, на което Сет беше замръзнал, слушайки заедно с него стъпките на бягащите в наша посока лапи.

„Добро утро, момчета!“

Шокирано скимтене се процеди от зъбите на Сет. И тогава и двамата изръмжахме, когато се задълбахме по-надълбоко в новите мисли.

„О, човече! Махай се, Лия!“ — простена Сет.

Спрях когато стигнах до Сет, с глава наклонена назад, готов да вия отново — този път от недоволство.

„Намали врявата, Сет.“

„Вярно. Ъгх! Ъгх! Ъгх!“ — Той изскимтя и докосна земята с лапи, драскайки дълбоки бразди в калта.

Лия притича в позиция, нейното малко сиво тяло се лъкатушеше през шубрака.

„Престани да хленчиш, Сет. Такова си бебе.“

Изръмжах и ушите ми се изравниха с черепа ми. Тя автоматично отстъпи крачка назад.

„Какво си мислиш, че правиш, Лия?“

Тя изпухтя тежко:

„Не е ли очевидно? Присъединявам се към вашата скапана малка изменническа глутница. Кучетата, защитници на вампирите.“ — Тя излая ниско, саркастичен смях.

„Няма такова нещо! Обърни се обратно преди да съм изтръгнал едно от сухожилията ти.“

„Сякаш може да ме хванеш.“ Тя се изхили и сви тялото си за изстрелване. „Искаш ли да се надбягваме, о безстрашни водачо?“

Поех дълбок дъх, пълнейки дробовете си докато страните ми не се издуха. Тогава, когато бях сигурен, че няма да изкрещя, издишах шумно.

„Сет, осведоми Кълънови, че това е просто глупавата ти сестра“ — Мислех думите възможно най-грубо и безчувствено. „Аз ще се оправя с това.“

„Веднага!“ — Сет беше твърде щастлив, да замине. Той изчезна послушно към къщата.

Лия изскимтя и се наклони след него, козината на раменете и се изправи.

„Просто ще го оставиш да отиде при вампирите сам?“

„Убеден съм, че той предпочита те да го унищожат, отколкото да прекара още една минута с теб.“

„Млъквай, Джейкъб. Ууупс, съжалявам — исках да кажа, млъкнете, най-върховен Алфа.“

„Защо, по дяволите, си тук?“

„Мислиш си, че просто ще си стоя вкъщи, докато малкото ми братче предлага услугите си като играчка за дъвчене на вампири?“

„Сет не иска или пък нуждае от твоята закрила. Всъщност никой не те иска тук.“

„Оооох, оуч, това ще ми остави голям белег! Ха!“ — излая тя. — „Кажи ми кой ме иска около себе си и се махам.“

„Значи това въобще не е заради Сет, нали?“

„Разбира се, че е. Просто отбелязвам, че да си нежелан не е нищо ново за мен. Не е много мотивиращ фактор, ако ме разбираш какво искам да кажа.“

Изскърцах със зъби и се опитах да си прочистя ума.

„Сам ли те прати?“

„Ако бях тук по волята на Сам нямаше да можеш да ме чуваш. Вече не съм зависима от него.“

Слушах внимателно мислите омешани с думите. Ако това беше отвличане на вниманието или пък тактическа маневра, трябваше да съм достатъчно внимателен, за да го видя. Но там нямаше нищо. Нейното обяснение не беше нищо друго, а самата истина. Неохотна, почти отчаяна истина.

„Ти си зависима от мен сега?“ — Попитах с дълбок сарказъм.

„Аха. Вярно.“

„Възможностите ми за избор са ограничени. Работя с възможностите, които имам. Повярвай ми, не се радвам на това повече от теб.“

Това не беше вярно. В съзнанието й имаше раздразнено вълнение.

Тя не беше щастлива за това, но пък и имаше странни чувства. Претърсвайки мислите й, се опитах да разбера.

Тя настръхна възмутена от натрапването без покана. Обикновено се опитвах да заглуша мислите на Лия — до сега никога не съм се опитвал да я разбера.

