Стефани Майър
Зазоряване (17)

15. ТИК-ТАК, ТИК-ТАК, ТИК-ТАК

„Хей, Джейк, мислех, че каза че ме искаш привечер. Защо не накара Лея да ме събуди преди да заспи?“

„Защото не се нуждаех то теб. Достатъчно добър съм…“

Той вече обикаляше северната част на периметъра.

„Е… Нещо?“

„Не. Нищо, абсолютно нищо.“

„Направил си някакво разузнаване?“

Беше намерил една следа от моите обиколки. Той се запъти след новата следа.

„Да, реших да направя няколко обиколки. Нали знаеш, просто проверявах. Ако Кълънови решат да си направят пътуване за лов…“

„Много добре си направил.“

Сет зави обратно по главния периметър.

Беше ми много по-лесно да тичам с него, отколкото с Лея. Въпреки че тя се опитваше, наистина се опитваше, но мислите й винаги я водеха натам. Тя не искаше да бъде тук.

Не искаше да чувства омекването ми към вампирите — това, което се усещаше в главата ми. Не искаше да се съгласи с топлото приятелство на Сет с тях, приятелство, което се укрепваше още повече с времето.

Беше ми забавно как преди смятах, че най-големия й проблем ще съм аз. Винаги си лазехме по нервите, когато бяхме в глутницата на Сам. Но сега нямаше никаква враждебност към мен — само към Кълънови и Бела. Чудех се каква бе причината. Може би беше просто благодарност, че не я принуждавах да си тръгне. Може би, защото сега разбирах омразата й по-добре. Както и да е, тичането с нея не беше толкова лошо, колкото си мислех че ще бъде.

Естествено, тя не се беше успокоила. Храната и дрехите, които Есме беше й пратила, в момента пътуваха надолу по реката. Дори след като бях изял моя дял — не защото миризмата бе неустоимо далеч от вампирската изгаряща смрад, но за да дам добър пример на саможертвената търпимост на Лея — тя отказа. Малкият лос, който беше хванала около пладне, не беше задоволил изцяло апетита й. Дори направи настроението още по-нетърпимо. Лея мразеше да яде сурова храна.

„Може би трябва да се отправим на изток?“ — предложи Сет. — „Да отидем натам, и да видим дали те не са там и ни чакат“

„И аз си мислих за това“ — съгласих се аз. — „Но нека го направим, когато всички сме будни. Не искам да свалят защитата ни. Макар че трябва да го направим преди Кълън да се опитат да ловуват. Ще е скоро.“

„Да.“

Това ме накара да се замисля.

Ако Кълънови можеха да напуснат безопасно местността, те наистина трябваше да го направят. Сигурно трябваше да заминат още на секундата, в която ги предупредихме. Вероятно могат да си позволят друго убежище. А и имаха приятели на север, нали? Да вземат Бела и да се махат. Изглеждаше като очевиден отговор на проблемите им.

Сигурно трябваше да им го предложа, но се страхувах да не ме послушат. А аз не исках Бела да си замине — да, не знам дали ще оживее или не.

Не, това беше просто глупаво. Трябваше да ги оставя да вървят. За тях нямаше смисъл да остават повече тук, а и щеше да е много по-добре — не по-безболезнено, но по-здравословно — за мен, ако Бела си заминеше завинаги.

Това сега беше лесно да се каже, когато Бела не беше тук, изглеждайки развълнувана да ме види и същевременно вкопчила се в живота с нокти…

„О, вече попитах Едуард относно това“ — помисли Сет.

„Какво?“

„Попитах го защо още не са си тръгнали. Да отидат при Таня или някъде другаде. Някъде, прекалено далеч, за да не може да ги последва Сам.“

Трябваше да си спомня, че току-що бях решил да давам на Кълънови верните съвети. Че така беше най-добре. Така че не биваше да се ядосвам на Сет задето е свършил тази работа. Въобще да не се ядосвам.

„Какво каза той? Чакат за удобна възможност ли?“

„Не. Няма да си тръгнат.“

Това не трябваше да прозвучи като добра новина.

„Защо не? Това е глупаво.“

„Не точно“ — каза Сет, сега отбранително. „Ще отнеме доста време докато Карлайл изгради такъв медицински достъп, какъвто вече има тук. Тук той има всичко необходимо, за да се грижи за Бела, а и позволението, за да поиска още. Това е една от причините да искат да отидат на лов. Карлайл смята, че ще се нуждаят от още кръв за Бела. Тя е използвала всичката нулева отрицателна, която са имали за нея. А и не му харесва, че запасите му се изчерпват. И смята да отиде и да купи още. Знаеше ли, че можеш да си купиш кръв? Ако си доктор.“

Все още не бях готов да мисля логично.

„И пак е глупаво. Могат да вземат по-голяма част със себе си, нали? И да крадат от каквото имат нужда, където и да отидат. Кой го интересуват законните глупости, когато си безсмъртен?“

„Едуард не иска да поема риск като я мести.“

„Тя е по-добре отколкото беше преди.“

„Значително“ — съгласи се Сет. В главата си, той сравняваше спомените ми на Бела, с окачени тръби, с последния път, когато я беше видял, докато си тръгваше от къщата. Тя му се усмихваше и му махаше. — „Но тя не трябва да се движи много, нали знаеш. Това нещо в нея рита адски болезнено.“

Преглътнах, за да върна обратно киселините в гърлото си.

„Да, знам.“

„Счупи й още едно ребро“ — каза той мрачно.

Препънах се и се олюлях за миг, преди да възстановя равновесието си.

„Карлайл отново я е превързал. Просто още едно счупване, каза той. И после Розали каза, нещо от сорта за това, че дори и нормалните човешки деца са можели да чупят ребра. Едуард в този момент изглеждаше сякаш искаше да я обезглави.“

„Жалко, че не го е направил.“

Сет напълно се отдаде на разказа си — знаеше, че всичко това живо ме интересува, макар че не бях поискал да го чуя.

„Бела има треска тези дни. В ниска степен — само се потеше и после имаше студ. Карлайл не е сигурен каква е причината — може би просто е болна. Имунната й система не би могла да е в перфектна форма точно сега.“

„Да, сигурен съм, че е просто съвпадение.“

„Тя обаче е в добро настроение. Говореше си с Чарли, смееше се и…“

„Чарли? Какво?! Как така е говорела с Чарли?“

Сет забави крачки; яростта ми го бе изненадала.

„Предполагам й се обажда всеки ден, за да я чуе. Понякога и майка й се обажда. Сега Бела звучи много по-добре, затова го уверяваше, че се подобрява…“

„Подобрява се? Какво, по дяволите, си мислят? Да дават на Чарли такива надежди, само за да го унищожат още по-жестоко, когато тя умре? Мислех, че го подготвят за това! Че го предупреждават някак! Защо тя ще го лъже така?“

„Тя може и да не умре“ — помисли си Сет тихо.

Поех си дълбоко въздух, опитвайки се да се успокоя.

„Сет. Дори и тя да успее да оживее, все пак няма да остане човек. Тя го знае, както го знаят и останалите от тях. Ако не умре, ще трябва да направи доста добро въплъщение на труп, хлапе. Или това, или да изчезне завинаги. Мислех, че се опитват да го направят по-лесно за Чарли. Защо…?“

„Мисля, че е идея на Бела. Никой не каза нищо, но лицето на Едуард изглеждаше изписано точно като твоята реакция“

Отново на същата вълна с кръвопиеца.

Тичахме няколко минути в тишина. Тръгнах в нова посока, проучвайки на юг.

„Не се отдалечавай прекалено много.“

„Защо?“

„Бела ме помоли да ти кажа да наминеш.“

Зъбите ми се сключиха.

„И Алис иска да наминеш. Каза, че й е омръзнало да виси на тавана като прилеп в камбанария.“ — Сет сподави смеха си. — „Смених се с Едуард. Опитвахме се да стабилизираме температурата на Бела. От студено до горещо, ако се наложеше. Предполагам, ако не искаш да се върнеш, бих могъл аз да се върна…“

„Не. Ще отида“ — отвърнах.

„Добре.“

Сет не коментира повече. Беше се концентрирал много усилено върху празната гора.

Продължих на юг, търсейки нещо ново. Обърнах се обратно, когато се натъкнах на първите знаци за наближилото населено място. Все още не бях близо до града, но не исках да се пуснат отново слухове за вълци. Бяхме си добре и невидими както досега.

Минах точно по обратният път на периметъра и се запътих към къщата. Макар че знаех, че е глупаво, нямах сили да се спра. Вероятно бях някакъв откачен мазохист.

„Нищо ти няма, Джейк. Просто това не е най-нормалната ситуация.“

„Моля те, млъкни, Сет.“

„Млъквам.“

 

Този път не се поколебах на вратата; просто влязох, сякаш притежавах мястото. Сетих се, че това щеше да вбеси Розали, но си беше пропиляно усилие. Нито Розали, нито Бела се виждаха някъде. Започнах да се оглеждам наоколо, надявайки се, че не съм ги видял, сърцето ми опираше в ребрата ми по странен и неприятен начин.

— Тя е добре — прошепна Едуард. — Или по-скоро трябва да кажа същата.

Едуард бе на дивана с лице в ръцете си; не беше вдигнал поглед, когато заговори. Есме седеше до него, обвила раменете му с една ръка.

— Здравей, Джейкъб — каза тя. — Много се радвам, че се върна.

— Аз също — каза Алис с дълбока въздишка. Тя се появи, подскачайки надолу по стълбите и направила физиономия. Сякаш бях закъснял за някаква среща.

— Ъ, здрасти — казах. Странно беше да се опитвам да бъда толкова мил.

— Къде е Бела?

— В банята — каза ми Алис. — Знаеш, предимно течна диета. А и всички неща, които поражда бременността…

— Аха.

Застанах там тромав и се заклатих леко на пети.

— О, чудесно — изръмжа Розали. Извърнах глава и я видях как идва полускрита от стълбището към хола. Носеше Бела нежно в ръце, а на лицето й бе изписана остра насмешка, насочена към мен.

— Знаех си, че надушвам нещо неприятно.

И както преди, лицето на Бела светна като на дете в Коледната сутрин. Сякаш й бях донесъл най-страхотния подарък.

Беше толкова нечестно.

— Джейкъб — издиша тя. — Ти дойде.

— Здрасти, Бела.

Есме и Едуард станаха. Гледах как Розали положи Бела внимателно на дивана. Гледах как, въпреки това, Бела пребледня и задържа дъха си — сякаш не трябваше да издава никакъв звук, независимо колко я болеше.

Едуард погали челото й с ръка и после докосна врата й. Направи го да изглежда сякаш вероятно просто отмяташе косата й назад, но на мен ми изглеждаше като лекарско преценяване.

— Студено ли ти е? — промълви той.

— Добре съм.

— Бела, знаеш какво ти каза Карлайл — рече Розали. — Не омаловажавай нищо. Така няма да ни помогнеш да се грижим за теб…

— Добре, малко ми е студено. Едуард, би ли ми подал одеяло?

Завъртях очи.

— Не е ли това причината, поради която съм тук?

— Ти току-що влезе — каза Бела. — Обзалагам се, че си тичал цял ден. Почини си за минута. Вероятно ще се стопля за нула време.

Игнорирах я и отидох да седна на пода до дивана, докато тя все още ми обясняваше какво да правя. От друга страна, не бях сигурен как… Тя изглеждаше толкова чуплива и бях ужасен да я преместя, дори и да поставя ръката си около нея. Затова само се облегнах внимателно до нея и поставих ръката си да почива до нейната. След това оставих другата си върху лицето й. Беше трудно да се каже дали беше по-студена от обичайното.

— Благодаря, Джейк — каза тя, като усетих как потрепери.

— Да — отвърнах аз.

Едуард седеше на облегалката на дивана до краката на Бела, не откъсваше поглед от очите й. Беше трудно да повярвам, че при всичкия този супер-слух в стаята, никой нямаше да забележи, че стомахът ми къркореше.

— Розали, защо не донесеш на Джейкъб нещо от кухнята? — каза Алис. Седейки тихо зад дивана, като не можех да я видя Розали се втренчи, невярващо в мястото, откъдето дойде гласът на Алис.

— Благодаря, Алис, но не мисля, че искам да ям нещо, в което Русокоската се е изплюла. Обзалагам се, че организмът ми не би приел толкова приятно отровата.

— Розали никога не би изложила Есме, показвайки такава липса на гостоприемство.

— Разбира се, че не — отвърна Русокоската със сладък глас, на който веднага не се доверих. Тя стана и изхвръкна от стаята.

Едуард въздъхна.

— Ще ми кажеш ако ме отрови, нали? — попитах.

— Да — обеща Едуард.

И по някаква причина му повярвах.

Доста тропане се чуваше от кухнята и странният звук от протестиращ от злоупотребата метал. Едуард въздъхна отново, усмихвайки се леко. Тогава Розали се върна още преди да мога да помисля нещо повече за това. Със самодоволна усмивка, тя остави сребърната купа на пода до мен.

— Да ти е сладко, мелез.

Това вероятно някога е било купа за смеси, но тя я беше изкривила, докато не я беше оформила точно като кучешка купичка. Даже беше обърнала внимание на детайлите. Беше издраскала думата „Фидо“ на една страна. Отлично ръчно написано.

Понеже храната изглеждаше доста добре — парче месо и голям изпечен картоф с подправки, й казах:

— Благодаря, Блонди.

Тя изсумтя.

— Хей, знаеш ли как се нарича блондинка с мозък? — попитах я аз и след това продължих със същия тон. — Голдън ретрийвър.

— И това съм го чувала — каза тя, без да се усмихва.

— Ще продължа да опитвам — обещах аз и започнах да се храня.

Тя направи отвратена физиономия и завъртя очи. След това седна на един от фотьойлите и започна да превключва програмите на големия телевизор, толкова бързо, така че нямаше начин дори да търси нещо да гледа.

Храната беше хубава, дори с вампирската миризма във въздуха. Ставаше по-лесно. Хах. Не точно нещо, което исках да свикна…

Когато свърших, въпреки че обмислях да оближа купата, за да дам основателна причина на Розали да се оплаква, усетих студените пръсти на Бела да галят косата ми. Тя потупа врата ми.

— Хах. Време за подстригване?

— Ставаш леко рошав — каза тя.

— Нека позная, някой тук се подстригва в салон в Париж?

Тя се изкикоти.

— Вероятно.

— Не, благодаря — отвърнах аз преди да е успяла наистина да ми предложи. — Добре съм си за още няколко седмици.

Което ме накара да си помисля за още колко време тя щеше е добре. Опитах се да намеря по-учтив начин, за да я попитам.

— Е… ъм… коя е датата? Знаеш, датата за малкото чудовище. — Тя удари врата ми горе-долу със силата на падащо перо, но не отговори. — Сериозен съм — казах й. — Искам да знам още колко време ще трябва да бъда тук.

Колко още време ти ще си тук, помислих си. Погледнах я. Очите й бяха многозначителни, между веждите й личеше бръчка от стрес.

— Не знам — промърмори тя. — Не точно. Очевидно не сме по деветмесечния стандарт, а не можем да направим и ултразвук, така че Карлайл определя времето по това колко съм голяма. Нормалните хора са около четиридесет сантиметра широки — тя прокара пръст по средата на големия й корем — когато бебето е пораснало достатъчно. По сантиметър всяка седмица. Бях тридесет тази сутрин и натрупвам по два сантиметра на ден, а понякога и повече.

От две седмици на един ден, а дните летяха. Животът й се отправяше бързо напред. Колко дни имаше, ако разчиташе на четиридесетте сантиметра? Четири? Отне ми минута, за да се сетя как се преглъща.

— Добре ли си? — попита тя.

Кимнах, не бях сигурен как ще звучи гласът ми.

Едуард извърна лице от нас, докато слушаше мислите ми, но можех да видя отражението му в стъклената стена. Той отново гореше отвътре.

Странно как, когато имаше краен срок беше по-трудно да мисля за заминаване или за нейното заминаване. Бях доволен, че Сет е повдигнал въпроса, така че знаех, че остават тук. Би било болезнено да се чудя дали ще си тръгнат, дали ще ми отнемат тези два, три или четири дни. Моите четири дни.

Също беше странно как, дори когато знаех, че всичко е към края си, влиянието, което тя оказваше върху мен, ставаше по-силно. Сякаш имаше връзка с огромния й корем — сякаш като ставаше по-голям, тя придобиваше някаква гравитационна сила.

