Серия
Здрач (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Breaking Dawn, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 247 гласа)

По-долу е показана статията за Зазоряване (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Зазоряване
Breaking Dawn
Автор Стефани Майър
Първо издание 2 август, 2008 г.
Флаг на САЩ САЩ
Издателство Little, Brown and Company
Оригинален език английски
Жанр паранормално, романтика, юношеска
Предходна Затъмнение

Зазоряване (на английски: Breaking Dawn) е четвъртият роман от поредицата Здрач на Стефани Майър. Това е последната книга от сагата, разказвана от перспективата на Бела Суон. Книгата е разделена на три части, като втората е през погледа на Джейкъб Блек. Романът е пуснат в продажба на 2 август 2008 г. със специално среднощно парти в голям брой книжарници.[1] От първоначалните 3,7 милиона копия, 1,3 от тях са продадени в рамките на 24 часа.[2]

В първата част на книгата се разглежда сватбата на Бела и Едуард. След това меденият им месец, прекаран близо до Бразилия на остров Есме, притежаван от майката на Едуард – Есме. Едуард изпълнява желанието на Бела и прави любов с нея. Скоро след това тя установява, че е бременна, което бива потвърдено от Карлайл. Понеже е загрижен за здравето на Бела, Едуард иска тя да направи аборт, но в крайна сметка Бела решава да задържи детето и се обръща за помощ към Розали, знаейки, че тя винаги е искала деца.

Втората част представя периода от бременността на Бела до раждането ѝ от гледната точка на Джейкъб. Подозирайки каква опасност би могло да крие новороденото, глутницата върколаци планува да го убие, дори това да струва живота на Бела. Джейкъб изобщо не е съгласен с решението и напуска глутницата, и създава своя заедно със Сет и Лия Клиъруотър. Бела е измъчвана от постоянни болки, губи много кръв, а тялото и е цялото в синини. Кълън разбират, че съществото в нея се нуждае от кръв и тя започва да я изяжда от вътре. Има множество счупени кости. Не след дълго Бела ражда, но бебето изпочупва много от костите ѝ /даже и гръбнака и/ и предизвиква огромни кръвозагуби, така че за да спаси живота ѝ, Едуард я превръща във вампир. Джейкъб, който присъства на раждането, незабавно открива, че е здраво свързан с новороденото момиченце, Ренесме.

Третата част се връща към гледната точка на Бела, превърната във вампир и наслаждаваща се на живота и способностите си. Вампирката Ирина остава с впечатлението, че новороденото е дете, превърнато във вампир-нещо забранено от Волтури, и им съобщава за нарушението, което кара Волтури да вземат решението да унищожат Ренесме и семейството на Едуард. В опит за спасение Кълън събират свидетели, които потвърждават, че законът не е нарушен по никакъв начин. Волтури екзекутират Ирина заради грешката ѝ, но не са сигурни дали новоредното, каквото е, не е заплаха за тайното съществуване на вида им. Междувременно Алис и Джаспър намират Науел, 150-годишен човек-вампир, кръстоска точно като Ренесме. Той демонстрира, че не е опасен, и Волтури си заминават. Едуард, Бела и Ренесме се връщат у дома с мир.

Край на разкриващата сюжета част.

Източници

  1. Breaking Dawn Release Party.. // StephenieMeyer.com. Посетен на 7 септември 2008.
  2. Jim Milliot. 'Breaking Dawn' Breaks Hachette Records. // Publishers Weekly, 4 август 2008. Посетен на 18 октомври 2008.

5. ОСТРОВ ЕСМЕ

— Хюстън? — Попитах, повдигайки вежди, когато стигнахме в Сиатъл.

— Просто спирка по пътя. — Едуард ме успокои с широка усмивка.

Чувствах се сякаш току-що съм заспала, когато той ме събуди. Бях неадекватна, когато той ме задърпа през терминалите, борейки се да си спомня как да отворя очите си след като съм мигнала. Отне ми няколко минути да наваксам със ставащото, когато спряхме на интернационалния отдел, за да се чекираме за следващия ни полет.

— Рио де Жанейро? — Попитах с малко повече безпокойство.

— Още една спирка. — Каза ми той.

Полетът до Южна Америка беше дълъг, но удобен на широкото място в първа класа, с ръцете на Едуард, обвити около мен. Заспах и се събудих необичайно напрегната докато кръжахме към летището, светлината на залязващото слънце, процеждаща се през прозорците на самолета.

Не останахме на летището, за да хванем друг полет, както бях очаквала. Вместо това взехме такси през тъмните, гъмжащи, жизнени улици на Рио. Неспособна да разбера и дума от инструкциите на португалски на Едуард към шофьора, предположих, че отиваме да намерим хотел преди следващия етап на пътуването ни. Остро присвиване, много близко до сценична треска, се настани в стомаха ми, докато обмислях това. Таксито продължи през прииждащите тълпи, докато те не изтъняха малко и ние, изглежда, се приближавахме към резкия западен край на града, насочвайки се към океана.

Спряхме при доковете.