Бяхме прекъснати от Сет, мислещ за обяснението, което бе дал на Едуард. Лия изскимтя загрижено. Лицето на Едуард, поставено в рамката на същия прозорец, както миналата нощ, не показа никаква реакция на новините. Това бе едно пребледняло мъртво лице.

„Уау, изглежда зле“ измърмори Сет на себе си. Вампирът не реагира и на тази мисъл. Той изчезна в къщата. Сет се завъртя и се отправи към нас. Лия се отпусна леко.

„Какво става?“ попита тя. „Настигни ме ако можеш.“

„Няма смисъл. Няма да останеш.“

„Всъщност, господин Алфа, оставам. Защото очевидно трябва да принадлежа някъде — и не си мисли, че не съм се опитвала сама да се отделя, ти знаеш много добре, че това не работи — избирам теб.“

„Лия, ти не ме харесваш. Аз не те харесвам.“

„Благодаря ти, Капитан Очевиден. Това няма значение за мен. Оставам със Сет.“

„Ти не харесваш вампири. Не мислиш ли че това тук е малък конфликт на интереси?“

„И ти не харесваш вампири!“

„Но съм обвързан с този съюз. Ти не си.“

„Ще спазвам дистанция от тях. Мога да патрулирам тук навън, точно като Сет.“

„И трябва да ти се доверя за това?“

Тя изви врат нагоре, изправена на пръстите си, опитвайки се да бъде висока колкото мен и се вгледа в очите ми.

„Няма да предам моята глутница.“

Исках да дам главата си назад и да извия, както Сет бе направил преди.

„Това не е твоята глутница! Това дори не е глутница! Това съм само аз, отделил се самичък! Какво ви има на вас Клиъруотърови? Защо не можете да ме оставите сам?“

Сет, сега пристигащ зад нас, изскимтя; бях го обидил. Страхотно!

„Бях полезен, нали така, Джейк?“

„Не си си създал твърде много неприятности, хлапе, но ако ти и Лия вървите в пакет — ако единствения начин да се отърва от нея е ти да си отидеш у дома… Е, можеш ли да ме виниш, че искам да се махнеш?“

„Ъгх, Лия, всичко развали!“

„Да, знам“ каза му тя и мисълта беше изпълнена с отчаяние.

Почувствах болката в тези две малки думи и тя бе по-голяма от колкото бих предположил. Не исках да усещам това. Не желаех да се чувствам зле за нея. Вярно, глутницата беше груба с нея, но тя си докара всичко това с мъката, която разваляше всяка нейна мисъл и правеше това да си в главата й кошмар.

Сет също се чувстваше виновен.

„Джейк… Няма наистина да ме отпратиш, нали? Лия не е толкова лоша. Наистина. Искам да кажа, че с нея тук може да разгърнем периметъра ни по-надалеч. И така групата на Сам остават седмина. Няма начин да крои атака, когато е толкова числено превъзхождан. Вероятно е добре…“

„Знаеш, че не искам да водя глутница, Сет.“

„Тогава не ни води“ — предложи Лия.

Изхърках.

„Устройва ме. Отивайте си у дома сега.“

„Джейк“ — помисли си Сет. „Мястото ми е тук. Аз наистина харесвам вампирите. Кълънови, по-точно. Те са хора за мен и аз ще ги защитавам, ’щото това ни е работата.“

„Може би на теб това ти е мястото, хлапе, но не и на сестра ти. И тя ще отиде, където си и ти…“

Спрях за кратко, защото видях нещо, когато казах това. Нещо, за което Лия се опитваше да не мисли.

Тя нямаше да отиде никъде.

„Мислех си, че това е заради Сет“ помислих си кисело.

Тя потрепери.

„Разбира се, че съм тук заради Сет. И за да се отърва от Сам.“ Челюстта и се стегна. „Не съм длъжна да ти се обяснявам. Просто трябва да правя това, което ми наредят. Мястото ми е в твоята глутница, Джейкъб. Точка по въпроса.“

Отстъпих далеч от нея, ръмжейки.

