Серия
Здрач (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Breaking Dawn, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 248 гласа)

По-долу е показана статията за Зазоряване (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Зазоряване
Breaking Dawn
Автор Стефани Майър
Първо издание 2 август, 2008 г.
Флаг на САЩ САЩ
Издателство Little, Brown and Company
Оригинален език английски
Жанр паранормално, романтика, юношеска
Предходна Затъмнение

Зазоряване (на английски: Breaking Dawn) е четвъртият роман от поредицата Здрач на Стефани Майър. Това е последната книга от сагата, разказвана от перспективата на Бела Суон. Книгата е разделена на три части, като втората е през погледа на Джейкъб Блек. Романът е пуснат в продажба на 2 август 2008 г. със специално среднощно парти в голям брой книжарници.[1] От първоначалните 3,7 милиона копия, 1,3 от тях са продадени в рамките на 24 часа.[2]

В първата част на книгата се разглежда сватбата на Бела и Едуард. След това меденият им месец, прекаран близо до Бразилия на остров Есме, притежаван от майката на Едуард – Есме. Едуард изпълнява желанието на Бела и прави любов с нея. Скоро след това тя установява, че е бременна, което бива потвърдено от Карлайл. Понеже е загрижен за здравето на Бела, Едуард иска тя да направи аборт, но в крайна сметка Бела решава да задържи детето и се обръща за помощ към Розали, знаейки, че тя винаги е искала деца.

Втората част представя периода от бременността на Бела до раждането ѝ от гледната точка на Джейкъб. Подозирайки каква опасност би могло да крие новороденото, глутницата върколаци планува да го убие, дори това да струва живота на Бела. Джейкъб изобщо не е съгласен с решението и напуска глутницата, и създава своя заедно със Сет и Лия Клиъруотър. Бела е измъчвана от постоянни болки, губи много кръв, а тялото и е цялото в синини. Кълън разбират, че съществото в нея се нуждае от кръв и тя започва да я изяжда от вътре. Има множество счупени кости. Не след дълго Бела ражда, но бебето изпочупва много от костите ѝ /даже и гръбнака и/ и предизвиква огромни кръвозагуби, така че за да спаси живота ѝ, Едуард я превръща във вампир. Джейкъб, който присъства на раждането, незабавно открива, че е здраво свързан с новороденото момиченце, Ренесме.

Третата част се връща към гледната точка на Бела, превърната във вампир и наслаждаваща се на живота и способностите си. Вампирката Ирина остава с впечатлението, че новороденото е дете, превърнато във вампир-нещо забранено от Волтури, и им съобщава за нарушението, което кара Волтури да вземат решението да унищожат Ренесме и семейството на Едуард. В опит за спасение Кълън събират свидетели, които потвърждават, че законът не е нарушен по никакъв начин. Волтури екзекутират Ирина заради грешката ѝ, но не са сигурни дали новоредното, каквото е, не е заплаха за тайното съществуване на вида им. Междувременно Алис и Джаспър намират Науел, 150-годишен човек-вампир, кръстоска точно като Ренесме. Той демонстрира, че не е опасен, и Волтури си заминават. Едуард, Бела и Ренесме се връщат у дома с мир.

Край на разкриващата сюжета част.

Източници

  1. Breaking Dawn Release Party.. // StephenieMeyer.com. Посетен на 7 септември 2008.
  2. Jim Milliot. 'Breaking Dawn' Breaks Hachette Records. // Publishers Weekly, 4 август 2008. Посетен на 18 октомври 2008.

28. БЪДЕЩЕТО

Карлайл и Едуард не успяха да настигнат Ирина, преди мирисът и да изчезне безследно. Те плуваха до отсрещния бряг, за да проверят дали дирята й се е появила в права линия, но в нито една от посоките на източното крайбрежие нямаше и следа от нея.

Вината беше изцяло моя. Тя бе дошла, както Алис предсказа, за да сключи примирие със семейство Кълън, а вместо това дружбата ми с Джейкъб я бе разгневила. Щеше ми се да я бях забелязала по-рано, преди Джейкъб да се преобрази. Щеше ми се да бяхме отишли на лов някъде другаде.

Нямаше много неща за правене. Карлайл се обади на Таня, за да й съобщи разочароващите новини. Тя и Кейт не бяха виждали Ирина, след като решиха да дойдат на сватбата ми и сега бяха объркани — защо Ирина бе дошла толкова близо и все пак не се бе прибрала у дома? Не им беше лесно да загубят сестра, дори и тази раздяла да бе временна. Чудех се дали това им припомня за загубата на майка им преди толкова много векове.

Алис можеше да хвърли няколко бегли погледа върху най-близкото бъдеще, нищо прекалено конкретно. Тя нямаше да се върне в Денали, доколкото Алис можеше да каже. Картината беше неясна. Всичко, което можеше да се види, беше, че Ирина е видимо разстроена; скиташе се сред снежната пустош — на север? на изток? — с опустошително изражение. Тя не взимаше решения за нова посока отвъд променливото си нещастие.

Дните минаваха и въпреки че аз нищо не забравях, разбира се, Ирина и болката й минаха на заден план в съзнанието ми. Сега имаше по-важни неща, за които да мисля. Щях да замина за Италия само след няколко дни. Когато се върнех, щяхме да сме в състояние да отидем до Южна Америка.

Всеки детайл вече беше повторен стотици пъти. Щяхме да започнем с племето Тикуна, проследявайки легендите им толкова добре, колкото източниците ни позволяваха. Сега, след като се бяхме съгласили Джейкъб да дойде с нас, той заемаше важна част от плановете ни — беше малко вероятно хора, които вярваха във вампири, да се съгласят да говорят с когото и да е от нас за тези истории. Ако попаднехме на задънена улица с Тикунаците, имаше много други, тясно свързани племена в областта, които да проучим. Карлайл имаше няколко стари приятели в Амазонка; ако можехме да ги открием, възможно бе и те да разполагат с информация за нас. Или поне предложения къде другаде да потърсим отговори. Беше малко вероятно тримата амазонски кръвопийци да са свързани с легенди за вампири хибриди, след като те всички бяха женски. Нямаше начин да се определи колко дълго щеше да продължи нашето проучване.

Все още не бях споменавала пред Чарли за дългото пътуване и се тревожех какво да му кажа, докато дискусията между Едуард и Карлайл продължаваше. Как да му стоваря новините най-подходящо?

Загледах се в Ренесме, докато вътрешно разисквах въпроса. Сега тя се бе свила на дивана, дишането и бе забавено в дълбокия й сън заплетените й къдрици се спускаха необуздано около лицето й. Обикновено Едуард и аз я отнасяхме обратно в къщурката ни, за да я оставим в леглото и, но тази вечер се замотахме със семейството, той и Карлайл бяха потънали в тяхното заседание, кроящи планове.

Същевременно Емет и Джаспър повече се вълнуваха от плановете за възможностите за ловуване. Амазонка предлагаше промяна от типичната ни плячка. Ягуари и пантери, примерно. На Емет му хрумна, че иска да се бори с анаконда. Есме и Розали планираха какво щяха да опаковат. Джейкъб беше далеч от глутницата на Сам, нареждаше собствените си неща за отсъствието си.

Алис се движеше бавно — за нея самата — около голямата стая, ненужно почиствайки вече безупречната площ, оправяйки перфектно закачените венци на Есме. В момента тя разместваше поставените на бюфета вази. Можех да видя от начина, по който лицето и се менеше — съзнаващо, след това празно, отново съзнаващо — че тя търсеше из бъдещето. Предположих, че тя се опитваше да види през слепите петна, които Джейкъб и Ренесме правеха във виденията й, какво ни очакваше в Южна Америка, докато Джаспър не каза:

— Не мисли повече по този въпрос, Алис; тя не ни засяга — и облак от спокойствие се промъкна тихо и незабелязано през стаята. Сигурно Алис отново се е тревожила за Ирина. Тя се изплези на Джаспър и повдигна една кристална ваза пълна с бели и червени рози и тръгна към кухнята. Имаше само леко загатване на увехналост в едно от белите цветя, но изглежда Алис се стремеше към абсолютното съвършенство, като отвличане на вниманието от липсата на видения тази вечер.

Отново поглеждайки към Ренесме, не забелязах кога вазата се е изплъзнала от пръстите на Алис. Само чух свистенето във въздуха, който свиреше, минавайки покрай кристала, очите ми проблеснаха, когато вазата се разтроши на десет хиляди диамантени късчета срещу бордюра на мраморния кухненски под.

Стояхме напълно неподвижно, когато кристалните парченца подскочиха и се пръснаха във всяка посока с немузикално подрънкване, очите ни бяха вкопчени в гърба на Алис.

Първата ми нелогична мисъл бе, че Алис се шегува с нас. Защото нямаше начин тя наистина да изпусне вазата без да иска. Аз самата можех да се стрелна през стаята, за да хвана вазата без проблем, ако не допусках, че тя ще я улови. И на първо място — как въобще би и се изплъзнала от пръстите? Нейните съвършено сигурни пръсти…

Никога не съм виждала вампир да изпуска нещо случайно. Никога.

И тогава Алис ни погледна, завъртайки се с толкова бързо движение, че то въобще не съществуваше.

Очите й бяха наполовина тук, наполовина потънали в бъдещето, широки, ококорени, изпълвайки слабичкото й лице, изглеждаха сякаш го препълваха. Да гледаш в очите й беше така, сякаш гледаш от вътрешността на гроб. Бях зарината от ужаса, отчаянието и агонията в погледа й.

Чух ахването на Едуард; беше отчаян, наполовина задавен звук.

— Какво? — изръмжа Джаспър, скачайки до нея с мъгливо движение, смачквайки начупения кристал под краката си. Хвана раменете й и рязко я раздруса. Тя изглежда се стресна в ръцете му.

— Какво има, Алис?

Емет се мръдна в периферното ми зрение, зъбите му бяха оголени, докато очите му се стрелнаха през прозореца, очаквайки атака. Есме, Карлайл и Роуз мълчаха замръзнали, също като мен.

Джаспър отново разтресе Алис:

— Какво е то?

— Те идват за нас — казаха Алис и Едуард едновременно, напълно синхронизирани. — Всичките.

Тишина.

За първи път аз разбрах най-бързо — защото нещо в техните думи освободи моето собствено видение. Беше просто далечен спомен на сън — слаб, прозрачен, смътен сякаш се взирах през дебела мъгла… В главата си видях щрихите на черен напредващ призрак от моя наполовина забравен човешки кошмар. Не можех да забележа блясъка в рубинено червените им очи в мъглявата картина или пък блясъка на техните остри, мокри зъби, но знаех къде трябваше да го има…

По-силно от спомена, пред погледа ми се появи чувството — внезапната нужда да предпазя безценното нещо зад мен.

Исках да сграбча Ренесме в ръцете си, да я скрия зад кожата и косата ми, да я направя невидима. Но дори не можех да се обърна, за да я погледна. Чувствах се не като камък, а като лед. За първи път, откакто се преродих, ми стана студено.

Едва чух потвърждението на страховете ми. Не ми трябваше. Вече знаех.

— Волтури — изстена Алис.

— Всичките — изпъшка Едуард в същото време.

— Защо? — запита се Алис. — Как?

— Кога? — прошепна Едуард.

— Защо? — попита Есме като ехо на въпроса на Алис.

— Кога? — повтори Джаспър с глас като разцепен лед.

Очите на Алис не мигнаха, но беше така, сякаш са покрити с воал; станаха съвършено празни. Само устата й се задържа в израза й на ужас.

— Не след дълго — казаха тя и Едуард заедно. Тогава тя заговори сама. — Има сняг в гората и в града. След малко повечко от месец.

— Защо? — този път попита Карлайл.

Есме отговори:

— Трябва да има причина. Може би, за да видят…

— Това не е заради Бела — каза празно Алис. — Всичките идват — Аро, Кай, Маркус, всеки член от свитата им, дори и съпругите.

— Съпругите никога не напускат кулата — прекъсна я Джаспър с равен глас. — Никога. Не и по време на южняшките размирици. Не и когато румънците се опитаха да ги свалят от власт. Дори и когато ловуват за безсмъртни деца. Никога.

