Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Здрач (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Breaking Dawn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 262 гласа)

Информация

Корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Корекция
Зорница Иванова (2009)
Корекция
Ирина Пенева (2009)
Корекция
i_m_i (2009)

Превод от английски: Грета Иванова, Иванина Хлебарова, Камелия Проданова, Натали Димитрова, Моника Колчевска, Симона Ватева, Тереза, Яна Кисьова

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от bisyto)
  3. — Замяна: Търговецът от Венис -> Венецианският търговец

Статия

По-долу е показана статията за Зазоряване (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Зазоряване
Breaking Dawn
АвторСтефани Майър
Първо издание2 август, 2008 г.
 САЩ
ИздателствоLittle, Brown and Company
Оригинален езиканглийски
Жанрпаранормално, романтика, юношеска
ПредходнаЗатъмнение

„Зазоряване“ (на английски: Breaking Dawn) е четвъртият роман от поредицата „Здрач“ на Стефани Майър. Това е последната книга от сагата, разказвана от перспективата на Бела Суон. Книгата е разделена на три части, като втората е през погледа на Джейкъб Блек. Романът е пуснат в продажба на 2 август 2008 г. със специално среднощно парти в голям брой книжарници.[1] От първоначалните 3,7 милиона копия, 1,3 от тях са продадени в рамките на 24 часа.[2]

В първата част на книгата се разглежда сватбата на Бела и Едуард. След това меденият им месец, прекаран близо до Бразилия на остров Есме, притежаван от майката на Едуард – Есме. Едуард изпълнява желанието на Бела и прави любов с нея. Скоро след това тя установява, че е бременна, което бива потвърдено от Карлайл. Понеже е загрижен за здравето на Бела, Едуард иска тя да направи аборт, но в крайна сметка Бела решава да задържи детето и се обръща за помощ към Розали, знаейки, че тя винаги е искала деца.

Втората част представя периода от бременността на Бела до раждането ѝ от гледната точка на Джейкъб. Подозирайки каква опасност би могло да крие новороденото, глутницата върколаци планува да го убие, дори това да струва живота на Бела. Джейкъб изобщо не е съгласен с решението и напуска глутницата, и създава своя заедно със Сет и Лия Клиъруотър. Бела е измъчвана от постоянни болки, губи много кръв, а тялото и е цялото в синини. Кълън разбират, че съществото в нея се нуждае от кръв и тя започва да я изяжда от вътре. Има множество счупени кости. Не след дълго Бела ражда, но бебето изпочупва много от костите ѝ /даже и гръбнака и/ и предизвиква огромни кръвозагуби, така че за да спаси живота ѝ, Едуард я превръща във вампир. Джейкъб, който присъства на раждането, незабавно открива, че е здраво свързан с новороденото момиченце, Ренесме.

Третата част се връща към гледната точка на Бела, превърната във вампир и наслаждаваща се на живота и способностите си. Вампирката Ирина остава с впечатлението, че новороденото е дете, превърнато във вампир-нещо забранено от Волтури, и им съобщава за нарушението, което кара Волтури да вземат решението да унищожат Ренесме и семейството на Едуард. В опит за спасение Кълън събират свидетели, които потвърждават, че законът не е нарушен по никакъв начин. Волтури екзекутират Ирина заради грешката ѝ, но не са сигурни дали новоредното, каквото е, не е заплаха за тайното съществуване на вида им. Междувременно Алис и Джаспър намират Науел, 150-годишен човек-вампир, кръстоска точно като Ренесме. Той демонстрира, че не е опасен, и Волтури си заминават. Едуард, Бела и Ренесме се връщат у дома с мир.

Край на разкриващата сюжета част.

Източници

  1. Breaking Dawn Release Party. // StephenieMeyer.com. Посетен на 7 септември 2008.
  2. Jim Milliot. 'Breaking Dawn' Breaks Hachette Records // Publishers Weekly, 4 август 2008. Посетен на 18 октомври 2008.

10. ЗАЩО ПРОСТО НЕ СИ ТРЪГНАХ? А, ДА, ЗАЩОТО СЪМ ИДИОТ

Чувствах се като — като не знам какво. Като че ли това не беше реално. Като че ли бях в готическа версия на лош сериал. Вместо да бъда закубенякът, който кани главната мажоретка на бала, аз бях завършилият на второ място върколак, канещ се да покани жената на вампира да похапнем и да се размножаваме. Чудесно.

Не, не бих го направил. Беше извратено и грешно. Щях да забравя всичко, което той каза.

Но ще говоря с нея. Ще се опитам да я накарам, да ме послуша.

И тя няма да го направи. Точно както винаги.

Едуард не отговори, нито пък коментира мислите ми, когато пое по пътя за къщата. Чудих се за мястото, на което бе решил да спре. Беше ли достатъчно на далече от къщата, за да не могат другите да чуят шепотите му? Това ли беше целта?