Мамка му! Никога нямаше да я надвия. Колкото и да не ме харесваше, колкото и да ненавиждаше Кълънови, колкото и щастлива да беше убивайки всеки възможен вампир точно сега, колкото и да я дразни това, че в замяна трябва да ги защитава — всяко едно от тези неща беше нищо в сравнение с това, което чувстваше — да бъде свободна от Сам.

Лия не ме харесваше, така че не беше голямата работа това, че исках тя да изчезне.

Тя обичаше Сам. Все още. И това той да иска тя да изчезне беше по-болезнено отколкото може да понесе. Сега тя имаше избор. Би се възползвала от всеки друг вариант. Дори това да значеше да се нанесе при Кълънови като тяхно галено кученце.

„Не знам дали бих отишла толкова далеч“ помисли си тя. Опита се да направи думите груби, агресивни, но имаше голяма пукнатина във фасадата й. „Сигурна съм, че ще опитам да се самоубия няколко пъти преди това.“

„Виж, Лия…“

„Не, ти виж, Джейкъб. Престани да спориш с мен, защото не отивам никъде. Няма да ти се пречкам, става ли? Ще направя каквото искаш. С едно изключение — няма да се върна в глутницата на Сам и няма да бъда прочувствената бивша, от която той не може да се отърве. Ако искаш да се махна — ще трябва да ме заставиш.“

Изръмжах за една дълга, гневна минута. Започвах да изпитвам симпатии към Сам, въпреки това, което беше причинил на мен и на Сет. Нищо чудно, че само раздаваше заповеди наляво и надясно на глутницата. Как другояче би се свършило нещо?

„Сет, ще ми се обидиш ли, ако убия сестра ти?“

Той се престори, че мисли за минута.

„Ами… да, най-вероятно.“

Въздъхнах.

„Добре тогава, госпожице Ще-Направя-Всичко-Което-Желаеш. Защо не бъдеш полезна и не ни кажеш всичко, което знаеш? Какво стана, след като заминахме тази нощ?“

„Много виене, но вие сигурно чухте тази част. Беше толкова шумно, че ни отне известно време да осъзнаем, че не чуваме нито един от вас вече. Сам беше…“ Думите й не достигаха, но ние можехме да го видим в главата й. И двамата със Сет се свихме. „След това беше ясно, че трябва да премислим някои неща. Сам планираше първо да говори с другите старейшини тази сутрин. Трябваше да се срещнем и да обмислим планът на действие. Мога да кажа, че няма да планира или предприема друга атака точно сега. Самоубийство е на този етап, със теб и Сет, самоотлъчили се, и кръвопийците, способни да предвидят. Не съм сигурна какво ще направят, но не бих се скитала из гората сама, ако бях пиявица. Сега е отворен ловен сезон за вампири.“

„Решила си да пропуснеш събирането тази сутрин?“ попитах аз.

„Когато се разделихме за патрулиране миналата вечер, поисках разрешение да си отида вкъщи, за да кажа на майка ми какво се беше случило…“

„Мамка му! Казала си на мама?“ изръмжа Сет.

„Сет, почакай малко с роднинските ви работи. Продължавай, Лия.“

„Та когато отново станах човек, ми отне минута да обмисля всичко. Е, всъщност ми отне цяла нощ. Басирам се, че другите си мислят, че съм заспала. Но цялата работа две — отделни — глутници, две — отделни — глутнически — мисли ме накара доста да пресявам. Накрая претеглих безопасността на Сет и, ами други благини срещу идеята да се превърна в предател и да душа миризмата на вампирска кожа за бог знае колко време. Вие знаете какво реших. Оставих бележка на мама. Мисля, че ще чуем, когато Сам разбере…“

Лия се вдигна ухото към запад.

„Дам, предполагам ще чуем“ съгласих се аз.