Едуард ме поведе покрай дълга редица бели яхти, завързани в тъмната като нощ вода. Лодката, до която той спря беше по-малка от останалите, по-прибрана, очевидно построена, за да осигурява скорост, не пространство. Въпреки това, все пак луксозна и по-грациозна от останалите. Той скочи вътре леко, въпреки тежките чанти, които носеше. Той ги пусна на палубата и се обърна, за да ми помогна да прескоча ръба.

Гледах мълчаливо докато той подготвяше лодката за път, изненадана колко умел и спокоен изглеждаше, защото той никога не бе споменавал интерес към плаване преди това. Но той беше добър в почти всичко.

Докато се насочвахме на изток в открития океан, аз си припомнях основната география наум. Доколкото можех да си спомня нямаше много неща източно от Бразилия… докато не стигнеш до Африка.

Но Едуард даде пълен напред, докато светлините на Рио не избледняха и, евентуално, изчезнаха зад нас. На лицето му беше познатата опиянена усмивка, онази предизвикана от какъвто и да е вид скорост. Лодката пореше вълните и аз бях окъпана в пръски от океана.

Накрая, любопитството, което бях потискала толкова дълго, надделя.

— Още много ли ще пътуваме? — попитах.

Не беше типично за него да забрави, че съм човек, но се чудех дали е планирам да живеем на този плавателен съд някакъв период от време.

— Още около половин час. — Очите му възприеха ръцете ми, стиснали здраво седалката и той се ухили.

Е, добре, помислих си. Той беше вампир, все пак. Може би отивахме към Атлантида.

Двадесет минути по-късно, той извика името ми над рева на мотора.

— Бела, погледни натам. — Той посочи право напред.

Първоначално видях само чернота и бялата следа на луната върху водата. Но претърсвах пространството, което ми беше посочил, с поглед докато не открих ниска черна форма, пробиваща през блясъка на лунната светлина върху вълните. Докато се взирах в тъмнината силуета стана по-детайлен. Формата прерасна в тумбест неправилен триъгълник, едната от чиито страни се простираше по-дълга от другите, преди да се потопи във вълните. Ние се приближихме и можех да видя, че контурите бяха перести, люлеейки се на лекия бриз.

И тогава очите ми се приспособиха и всичките елементи се събраха в една цялостна смислена картина: един малък остров се издигаше от водата пред нас, веейки своите палмови листа, с плаж, сияещ бледна лунната светлина.

— Къде сме? — Измънках, удивена, докато той сменяше курса, насочвайки се към северния край на острова.

Той ме чу, въпреки звука на двигателя и се усмихна с широка усмивка, която просветна на лунното сияние.

— Това е остров Есме.

Лодката намали значително, приближавайки се с прецизност към предназначената си позиция до един къс док, конструиран от дървени дъски, потопен в белота от луната. Двигателят замря и тишината, която последва беше оглушителна. Нямаше нищо, освен вълните, биещи се леко в лодката и шумоленето на вятъра в листата на палмите. Въздухът беше топъл, влажен и уханен — като парата, останала след горещ душ.

— Остров Есме? — Гласът ми беше нисък и въпреки това прозвуча прекалено силно, когато проряза тихата нощ.

— Подарък от Карлайл — Есме предложи да ни го заеме.

Подарък. Кой подарява острови? Намръщих се. Не бях осъзнала, че екстремната щедрост на Едуард беше възпитана в него.

Той постави куфарите на дока и се обърна, усмихвайки се със съвършената си усмивка докато се протягаше, за да ме хване. Вместо да хване ръката ми, той направо ме придърпа в обятията си.

— Не трябва ли да изчакаш да стигнем до прага? — Попитах, останала без дъх, когато той ме измъкна леко от лодката.

Той се ухили.

— Ако не друго, съм старателен.

Хващайки дръжките на двата огромни куфара в една ръка и придържайки ме с другата, той ме понесе през дока и по бледа песъчлива пътека през тъмната растителност.

За кратко беше пълна тъмнина в същинската джунгла от растения, и изведнъж вече можех да видя мека светлина напред. Беше горе-долу тогава, когато осъзнах че светлината е къща — двата светли, перфектни квадрата бяха широки прозорци, обграждащи предна врата — когато сценичната треска атакува отново, по-мощно от преди, по-зле, от когато си бях помислила, че отиваме към хотел.

Сърцето ми затупа шумно срещу ребрата ми и дъхът ми, изглежда, се заклещваше в гърлото ми. Чувствах очите на Едуард на лицето си, но отказах да срещна погледа му. Взирах се право напред, не виждайки нищо.

Той не попита какво си мисля, което не беше типично за него. Предположих, че това означаваше, че и той беше толкова нервен, колкото изведнъж се бях оказала аз.

Той постави куфарите на верандата, за да отвори вратите — бяха отключени.

Едуард погледна надолу към мен, изчаквайки да срещна погледа му, преди да пристъпи през прага.