Може би. Когато влезнахме през вратата, очите на другите Кълънови бяха подозрителни и объркани. Никой от тях не изглеждаше отвратен или възмутен. Значи не би трябвало да са чули, нито една от услугите, за които ме помоли Едуард.

Поколебах се стоейки на отворената врата, не напълно сигурен какво да правя сега. Беше по-добре точно тук, вдишвайки по малко от въздуха, който духа от вън.

Едуард се запъти към центъра на тълпата с изпъчени рамене. Бела го наблюдаваше нетърпеливо, и тогава очите й трепнаха към мен за секунда. След което наблюдаваше отново него. Лицето й се превърна в сивкаво бледо, и можех да видя какво имаше той в предвид, че стресът я кара да се чувства по-зле.

— Ще оставим Джейкъб и Бела да поговорят насаме — каза Едуард. Нямаше дори и трепване в гласа му.

Като на робот.

— Само над купчината ми прах — изсъска му Розали. Тя все още се мотаеше върху главата на Бела, едната от студените й ръце, собственически положена върху жълтеникавата буза на Бела.

Едуард не я погледна.

— Бела — каза той със същия празен тон. — Джейкъб иска да поговори с теб. Страх ли те е да останеш насаме с него?

Бела ме погледна объркана. След което погледна към Розали.

— Роуз, всичко е наред. Джейк няма да ни нарани. Отиди с Едуард.

— Възможно е да е номер — предупреди блондинката.

— Не виждам как — каза Бела.

— Карлайл и аз винаги ще бъдем до теб, Розали — каза Едуард. Безчувственият глас, беше забележителен, показвайки ядът чрез него. — Ние сме тези, от които тя се страхува.

— Не — прошепна Бела. Очите й блестяха, миглите й бяха мокри. — Не, Едуард, не се…

Той поклати глава, усмихвайки се лекичко. Усмивката беше болезнена за гледане.

— Нямах това в предвид, Бела. Добре съм. Не се тревожи аз мен.

Отвратителен. Той беше прав — тя се притесняваше, че наранява чувствата му. Това момиче беше класически мъченик. Беше напълно родена в грешния век. Трябваше да живее тогава, когато е можело да нахрани със себе си някакви лъвове, за добра кауза.

— Всички — каза Едуард, ръката му упорито сочейки към вратата. — Моля.

Хладнокръвието, което се опитва да запази заради Бела, беше на ръба. Можех да видя колко близо беше до онзи изгарящ мъж, който беше отвън. Другите също го видяха. Мълчаливо, те се насочиха към вратата, докато аз се отместих от пътя. Движеха се бързо; две сърцебиения, и стаята беше празна, освен Розали, съскаща по средата на пода, и Едуард, все още чакайки на вратата.

— Роуз — тихо каза Бела. — Искам да отидеш.

Блондинката погледна към Едуард и тогава му жестикулира да тръгне първи. Той изчезна от вратата. Тя ми хвърли дълъг предупредителен поглед, и след това и тя изчезна.

Вече останали сами, пресякох стаята и седнах на пода, точно до Бела. Взех и двете й студени ръце в моите, разтривайки ги нежно.

— Благодаря, Джейк. Чувството е приятно.

— Няма да те лъжа, Бела. Отвратителна си.

— Знам — въздъхна тя. — Плашеща съм.

— Нещо-от-тресавището-страшно — съгласих се.

Тя се разсмя.

— Толкова е приятно да си тук. Приятно е да се усмихвам. Не знам колко още драма, мога да понеса.

Извъртях очи.

— Добре, добре — съгласи се тя. — Сама си го докарах.

— Да, така е. Какво си мислеше, Бела? Сериозно!

— Да не те е помолил да ми крещиш?

— Нещо подобно. Въпреки че не мога да досетя, защо си мисли, че ще ме послушаш. Досега не си го правила.

Тя въздъхна.

— Нали ти к… — започнах да казвам.

— Знаеш ли, че „Нали ти казах“ си има брат, Джейкъб? — попита ме тя, прекъсвайки ме. — Името му е „Млъкни за бога“.

— Това беше добро.

Тя ми се ухили. Кожата й се опъна върху костите.

— Не мога да си преписвам нищо — чух го от повторението на Семейство Симпсън.

— Това ми лисва.

— Беше забавно.

Не говорихме за около минута. Ръцете й започнаха да се затоплят малко.

— Той наистина ли те помоли да говориш с мен?

Кимнах.

— Да ти влея малко разум. Това е загубена битка, още преди самото й начало.

— Тогава, защо се съгласи?

Не отговорих. Не бях сигурен дали знам.