„Е, това е всичко. Какво правим сега?“ попита тя.

Тя и Сет ме погледнаха с очакване.

Това беше точно типа неща, които не исках да ми се налагат.

„Предполагам, че просто ще наблюдаваме засега. Това е всичко, което можем да направим. Вероятно трябва да си дремнеш, Лия.“

„Вие сте спали толкова колкото и аз.“

„Мислех си, че ще правиш това, което ти наредят?“

„Вярно. Това ще се изтърка“, измърмори тя и тогава се прозя. „Е, както и да е. Не ми пука.“

„Ще бягам на границата, Джейк. Никак не съм изморен.“ Сет беше толкова доволен, че не ги принудих да си отидат у дома и преливаше от вълнение.

„Разбира се, разбира се. Ще отида да проверя Кълънови.“

Сет пое сам по пътеката изтрита върху влажната почва. Лия гледаше след него замислена.

„Може би обиколка или две преди да нощувам… Хей, Сет, искаш ли да видиш колко пъти мога да те надбягам?“

„НЕ!“

Чу се лай като тих кикот, Лия се мушкаше между дърветата след него.

Изръмжах безпомощно. До тук с мирът и тишината.

Лия се опитваше — за Лия. Сведе подигравките до минимум, когато се състезаваше в кръг, но беше невъзможно да не бъдеш наясно с нейното самодоволно настроение. Размишлявах за цялата тази компания от двама. Не важи наистина, защото един беше предостатъчен за моето съзнание. Но ако ще трябва да сме трима, не можех да се сетя за някой с който не бих искал да си разменя мислите.

„Пол?“ предположи тя.

„Може би“ — допуснах аз.

Тя се засмя на себе си, твърде нервно и жизнено, за да се обидя. Чудех се колко дълго ще трае радостта от избягването на съжалението на Сам.

„Това ще бъде моята цел, тогава — за да бъда по-малко дразнеща от Пол.“

„Дам, работи върху това.“

Преобразих се в другата си форма, когато бях на някога ярда от моравата. Не планирах да прекарам много време като човек тук. Но и не бях планирал да имам Лия на главата си също. Нахлузих си дрипавите шорти и тръгнах през тревната площ.

Вратата се отвори преди да стигна до стъпалата и бях изненадан да видя, че вместо Едуард, Карлайл пристъпи навън да ме посрещне — лицето му изглеждаше изтощено и пораженско. За секунда сърцето ми замръзна. Запънах се и спрях, неспособен да говоря.

— Добре ли си, Джейкъб? — попита Карлайл.

— А Бела? — задавих се аз.

— Тя е… до голяма степен както миналата вечер. Аз ли те разтревожих? Съжалявам. Едуард каза, че ще дойдеш в човешката си форма и дойдох да те приветствам, когато той не пожела да я остави. Тя е будна.

И Едуард не иска да губи от времето си с нея, защото той не му оставаше много време. Карлайл не каза това на глас, но най-вероятно си го помисли.

Мина известно време след като спах за последно — от преди последното ми патрулиране. Сега наистина можех да усетя това. Пристъпих и седнах на стъпалата на верандата и се свлякох на парапета.

— Нямах шанс да поговоря с теб миналата нощ, Джейкъб. Нямаш представа колко много ценя твоето… състрадание. Знам, че твоята цел беше да предпазиш Бела, но аз ти дължа, също така и безопасността на останалата част от моето семейство. Едуард ми каза, какво е трябвало да направиш…

— Не ми припомняй — измърморих аз.

— Щом така предпочиташ.

Стояхме в тишина. Можех да чуя другите в къщата. Емет, Алис и Джаспър — говореха с ниски, сериозни гласове на горния етаж. Есме бръмчеше глухо в друга стая. Розали и Едуард дишаха наблизо — не можех да кажа кой кой е, но можех да чуя разликата в затрудненото дишане на Бела. Можех на чуя и сърцето й. Звучеше… неравномерно.

Беше така, сякаш съдбата ме караше да правя всичко, за което някога се бях клел, че не бих, в рамките на двадесет и четири часа. Ето ме тук, мотаещ се наоколо, чакащ я да умре.

Не исках да слушам повече. Говоренето беше по-добре от слушането.

— За теб тя е част от семейството? — попитах Карлайл. Бях обърнал внимание, когато по-рано той каза, че съм помогнал и на останалата част от семейството му.

— Да. Бела ми е вече като дъщеря. Любима дъщеря.

— Но ще я оставите да умре.

Той беше тих достатъчно дълго, за да погледна нагоре. Лицето му беше много, много изморено. Знаех какво изпитва.

— Мога да си представя какво мислиш за мен, заради това — каза той накрая. — Но не мога да игнорирам волята й. Не би било правилно да правя подобен избор за нея, да я принудя.

Исках да му бъда ядосан, но той го правеше трудно. Беше сякаш ми връщаше собствените думи обратно, просто под друг ред. Преди звучаха правилно, но не биха могли да са правилни точно сега. Сега с Бела, която умира. Все още… помня какво беше чувството, да съм омаломощен на земята под Сам — да нямам избор, освен да се замеся с убийството на някой, който обичах. Не беше същото, въпреки това. Сам грешеше. А Бела обича неща, които не бива да бъдат обичани.

— Мислиш ли, че има някакъв шанс тя да оцелее? Искам да кажа като вампир и така нататък. Тя ми каза за… за Есме.

— Бих казал, че има реален шанс от тази гледна точка — отговори той спокойно. — Виждал съм вампирската отрова да прави чудеса, но има състояния, които дори отровата не може да предотврати. Сърцето й работи твърде тежко сега; ако се изтощи… няма да мога да направя нищо.

Сърцебиенето на Бела туптеше и засичаше, агонизиращо подчертаваше неговите думи.

Може би планетите са започнали да се въртят наопаки. Може би това би обяснило как всичко върви точно обратното на това както беше вчера — как да се надявам всичко да е както преди, изглеждаше сега като най-ужасното нещо на света.

— Какво й прави това нещо? — прошепнах. — Тя беше толкова по-зле миналата нощ. Видях… тръбичките и всичко останало. През прозореца.

— Плодът не е съвместим с тялото й. Твърде силен е, със сигурност, но тя вероятно може да издържи известно време. Най-големият проблем е, че то вероятно няма да й позволи да приеме храната от която тя се нуждае. Тялото и отказва всяка форма на храна. Опитвам се да я захраня венозно, но тя просто не го абсорбира. Всичко при нейното състояние се ускорява. Наблюдавам я — не само нея, но и плода — умират от глад от часове. Не мога да го спра и не мога да го забавя. Не мога да проумея какво иска. — Изтощеният му глас се пречупи накрая.

Почувствах се по същия начин като вчера, когато видях черните петна по корема и — ужасен и леко полудял.

Стиснах си ръцете в юмруци, за да обуздая треперенето си. Мразя нещото, което я нараняваше. Не беше достатъчно, че я бие отвътре. Не, то умираше от глад. Вероятно просто търсеше нещо, в което да потопи зъбите си — гърло, което да пресуши. Щом не беше достатъчно голямо да убие някой друг, все още, се уреждаше с това да изсмуче живота на Бела от нея самата.

Можех да им кажа точно какво искаше то: смърт и кръв, кръв и смърт.

Кожата ми беше цялата гореща и на иглички. Бавно вдишвах и издишвах, фокусирайки се върху това да се успокоя.

— Ще ми се да можех да имам по-добра представа какво точно е то — промърмори Карлайл. — Плодът е много добре защитен. Не можах да произведа ултразвукова картина. Съмнявам се да има някакъв начин да мине игла през плацентата, но и Розали няма да се съгласи да опитам, във всеки случай.

— Игла? — промърморих. — Какво добро би направило това?

— Колкото повече знам за плода, толкова по-добре мога да оценя на какво е способен. Не мога и да се надявам на малко течност от утробата. Ако знаех поне броя на хромозомите…

— Губите ме, Докторе. Можете ли да разясните?

Той се засмя — дори смехът му заучеше изтощено.

— Добре. Колко часове по биология взимаш? Учили ли сте за двойките хромозоми?

— Мисля, че да. Ние имаме двадесет и три, нали?

— Човеците имат толкова.

Мигнах.

— Колко имате вие?

— Двадесет и пет.

Намръщих се на юмруците си за секунда.

— Това какво значи?

— Мисля, че нашия вид е почти напълно различен. По-малко си приличаме от колкото лъвът и домашната котка. Но този нов живот — е, предполага се, че сме повече генетично съвместими, от колкото си мислех. — Той въздъхна натъжено. — Не знаех, за да ги предупредя.

И аз въздъхнах. Беше ми лесно да мразя Едуард, зарад същото невежество. Все още го мразя заради това. Беше ми просто по-трудно да изпитвам същото и към Карлайл. Маже би защото не завиждах за случаят на Карлайл.

— Може да помогне, ако знаем какъв им е броят — дали плодът е по-близо до нашия вид, или до нейния. Да знам какво да очаквам — той сви рамене. — А може би няма да помогне никак. Предполагам просто искам да изучавам нещо, да правя нещо.

— Чудя се колко ли хромозоми имам аз — промърморих аз. Отново се сетих за Олимпийските допинг тестове. Дали минават през ДНК прегледи?

Карлайл се прокашля стеснително.

— Ти имаш двадесет и четири, Джейкъб.

Бавно се обърнах към него, за да го зяпна, повдигайки вежди. Той изглеждаше засрамен.

— Бях… любопитен. Взех проба докато те лекувах миналия юни.

Замислих се за това за секунда.

— Предполагам това би трябвало да ме вбеси. Но не ми пука наистина.

— Съжалявам. Трябваше да те питам.

— Няма проблем, Док. Ти не си целял нищо зло.

— Не, обещавам ти, че не исках да ти навредя. Просто… аз намирам вашия вид увлекателен. Предполагам елементите за вампирската природа се е превърнал в нещо обикновено с вековете. Разликите на твоето семейство от човешкия вид са толкова по-интересни. Почти магически.

— Бибиди-Бобиди-Бу — промърморих. Той беше точно като Бела с всичкия магически боклук.

Тогава чух гласа на Едуард откъм къщата и двамата се спряхме и заслушахме.

— Ей сега ще се върна, Бела. Искам да говоря с Карлайл за момент. Всъщност, Розали, имаш ли нещо против да дойдеш с мен? — Едуард звучеше различно. Имаше малко живот в гласа му. Искра от нещо. Не точно надежда, но може би желание за надежда.

— Какво става, Едуард? — попита Бела дрезгаво.

— Нищо, за което да се притесняваш, любов. Ще отнеме само секунда. Моля те, Розали?

— Есме? — повика Розали — Може ли да поседиш при Бела за малко?

Чух шепота на вятъра, когато Есме слезе бързо по стълбите.

— Разбира се — каза тя.

Карлайл се промени, извъртайки се с очакване към вратата. Едуард мина пръв през нея с Розали по петите му. Лицето му беше като гласа му, вече не бяха мъртви. Той изглеждаше силно съсредоточен. Розали изглеждаше подозрителна.

Едуард затвори вратата след нея.

— Карлайл — каза той.

— Какво има, Едуард?

— Може би сме тръгнали по грешния път. Слушах мислите на Джейкъб допреди малко и тогава, когато говорехте за това какво… иска плодът, Джейкъб имаше интересни мисли.

Аз? Какво пък си бях мислил аз? Като изключим явната ми омраза към това нещо? Най-малкото не бях само аз. Можех да кажа, че и Едуард имаше трудности при ползването термин толкова неподходящ, колкото плод.