Той ме пренесе през къщата, и двамата бивайки много тихи, пускайки лампи, докато вървеше. Смътната ми представа за къщата беше, че е доста обширна за толкова малък остров и ми беше странно позната. Бях свикнала с цветовата комбинация „бледо-върху-бледо“ предпочитана от семейство Кълън; чувствах се като у дома. Не можех да се фокусирам върху нищо конкретно, обаче. Ожесточената пулсация, блъскаща зад ушите ми, правеше всичко леко размазано.

Тогава Едуард спря и включи последната лампа.

Стаята беше голяма и бяла и далечната стена беше основно от стъкло — стандартният декор за моите вампири. Отвън луната грееше ярко върху белия пясък и само на няколко метра от къщата — върху блестящите вълни. Но аз бегло забелязах тази част. Бях по-фокусирана върху абсолютно огромното бяло легло в центъра на стаята, с окачени над него издути облаци от мрежа против комари.

Едуард ме постави на краката ми.

— Аз… ще отида да взема багажа.

Стаята беше прекалено топла, по-задушна от тропическата нощ навън. Струйка пот се стече по извивката на врата ми. Закрачих бавно напред, докато можех да се протегна и да докосна пенестата мрежа. По някаква причина изпитах нуждата да се уверя, че всичко това е истина.

Не чух завръщането на Едуард. Изведнъж, леденият му пръст погали задната част на врата ми, изтривайки струйката пот.

— Малко е горещо тук. — Каза той извинително. — Мислех… че така ще е най-добре.

— Старателен. — Измърморих под носа си и той се засмя. Беше нервен звук, рядко произвеждан от Едуард.

— Опитах се да помисля за всичко, което би направило това… по-лесно. — Призна той.

Преглътнах звучно, все още обърната с гръб към него. Беше ли имало някога подобен меден месец?

— Чудех се — каза Едуард бавно — ако… първо… може би би искала да направим среднощно плуване? — Той си пое дълбоко въздух и гласът му бе по-спокоен когато проговори отново. — Водата ще бъде много топла. Това е типа плаж, който би одобрила.

— Звучи хубаво. — Гласът ми ми изневери.

— Сигурен съм, че би искала човешка минутка или две… Беше дълго пътуване.

Кимнах вдървено. Едва се чувствах човек; може би няколко минутки насаме щяха да ми помогнат.

Устните му погалиха гърлото ми, точно под ухото ми. Той се засмя веднъж и хладният му дъх погъделичка прегрялата ми кожа.

— Не се бавете прекалено много, госпожо Кълън.

Стреснах се малко при звученето на новото ми име.

Устните му се плъзнаха по врата ми до върха на рамото ми.

— Ще те чакам във водата.

Той закрачи покрай мен към френската врата, който се отваряше направо към пясъка на плажа. По пътя той се измъкна от блузата си, пускайки я на пода, и се плъзна през вратата в огрятата от луната нощ. Знойният солен въздух се завихри в стаята зад него.

Дали кожата ми беше избухнала в пламъци? Трябваше да погледна надолу, за да проверя. Не, нищо не гореше. Поне не видимо.

Напомних си да дишам и се запрепъвах към гигантския куфар, който Едуард беше отворил върху ниско бяло шкафче. Трябваше да е мой, защото позната ми чантичка с тоалетни принадлежности беше точно отгоре, имаше и доста розово вътре, но не можех да разпозная нито една дреха като своя. Докато ровех из подредено сгънати купчинки — търсейки нещо познато и удобно, някой стар анцуг може би — привлече вниманието ми факта, че имаше доста прозрачна дантела и оскъден сатен в ръцете ми. Луксозно бельо. Много луксозно бельо с френски етикети.

Не знаех как или кога, но някой ден Алис щеше да си плати за това.

Отказвайки се, отидох до банята и надникнах през дългите прозорци, които се отваряха към същия плаж, като френските врати. Не можех да го видя; предположих, че беше някъде там във водата, без да се притеснява за излизането за въздух. В небето отгоре луната изглеждаше саката, почти пълна и пясъкът беше бял под блясъка й. Леко движение привлече погледа ми — закачени върху нисък клон на едно от палмовите дървета, изобилстващи на плажа, останалите му дрехи се вееха на лекия бриз.

Гореща тръпка премина през кожата ми отново.

Поех си няколко глътки въздух и тогава отидох до огледалата над дългата редица плотове. Изглеждах точно сякаш съм спала в самолет цял ден. Намерих четката си и я прокарах отмъстително през заплетените кичури, докато не ги пригладих и не напълних зъбците на четката с косми. Измих зъбите си обстойно два пъти. Тогава измих лицето си и плиснах малко вода отзад на врата си, който чувствах трескаво горещ. Чувството беше толкова хубаво, че измих и ръцете си и накрая реших да се предам и да взема душ. Знаех, че е глупаво да се къпя преди да плувам, но имах нужда да се успокоя и горещата вода беше единственият сигурен начин за това.

Също, да избръсна краката си отново изглеждаше доста добра идея.

Когато приключих грабнах огромна бяла кърпа от плота и я увих под ръцете си.

Тогава се изправих пред дилема, която не бях обмисляла. Какво трябваше да сложа? Не и бански, очевидно. Но и изглеждаше глупаво да си сложа дрехите пак. Не исках и да си помислям за нещата, които Алис ми беше опаковала.

Дишането ми започна да се ускорява отново и ръцете ми затрепериха — дотук с успокояващия ефект на душа. Започна да ми се вие свят, очевидно продукт на надвисващ пристъп на паника. Седнах на хладния, покрит с плочки, под в голямата си кърпа и наведох главата си между коленете. Молех се той да не дойде да ме търси преди да мога да се съвзема. Можех да си представя какво ще си помисли, ако ме видеше да се разпадам по този начин. Нямаше да му е трудно да се убеди сам, че правим грешка.

А аз не превъртах защото мислех, че правим грешка. Изобщо даже. Превъртах, защото нямах идея как да направя това и ме беше страх да изляза от тази стая и да посрещна неизвестното. Особено във френско луксозно бельо. Знаех, че не съм готова за това още.

Чувствах се точно, сякаш трябва да изляза на сцената в театър, пълен с хиляди хора, без никаква идея какви са ми репликите.

Как го правеха това хората — преглъщаха всичките си страхове и се доверяваха на някой толкова пълно с всеки недостатък и страх, който имаха — с по-малко от пълната отдаденост, която Едуард бе предоставил на мен? Ако не беше Едуард там, навън, ако не знаех с всяка клетка на тялото си, че той ме обичаше толкова, колкото го обичах и аз — безусловно, безвъзмездно и, нека бъдем честни, неразумно — никога нямаше да съм способна да стана от този под.

Но беше Едуард там, навън, затова си прошепнах: „Не бъди страхливка“ тихо и се изправих непохватно на краката си. Пристегнах кърпата под ръцете си и измарширувах решително от банята. Покрай куфара пълен с дантела и голямото легло, без да поглеждам нито едно от двете. През отворената стъклена врата в ситния като прах пясък.

Всичко беше черно-бяло, обезцветено от луната. Закрачих бавно през топлия прах, спирайки до извитото дърво, където той бе оставил дрехите си. Положих ръката си на грубата кора и проверих дишането си, за да се уверя, че е равно. Или дори достатъчно.

Загледах се сред ниските вълни, черни в тъмнината, търсейки го.

Не беше труден за намиране. Той стоеше, с гръб към мен, потопен до кръста в среднощната вода, гледайки към овалната луна. Бледата светлина на луната правеше кожата му съвършено бяла, като пясък, като самата луна и правеше мократа му коса черна, като океана. Той беше неподвижен, с длани, положени върху водата; ниските вълни се разбиваха около него, сякаш беше камък. Загледах се в плавните линии на гърба му, раменете му, ръцете му, врата му, цялата му перфектна форма…

Огънят не беше вече просто просветване по кожата ми — беше бавен и дълбок сега; той стопи цялата ми неловкост, моята срамежлива несигурност. Оставих кърпата да се свлече без колебание, оставяйки я на дървото до неговите дрехи и закрачих през бялата светлина; правеше и мен бледа като снежния пясък също.

Не можех да чуя звука от стъпките си, докато ходех към ръба на водата, но предположих, че той можеше. Едуард не се обърна. Оставих нежните вълнички да се разбият срещу пръстите на краката ми и открих, че той беше прав за температурата — беше много топла, като вода за вана. Пристъпих вътре, ходейки внимателно по невидимото дъно на океана, но притесненията ми бяха ненужни; пясъкът продължаваше съвършено гладък, премествайки се леко към Едуард. Загазих през безтегловното течение, докато не бях до него, тогава положих ръката си леко върху неговата, лежаща върху водата.

— Красота — казах аз, вдигайки поглед към луната също.

— Не е лошо — отговори той, безразличен. Обърна се бавно, за да застане с лице към мен; малки вълни се образуваха от движението му и се разбиха срещу кожата ми. Очите му изглеждаха сребърни на фона на лицето му, оцветено като лед. Той изви ръката си, за да може да преплете пръстите ни под повърхността на водата. Беше достатъчно топло, за да може студената му кожа да не предизвиква тръпки върху моята.

— Но не бих използвал думата красота — продължи той — Не и докато ти стоиш тук за сравнение.

Усмихнах се половинчато и тогава вдигнах свободната си ръка — сега не трепереше — и я поставих върху сърцето му. Бяло върху бяло; поне веднъж си пасвахме. Той потрепери съвсем мъничко от топлото ми докосване. Дъхът му излизаше по-накъсано сега.

— Обещах, че ще опитаме — прошепна той, изведнъж напрегнат. — Ако… ако направя нещо не както трябва, ако те нараня, трябва да ми кажеш веднага.

Кимнах тържествено, задържайки очите си на неговите. Направих още една крачка през вълните и положих главата си на гърдите му.

— Не се страхувай — промълвих. — Ние принадлежим един на друг.

Изведнъж бях връхлетяна от истината на думите си. Този момент беше толкова съвършен, толкова правилен, нямаше начин да бъде подложено на съмнение.

Ръцете му се обвиха около мен, притискайки ме към него, лято и зима. Чувствах се сякаш всеки нерв в тялото ми беше като напрегната жица.