Но знаех това — всяка секунда, прекарана с нея, щеше да се добави към болката, която ще трябва да изстрадам после. Като вехтошар, с ограничени запаси, денят на преброяването идва за мен. Колкото повече удари понасям, толкова по-трудно ще бъде, когато моят запас свърши.

— Ще проработи, нали знаеш — каза тя, след мълчалива минута. — Вярвам в това.

Това ме накара да видя в червено отново.

— Да не би слабоумието, да е един от симптомите ти? — сопнах се аз.

Тя се засмя, въпреки че ядът ми беше толкова истински, че ръцете ми затрепериха около нейните.

— Може би — каза тя. — Не казвам, че нещата ще се наредят лесно, Джейк. Но как мога да съм преживяла всичко това, и да не повярвам в магията от тази гледна точка?

— Магия?

— Особено за теб — каза тя. Усмихваше се. Издърпа една от ръцете си от моите и я притисна срещу бузата ми. Беше по-топла от преди, но я чувствах студена срещу кожата ми, както повечето неща. — Повече от всеки друг, ти имаш някаква магия, чакайки да оправи нещата за теб.

— Какви ги бръщолевиш?

Все още се усмихваше.

— Едуард веднъж ми каза, какво точно е — вашето нещо с отпечатване. Той каза, че е като „Сън в лятна нощ“, като магия. Ще намериш тази която търсиш, Джейкъб, и може би тогава всичко това ще има смисъл.

Ако тя не изглеждаше толкова чуплива, щях да крещя.

Както и да беше, аз й изръмжах.

— Ако мислиш, че това отпечатване може да приеме някакъв смисъл в тази налудничаво… — Борех се за думи. — Наистина ли мислиш, че само защото е възможно някой ден, да отпечатам на някой непознат, ще направи всичко това добре? — Набучих пръст към подутото й тяло. — Кажи ми какъв беше смисъла тогава, Бела?! Какъв беше смисъла, да те обичам? Какъв беше смисъла, ти да обичаш него? Когато умреш — думите бяха ръмжене — как това ще бъде отново наред? Какъв е смисъла на цялата болка? Моята, твоята, неговата! Ти ще убиеш и него, не че ме е грижа, де. — Тя потрепери, но аз продължих. — Така че на края, какъв е смисъла на извратената ти любовна история? Ако има някакъв смисъл, моля те, покажи ми, Бела, защото аз не го виждам.

Тя въздъхна.

— Все още не знам, Джейк. Но аз просто… чувствам… че това води до нещо хубаво, независимо колко е трудно да се разбере сега. Предполагам, че може да го наречеш вяра.

— Умираш за нищо, Бела! Нищо!

Ръката й падна от лицето ми към подутият й стомах, галейки го. Не й се налагаше да казва каквото и да е, за да разбера какво си мисли. Тя умираше за него.

— Няма да умра — каза тя през зъби и можех да усетя, че повтаряше неща, които вече е казала. — Сърцето ми ще продължи да бие. Достатъчно силна съм за това.

— Това са пълни глупости, Бела. Опитваш се да продължиш със свръхестественото твърде дълго. Никой нормален човек не може да го направи. Не си достатъчно силна. Взех лицето й в ръцете си. Не ми трябваше да си напомням да бъда нежен. Всичко около нея, крещеше „чупливо“.

— Мога да го направя. Мога да го направя — промърмори тя, звучейки много като онази детска книга за малката машина, която можеше.

— Не ми изглежда така на мен. Та, какъв е планът? Надявам се, че имаш такъв.

Без да среща очите ми, тя кимна.

— Знаеш ли, че Есме скочила от скала? Когато е била човек, имам в предвид.

— Е и?

— Тя била толкова близо до смъртта, че те дори не са си направили труда да я заведат в спешното отделение — закарали са я направо в моргата. Въпреки, че сърцето й все още биело, когато Карлайл я е намерил…

Това е имала в предвид, казвайки че щяха да запази сърцето си все още биещо.

— Не възнамеряваш да оцеляваш като този човек — започнах глуповато.

— Не, не съм толкова глупава. — След което срещна погледа ми. — Въпреки, че предполагам, че имаш свое собствено мнение по темата.

— Спешна вампиризация — промърморих.

— Проработило е при Есме. И Емет, и Розали, дори и при Едуард. Никой от тях не е бил в отлична форма. Карлайл ги е променил, само защото е било или това, или смъртта. Той не отнема животи, спасява ги.

Както преди, изведнъж почувствах угризение, към добрия доктор — вампир. Прогоних мисълта и започнах от начало.

— Слушай ме, Бела. Не го прави по този начин. — Както преди, когато получих обаждането от Карлайл, можех да видя колко голяма разлика, имаше за мен. Осъзнах, че имам нужда тя да остане жива, под каквато и да е форма. Във всякаква форма. Поех си дълбоко въздух. — Не чакай да стане прекалено късно, Бела. Не по този начин. Живей. Става ли? Просто живей. Не ми го причинявай. Не го причинявай на него. Гласът ми стана по-твърд, по-силен. — Знаеш какво ще направи, когато умреш. Виждала си го и преди. Искаш да се върне, при онези италиански убийци ли? — Тя се сви на дивана.

Оставих частта, че това няма да е необходимо този път.

Мъчейки се да направя гласа си по мек, попитах.

— Помниш ли, когато бях осакатен от онези новородени? Ти какво ми каза?

Чаках, но тя не ми отговори. Стисна устните си.

— Ти ми каза да бъда добър и да послушам Чарли — напомних й аз. — А какво направих? Послушах вампира. Заради теб.

— Послуша го, защото беше правилното решение.

— Добре — избери, която искаш версия.

Тя си пое дълбоко въздух.

— Сега не е най-правилното нещо, което трябва да се направи.

Втренчи се в огромния си стомах и прошепна под дъх.

— Няма да го убия.

Ръцете ми отново се разтрепереха.

— Оу, не бях уж прекрасната новина. Здраво юначе, а? Трябваше да донеса малко сини балони.

Лицето й порозовя. Цветът беше, толкова хубав — почувствах се, сякаш в стомаха ми ме е пронизал нож. Назъбен нож, остър и ръждясал.

Щях да изгубя контрол. Отново.

— Не знам, дали е момче — леко сънливо, призна тя. — Ултразвукът не проработи. Мембраната около бебето е твърде дебела — като тяхната кожа. За това, той е една малка мистерия. Но в главата ми, винаги е момче.

— Не е някакво красиво дете, Бела.

— Ще видим — почти самодоволно каза тя.

— Ти няма — озъбих се аз.

— Голям песимист си, Джейк. В действителност има много голям шанс да се измъкна от това.

Не можех да отговоря. Погледнах надолу, вдишвайки тежко и дълбоко, опитвайки се да озаптя яростта си.

— Джейк — каза тя, докосвайки косата ми, галейки бузата ми. — Ще бъде наред. Шшт. Всичко е наред.

Не вдигнах поглед.

— Не. Няма да бъде наред.

Тя избърса нещо мокро от бузата ми.

— Шшт.

— За какво всъщност става въпрос, Бела? — Зазяпах се в белия килим. Босите ми крака, бяха мръсни, оставяйки отпечатъци. Хубаво. — Мислих си, че целият смисъл е в това, че повече от всичко, искаш да станеш вампир. А сега ти просто го предаваш? Няма никакъв смисъл. От кога толкова отчаяно искаш да си майка? Ако си го искала толкова много, защо се омъжи за вампир?

Бях ужасно близо до сделката, която ми предложи той. Можех да усетя как думите ме превземаха по този начин, но не можех да сменя посоката им.

Тя въздъхна.

— Не е точно така, Джейк. Не държах да имам дете. Дори не се бях и замисляла. Не е просто да имам дете. По-скоро… ами… неговото дете.

— То е убиец, Бела. Погледни се.

— Не е. Аз съм. Аз съм просто слаба и човек. Но мога да се справя с това, Джейк, мога да…

— Ох, хайде де! Млъкни, Бела. Можеш да разправяш тези глупости на твоя кръвопиец, но няма да ме заблудиш. Знаеш, че няма да оцелееш.

Тя се втренчи в мен.

— Не знам това. Разбира се, тревожа се за това.

— Тревожиш се за това — през зъби повторих аз.

Тогава охна, и се хвана за корема. Яростта ми изчезна като изгасена светлина.

— Добре съм — изпъхтя тя. — Не е нищо.

Но не я чух, ръцете й бяха издърпали блузата й на една страна, и аз се зазяпах ужасено в оголената кожа. Коремът й изглеждаше сякаш беше напръскан с виолетово — черно мастило.

Тя видя втренчването ми, и издърпа плата отново на мястото му.

— Той е просто силен, това е всичко — защитнически каза тя.

Мастилените петна бяха синини.

Почти онемях и разбрах какво е имал предвид с това, че я гледа как страда. Изведнъж самият аз се почувствах леко полудял.

— Бела — казах аз.

Тя чу промяната в тона ми. Вдигна поглед, все още дишайки тежко, очите й бяха объркани.

— Бела, не прави това.

— Джейк…

— Чуй ме. Не ме прекъсвай. Просто ме изслушай. Ами ако…?

— Ами ако какво?

— Ами ако не е сделка с един вариант? Ами ако е не всичко или нищо? Ами ако като добро момиче послушаш Карлайл, и се запазиш жива?

— Няма да…

— Още не съм свършил. Та, оставаш жива. След което можеш да започнеш наново. Това не се получило. Опитай отново.

Тя се намръщи. Вдигна едната си ръка и докосна мястото, където веждите ми се събират. Пръстите й погалиха челото ми за момент, докато се опиваше да ми влее малко разум.

— Не разбирам… Какво имаш в предвид с това да опитам отново? Не може да си мислиш, че Едуард би ми позволил…? А и каква ще бъде разликата? Сигурна съм, че всяко бебе…?

— Да — заядох се аз. — Всяко негово дете, ще бъде същото.

Умореното й лице, стана още по-объркано.

— Какво?

Но не можех да кажа повече. Нямаше смисъл. Никога нямаше да успея да я спася от самата нея. Никога няма да успея да направя това.

След което мигна и можех да видя, че е схванала.

— Оуу. Ъгх. Моля те, Джейкъб. Мислиш, че трябва да убия бебето си, и да го заместя с някакъв генетичен заменител? Изкуствено осеменяване? — Вече беше бясна. — Защо бих искала да имам бебето на някакъв непознат? Предполагам, че няма значение? Всяко бебе ще свърши работа?

— Нямах това предвид — промърморих. — Не непознат.

Тя се наклони напред.

— Тогава какво казваш?

— Нищо. Нищо не казвам. Както винаги.

— Това пък откъде дойде?

— Забрави, Бела.

Тя се намръщи подозрително.

— Той ли ти каза да ми кажеш това?

Изръмжах изненадан, че е направила връзката толкова бързо.

— Не.

— Направил го е, нали?

— Не точно. Нищо не каза за изкуствено каквото и да е.

Лицето й омекна, след което се облегна назад на възглавниците, изглеждаше изтощена. Зяпаше в една посока, когато проговори, изобщо не обръщайки се към мен.

— Би направил всичко за мен. А аз го наранявам толкова много… Но какво си мисли? Че бих заменила това — ръката й проследи пъпа й — за някакъв непознат… Промърмори последната част и тогава гласът й я предаде. Очите й бяха навлажнени.

— Може и да не го нараняваш — прошепнах. Изгаряше ме, сякаш имах отрова в устата си, да се моля за него, но знаех че от този ъгъл вероятно беше най-добрата ми възможност да я запазя жива. Още нещо от 1001 странности.

— Можеш да го направиш щастлив отново, Бела. А и наистина си мисля, че е на ръба. Честно.

Нямаше вид, че ме слуша, ръката й правеше малки кръгчета около подутият й стомах, докато хапеше устната си.

Беше тихо за доста дълго време. Чудих се дали Кълънови са достатъчно надалеч. Дали слушаха ужасните ми опити да я вразумя?

— Не непознат? — промърмори тя на себе си. Потреперих. — Какво точно ти каза Едуард? — с нисък тон попита тя.

— Нищо. Просто си помисли, че е възможно да ме послушаш.

— Не това. Това за опитването отново.

Очите й бяха върху моите и можех да видя, че бях казал твърде много.

— Нищо.

Устата й се отвори малко.

— Уау.

Беше тихо за няколко сърцебиения. Отново погледнах към краката си, неспособен да срещна погледа й.

— Той наистина би направил всичко, нали? — прошепна тя.

— Казах ти, че е полудял. Буквално, Бела.

— Изненадана съм, че не го издаде веднага. Да го вкараш в беда.

Когато я погледнах, тя се хилеше.

— Помислих си го. — Опитах се й се усмихна в отговор, но можех да усетя как усмивката ми се изкривява на лицето.

Знаеше какво й предлагам и нямаше намерение да мисли два пъти по въпроса. Знаех, че няма да го направи. Но все още се надявах.

— Няма много, което и ти не би направил за мен, нали? — прошепна тя. — Наистина не знам защо се притесняваш. Не заслужавам нито един от двама ви.

— Въпреки това няма значение, нали?

— Не и този път — тя въздъхна. — Иска ми се да можех да ти го обясня правилно, за да ме разбереш. Не мога да го нараня — посочи стомаха си — все едно да взема пистолет и да те застрелям. Обичам го.

— Защо винаги трябва да обичаш грешните неща, Бела?

— Не мисля, че е така.

Прочистих гърло, за да мога да направя гласа си твърд, точно както желаех.

— Повярвай ми.

Започнах да ставам.

— Къде отиваш?

— Няма полза от мен тук.

Вдигна тънката си ръка, молейки:

— Не си тръгвай.

Можеш да усетя пристрастеността в мен, опитвайки се да ме накара да остана около нея.

— Нямам място тук. Трябва да се връщам.

— Защо дойде днес? — попита тя, все още протягайки се.

— Само за да видя, че наистина си жива. Не повярвах, че си болна, както каза Карлайл.

Не можех да разбера от лицето й дали наистина повярва на това.

— Ще дойдеш ли отново? Преди…

— Няма да вися тук и да те гледам да умираш, Бела.

Тя потрепери.

— Прав си, прав си. Трябва да вървиш.

Запътих се към вратата.

— Чао — прошепна зад мен. — Обичам те, Джейк.

За малко да се върна. За малко да се обърна и да падна на колене, започвайки отново да се моля. Но знаех, че трябва да напусна Бела, да се махна от хладнокръвния й провал, преди да ме убие, както щеше да убие и него.

— Разбира се, разбира се — промърморих, докато излизах.

Не видях нито един от вампирите. Игнорирах колелото си, стоейки сам самичък в средата на ливадата. Вече не беше достатъчно бързо. Баща ми щеше да откачи, както и Сам. Как ли ще реагира глутницата, от това, че не са ме чули да се превръщам? Дали ще си помислят, че Кълънови са ме хванали, преди да съм имал шанс? Разголих се, не интересувайки се дали някой може да гледа, и започнах да бягам. Започнах да вървя в половин вълча крачка.

Те наблюдаваха. Ама разбира се, че да.

„Джейкъб, Джейк…“ — прозвучаха осем гласа, с успокоение.

„Върни се вкъщи веднага“ — заповяда Алфа гласът. Сам беше бесен.

Усетих Пол да изчезва и знаех, че Били и Рейчъл чакаха да разберат какво се е случило с мен. Пол беше твърде развълнуван да им предаде добрите новини, че не съм вампирско куче, слушайки цялата история.

Не беше необходимо да съобщавам на глутницата, че съм по пътя — можеха да видят гората зад мен, докато спринтирах към дома. Също така нямаше нужда да им казвам, че съм на път да полудея. Боледуването в главата ми беше очевидно.

Видяха целия ужас — подутия корем на Бела, дрезгавия й глас: „… просто е силен, това е всичко…“, изтормозения човек в лицето на Едуард: „… гледайки я болна и пропиляна… виждайки как я наранява…“, Розали — навеждайки се върху отпуснатото тяло на Бела: „Животът на Бела, не означава нищо за нея…“ — и за пръв път никой нямаше какво да каже.

Шокът им беше просто тих крясък в главата ми. Без думи.

Бях на половината път за вкъщи, преди някой да се възстанови. Тогава всички започнаха, да бягат, за да ме посрещнат.

Беше почти тъмно — облаците покриваха залезът напълно. Рискувах да пробягам през пътя и успях без да ме видят. Срещнахме се на около десет мили от Ла Пуш, на сечището изоставено от дърварите. Беше извън пътя, обвито между два шпора на планината, където никой няма да ни види. Пол ги намери, точно когато и аз го направих, така че глутницата беше завършена.

Бърборенето в главата ми, беше пълен хаос. Всички крещяха наведнъж.

Козината на Сам беше напълно права и той ръмжеше в продължителен писък, докато се движеше напред-назад в кръга. Пол и Джаред се движиха като сенки зад него, ушите им плоски от страни на главите им. Целият кръг беше обезпокоен, на крака и ръмжейки тихо.

В началото, ядът им беше неопределен и аз бях причината. Но бях прекалено голяма развалина, за да ме е грижа. Можеха да ми направят какво поискат за избягване на заповеди.

И тогава, нефокусираното объркване на мисли, започна да се движи наведнъж.

„Как е възможно? Какво означава това? Какво ще бъде?“

„Не безопасно. Неправилно. Опасно.“

„Неестествено. Чудовищно. Отвратително.“

„Не можем да го позволим.“

Глутницата беше в синхронизирано темпо сега, мислейки в синхрон, всички освен мен и още един. Стоях до който и да е брат, твърде замаян, за да погледна, с което и да е от очите ми, или пък с ума ми, и да разбера кой е до мен, докато глутницата обикаляше около нас.

„Общо приятелството не включва това.“

„Това поставя всички в опасност.“

Опитах се да разбера спираловидните гласове, да следя обикалянето в кръг, което мислите следяха на къде водят, но нямаше никакъв смисъл. Сцените, които са в центъра на мислите им са моите сцени — почти всичките. Синините на Бела, разгневеното лице на Едуард.

„Те също се страхуват от него.“

„Но няма да направят нищо по въпроса.“

„Защитавайки Бела Суон.“

„Не можем да позволим на това, да ни повлияе.“

„Безопасността на семействата ни, на всички присъстващи тук, е по-важна от един човек.“

„Ако те не го убият, ние ще го направим.“

„Защитавайки племето.“

„Защитавайки семействата ни.“

„Трябва да го убием, преди да стане твърде късно.“

Изникна друг от спомените ми, думите на Едуард този път: „Нещото расте, бързо.“

Опитах се да се концентрирам, за да различа индивидуални гласове.

