Серия
Здрач (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Breaking Dawn, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 247 гласа)

По-долу е показана статията за Зазоряване (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Зазоряване
Breaking Dawn
Автор Стефани Майър
Първо издание 2 август, 2008 г.
Флаг на САЩ САЩ
Издателство Little, Brown and Company
Оригинален език английски
Жанр паранормално, романтика, юношеска
Предходна Затъмнение

Зазоряване (на английски: Breaking Dawn) е четвъртият роман от поредицата Здрач на Стефани Майър. Това е последната книга от сагата, разказвана от перспективата на Бела Суон. Книгата е разделена на три части, като втората е през погледа на Джейкъб Блек. Романът е пуснат в продажба на 2 август 2008 г. със специално среднощно парти в голям брой книжарници.[1] От първоначалните 3,7 милиона копия, 1,3 от тях са продадени в рамките на 24 часа.[2]

В първата част на книгата се разглежда сватбата на Бела и Едуард. След това меденият им месец, прекаран близо до Бразилия на остров Есме, притежаван от майката на Едуард – