Серия
Здрач (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Breaking Dawn, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 248 гласа)

По-долу е показана статията за Зазоряване (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Зазоряване
Breaking Dawn
Автор Стефани Майър
Първо издание 2 август, 2008 г.
Флаг на САЩ САЩ
Издателство Little, Brown and Company
Оригинален език английски
Жанр паранормално, романтика, юношеска
Предходна Затъмнение

Зазоряване (на английски: Breaking Dawn) е четвъртият роман от поредицата Здрач на Стефани Майър. Това е последната книга от сагата, разказвана от перспективата на Бела Суон. Книгата е разделена на три части, като втората е през погледа на Джейкъб Блек. Романът е пуснат в продажба на 2 август 2008 г. със специално среднощно парти в голям брой книжарници.[1] От първоначалните 3,7 милиона копия, 1,3 от тях са продадени в рамките на 24 часа.[2]

В първата част на книгата се разглежда сватбата на Бела и Едуард. След това меденият им месец, прекаран близо до Бразилия на остров Есме, притежаван от майката на Едуард – Есме. Едуард изпълнява желанието на Бела и прави любов с нея. Скоро след това тя установява, че е бременна, което бива потвърдено от Карлайл. Понеже е загрижен за здравето на Бела, Едуард иска тя да направи аборт, но в крайна сметка Бела решава да задържи детето и се обръща за помощ към Розали, знаейки, че тя винаги е искала деца.

Втората част представя периода от бременността на Бела до раждането ѝ от гледната точка на Джейкъб. Подозирайки каква опасност би могло да крие новороденото, глутницата върколаци планува да го убие, дори това да струва живота на Бела. Джейкъб изобщо не е съгласен с решението и напуска глутницата, и създава своя заедно със Сет и Лия Клиъруотър. Бела е измъчвана от постоянни болки, губи много кръв, а тялото и е цялото в синини. Кълън разбират, че съществото в нея се нуждае от кръв и тя започва да я изяжда от вътре. Има множество счупени кости. Не след дълго Бела ражда, но бебето изпочупва много от костите ѝ /даже и гръбнака и/ и предизвиква огромни кръвозагуби, така че за да спаси живота ѝ, Едуард я превръща във вампир. Джейкъб, който присъства на раждането, незабавно открива, че е здраво свързан с новороденото момиченце, Ренесме.

Третата част се връща към гледната точка на Бела, превърната във вампир и наслаждаваща се на живота и способностите си. Вампирката Ирина остава с впечатлението, че новороденото е дете, превърнато във вампир-нещо забранено от Волтури, и им съобщава за нарушението, което кара Волтури да вземат решението да унищожат Ренесме и семейството на Едуард. В опит за спасение Кълън събират свидетели, които потвърждават, че законът не е нарушен по никакъв начин. Волтури екзекутират Ирина заради грешката ѝ, но не са сигурни дали новоредното, каквото е, не е заплаха за тайното съществуване на вида им. Междувременно Алис и Джаспър намират Науел, 150-годишен човек-вампир, кръстоска точно като Ренесме. Той демонстрира, че не е опасен, и Волтури си заминават. Едуард, Бела и Ренесме се връщат у дома с мир.

Край на разкриващата сюжета част.

Източници

  1. Breaking Dawn Release Party.. // StephenieMeyer.com. Посетен на 7 септември 2008.
  2. Jim Milliot. 'Breaking Dawn' Breaks Hachette Records. // Publishers Weekly, 4 август 2008. Посетен на 18 октомври 2008.

8. В ОЧАКВАНЕ ДА ЗАПОЧНЕ ПРОКЛЕТАТА БИТКА НАЙ-СЕТНЕ

— По дяволите Пол, нямаш ли си проклет собствен дом?

Пол, изтегнал се на моя диван, гледайки някакъв тъп бейзболен мач на моя скапан телевизор, просто ми се ухили и тогава — ужасно бавно — повдигна едно парче чипс[1] от плика в скута си и го напъха в устата си цяло.

— За твое добро е ти да си донесъл чипса.

Хрускане.

— Не — каза той, докато дъвчеше. — Сестра ти каза да си вземам каквото поискам.

Опитах се да накарам гласа ми да не издава, че ще възнамерявам да го ударя.

— Рейчъл тук ли е сега?

Не проработи. Той разбра в каква посока са се насочили мислите ми и набута плика зад гърба си. Плика изшумя когато той го притисна към възглавницата. Чипсът се разчупи на парчета. Ръцете на Пол се свиха в юмруци близо до лицето му като на боксьор.

— Давай, хлапе. Не ми трябва Рейчъл да ме защитава.

Изпъшках.

— Да бе. Сякаш няма да изтичаш при нея, циврейки, при първа възможност.

Той се засмя и се отпусна на дивана, сваляйки ръцете си.

— Нямам намерение да изклюкарствам каквото и да е на някое момиче. Ако успееш да ме удариш на късмет, то това би било между нас двамата. И обратното, нали така?

Беше мило от негова страна да ме подкани. Накарах тялото ми да се прегърби, сякаш съм се отказал.

— Така е.

Очите му се извиха към телевизора. Аз се изстрелях. Носът му издаде много задоволителен особен пукащ звук, когато го застигна юмрукът ми. Той се опита да ме сграбчи, но аз се измъкнах ловко преди да успее да ме хване с плика съсипан чипс в лявата ми ръка.

— Счупи ми носа, идиот такъв.

— Само между нас си е, нали Пол?

Отидох да прибера чипса. Когато се обърнах, Пол нагласяше носа си, преди да може да зарасне накриво. Кръвта вече бе спряла, изглежда нямаше източник, от който да се стича по устните и да капе от брадичката му. Той изруга, потрепвайки докато дърпаше хрущяла.

— Ужасна досада си, Джейкъб. Кълна се, бих предпочел да се мотая с Лия.

— Ауч. Уау, обзалагам се, че на Лия наистина ще й хареса това, че искаш да прекарваш време с нея. Направо ще стопли сърцето й.

— Ти ще забравиш, че съм казал това.

— Разбира се. Убеден съм, че няма да се изпусна.

— Ъгх — изръмжа той и се настани отново на дивана, изтривайки остатък от кръвта с яката на блузата си. — Бърз си, хлапе. Това ще ти призная. — Той насочи вниманието си обратно към блудкавия мач.

Постоях там за секунда и после се прокраднах в стаята си, мърморейки за отвличания от извънземни.

Преди време можех винаги да разчитам на Пол да започнем битка, горе-долу когато и да е. Тогава дори не трябваше да го удариш и лека обида щеше да свърши работа. Не беше нужно много, за да загуби контрол. Сега, разбира се, когато наистина исках един хубав ръмжащ, разкъсващ, тип изпочупи-дърветата-мач, трябваше да е мекотело.

Не беше ли достатъчно зле, че още един член на глутницата беше белязал — защото, все пак, това правеше четири от десет! Кога щеше да спре? Тъпия мит трябваше да е рядко явление, за бога! Цялото това едва ли не задължително влюбване от пръв поглед беше отвратително!

Трябваше ли да е сестра ми? Трябваше ли да е Пол? Когато Рейчъл се бе прибрала от Вашингтон в края на летния семестър — дипломирала се рано, зубърката — най-голямата ми грижа бе била да запазя тайната от нея. Не бях свикнал да прикривам нещо в собствения си дом. Караше ме да изпитвам съчувствие към деца като Ембри и Колин, чиито родители не знаеха, че са върколаци. Майката на Ембри си мислеше, че той преминава през някакъв бунтарски етап. Вечно беше наказан за постоянното си измъкване навън, но, разбира се, нямаше много, което можеше да направи по въпроса. Тя проверяваше стаята му всяка вечер и всяка нощ тя беше празна. Крещеше, а той мълчеше и после минаваха през това отново на следващия ден. Бяхме се опитали да убедим Сам да позволи на Ембри да разкрие тайната на майка си, но Ембри бе казал, че няма проблем. Тайната беше прекалено важна.

Затова се бях подготвил да запазя тайната. И тогава, два дни след като Рейчъл се бе върнала, Пол я засякъл на плажа. Бум, тряс — истинска любов! Нямаше нужда от тайни, когато си открил другата си половинка и цялата тази върколашка простотия с белязването.

Рейчъл получи цялата история. А аз получих Пол като зет някой ден. Знаех, че Били не е много щастлив относно това също. Но се справяше по-добре от мен. Разбира се, той бягаше при семейство Клиъруотър по-често тези дни. Не виждах как това е по-добро. Без присъствието на Пол, но пък доста от това на Лия. Зачудих се дали куршум в слепоочието ми ще ме убие или просто ще остави много голяма каша за чистене после.

Хвърлих се на леглото. Бях уморен, не бях спал от последното ми патрулиране, но знаех, че няма да заспя. Умът ми беше прекалено обременен. Мислите ми се блъскаха в черепа като дезориентиран рояк пчели — шумно. От време на време жилеха. Трябваше да са търтеи, не пчели. Пчелите умираха след едно ужилване. А все същите мисли ме жилеха отново и отново.

Това чакане ме подлудяваше. Бяха минали почти четири седмици. Бях очаквал, по един или друг начин, че новините вече ще са пристигнали. Бях будувал през нощите, представяйки си в каква ситуация щяха да са.

Чарли, ридаещ по телефона — Бела и съпругът й са починали в инцидент. Самолетна катастрофа? Това щеше да трудно да се инсценира. Освен ако пиявиците нямаха нищо против да убият няколко минувачи, за да го направят автентично, а и защо биха имали? Може би малък самолет. Сигурно имаха един такъв излишен.

Или убиецът щеше да се прибере сам, неуспял в опита си да я направи една от тях? Или дори не е стигнал до там. Може би я беше смазал като пликче с чипс в порива си да получи секс? Защото живота й беше по-маловажен за него от собственото му удоволствие…

Историята щеше да бъде толкова трагична — Бела починала в ужасяващ инцидент. Жертва на несполучлив обир. Задушила се е по време на вечеря. Автомобилна катастрофа, като майка ми. Толкова често срещано. Случваше се постоянно.

Щеше ли да я доведе у дома? Да я погребе тук заради Чарли? Церемония със затворен ковчег, разбира се. Ковчегът на майка ми беше закован с гвоздеи…

Можех само да се надявам, че ще се върне тук, при мен. Може би изобщо нямаше да има история. Може би Чарли щеше да се обади на баща ми да го попита дали е чувал нещо от д-р Кълън, който просто не се явил на работа един ден. Къщата ще бъде изоставена. Без отговор на телефоните на Кълън. Мистерията ще бъде уловена от второразредни новинарски програми, с подозрение за нечисти дейности…

Може би голямата бяла къща щеше да изгори до основи и всички щяха да са заклещени вътре. Разбира се, щяха да им трябват тела за това. Осем човека с грубо подобни размери. Изгорени отвъд разпознаване — отвъд помощта на зъбния картон.

Всяко от тези неща щеше да е пипкава работа — имам предвид за мен. Щеше да е трудно да ги намеря, ако не искаха да бъдат намерени. Разбира се, имах цяла вечност за търсене. Ако имаш цяла вечност, би могъл да провериш всяка сламка в купата сено, за да видиш къде е иглата.

Точно сега, нямаше да имам нищо против да разпердушиня някоя купа сено. Поне това щеше да ми даде нещо за правене. Мразех да се чувствам сякаш изпускам шанса си. Предоставяйки на кръвопийците възможността да избягат, ако това беше планът им.

Можехме да тръгнем тази вечер. Щяхме да убием всеки един от тях, когото намерехме.

Харесваше ми този план, защото познавах Едуард достатъчно добре, за да знам, че ако убиех някой от рода му, щях да получа шанса си и срещу него самия. Щеше да дойде за отмъщение. И аз щях да му го дам — нямаше да позволя на братята си да го убият като глутница. Щяхме да бъдем само аз и той. И нека по-добрият мъж победи.

Но Сам не искаше и да чуе за това. „Няма да нарушаваме договора. Нека те да го нарушат.“ И това защото нямахме доказателство, че семейство Кълън за сгрешили в нещо. Все още. Трябваше да се добави „все още“, защото всички знаехме, че е неизбежно. Бела или щеше да се върне като една от тях, или изобщо нямаше да се върне. При всеки случай, човешкият й живот бе загубен. А това означаваше, че играта започва.

В другата стая Пол ревеше като магаре. Може би беше превключил на някоя комедия. Може би рекламата беше смешна. Все тая. Лазеше ми по нервите. Обмислях да му счупя носа отново. Но не беше Пол този, с който исках да се бия. Не съвсем.

Опитах се да слушам други звуци, воят на вятъра. Не беше същото, не и през човешки уши. Имаше милиони гласове във вятъра, които не можех да чуя в това тяло. Но тези уши бяха достатъчно чувствителни. Можех да чуя отвъд дърветата, на пътя, звуците от колите, завиващи зад последния завой, където най-накрая можеше да се види плажа — съвкупността от островите, и скалите, и големият син океан, простиращ се докъдето стига погледът. Ченгетата от Ла Пуш обичаха да висят точно там. Туристите никога не забелязваха знака за ограничена скорост от другата страна на пътя.

Можех да чуя гласовете пред сувенирния магазин на плажа. Можех да чуя звънчето да дрънчи, когато вратата се отвори и затвори. Можех да чуя майката на Ембри на щанда, издавайки касова бележка. Можех да чуя прилива, блъскащ плажните камъчета. Можех да чуя пискането на децата, когато ледената вода настъпи прекалено бързо, за да могат да избягат. Можех да чуя майките да се оплакват за мокрите дрехи. И можех да чуя познат глас…

Бях се заслушал толкова съсредоточено, че внезапното избухване на магарешкия смях на Пол, почти причини падането ми от леглото.

— Разкарай се от къщата ми — изръмжах.

Знаейки, че той няма да ми обърне внимание, последвах собствения си съвет. Отворих напълно прозореца си и се измъкнах през него, за да не ми се налага да видя Пол отново. Щеше да бъде прекалено изкушаващо. Знаех, че ще го ударя отново, а Рейчъл щеше да е достатъчно бясна и без това. Щеше да види кръвта по блузата му и щеше да обвини мен моментално, без да изчака доказателства. Разбира се, щеше да е права, но все пак…

Закрачих надолу към брега с юмруци в джобовете. Никой не ми обърна внимание, когато минах през купчината пръст до Първия плаж. Това беше едно хубаво нещо, свързано с лятото — на никого не му пукаше дали не носиш нищо, освен шорти.

Последвах познатия глас, който бях чул и намерих Куил доста лесно. Беше на южния край на полумесеца, избягвайки по-голямата част от тълпата туристи. Поддържаше постоянен порой от предупреждения.

— Стой далеч от водата, Клер. Хайде. Не, недей. О! Браво, хлапе. Сериозно, искаш Емили да ми крещи ли? Няма да те доведа пак на плажа ако не… О, така ли? Недей… ъгх. О, мислиш си, че това е смешно, така ли? Хах! Кой се смее сега, а?

Държеше хихикащото се пеленаче за глезена когато стигнах при тях. Тя държеше кофичка в едната си ръка и дънките й бяха подгизнали. Той имаше огромно мокро петно отпред на блузата си.

— Залагам пет долара на малкото момиченце — казах.

— Хей, Джейк.

Клер изписка и хвърли кофата си на коленете на Куил.

— Долу, долу!

Той я постави внимателно на крака и тя се затича към мен. Обви ръцете си около крака ми.

— Чичко Джей!

— Как върви, Клер?

Тя се закиска.

— Квил е чееелия мокър шега.

— Това е очевидно. Къде е мама?

— Няма, няма, няма — изпя Клер. — Куеър ши играе ш Квил чяяяяял ден. Куеър никога няма отиде ф къшшшти. — Тя ме пусна и се затича към Куил. Той я вдигна и я метна на раменете си.

— Изглежда сякаш някой се е оказал в грешната двойка.

— Всъщност тройка — поправи ме Куил — Изпусна партито. Беше на тема „Принцеса“. Накара ме да нося корона и тогава Емили предложи да използват гримчетата й — играчка върху мен.

— Уау, наистина съжалявам, че не съм бил наоколо да видя това.

— Не се притеснявай, Емили има снимки. Всъщност изглеждам много готино.

— Такъв си наивник.

Куил вдигна рамене.

— Клер си прекара добре. Това беше идеята.

Извъртях очи. Беше трудно да си около белязани хора. Без значение в кой етап са — на път да минат под венчилото като Сам или просто бивайки малтретирани бавачки като Куил — спокойствието и сигурността, която излъчваха си беше направо предизвикваща гадене.

Клер изписка на раменете му и посочи към земята.

— Хубауо камъче, Квил! Жа мен, жа мен!

— Кое, хлапе? Червеното?

— Не чеувено!

Куил падна на колене — Клер изпищя и задърпа косата му като юздите на кон.

— Това, синьото?

— Не, не, не… — малкото момиченце изпя, радостна от новата си игра.