„Няма време за губене.“ — мислеше си Джаред.

„Това ще означава война.“ — предпазливо мислеше Ембри. „И то страшна.“

„Готови сме.“ — настоя Пол.

„Ще се нуждаем от изненада от наша страна.“ — помисли Сам.

„Ако ги хванем разделени, можем да ги свалим поотделно. Ще увеличи шансът ни за победа.“ — мислеше Пол, обмисляйки стратегия.

Поклатих глава, изправяйки се бавно на крака. Почувствах се несигурно там — като че ли заобикалящите ме вълци, ме замайваха. Вълкът до мен също се изправи. Раменете му бутнаха моите, подкрепяйки ме.

„Чакайте.“ — помислих.

Кръгът спря за един удар, след което отново забърза темпо.

„Има малко време.“ — каза Сам.

„Но — какво си мислиш? Нямаше да ги нападнете този следобед, за да не пристъпите договора. Сега планирате засада, когато договорът е все още непокътнат?“

„Това не е нещо, което договорът ни не включва.“ — каза Сам. — „Не знаем какво създание ще се създадат Кълънови, но знаем, че е силно и е бързо растящо. И ще бъде твърде младо, за да следва някакъв си договор. Помниш ли новородените вампири, срещу които се бихме? Диви, буйни, над благоразумие и въздържание. Представи си едно такова, но защитавано от Кълънови.“

„Не знаем…“ — опитах се да го прекъсна.

„Да, не знаем.“ — съгласи се той. — „Затова не можем да рискуваме с непознатото в този случай. Можем само да позволим на Кълънови да съществуват, докато сме напълно сигурни, че може да им се вярва, да не носят вреда. Това… нещо, не може да му се има доверие.“

„На тях не им харесва, също толкова, колкото и на нас.“

Сам изкара лицето на Розали, защитническата й стойка, от ума ми и я показа на всички.

„Някои са готови да се борят за него, независимо какво е.“

„За бога, това е само бебе.“

„Не за дълго.“ — прошепна Лея.

„Джейк, приятелю, това е голям проблем.“ — каза Куил. — „Не можем просто да го игнорираме.“

„Превръщате го в по-голям въпрос, от колкото всъщност е.“ — оспорих. „Единствената, която е в опасност, тук е Бела.“

„Отново по неин избор.“ — каза Сам. — „Но този път, изборът й засяга всички ни.“

„Не мисля така.“

„Не можем да поемаме такъв риск. Няма да позволим кръвопиец да ловува по нашите земи.“

„Тогава им кажете да заминат.“ — каза вълкът, който все още ме подкрепяше. Беше Сет. Разбира се.

„И да прехвърлим опасността на други? Когато кръвопийци пресекат наша земя, ние ги унищожаваме, независимо къде планират да ловуват. Защитаваме всички, които можем.“

„Това е лудост.“ — казах — „Този следобед, се страхувахте да не поставиш глутницата в опасност.“

„Този следобед не знаех че семействата ни са в опасност.“

„Не мога да повярвам на това! Как ще убиете създанието, без да убиете Бела?“

Нямаше думи, но мълчанието беше изпълнено с значение.

Нададох вой.

„Тя също е човек! Нашата защита не засяга ли и нея?“

„И без това умира“ — помисли Лея. — „Просто ще ускорим процеса.“

Това беше. Отскочих от Сет, към сестра му, с оголени зъби. Тъкмо щях да хвана лявата й задница, когато почувствах зъбите на Сам в ириса ми, влачейки ме обратно.

Извих от болка и ярост, и се обърнах към него.

„Спри!“ — заповяда ми той с двойния тембър на Алфата. Под мен, краката ми започнаха да се изкривяват. Внезапно спрях, успявайки само да се задържа на краката си, от явна воля.

Отдръпна погледа си от мен.

„Няма да си жестока към него, Лея.“ — заповяда той. — „Саможертвата на Бела е жестока цена и всички ние оценяваме това. То е против всичко, над което стоим, отнемайки човешки живот. Правейки изключение на това правило е сурово нещо. Всички ще тъгуваме, за това което ще направим, тази вечер.“

„Тази вечер?“ — шокирано повтори Сет. — „Сам, мисля, че трябва да поговорим за това, още малко. Поне да го обсъдим със Старейшините. Не може наистина да искаш от нас да…“

„Не можем да си позволим толерантността ти към Кълънови сега. Няма време за обсъждане. Ще правиш, каквото ти е казано, Сет.“

Предните колена на Сет се сгънаха и главата му падна напред под тежестта на заповедта на Алфа. Сам обиколи в тесен кръг, около нас двамата.