За миг опитах да я гледам от по-далече, да се отделя от тази сила. Знаех, че не си въобразявам, тя имаше по-голяма нужда от мен от всякога. Защо беше това? Защото тя умираше? Или защото знаеше, че дори и да не умре, все пак — в най-добрия случай — тя щеше да се промени в нещо друго, което нямаше да познавам и нямаше да разбирам? Тя докосна с пръсти скулата ми и кожата ми остана мокра там, където тя я докосна.

— Всичко ще е наред — почти изтананика тя. Нямаше значение, че думите не значеха нищо. Тя го каза както говорят хората на децата си онези безсмислени детски римувани песнички. Зайче-байче, бебче.

— Добре — промърморих аз.

Тя се сви срещу ръката ми, отпускайки главата си на рамото ми.

— Не вярвах, че ще дойдеш. Сет каза, че ще дойдеш, както и Едуард, но аз не им повярвах.

— Защо не? — попитах аз дрезгаво.

— Ти не си щастлив тук. Но въпреки това дойде.

— Ти ме искаше тук.

— Знам. Но не трябваше да идваш, защото не е честно от моя страна да те искам тук. Щях да разбера.

Умълчах се за минута. Едуард бе възвърнал изражението си. Гледаше към телевизора докато Розали прехвърляше през каналите. Беше към шестстотния. Зачудих се колко ли време щеше да отнеме да стигне до началото.

— Благодаря, че дойде — прошепна Бела.

— Мога ли да те попитам нещо? — запитах аз.

— Разбира се.

Едуард изглеждаше така сякаш не ни обръщаше никакво внимание, но знаеше какво щях да попитам, така че не ме заблуждаваше.

— Защо ме искаш тук? Сет може да те топли, а и сигурно с него е по-лесно, с малкият весел хулиган. Но когато аз вляза през вратата, се усмихваш сякаш съм любимият ти човек на света.

— Ти си един от тях.

— Това е извратено, да знаеш.

— Мда — въздъхна тя. — Съжалявам.

— И все пак, защо? Не отговори на това.

Едуард отново гледаше встрани, сякаш се взираше през прозореца. Лицето му беше безизразно в отражението.

— Усещам го… съвършено когато си тук, Джейкъб. Сякаш цялото ми семейство е заедно. Имам предвид, предполагам че е така — никога преди не съм имала голямо семейство. Хубаво е. — Тя се усмихна за половин секунда. — Но просто не е цялостно, ако не си тук.

— Никога няма да съм част от семейството ти, Бела.

Можеше да бъда. Там щях да бъда добър. Но това беше просто далечно бъдеще, което умря много отдавна, преди да има шанс да съществува.

— Ти винаги си бил част от семейството ми — не се съгласи тя.

Зъбите ми изскърцаха.

— Това е глупав отговор.

— Кой не е?

— Какво ще кажеш за „Джейкъб, изпитвам удоволствие от болката ти“. — Усетих как тя трепна.

— Би ли харесал това повече? — прошепна тя.

— Поне ще е по-лесно. Бих могъл да го разбера. Да се справя с него.

Тогава погледнах надолу към лицето й, което беше много близо до моето. Очите й бяха затворени, а тя се мръщеше.

— Отклонихме се от въпроса, Джейк. Нарушихме равновесието. Длъжен си да бъдеш част от живота ми — мога да почувствам това, както и ти можеш. — Тя спря за секунда без да отваря очите си — сякаш ме чакаше да го отрека. Когато не казах нищо тя продължи. — Но не така. Направихме нещо грешно. Не. Аз направих. Направих нещо грешно и се отклонихме…

Гласът й се провлачи, а смръщването на лицето й се отпусна докато не стана просто малка бръчка в ъгъла на устните й. Чаках я да налее още лимонов сок в раните ми, но тогава леко хъркане прозвуча от гърлото й.

— Изтощена е — промърмори Едуард. — Беше дълъг ден. Тежък ден. Мисля, че трябваше да си легне по-рано, но тя те чакаше.

Не го погледнах.

— Сет каза, че й е счупило още едно от ребрата й.