Странната част беше, че Куил се забавляваше също толкова, колкото и тя. Нямаше онзи вид физиономия, която повечето от майките и бащите сред туристите имаха вида кога-ще-дойде-време-за-дрямката? Никога не можеше да се види истински родител, толкова ентусиазиран да играе каквато там глупава игра отрочето му беше измислило. Бях виждал Куил да играе на „Къде е бебето?“ — цял час без да му омръзне. А дори не можех да му се подигравам за това — прекалено много му завиждах.

Макар да мислех, че е гадно, че той имаше още четиринадесет години маймунско поведение пред себе си, докато Клер стане на неговата възраст — за Куил, поне, беше хубаво, че върколаците не остаряваха. Но дори и всичкото това време не го притесняваше особено.

— Куил, някога мислел ли си за среща с момичета? — попитах.

— Хъх?

— Не, не жъуто! — извряка Клер.

— Нали знаеш. С истинско момиче. Имам предвид само за сега, нали? През вечерите ти в отпуска от задълженията на бавачка.

Куил ме зяпна, долната му челюст висеше отворена.

— Хубауо камъче! Хубауо камъче! — изврещя Клер когато той не предложи друг вариант. Тя го прасна по главата с малкото си юмруче.

— Съжалявам Клери-бери. А това лилавото?

— Не — изкиска се тя — Не уиуаво.

— Подскажи ми. Моля ти се, хлапе.

Клер го премисли.

— Желено — каза накрая тя.

Куил зяпна камъните, изучавайки ги. Той избра четири камъка в различни нюанси на зеленото и й ги предложи.

— Познах ли?

— Йей!

— Кой?

— Шииииичките!!

Тя сви ръчичките си в шепи и той изсипа малките камъчета в тях. Тя се засмя и веднага го удари по главата с тях. Той примигна драматично, изправи се на крака и закрачи към паркинга. Вероятно се притесняваше, че ще й стане студено в мокрите й дрехи. Беше по-зле от която и да е параноична, прекалено закрилнически настроена майка.

— Съжалявам, ако съм бил нахален, човече, за това с момичетата — казах.

— Не — е, няма проблем — каза Куил — Просто ме изненада, затова. Не го бях обмислял.

— Обзалагам се, че би разбрала. Нали знаеш, когато порасне. Няма да се ядоса, че си имал живот, когато тя е била в пелени.

— Не, знам. Сигурен съм, че би разбрала това.

Той не каза нищо друго.

— Но ти няма да го направиш, нали? — предположих.

— Не мога да го видя — каза той тихо. — Не мога да си го представя. Просто не… виждам никого по този начин. Не забелязвам момичетата вече, нали разбираш. Не виждам лицата им.

— Събери това с коронката и грима и може би Клер ще трябва да се тревожи за различен вид конкуренция.

Куил се засмя и ми прати въздушни целувки.

— Свободен ли си този петък, Джейкъб?

— Ще ти се — казах и направих физиономия. — Макар че, предполагам че съм.

Той се поколеба за секунда и каза:

— А ти някога мислил ли си за срещи с момичета?

Въздъхнах. Предполагам, че си го изпросих.

— Знаеш ли, Джейк, може би ти трябва да помислиш за намирането на живот.

Той не го каза като шега. Гласът му беше изпълнен със съчувствие. Това влоши нещата.

— И аз не ги виждам, Куил. Не виждам лицата им.

Куил също въздъхна. Надалеч, прекалено тихо, за да чуе някой от вълните, освен ние двамата, в гората се надигна вой.

— По дяволите, това е Сам — каза Куил. Ръцете му полетяха нагоре, за да докоснат Клер, сякаш за да се увери, че е още там. — Не знам къде е майка й!

— Ще видя какво има. Ако имаме нужда от теб, ще те известя. — Изговорих бързо думите. Излязоха слети заедно и нечленоразделни. — Хей, защо не я заведеш при семейство Клиъруотър? Сю и Били може да я наглеждат, ако трябва. Може да знаят какво става, така или иначе.

— О’кей… изчезвай, Джейк.

Изчезнах, бягайки не към черния път през буренясалата ограда, а по най-кратката линия към гората. Прескочих първата линия плавеи и си проправих път през шипките, все още бягайки. Усетих лекото сълзене в очите си, когато бодлите се врязаха в кожата ми, но ги игнорирах. Одраскването щеше да е заздравяло преди да стигна до дърветата.