„Нуждаем се от цялата глутница за това. Джейкъб, ти си най-силният ни борец. Ще се биеш с нас, тази вечер. Разбирам, че ти е трудно, затова ще се съсредоточиш върху техните бойци — Емет и Джаспър Кълън. Няма нужда се замесваш с… останалата част. Куил и Ембри ще се бият с теб.“

Колената ми трепереха; борех се да се взема в ръце, докато гласът на Алфа се биеше с моята воля.

„Пол, Джаред и аз ще се заемем с Едуард и Розали. От информацията, която Джейкъб донесе, мисля че, те ще са тези, които ще защитават Бела. Карлайл и Алис, също ще бъдат близо, вероятно и Есме. Брейди, Колин, Сет и Лея, ще се концентрирате върху тях. Който е на чисто после“ — моментално, всички го чухме да пелтечи името на Бела — „ще се заеме със създанието. Първият ни приоритет е унищожаването на съществото.“

Глутницата започна да мрънка в нервно съгласие. Напрежението накара кожата на всички да настръхне. Обикалянето беше тихо и звукът от лапите срещу соления под, беше по-остър, раздиращи се нокти в почвата.

Само аз и Сет стояхме, окото в центъра на буря от оголени зъби и плоски уши. Носът на Сет почти докосваше земята, забит след заповедите на Сам. Усещах болката му, от идващата нелоялност. За него това беше предателство — през онзи единствен ден на съюз, биещ се рамо до рамо с Едуард Кълън, Сет се е превърнал наистина в приятел на вампира.

Въпреки това, в него нямаше съпротива. Щеше да се подчини, независимо от това, колко го наранява. Нямаше друг избор.

А какъв избор имах аз? Когато Алфа говори, глутницата следва.

Сам никога не е използвал властта си така преди; знаех че наистина мрази да гледа как Сет коленичи пред него, като слуга на пода, пред господаря си. Нямаше да го принуждава, ако наистина не мислеше, че няма друг избор. Не можеше да ни лъже, когато сме така, умствено свързани. Той наистина вярваше, че е наш дълг да унищожим Бела и чудовището, което е създала. Наистина вярваше, че няма време за губене. Вярваше достатъчно, за да умре.

Видях, че самият той, ще се изправи пред Едуард; способността на Едуард да чете мислите ни, го направи най-голямата ни заплаха в съзнанието на Сам. Сам няма да позволи на никой друг, да поеме такава опасност.

Той виждаше Джаспър, като вторият най-добър опонент, затова го е дал на мен. Знаеше, че аз имам най-голям шанс, от който и да е от глутницата, да спечеля тази битка. Оставил е най-лесните мишени, за по-младите вълци и Лея. Малката Алис не беше заплаха, без бъдещето да я направлява, и знаехме от времето, когато се бяхме съюзили, че Есме не е боец. Карлайл щеше да бъде по-голямо предизвикателство, но възмущението му от насилието, щеше да го забави.

Почувствах се по-зле от Сет, докато наблюдавах планът на Сам, опитвайки се да обработи от всеки ъгъл, за да даде на всеки член от глутницата, най-добрият шанс за оцеляване.

Всичко беше с надолу главата. Този следобед, се заяждах, да ги нападнем. Но Сет беше прав — не беше битка, за която бях готов. Заслепявах се с тази омраза. Не си бях позволил да погледна внимателно, защото знаех ще видя ако го направя.

Карлайл Кълън. Гледайки го без тази омраза, замъглявайки очите ми, не можех да отрека, че убивайки го беше равностойно на убийство. Той беше добър. Добър, като всеки човек, който защитаваме. Дори може би и по-добър. Предполагам, че и другите, но не го чувствах толкова силно за тях. Не ги познавах толкова добре. Карлайл беше този, който мразеше да се бие, дори и за да спаси собственият си живот. За това ще успеем да го убием — защото не би искал, ние, неговите врагове, да умрем.

Това беше грешно.

И не само, защото убиването на Бела, е все едно убивайки мен, като самоубийство.

„Вземи се в ръце, Джейкъб.“ — заповяда Сам. — „Племето е на първо място.“

„Днес грешах, Сам.“

„Тогава причините ти бяха грешни. Но сега имаме дълг за изпълнение.“

Стегнах се.

„Не.“

Сам изръмжа и спря пред мен. Загледа се в очите ми и дълбоко ръмжене премина през зъбите му.

„Да.“ — настоя Алфата, двойният му глас се изприщи с горещина от властта. — „Тази вечер няма вратички. Ти, Джейкъб, ще се биеш с нас, срещу Кълънови. Ти, заедно с Куил и Ембри, ще се погрижите за Джаспър и Емет. Обвързан си да защитаваш племето. Затова съществуваш. Ще изпълниш това задължение.“ — Раменете ми се изгърбиха, когато указът ме смачка. Краката ми се сгънаха, и бях по корем пред него. Никой член на глутницата, не можеше да откаже на Алфата.