— Всъщност не сме поглеждали нещата от този ъгъл — започна Едуард. — Опитвахме се да дадем на Бела това, от което тя се нуждае. А нейното тяло го приема толкова качествено, колкото и нашите биха. Може би трябва да се вслушаме в нуждите на… плода първо. Може би, ако успеем да го задоволим, ще бихме могли да и помогнем по-ефективно.

— Не те разбирам, Едуард — каза Карлайл.

— Помисли само, Карлайл. Аз това същество е повече вампир отколкото човек, можеш и да познаеш за какво копнее — какво не получава то? Джейкъб се досети.

Така ли? Припомних си разговора, помъчих се да си спомня кой мисли запазих за себе си. Сетих се в същият момент, когато Карлайл разбра.

— Ох — каза той с учуден тон. — Мислиш, че то е… жадно?

Розали изсъска през дъх. Вече не изглеждаше подозрителна. Нейното революционно перфектно лице светна, очите и се разшириха от вълнение.

— Разбира се — промърмори тя. — Карлайл, имаме всички типове нулева негативна подходящи за Бела. Това е добра идея — добави тя, без да ме поглежда.

— Хмм — Карлайл сложи ръка на брадичката си, загубен в мисли. — Чудя се… Какъв би бил най-добрият начин да я осигурим…

Розали тръсна глава.

— Нямаме време да бъдем изобретателни. Бих казала, че трябва да започнем с традиционния метод.

— Чакайте малко — прошепнах аз. — Просто спрете за момент. Да не би — да не би да говорите, че ще накарате Бела да пие кръв?

— Идеята беше твоя, куче — каза Розали, мръщейки ми се, без въобще да ме поглежда.

Игнорирах я и гледах Карлайл. Същия призрак на надежда, който имаше лицето на Едуард, сега се виждаше и в очите на доктора. Той сви устни, отдавайки се на размисъл.

— Това е просто… — Не можех да намеря правилната дума.

— Чудовищно? — предположи Едуард. — Отблъскващо?

— В общи линии.

— Но какво ако й помогне? — прошепна той.

Тръснах глава ядосано.

— Какво ще направите — ще й напъхате тръба надолу по гърлото?

— Планирам да я попитам какво мисли. Просто исках първо да се съветвам с Карлайл.

Розали кимна.

— Ако и кажеш, че може да помогне не бебчето, тя ще иска да го направи, каквото и да е. Дори ако се наложи да ги храним през тръба.

Тогава осъзнах — когато чух как гласът й стана привързано-любящ, казвайки думата бебче — тая русата ще е навита на каквото и да, което би помогнало за спасяването на живота на това малко животосмучещо чудовище. Това ли ставаше, мистериозният фактор, който свързваше тях двете? Беше ли Розали подир детето?

От ъгълчето на очите си видях, че и Едуард кимна веднъж, разсеяно, без да гледа в моя посока. Но знаех, че отговаря на въпроса ми.

Хъх. Не бих си и помислил, че ледено студената Барби ще има и майчинска страна. До тук с пазенето на Бела. Розали вероятно би натъпкала тръбата в гърлото на Бела самостоятелно.

Устата на Едуард стана права линия и аз знаех че съм прав.

— Е, нямаме време да стоим и да обсъждаме това — каза Розали независимо — Какво мислиш Карлайл? Можем ли да опитаме?

Карлайл пое дълбока глътка въздух и се изправи на краката си.

— Ще питаме Бела.

Русокоска се усмихна самодоволно — разбира се, ако опреше до Бела, тя ще се даде.

Завлякох се от стълбите и ги последвах когато изчезнаха в къщата. Не бях сигурен защо. Просто болезнено любопитство, може би. Беше като филм на ужасите. Чудовища и кръв навсякъде из мястото.

Може би просто не можех да устоя на още един удар на моята намаляващата наличност на дрога.