Минах напряко зад магазина и се изстрелях през магистралата. Някой наду клаксона си след мен. Веднъж под прикритието на дърветата аз се затичах по-бързо с по-широк разкрач. Хората щяха да ме зяпат, ако тичах така на открито. Нормалните хора не можеха да тичат така. Понякога си мислех, че ще е забавно да се запиша в някое състезание като Олимпийските игри или нещо такова. Щеше да бъде готино да гледам израженията на атлетите, когато профучавах покрай тях. Само че бях абсолютно убеден, че тестовете, който правеха, за да се уверят, че не си на стероиди, щяха да покажат доста шантави неща в кръвта ми.

Веднага щом се оказах в дълбоката гора, непресичана от пътища или къщи аз се спрях рязко и се изхлузих от шортите ми. С бързи, упражнявани движения, ги навих и ги завързах към кожената връв на глезена ми. Докато все още я завързвах, започнах да се преобразявам. Огънят затрепери по гръбнака ми, предизвиквайки спазми на ръцете и краката ми. Отне само секунда. Жегата нахлу в мен и усетих лекия трепет, който ме превръщаше в нещо друго. Тупнах с тежките си лапи на покритата с бурени земя и протегнах гърба си с едно дълго движение.

Преобразяването беше много лесно когато бях концентриран така. Вече нямах проблеми с темперамента си. Освен когато ми пречеше. За половин секунда си спомних онзи ужасен момент на онова жалко подобие на сватба. Бях толкова полудял от гняв, че не можех да накарам тялото си да работи както трябва. Бях заклещен, треперещ и горящ, неспособен да се преобразя и да убия чудовището само на няколко метра от мен. Бе било толкова объркващо. Умирах да го убия. Изплашен да не нараня нея. Приятелите ми на пътя ми. И тогава, когато най-накрая успях да приема формата, която исках, заповедта на водача ми. Едикта на Алфата. Ако бяха само Ембри и Куил онази нощ, без Сам… щях ли да бъда способен да убия убиеца тогава?

Мразех, когато Сам налагаше закона така. Мразех чувството, че нямам избор. Че трябва да се подчинявам. И тогава осъзнах, че имам публика. Не бях сам в мислите си.

„Толкова самовглъбен през цялото време“ — помисли си Лия.

„Да, без лицемерие, Лия“ — отговорих на мислите й.

„Стига, момчета“ — каза ни Сам.

Настана мълчание и усетих как Лия трепна при думата „момчета“. Докачлива, както винаги.

Сам се престори, че не забелязва.

— Къде са Куил и Джаред?

— Куил взе Клер. Ще я води при семейство Клиъруотър.

— Хубаво. Сю ще се погрижи за нея.

„Джаред щеше да ходи при Ким.“ — помисли си Ембри. „Има шанс да не те е чул.“

Чу се ниско проръмжаване сред глутницата. Аз изстенах с тях. Когато Джаред се появеше нямаше съмнение, че все още щеше да си мисли за Ким. А никой не искаше да види с какво се занимаваха сега. Сам седна на задните си лапи и още един вой разкъса тишината. Беше сигнал и заповед в едно.

Глутницата се беше събрала на няколко мили източно от моята позиция. Запрепусках към гъстата гора към тях. Лия, Ембри и Пол също се приближаваха. Лия беше близо — скоро можех да чуя лапите й недалече в гората. Продължихме в паралелни линии, избирайки да не тичаме заедно.

— Ами няма да го чакаме цял ден. Ще трябва да ни настигне по-късно.

— К’во има, шефе? — поиска да знае Пол.

— Трябва да поговорим. Нещо се е случило.

Почувствах мислите на Сам да просветват през мен — и не само тези на Сам, но и тези на Сет, и на Колин, и на Брейди. Колин и Брейди — новите хлапета — бяха патрулирали със Сам днес, така че трябваше да знаят, каквото знаеше той. Не знаех защо Сет вече е тук и е наясно. Не беше негов ред.

— Сет, кажи им какво си чул.

Ускорих, исках да съм там. Чух Лия също да ускорява. Мразеше да я надбягват. Да бъде най-бързата беше единственото нещо, в което беше ненадмината.

— Надмини това, идиот такъв — изсъска тя и тогава наистина включи на скорост. Зарових ноктите си в почвата и се изстрелях напред.

Сам не изглеждаше в настроение да търпи обикновените ни глупости.

— Джейк, Лия, престанете.