— Да. Прави дишането й по-болезнено.

— Чудесно.

— Кажи ми когато отново вдигне температура.

— Аха.

Косъмчетата по ръката й, която не докосваше моята, все още бяха настръхнали. Едвам бях вдигнал глава да потърся одеяло, когато Едуард хвана едно и го провеси отстрани на кушетката, разпъвайки го, така че да се спусне върху нея.

От време на време, това нещо с четенето на мисли спестяваше доста време. Например, може би нямаше да се налага да правя голям въпрос от обвинението относно това, което ставаше с Чарли. Този абсурд. Едуард щеше просто да чуе точно колко ядосан…

— Да — съгласи се той. — Не е добра идея.

— Тогава защо? Защо Бела казва на баща си, че отива към подобрение, когато това единствено ще го направи по-отчаян?

— Не може да понесе безпокойството му.

— Значи е по-добре…

— Не. Не е по-добре. Но сега не бих я притиснал да направи каквото и да било, което я прави нещастна. Каквото и да се случи, това я кара да се чувства по-добре. Ще се справя с останалото след това.

Това не звучеше справедливо. Бела нямаше просто да прехвърли болката на Чарли за някоя по-късна дата, на някой друг, който да се изправи пред нея. Дори умираща. Това не беше тя. Ако познавах Бела, тя трябваше да има някакъв друг план.

— Тя е доста сигурна, че ще оживее — каза Едуард.

— Но не като човек — изпротестирах аз.

— Не, не като човек. Но така или иначе се надява да види Чарли отново.

Оу, това ставаше все по и по-добре.

— Да види Чарли? — най-накрая го погледнах с обезпокоен поглед. — След това? Да види Чарли, когато тя цялата е блестящо бяла с червени очи? Не съм кръвопиец, така че може би изпускам нещо, но Чарли изглежда странен избор за първото й хранене.

Едуард въздъхна.

— Тя знае, че няма да може да е близо до него за поне година. Мисли, че можеше да шикалкави. Да каже на Чарли, че трябва да отиде в специална болница на другата страна на света. Да поддържа връзка чрез телефонни обаждания…

— Това е лудост.

— Да.

— Чарли не е глупав. Дори и да не го убие, той ще забележи разлика.

— Тя един вид разчита на това.

Продължих да се взирам, и го чаках да обясни.

— Тя няма да остарява, разбира се, така че това ще постави времева граница, дори и Чарли да приеме каквото и да е извинение, което измисли тя относно промените. — Той се усмихна леко. — Спомняш ли си когато се опита да й кажеш относно трансформацията си? Как я накара да познае?

Свободната ми ръка се сви в юмрук.

— Тя ти е казала за това?

— Да. Обясняваше ми… идеята ти. Виждаш, не й е позволено да каже на Чарли истината — ще е много опасно за него. Но той е умен, практичен мъж. Тя си мисли, че той ще измисли свое собствено обяснение. Предполага, че ще го разбере грешно. — Едуард изсумтя. — В крайна сметка, ние едва се придържаме към вампирските критерии. Той ще направи някакво грешно предположение относно нас, както беше направила тя в началото, и ние ще се съгласим с него. Мисли си, че ще може да го вижда… от време на време.

— Лудост — повторих аз.

— Да — съгласи се отново той.

Беше слабохарактерно от негова страна да й позволи да направи това, което искаше, само за да я запази щастлива сега. Това нямаше да свърши добре.

Което ме накара да се замисля, че той вероятно не очакваше тя да оживее, за да изпробват лудия й план. Успокояваше я, за да може да е щастлива малко по-дълго.

Четири дни.

— Ще се справя с всичко, което дойде — прошепна той и сведе лицето си встрани, така че дори не можех да разчета изражението му. — Няма да й причиня болка сега.

— Четири дни? — попитах аз.

Той не вдигна поглед.

— Приблизително.

— Кога тогава?

— Какво точно имаш предвид?

Замислих се за това, което бе казала Бела. За това, че нещото било добре и плътно обгърнато в нещо здраво, нещо като вампирска кожа. И как ставаше това? Как излизаше то?

— От малкото проучване, което можахме да направим, явно съществата използват собствените си зъби, за да избягат от утробата — прошепна той.

Трябваше да направя пауза, за да преглътна злобата.

— Проучване? — попитах слабо аз.

— Затова не си виждал Джаспър и Емет наоколо. Това прави и Карлайл в момента. Опитва се да разчете стари истории и митове, относно това с което трябва да се справим тук, доколкото можем, търсим нещо, което би могло да ни помогне да предвидим поведението на съществото.

Истории? Ако имаше митове, то тогава…

— То тогава това не е първото по рода си? — попита Едуард, предвиждайки въпроса ми. — Може би. Всичко е много повърхностно. Митовете лесно могат да бъдат продукт на страх и въображение. Все пак… — той се поколеба — твоите митове са истина, нали? Навярно тези също са. Изглеждат локализирани, свързани…

— Как сте открили…?

— Имаше една жена, на която попаднахме в Южна Америка. Била е отгледана с традициите на нейните хора. Беше чувала предупреждения относно такива същества, стари истории, които са били предавани.

— Какви са били предупрежденията? — прошепнах аз.

— Че съществото трябва да бъде убито веднага. Преди да може да придобие прекалено много сила.

Точно както си помисли Сам. Беше ли прав?

— Разбира се, легендите им казват същото и за нас. Че трябва да бъдем унищожени. Че сме бездушни убийци.

Две от две.

Едуард се засмя сурово.

— Какво казват историите им за… майките?

Агония премина през лицето му и, когато се свих настрани от болката му, знаех, че нямаше да ми отговори. Съмнявах се, че можеше да проговори.

Розали — която беше толкова неподвижна и тиха откакто Бела заспа, че почти я бях забравил — тя беше тази, която отговори.

Издаде сумтящ звук в гърлото си.

— Разбира се, нямало оцелели — каза тя. Нямало оцелели, прямо и безгрижно. — Раждане по средата на заразено блато с шаман, който да маже слюнка от ленивец по лицето ти, за да прогони злия дух никога не е било най-сигурния метод. Дори и нормалните раждания половината пъти са протичали тежко. Никое от тях не е имало това, което това бебе има — грижещи се за него с идея относно това от какво се нуждае бебето, които се опитват да посрещнат тези нужди. Лекар с напълно уникално познание за вампирската природа. Подходящ план да извадим бебето възможно най-безопасно. Отрова, която да поправи всичко, което се обърка. Бебето ще бъде добре. А онези други майки сигурно щяха да оцелеят, ако бяха имали това — ако въобще съществуваха, като начало. Нещо, в което аз не съм убедена. — Тя подсмъркна надменно.

Бебето, бебето. Сякаш това беше единственото, което имаше значение. Животът на Бела беше второстепенна подробност за нея — лесна за пренебрегване.

Лицето на Едуард стана бяло като сняг. Ръцете му се извиха като нокти. Напълно егоистична и безразлична, Розали се завъртя в стола си, така че гърбът й бе към него. Той се наклони напред, преминавайки в свита стойка.

— Позволи на мен — предложих аз.

Той спря, вдигайки вежда.

Безшумно вдигнах кучешката ми купа от земята. После, с бързо, мощно тръсване на китката ми, я хвърлих към тила на Блонди толкова силно, че с пронизително „тряс“, се смачка, преди да рикошира до другата страна на стаята и да се удари в парапета в долната част на стълбището.

Бела трепна, но не се събуди.

— Тъпа блондинка — промърморих аз.

Розали завъртя главата си бавно, а в очите й горяха пламъци.

— Вкара Ми Храна В Косата.

Това беше.

Избухнах в смях. Дръпнах се от Бела, за да не я разбутам, и се смеех толкова силно, че сълзи се стичаха по лицето ми. Оттатък кушетката чух звънтящия смях на Алис да се присъединява.

Зачудих се защо ли Розали не скочи. Един вид го очаквах. Но тогава осъзнах, че смехът ми беше събудил Бела, въпреки че бе проспала същинския шум.

— Какво е толкова смешно? — промърмори тя.

— Вкарах й храна в косата — казах й аз, кикотейки се отново.

— Няма да ти простя това, куче — изсъска Розали.

— Не е толкова трудно да изтриеш паметта на блондинка — отвърнах аз. — Просто духни в ухото й.