— Завинаги — съгласи се той и ни придърпа нежно към по-дълбока вода.

 

Слънцето, горещо върху голата кожа на гърба ми, ме събуди сутринта. Късна сутрин, може би следобед, не бях сигурна. Всичко, освен часа, беше ясно, обаче; знаех точно къде съм — светлата стая с голямото бяло легло, с ярка светлина, струяща през отворените врати. Облаците мрежа щяха да омекотят сиянието.

Не отворих очи. Бях прекалено щастлива, за да променям каквото и да е, колкото и да беше малко. Единствените звуци бяха вълните отвън, нашето дишане, биенето на моето сърце…

Беше удобно, дори с горещото слънце. Хладната му кожа беше перфектното лекарство за жегата. Да лежа върху студения му гръден кош, с ръцете му обвити около мен, беше много лесно и естествено. Чудех се защо за бях паникьосала толкова миналата нощ. Страховете ми изглеждаха глупави сега.

Пръстите му леко се плъзнаха по контурите на гръбнака ми и знаех, че той знае, че съм будна. Не отворих очите си и затегнах ръцете си около врата му, придърпвайки се към него.

Той не проговори, пръстите му се движеха нагоре — надолу по гърба ми, едва докосвайки го, докато той леко проследяваше мотивите от светлина върху кожата ми.

Щях да бъда щастлива да лежа тук вечно, никога да не прекъсвам този момент, но тялото ми имаше други идеи. Засмях се на нетърпеливия си стомах. Изглеждаше малко прозаично да бъда гладна след всичко в миналата нощ. Беше като да те върнат на земята след някоя главозамайваща височина.

— Какво е смешно? — промълви той, галейки гърба ми. Звукът на гласа му, сериозен и напрегнат, донесе със себе си прилив на спомени от миналата нощ, и усетих как изчервяване плъзва по врата и лицето ми.

За да отговори на този въпрос, стомахът ми изръмжа и аз се засмях отново.

— Не можеш да избегнеш да бъдеш човек за много дълго.

Зачаках, но той не се засмя с мен. Бавно, потъвайки през многото пластове блаженство, които замъгляваха разсъдъка ми, дойде осъзнаването за различна атмосфера извън моята грееща сфера на щастие.

Отворих очи; първото нещо, което видях беше бледата, почти сребърна кожа на врата му, извивката на брадичката му над лицето ми. Челюстта му беше напрегната. Надигнах се на лакът, за да мога да видя лицето му.

Той се беше загледал в пенестото покривало над нас и не ме погледна, докато изучавах гробовните му черти. Изражението му ме шокира — изпрати физически импулс през тялото ми.

— Едуард — казах, с малка странна бучка в гърлото си — Какво има? Какво не е наред?

— И трябва да питаш? — Гласът му беше груб, циничен.

Първият ми инстинкт, продукт на живот, пълен с несигурност, беше да се зачудя какво не бях направила както трябва. Премислих всичко, което бе станало, но не можех да намеря никаква кисела нотка в спомените си. Всичко бе било по-просто отколкото бях очаквала; бяхме си паснали като части от пъзел, направени, за да са точно едно за друго. Това ми бе дало тайно удовлетворение — бяхме съвместими физически, както и по другите начини. Огън и лед, някакси съществувайки заедно без да се унищожават. Още по-голямо доказателство, че принадлежахме заедно.

Не можех да се сетя за нищо, което да го накара да изглежда така — толкова ядосан и студен. Какво бях пропуснала?

Пръстите му изгладиха линиите на притеснение на челото ми.

— За какво си мислиш? — прошепна той.

— Разстроен си. Не разбирам. Аз ли…? — Не можех да довърша.

Очите му се присвиха.

— Колко зле си наранена. Истината — не се опитвай да я смекчиш.

— Наранена? — Повторих; гласът ми излезе по-високо от обикновено, защото думата ме изненада неимоверно.

Той повдигна една вежда, устните му — стисната линия.

Направих бърза оценка, протягайки автоматично тялото си, свивайки и напрягайки мускулите си. Имаше скованост и много болезненост, също, вярно, но основно имаше странно чувство, че костите ми са се откачили от ставите, и се бях превърнала наполовина с консистенцията на желе. Не беше неприятно усещане.

И тогава се ядосах малко, защото той почерняше най-перфектната от всички сутрини със песимистичните си предположения.

— Защо скочи на това заключение? Никога не съм била по-добре от сега.

Очите му се затвориха.

— Престани с това.

— Да спра с кое?

— Престани да се държиш сякаш не съм чудовище, защото се съгласих на това.

— Едуард! — Прошепнах, вече наистина разстроена. Той дърпаше светлият ми спомен през тъмнината, опетнявайки го. — Дори не казвай това.

Той не отвори очи; беше сякаш не иска да ме види.

— Погледни се, Бела. Тогава ми кажи дали не съм чудовище.

Наранена, шокирана, последвах инструкциите му без да мисля и затаих дъх.

Какво се бе случило с мен? Не можех да разбера пухкавия бял сняг, който бе полепнал по кожата ми. Поклатих глава и каскада от бяло се понесе от косата ми.

Хванах едно меко бяло нещо между два пръста. Беше част от пълнеж.

— Защо съм покрита с пера? — Попитах, объркана.

Той издиша нетърпеливо.

— Захапах възглавница. Или две. Не за това говоря.

— Ти… си захапал възглавница. Защо?

— Виж, Бела! — почти изръмжа той. Той хвана ръката ми — много предпазливо — и я протегна. — Виж това!

Този път разбрах какво имаше предвид.

Под покривката от пера големи лилавеещи синини бях започнали да разцъфват върху бледата кожа на ръката ми. Очите ми проследиха следата, която те формираха до рамото ми и после надолу към ребрата ми. Издърпах ръката си, за да пипна едно обезцветяване на лявата ми ръка, гледайки го как избледнява, когато го докоснах и после пак се появява. Болеше малко.

Толкова леко, че едва ме докосваше, Едуард постави ръката си срещу синините, една по една, напасвайки дългите си пръсти към мотивите.

— О — Казах аз.

Опитах се да си спомня това — да си спомня болката — но не можех. Не можех да си спомня момента, в който хватката му бе била прекалено стегната, ръцете му — прекалено груби върху мен. Спомнях си само, че исках да ме притисне по-силно към себе си и че бях доволна, когато го направеше.

— Аз… толкова съжалявам, Бела. — Прошепна той докато аз гледах синините. — Знаех си. Аз не трябваше да… — Той издаде нисък отвратен звук дълбоко в гърлото си. — Съжалявам повече, отколкото мога да ти опиша.

Той прехвърли ръката си през лицето си и застана напълно неподвижно.

Останах, за един дълъг момент, в пълно удивление, опитвайки се да разгадая — сега след като разбирах — тази мистерия. Беше толкова противоположно на начина, по който се чувствах, че беше трудно за осъзнаване.

Шокът се уталожи малко по малко, не оставяйки нищо, освен липсата си. Празнота. Умът ми беше празен. Не можех да измисля какво да кажа. Как можех да му обясня по правилния начин? Как можех да го направя толкова щастлив, колкото бях — бях преди момент?

Докоснах ръката му и той не реагира. Обвих пръстите си около китката му и се опитах да издърпам ръката от лицето му, но можех със същия успех да дърпам скулптура.

— Едуард.

Той не помръдна.

— Едуард?

Нищо. Значи това щеше да е монолог, тогава.

— Аз не съжалявам, Едуард. Аз съм… дори не мога да ти обясня. Толкова съм щастлива. Това не го описва. Не се сърди. Недей. Наистина съм д…

— Не казвай думата добре. — Гласът му беше студен като лед. — Ако цениш разума ми, не казвай, че си добре.

— Но аз съм — прошепнах.

— Бела — почти простена той — Недей.

— Не. Ти недей, Едуард.

Той премести ръката си; златните му очи ме гледаха колебливо.

— Не проваляй това — казах му — Аз. Съм. Щастлива.

— Наистина го провалих — прошепна той.

— Престани — казах рязко.

Чух зъбите му да скърцат.

— Ъгх! — изръмжах — Защо не можеш да прочетеш мислите ми най-накрая? Толкова е неудобно да съм умствено няма!

Очите му се разшириха малко, беше разсеян въпреки всичко.

— Това е нещо ново. Ти обожаваш факта, че не мога да чета мислите ти.

— Не и днес.

Той ме зяпна.

— Защо?

Вдигнах ръце в раздразнение, чувствайки болка в рамото, която игнорирах. Дланите ми паднаха върху гърдите му с остро плясване.

— Защото цялата тази разправия щеше да бъде напълно ненужна, ако можеше да видиш как се чувствам точно сега! Или поне преди пет минути! Бях съвършено щастлива. Абсолютно и напълно блажено. Сега — е, всъщност съм малко бясна.

— Трябва да си ми ядосана.

— Ами да, съм. Това кара ли те да се чувстваш по-добре?

Той въздъхна.

— Не. Не мисля, че нещо може да ме накара да се чувствам по-добре сега.

— Това — казах рязко. — Заради това тук съм ядосана. Убиваш ми настроението, Едуард.

Той извъртя очи и поклати глава.

Поех си дълбоко дъх. Вече чувствах повече от болежките, но не беше толкова зле. Нещо като деня след като вдигах тежести. Бях правила това веднъж с Рене, по време на една от фитнес маниите й. Шейсет и пет скока с 5 килограма във всяка ръка. Не можех да ходя на следващия ден. Това не беше и наполовина толкова болезнено, колкото онова.

Преглътнах раздразнението си и се опитах да направя гласа си успокояващ.

— Знаехме, че това ще е коварно. Мислех, че това вече е асимилирано. И тогава — ами, беше много по-лесно отколкото мислех, че ще е. А това наистина е нищо. — Плъзнах пръстите си по ръката му. — Мисля, че за пръв път, без да знаем какво да очакваме, се справихме страхотно. С малко практика…

Изражението му изведнъж стана толкова разярено, че прекъснах по средата на изречението.