Нито един от нас не забави. Сам изръмжа, но заряза темата.

— Сет?

— Чарли звъня наоколо, докато не намери Били у нас.

— Да, говорих с него — добави Пол.

Усетих спазъм да преминава през мен, когато чух Сет да споменава името на Чарли. Това беше. Чакането беше приключило. Затичах се по-бързо, насилвайки се да дишам, макар дробовете ми изведнъж да се бяха сковали. Коя история щеше да е?

— И така, той е напълно превъртял. Предполагам, че Едуард и Бела са се прибрали миналата седмица и…

Гърдите ми се отпуснаха. Беше жива. Или не беше мъртво мъртва, поне.

Не бях осъзнал каква разлика ще има за мен. Бях си мислел, че е мъртва цялото това време и виждах само това сега. Виждах, че така и не повярвах, че ще я върне жива. Не трябваше да има значение, защото знаех какво ще стане след това.

— Да, братле, а ето и лошите новини. Чарли е говорил с нея, каза, че звучала зле. Казала му, че е болна. Карлайл взел телефона и казал на Чарли, че Бела хванала някаква рядка болест от Южна Америка. Казал му, че била под карантина. Чарли откачил, защото дори и на него не му било позволено да я вижда. Казал, че не му пука дали ще се разболее, но Карлайл не склонил. Без посетители. Казал на Чарли, че е доста сериозно, но че прави всичко възможно. Чарли се е самобичувал с това от дни, но чак сега е звъннал на Били. Той каза, че е звучала по-зле днес.

Умствената тишина, която оставиха думите на Сет, беше изключителна. Всички разбрахме.

Значи щеше да умре от тази болест, доколкото Чарли щеше да бъде осведомен. Щяха ли да му позволят да види трупа? Бледото, съвършено неподвижно, недишащо тяло? Нямаше да му позволят да докосне студената й кожа — можеше да забележи колко е твърда. Щеше да се наложи да изчакат, докато тя може да се сдържа да не убие Чарли и останалите оплакващи. Колко щеше да отнеме това? Щяха ли да я погребат? Щеше ли сама да се изрови или кръвопийците щяха да дойдат за нея?

Другите слушаха спекулациите ми в мълчание. Обмислях това много повече, отколкото който и да е от тях.

Лия и аз навлязохме в сечището почти едновременно. Тя, обаче, беше сигурна, че носът й ни е довел. Тя седна на задни лапи до брат си когато аз отидох в тръс, за да застана от дясната страна на Сам. Пол се смести и освободи мястото ми.

„Пак те победих“ — помисли си Лия, но аз едва я чух.

Зачудих се защо аз съм единственият на крака. Козината ми се беше изправила на раменете ми, настръхнала заради нетърпението.

„Ами какво чакаме?“ — попитах.

Никой не каза нищо, но усетих чувството им на колебание.

— О, хайде де! Договорът е нарушен!

— Нямаме доказателство — може би наистина е болна…

— О, МОЛЯ ВИ СЕ!

„О’кей, косвените доказателства са доста убедителни. И все пак… Джейкъб“ — Мисълта на Сам беше бавна, колеблива. — „Сигурен ли си, че това искаш? Наистина ли е правилното нещо? Всички знаем какво искаше тя.“

„В договора няма клауза за избор на жертвите, Сам!“

„Наистина ли е жертва? Би ли я определил по този начин?“

„Да!“

„Джейк“ — помисли си Сет — „те не са ни врагове.“

„Млъквай, хлапе! Само защото ти имаш някакво извратено героизирано боготворене към онзи кръвопиец, не променя закона. Те са наши врагове. Те са на наша територия. Ще ги избием. Не ми пука дали ти е било весело да се биеш рамо до рамо с Едуард Кълън някога си.“

„И какво ще правиш, когато Бела се бие заедно с тях, Джейкъб? А?“ — поиска да знае Сет.

„Тя няма да е Бела вече.“

„Ти ли ще я убиеш?“

Не можех да спра потреперването.

„Не, няма. И тогава какво? Ще накараш някой от нас да го направи? И ще имаш зъб на този, който го е направил, завинаги?“

„Не бих…“

„Разбира се, че не би. Не си готов за тази битка, Джейкъб.“

Инстинктът надделя и аз се наведох напред, ръмжейки към възлестия песъчлив вълк срещу мен в кръга.

„Джейкъб!“ — призова към внимание Сам.