— Намери някакви нови шеги — каза остро тя.

— Хайде, Джейк. Остави Розали на ми… — Бела спря по средата на изречението и вдиша остро. В същата секунда Едуард се надвесваше над мен, измъквайки одеялото встрани. Изглежда изпадаше в гърч, гърбът й се извиваше като дъга настрани от кушетката.

— То просто — изрече задъхано тя — се протяга.

Устните й бяха побелели, а зъбите й бяха стиснати сякаш се опитваше да сдържи писък.

Едуард постави ръцете си от двете страни на лицето й.

— Карлайл? — повика той с напрегнат, тих глас.

— Тук съм — каза лекарят. Не го бях чул да влиза.

— Добре — каза Бела, все още дишайки затруднено и повърхностно. — Мисля, че свърши. Горкото дете няма достатъчно място, това е всичко. Става толкова голямо.

Наистина беше трудно да се понесе този любящ тон, който използваше, за да опише нещото, което я разкъсваше. Особено след грубостта на Розали. От него ми се прииска да хвърля нещо и към Бела.

Тя не беше забелязала настроението ми.

— Знаеш ли, напомня ми на теб, Джейкъб — каза тя с нежен глас, все още задъхваща се.

— Не ме сравнявай с това нещо — казах остро през зъби.

— Просто имах предвид бързия ти растеж — каза тя, изглеждайки така, сякаш бях наранил чувствата й. Хубаво. — Изстрелваше се право нагоре. Можех да те гледам как ставаше по-висок с всяка минута. То също е така. Расте толкова бързо.

Прехапах език, за да не кажа това, което исках да кажа — достатъчно силно, че усетих кръв в устата си. Разбира се, щеше да заздравее преди да успея да преглътна. От това се нуждаеше Бела. Да бъде силна като мен, да може да се възстановява…

Тя вдиша по-лесно и после се отпусна отново на кушетката.

— Хмм… — промърмори Карлайл. Аз вдигнах поглед и неговият бе върху мен.

— Какво? — настоях аз.

Главата на Едуард се наклони на една страна, сякаш разсъждаваше върху това, което бе в ума на Карлайл.

— Знаеш, че се чудех относно генетичния строеж на плода, Джейкъб. Относно тези хромозоми.

— Какво за тях?

— Ами, вземайки предвид вашите прилики…

— Прилики? — изръмжах, не се насладих на множественото число.

— Бързият растеж и фактът, че Алис не може да види нито един от вас.

Усетих как лицето ми пребледнява. Бях забравил за това.

— Ами, чудя се дали това означава, че имаме отговор. Ако приликите са генетични.

— Двадесет и четири двойки — измърмори тихо Едуард.

— Не знаеш това.

— Не. Но е интересно да се размишлява по въпроса — каза Карлайл с успокояващ глас.

— Да. Просто очарователно.

Лекото похъркване на Бела отново започна, добре подчертавайки сарказма ми.

Тогава и започнаха, бързо подкарвайки генетичния разговор до степен, където единствените думи, които можех да разбера, бяха определителните членове и „и“-тата. И моето собствено име, разбира се. Алис се включи, коментирайки от време на време с веселия си глас като на птичка.

Макар че говореха за мен, не се опитвах да разбера изводите, до които стигаха. Имах други неща на главата, няколко факта, с които се опитвах да се примиря.

Факт едно: Бела беше казала, че съществото е защитено от нещо толкова здраво, колкото вампирска кожа, нещо, което бе прекалено непроницаемо за ултразвуци, прекалено стегнато за игли. Факт две: Розали беше казала, че имат план да извадят детето безопасно. Факт три: Едуард беше казал, че в митовете другите чудовища като това си пробиват със зъби път навън от собствените си майки.

Потреперих.

И това създаде отвратително чувство, защото, факт четири: не много неща можеха да разкъсат нещо толкова здраво като вампирската кожа. Зъбите на нечистокръвното същество — според мита — бяха достатъчно силни. Моите зъби бяха достатъчно силни.

И вампирските зъби бяха достатъчно силни.

Беше прекалено трудно да се избегне очевидното, но определено ми се искаше да можех. Защото имах доста добра представа как Розали планираше да извади това нещо „безопасно“.