— Асимилирано? Ти очакваше ли това, Бела? Предполагаше ли, че ще те нараня? Мислеше ли си, че ще бъде по-зле? Смяташ ли експеримента за успешен, защото си го преживяла? Без счупени кости — това е равно на победа?

Изчаквах, оставяйки го да си каже всичко. Тогава изчаках още докато дишането му стана нормално. Когато очите му се успокоиха, отговорих с бавна прецизност.

— Не знаех какво да очаквам — но определено не очаквах колко… колко… точно колко прекрасно и перфектно беше. — Гласът ми спадна до шепот, очите ми се преместиха от неговите на ръцете ми. — Имам предвид, не знам как беше за теб, но беше така за мен.

Един хладен пръст повдигна брадичката ми.

— За това ли се притесняваш? — каза той през зъби. — Че не ми е било хубаво?

Погледът ми остана вперен надолу.

— Знам, че не е същото. Не си човек. Просто се опитвах да обясня, че за човек, ами, не мога да си представя, че живота ще стане по-хубав от това.

Той беше притихнал за толкова дълго, че, накрая, трябваше да погледна нагоре. Лицето му беше по-меко сега, замислено.

— Изглежда имам още, за което да се извинявам. — Той се намръщи. — Не съм и сънувал, че ти ще извъртиш начина, по който се чувствам относно това, което ти причиних, така че да означава, че миналата нощ не беше… ами, най-прекрасната нощ от цялото ми съществуване. Но не искам да мисля за това по този начин, не и когато ти беше…

Устните ми се извиха леко в ъглите.

— Наистина? Най-прекрасната? — попитах тихо.

Той взе лицето ми в ръцете си, все още интроспективен.

— Говорих с Карлайл след като ти и аз се споразумяхме, надявайки се, че той може да ми помогне. Разбира се, той ме предупреди, че това ще е много опасно за теб. — Сянка премина през изражението му. — Той имаше вяра в мен, обаче — вяра, която не заслужавах.

Започнах да протестирам и той сложи два пръста върху устните ми, преди да мога да коментирам.

— Попитах го също и какво аз трябва да очаквам. Не знаех какво ще е за мен… какво ще е при положение, че съм вампир. — Той се усмихна вяло. — Карлайл ми каза, че е много мощно нещо, като нищо друго. Каза ми, че физическата любов е нещо, към което не трябва да се отнасям с лека ръка. С нашите рядко променящи се темпераменти, силните емоции могат да ни променят по трайни начини. Но ми каза също и, че не трябва да се притеснявам за тази част — ти вече ме беше променила толкова напълно. — Този път усмивката беше по-истинска.

— Говорих и с братята си също. Казаха ми, че е невероятно удоволствие. Отстъпващо само на пиенето на човешка кръв. — Появи се бръчка над веждата му. — Но съм вкусвал кръвта ти и не може да има по-примамлива кръв от тази… Не мисля, че са сгрешили, наистина. Просто, че е по-различно за нас. Нещо повече.

— То беше нещо повече. Беше всичко.

— Това не променя факта, че беше грешно. Дори да беше възможно наистина да си се почувствала така.

— Какво означава това? Мислиш, че си измислям ли? Защо?

— За да облекча вината си. Не мога да игнорирам доказателствата, Бела. Или твоят навик да се опитваш да ме оневиниш, когато правя грешки.

Грабнах брадичката му и се наклоних така, че лицата ни бяха на сантиметри.

— Чуй ме, Едуард Кълън. Не се преструвам по какъвто и да е начин заради теб, ясно? Дори не знаех, че има причина да се опитвам да те накарам да се чувстваш по-добре, докато не започна да се държиш нещастно. Аз никога не съм била по-щастлива през целият си живот — не бях толкова щастлива, когато реши, че ме обичаш повече, отколкото искаш да ме убиеш, или първата сутрин когато се събудих и ти беше там… Не и когато чух гласа ти в балетното студио. — Той потрепна при стария спомен за моето близко до смъртта преживяване с ловуващ вампир, но аз не спрях. — Или когато каза „Да“ и осъзнах, че, някак си, ще мога да те задържа вечно. Това са най-щастливите спомени, които имам, а това е по-добро от всички тях. Затова просто се стегни.

Той докосна намръщената линия между веждите ми.

— Сега те правя нещастна. Не искам да правя това.

— Тогава недей ти да бъдеш нещастен. Това е единственото нещо, което не е наред тук.

Очите му се присвиха, той си пое дълбоко дъх и кимна.

— Права си. Миналото е минало и не мога да направя нищо, за да го променя. Няма смисъл моето настроение да вгорчава този момент за теб. Ще направя каквото мога, за да те направя щастлива сега.

Огледах лицето му подозрително и той ме дари с искрена усмивка.

— Каквото и да е, което ще ме направи щастлива?

Стомахът ми изръмжа в същия момент, в който попитах.

— Гладна си — каза той бързо. Той ловко стана от леглото, създавайки облак от пера. Което ми напомни.

— Та, защото точно си решил да съсипеш възглавниците на Есме? — попитах, изправяйки се в седнало положение и изтръсквайки още от косата си.