„Сет, млъкни за секунда.“

Сет кимна с голямата си глава.

„По дяволите, какво пропуснах?“ — помисли си Куил. Той тичаше към събирането с пълна скорост. „Чух за обаждането на Чарли…“

„Приготвяме се да тръгваме“ — казах му — „Защо не наминеш през Ким и не извлечеш Джаред със зъби? Ще ни трябват всички.“

„Ела направо тук, Куил“ — нареди Сам. „Още нищо не сме решили.“

Изръмжах.

„Джейкъб, трябва да мисля за това кое е по-добре за глутницата. Трябва да избирам това, което защитава всички ви най-добре. Времената са се променили, откакто предците ни са направили договора. Аз… ами, не вярвам наистина, че семейство Кълън представляват опасност за нас. А и знаем, че няма да са тук още дълго. Със сигурност, след като са си изпели песента, ще си отидат. Живота ни ще се завърне към нормалното.“

„Нормално?“

„Ако ги предизвикаме, Джейкъб, те ще се защитават добре.“

„Страх ли те е?“

„Наистина ли си готов да загубиш брат?“ — Той спря. „Или сестра?“ — добави той като съпътстваща мисъл.

„Не ме е страх да умра.“

„Знам това, Джейкъб. Точно поради тази причина оспорвам преценката ти за това.“

Загледах се в черните му очи.

„Възнамеряваш ли да уважиш договора на бащите ни или не?“

„Уважавам глутницата си. Правя каквото е по-добре за нея.“

„Страхливец.“

Чертите му се напрегнаха, оголи зъбите си.

„Достатъчно, Джейкъб. Отхвърля се предложението ти.“ — Умственият глас на Сам се промени, прие онзи странен двоен тембър, на който не можехме да не се подчиним. Гласът на Алфата. Той срещна взора на всеки един вълк в кръга.

„Глутницата няма да атакува семейство Кълън без провокация. Духът на примирието остава. Те не представляват опасност за хората ни, нито пък за хората във Форкс. Бела Суон направи съзнателен избор и ние няма да наказваме бившите си съюзници за този избор.“

„Така, така“ — помисли си ентусиазирано Сет.

„Мисля, че ти казах да млъкнеш, Сет.“

„Опа. Извинявай Сам.“

„Джейкъб, къде си мислиш, че отиваш?“

Напуснах кръга, движейки се на запад, за да мога да му обърна гръб.

„Отивам да кажа «Довиждане» на баща си. Очевидно нямаше смисъл да оставам толкова дълго.“

„О, Джейк… не прави това отново!“

„Млъкни, Сет.“ — няколко гласа си помислиха наведнъж.

„Не искаме да си тръгваш“ — каза ми Сам, мисълта му по-мека от преди.

„Ами принуди ме да остана, Сам. Отнеми волята ми. Направи ме роб.“

„Знаеш, че няма да направя това.“

„Тогава няма за какво да остана.“

Избягах от тях, опитвайки се да не мисля за това, което следва. Вместо това се концентрирах върху спомените си за дългите вълчи месеци и оставяне на човечността да се изцеди от мен дотолкова, че бях повече животно, отколкото човек. Живеейки за мига, ядейки, когато съм гладен, спейки, когато съм уморен, пиейки, когато съм жаден и тичайки — тичайки просто заради тичането. Простички желания, простички отговори на тези желания. Болката идваше в лесни за справяне форми. Болката от глада. Болката от студения лед под лапите. Болката от впиващи се нокти, когато вечерята ставаше борбена. Всяка болка имаше прост отговор, ясно действие, което да я прекрати. Не като да бъдеш човек.

И все пак, веднага щом бях в разстояние на едно тичане от къщата ми, се преобразих в човешката си форма. Исках да мога да мисля на спокойствие. Отвързах шортите си и ги нахлузих, вече тичайки към къщата.

Бях го направил. Бях скрил какво си мисля и сега беше прекалено късно за Сам да ме спре. Не можеше да ме чуе сега.

Сам бе отсъдил много ясно. Глутницата нямаше да атакува семейство Кълън. Добре.

Обаче нищо не беше споменал за самотното действие на един индивид.

Нем, глутницата нямаше да атакува никого днес.

Но аз щях.

Бележки

[1] В оригинала думата е „dorito“, което представлява известна марка за зърнени закуски и чипсове — Б.ред.