— Сега идват — прошепна Едуард.

— Но защо? — попита Карлайл отново. — Нищо не сме направили! А даже и да сме — какво бихме могли да направим, че да си докараме това?

— Има толкова много от нас — каза Едуард бавно. — Сигурно искат да се уверят, че… — той не довърши.

— Това не отговаря на критичния въпрос! Защо?

Чувствах, че знам отговора на въпроса на Карлайл и същевременно не го знаех. Ренесме беше причината, бях сигурна. Някакси си знаех от самото начало, че те ще дойдат за нея. Подсъзнанието ми ме беше предупредило още преди да разбера, че я нося в утробата си. Изглеждаше странно очаквано сега. Сякаш винаги съм знаела, че Волтури ще дойдат да ми вземат щастието.

Но това все още не отговаряше на въпроса.

— Върни се, Алис — помоли я Джаспър. — Потърси причината. Търси.

Алис тръсна бавно глава, раменете и се свиха:

— Дойде ми от никъде, Джаз. Не гледах за тях или дори за нас. Гледах за Ирина. Не беше там, където очаквах да бъде… — отдалечи се Алис, очите й отново се отнесоха. Тя се загледа в нищото за една дълга секунда.

И тогава главата й се вдигна рязко и очите й бяха твърди като камък. Чух как Едуард си поема дъх.

— Тя реши да отиде при тях — каза Алис. — Ирина реши да отиде при Волтури. И тогава те ще решат да… Сякаш и те я наблюдават. Сякаш решението им вече е взето и те просто чакат за нея.

Отново беше тихо, сякаш смилахме информацията. Бях се фокусирала върху картината, която старателно се нареждаше в главата ми.

Картината, в която Ирина е закрепена на скалата и наблюдава. Какво бе видяла тя? Вампир и върколак, които бяха най-добри приятели. Бях се фокусирала върху този образ; този, който очевидно би обяснил реакцията й. Но не беше това всичко, което бе видяла.

Тя също така бе видяла и дете. Изящно красиво дете, перчещо се под падащия сняг, очевидно нещо повече от човек…

Ирина… сестрата сираче. Карлайл бе казал, че загубата на майка им, заради справедливостта на Волтури, бе направила Таня, Кейт и Ирина пуристи, щом опреше до закона.

Само преди половин минутка самият Джаспър бе казал думите: „Дори и когато ловуват за безсмъртни деца“… Безсмъртни деца — злото, което не бива да се назовава, ужасяващото табу…

С миналото на Ирина, как по друг начин би могла да изтълкува това, което бе видяла на тясната ливада? Тя не бе достатъчно близо, за да чуе сърцето на Ренесме, да усети температурата излъчвана от тялото й. Розовите бузки на Ренесме можеха и да са хитрост от наша страна, след всичко, което знаеше.

Най-малкото Кълънови бяха в съюз с върколаци. От гледната точка на Ирина, може би това значеше, че нищо не беше над нас…

Ирина си измиваше ръцете в снежната пустош — най-малкото не скърбеше по Лоран, но знаеше, че е неин дълг да предаде Кълънови, съзнавайки какво ще стане с тях ако го направи. Очевидно съвестта й би надделяла над вековно приятелство.

И отговорът на Волтури за нарушението бе толкова автоматичен — решението вече беше взето.

Обърнах се и се провесих над спящото тяло на Ренесме, покривайки го с косата си, заравяйки лицето си в къдриците й.

— Помислете върху това какво видя тя днес — казах аз с нисък глас, прекъсвайки каквото и да започваше Емет да казва. — За някого, който е загубил майка си заради безсмъртно дете, как би му изглеждала Ренесме?

Отново всичко беше тихо и другите стигнаха до там, където аз вече бях.

— Безсмъртно дете — прошепна Карлайл.

Усетих как Едуард коленичи до мен и ни обви и двете с ръце.

— Но тя бърка — продължих аз. — Ренесме не е като другите деца. Те са замръзнали, а тя расте толкова много всеки ден. Те са извън контрол, а тя никога не е наранявала Чарли или Сю, даже не им показва неща, които биха ги разтроили. Тя може да се контролира. Тя вече е по-умна от повечето възрастни. Не биха имали причина…

Бърборех, чакайки някой да издиша от облекчение, чакайки леденото напрежение в стаята да де успокои толкова, колкото спокойна бях аз сега. Стаята обаче сякаш ставаше по-студена. Слабият ми глас се превърна в мълчание. Никой не проговори за дълго време.

Тогава Едуард прошепна през косата ми:

— Не това е престъплението за което са тръгнали, любов моя — каза той тихо. — Аро е видял доказателството в мислите на Ирина. Те ще дойдат да унищожат, не за да разберат причините.

— Но те грешат — казах аз непреклонно.

— Те няма да почакат, за да им покажем.

Гласът му все още беше тих, нежен, кадифен… и все още болката и опустошението в гласа му бяха неизбежни. Гласът му беше като очите на Алис по-рано — като от вътрешността на оръдие.

— Какво можем да направим? — попитах.

Ренесме беше толкова топла и съвършена в ръцете ми, сънуваща в покой. Толкова се тревожех за бързия й растеж — тревожех се, че ще има само малко повече от десетилетие живот… Този страх сега изглеждаше ироничен. Малко повече от месец.

Това ли беше границата? Имах повече щастие, отколкото повечето хора някога са изпитвали. Имаше ли някакъв природен закон, който разпределяше щастието и мъката по света? Беше ли радостта ми объркала този баланс? Четири месеца ли бяха всичко, което можех да имам?

Емет отговори на риторичния ми въпрос:

— Ще се бием! — каза той хладнокръвно.

— Не можем да победим — изръмжа Джаспър.

Можех да си представя как изглеждаше лицето му, как тялото му би се извило над това на Алис.

— Е, не можем да бягаме. Не и с Деметри наоколо. — Емет направи погнусен звук и инстинктивно разбрах, че той не е притеснен заради идеята за преследвача на Волтури, а заради идеята за побягване. — И аз не знам, че не можем да ги победим — каза той. — Имаме няколко възможности, които можем да обсъдим. Не трябва да се борим сами.

Главата ми се стрелна нагоре, когато чух това:

— Не можем да осъдим Килаетите на смърт също, Емет!

— Спокойно, Бела — изражението му не бе по-различно от това, когато планираше да се бие с анаконди. Дори идеята за унищожения не можеше да промени перспективата на Емет, неговата способност да потрепва от радост при предизвикателство. — Нямах в предвид глутницата. Бъди реалистка — мислиш ли, че Джейкъб и Сам биха игнорирали нападението? Дори и да не беше заради Неси? Да не споменавам, че благодарение на Ирина, Аро знае и…

Карлайл повтори шепнешком:

— Другите приятели, които не трябва да обричаме на смърт.

— Хей, ще ги оставим сами да си решат — каза Емет с умиротворителен тон. — Не казвам, че трябва да се бият с нас — можех да видя планът, съставящ се от само себе си в главата му, докато говореше. — Ако те само стоят до нас, достатъчно дълго, за да накарат Волтури да се подвоумят. Най-малкото, Бела е права. Ако можем да ги накараме да се спрат и да ни чуят. Това би премахнало всяка причина за бой…

Сега имаше леко загатване за усмивка върху лицето на Емет. Изненадана съм, че никой не го е ударил все още. Аз исках.

— Да — каза пламенно Есме. — В това има смисъл, Емет. Нуждаем се единствено Волтури да спрат за момент. Просто достатъчно дълго, за да слушат.

— Ще ни трябват доста свидетели — каза остро Розали, гласът й беше крехък като стъкло.

Есме кимна в съгласие, сякаш не бе чула сарказма в тона на Розали:

— За това можем да помолим приятелите си. Само да свидетелстват.

— Ние бихме го направили за тях — каза Емет.

— Просто ще трябва да ги попитаме по правилният начин — промърмори Алис. Погледнах, за да видя, че очите й бяха с тъмен израз отново. — Ще трябва да им бъде показано много внимателно.

— Да им бъде показано? — попита Джаспър.

Алис и Едуард погледнаха към Ренесме. Тогава очите на Алис отново се станаха безжизнени.

— На семейството на Таня — каза тя — На кланът на Сайобан. На това на Амун. На някой от номадите — Джарет и Мари със сигурност. Може би…

— Ами Питър и Шарлот? — попита Джаспър наполовина ужасен, сякаш се надяваше отговорът да е „не“ и неговият по-голям брат да бъде свободен от предстоящата касапница.

— Може би.

— Ами тези от Амазонка? — попита Карлайл — Качири, Зафрина и Сена?

Първоначално Алис изглеждаше твърде погълната от видението си, за да отговори, но най-накрая тя потръпна и очите й се отвориха към настоящето. Тя срещна погледа на Карлайл за малка част от секундата и тогава погледна надолу.

— Не мога да видя.

— Какво беше това? — попита Едуард шепнешком. — Частта в джунглата. Ще отидем ли да ги търсим?

— Не мога да видя — повтори Алис с безизразни очи. Объркване проблясва върху лицето на Едуард. — Ще трябва да се разделим и да побързаме — преди снега да е стигнал до земята. Ще трябва да привлечем който успеем и да ги доведем, да им покажем — тя се загледа отново. — Попитай Елизар. Това е нещо повече от просто безсмъртно дете.

Тишината беше злокобна за още един дълъг момент, докато Алис беше в транс. Тя мигна бавно, когато беше приключило, очите й бяха чудати и непроницаеми, въпреки че вече беше изцяло в настоящето.

— Има толкова много за вършене. Трябва да побързаме — прошепна тя.

— Алис? — попита Едуард — Това беше много бързо — не разбрах. Какво беше…?

— Не мога да видя! — тя избухна към него — Джейкъб е почти тук!

Розали пристъпи към предната врата:

— Аз ще се оправя с…

— Не, нека влезе — каза бързо Алис, гласът й беше странно висок при всяка дума. Тя хвана ръката на Джаспър и започна да го дърпа към задната врата — Ще виждам по-добре когато съм далеч и от Неси. Трябва да вървя. Нуждая се от концентрация. Трябва да видя всичко, което мога. Трябва да вървя. Хайде, Джаспър, нямаме време за губене!

Всички можехме да чуем Джейкъб от стълбите. Алис дръпна силно и нетърпеливо ръката на Джаспър. Той я последва бързо, а и изненадата в очите му приличаше на тази в очите на Едуард. Те се стрелнаха през вратата към сребърната нощ.

— Побързайте! — провикна се към нас. — Трябва да намерите всички!

— Да намерим всички? — попита Джейкъб, затваряйки предната врата след себе си. — Къде отиде Алис?

Никакъв отговор, всички просто се кокорехме.

Джейкъб изтръска влагата от косата си и извади ръцете си през ръкавите на тениската си, очите му бяха върху Ренесме.

— Хей, Бела! Мислех си, че вие вече ще си си отишли у дома…

Най-накрая той ме погледна, мигна и тогава се опули. Наблюдавах по изражението му как атмосферата в стаята окончателно го застигна. Той погледна надолу към мокрото петно на пода, разпръснатите рози и парченцата кристал, очите му бяха широко отворени. Пръстите му затрепериха.

— Какво? — попита той равно. — Какво се е случило?

Не можех да се сетя откъде да започна. Никой друг не намираше думи също. Джейкъб прекоси стаята с три големи крачки и падна на колене до Ренесме и мен. Можех да усетя топлината, която тялото му излъчваше, когато потрепването премина от ръцете към треперещите му длани.

— Тя добре ли е? — попита той, без да очаква отговор, докосвайки челото й, накланяйки глава, сякаш за да чуе сърцето й. — Не си играй с мен, Бела, моля те!

— Нищо й няма на Ренесме — задавих се аз и думите се разпокъсаха на странни места.

— Тогава кой не е добре?

— Всички ние, Джейкъб — прошепнах аз. Той беше и в моят глас — звукът, като от вътрешността на гроб. — Свърши се. Всички сме обречени на смърт.