Той вече беше намъкнал чифт широки панталони в цвят каки и стоеше до вратата, рошейки косата си, изтръсквайки няколко собствени пера.

— Не знам дали бях решил да правя каквото и да е миналата нощ — измънка той. — Просто бяхме късметлии, че бяха възглавниците, а не ти. — Той вдиша дълбоко и после поклати глава сякаш изтръскваше мрачните мисли. Много автентично изглеждаща усмивка се разпростря по лицето му, но предположих, че му беше отнело доста усилие да я постави там.

Плъзнах се внимателно от високото легло и се протегнах отново, по-наясно сега с болежките и болните места. Чух го да си поема рязко въздух. Той се извърна от мен, ръцете му се свиха в юмруци и кокалчетата му побеляха.

— Изглеждам ли ужасно? — попитах, опитвайки се да задържа тона си небрежен. Дъхът му спря, но той не се обърна, вероятно, за да скрие изражението си от мен. Отидох до банята, за да проверя сама.

Зяпнах в голото си тяло в огледалото в цял размер зад вратата.

Определено бях търпяла и по-лошо. Леката сянка на едната от скулите ми и устните ми бяха малко подути, но, освен това, лицето ми беше наред. Останалата част от мен беше украсена с пръски синьо и лилаво. Концентрирах се върху синините, които щяха да са най-трудни за скриване — ръцете и рамената ми. Не бяха толкова зле. Кожата ми лесно се белязваше. Докато една синина се появеше, обикновено забравях откъде съм я получила. Разбира се, тези тъкмо се появяваха. Щях да изглеждам още по-зле утре. Това нямаше да улесни нещата.

Тогава погледнах косата си и изръмжах.

— Бела? — Той пристигна зад мен в момента, в който издадох звук.

— Никога няма да мога да махна всичко това от косата си! — посочих към главата си, където изглеждаше сякаш кокошка си е свила гнездо. Започнах да махам перцата.

— Ама разбира се, че ще се притесниш за косата си — измърмори той, но застана зад мен и започна да маха перцата много по-бързо.

— Как се спираш да не се засмееш? Изглеждам нелепо.

Той не отговори, просто продължи да издърпва перцата. А и вече знаех отговора — нищо нямаше да му е смешно в това настроение.

— Това няма да стане — въздъхнах след минута. — Всичко се е вплело. Ще трябва да се опитам да го отмия. — Обърнах се, обвивайки ръце около хладния му кръст. — Искаш ли да ми помогнеш?

— По-добре да отида да ти намеря храна — каза той тихо, и нежно се измъкна от ръцете ми. Въздъхнах когато той изчезна, движейки се прекалено бързо.

Изглеждаше, че меденият ми месец е свършил. Мисълта постави голяма буца в гърлото ми.

Когато бях почти свободна зона от пера и се облякох в непозната бяла памучна рокля, която скриваше по-лошата част от виолетовите петна, затупурках боса към мястото, откъдето идваше миризмата на яйца, бекон и сирене чедър.

Едуард стоеше пред безукорно чистата печка, слагайки омлет в светло синята чиния, чакаща на плота. Миризмата на храна ме завладя изцяло. Имах чувството, че мога да изям чинията и тигана; стомахът ми изръмжа.

— Ето — каза. Той се обърна с усмивка на лицето си и сложи чинията на малка, облицована с плочки масичка.

Седнах в единия от двата метални стола и започнах да поглъщам горещите яйца. Изгориха гърлото ми, но на мен не ми пукаше.

Той седна срещу мен.

— Не те храня достатъчно често.

Преглътнах и му напомних.

— Бях заспала. Това беше много хубаво, между другото. Впечатляващо за някой, който не яде.

— Кулинарния канал — каза той, пускайки любимата ми крива усмивка.

Бях щастлива да я видя, щастлива, че изглеждаше повече като нормалното си „аз“.

— Откъде дойдоха яйцата?

— Помолих почистващия персонал да зареди кухнята. За първи път на това място. Ще трябва да ги помоля да се справят с перата… — Той се отнесе в мисли, погледът му фиксиран върху пространството над главата ми. Аз не реагирах, опитвайки се да избегна това, да кажа нещо, което да го разстрои отново.

Изядох всичко, макар, че беше направил достатъчно за двама.

— Благодаря ти — казах му. Наклоних се през масата да го целуна. Той отвърна на целувката ми автоматично и после изведнъж се скова и се отдръпна.

Заскърцах със зъби и въпросът, който исках да попитам излезе като обвинение.

— Няма да ме докоснеш отново докато сме тук, нали?

Той се поколеба, тогава се усмихна половинчато и вдигна ръката си, за да погали бузата ми. Пръстите му се застояха нежно на бузата си и не можех да се сдържа да не наклоня глава към дланта му.

— Знаеш, че това не е това, което имам предвид.

Той въздъхна и свали ръката си.

— Знам. И си права. — Той спря, повдигайки брадичката си леко. И тогава заговори с твърдо убеждение. — Няма да правя любов с теб, докато не бъдеш променена. Никога няма да те нараня отново.