Бела лежи хоризонтално на болничното легло, коремчето и е като планина под чаршафа. Тя изглежда като восък — безцветна и един вид прозрачна. Бихте си помислили, че вече е умряла, като изключим малките движения на гърдите й, нейното повърхностно дишане. И тогава очите й, следейки четиримата ни с изтощено подозрение. Другите вече бяха до нея, прелитайки през стаята с неочаквана къси движения. Беше страшничко за гледане. Аз вървях бавно.

— Какво става? — попита Бела с дрезгаво шептене. Нейната восъчна ръка внезапно се издърпа нагоре — сякаш се опитваше да предпази нейния балоновиден стомах.

— Джейкъб има идея, което би ти помогнала — каза Карлайл. Бих желал да не ме намесва. Нищо не бях предлагал. Повярвах на кръвопиещия съпруг, където тя си намери мястото. — Няма да е… приятно, но…

— Но ще помогне на бебето — намеси се алчно Розали. — Мислихме си, че това ще е по-добър начин да го нахраниш. Може би.

Клепачите на Бела прихнаха. Тогава тя се изкашля, слабо изкикотване.

— Няма да е приятно? — прошепна тя — Господи, това ще е такава промяна. — Тя погледна към тръбичките забити в ръката й и се изкашля отново.

Русокоска се засмя с нея. Момичето изглеждаше така, сякаш и остават броени часове и сигурно много я боли, но тя правеше шеги. Типично за Бела. Опитваща се да притъпи напрежението, да го направи по-добре за всички други.

Едуард пристъпи към Розали, никакъв хумор не се докосваше до напрегнатото му изражение. Бях горд от това. Помогна ми мъничко, че и той страда, дори по-лошо от мен. Той й пое ръката, не тази която бе обвита закрилнически около издутия и корем.

— Бела, любов, ще е помолим да направиш нещо чудовищно — каза той, ползващ същото прилагателно, което ми бе предложил. — Отблъскващо.

Е поне го караше направо.

Тя пое незначителен, неравномерен дъх.

— Колко лошо?

Карлайл отговори.

— Мислим, че плодът може да има апетит по-близък до нашия. Мислим, че е жадно.

Тя мигна.

— Ох. Оох.

— Твоето състояние — вашето състояние — се влошава интензивно. Нямаме време за губене в опитване на още вкусни начини да направим това. Най-бързият начин да тестваме теорията.

— Трябва да я изпия — прошепна тя. Кимна бавно — едва има достатъчно енергия за леко поклащане на главата. — Мога да направя това. Тренировки за бъдещето, нали? — Безцветните й устни направиха немощно ухилване, когато погледна Едуард. Той не й се усмихна в отговор.

Розали започна да мърда палеца нетърпеливо. Звукът беше наистина влудяващ. Чудех се какво би направила, ама я метнех срещу стена в момента.

— Е, кой ще ми улови гризли? — прошепна Бела.

Карлайл и Едуард се спогледаха набързо. Розали спря да нервничи.

— Какво? — попита Бела.

— Би било по-ефективно, ако не минаваме заобиколно, Бела — каза Карлайл.

— Ако плодът копнее за кръв — обясни Едуард — той не би желал животинска.

— Няма да усетиш разликата, Бела. Не мисли за това — окуражи я Розали.

Очите на Бела се отвориха широко.

— Кой? — тя дишаше, погледът й трептеше към мен.

— Не съм тук като донор, Бела — промърморих. — А и без това, нещото иска човешка кръв, а не мисля, че моята е подходяща.

— Имаме кръв под ръка — каза й Розали, говорейки през мен. Приключих, сякаш не бях там. — За теб — просто за всеки случай. Не се безпокой за нищо. Всичко ще бъде наред. Имам добро предчувствие за това, Бела. Мисля, че бебето ще бъде толкова по-добре.

Ръцете на Бела се стрелнаха към стомаха й.

— Ами — каза тя рязко, едва доловимо. — Умирам от глад, обзалагам се, че същото се отнася и за него — опита се да направи нова шега. — Дайте ми я. Моята първа вампирска постъпка.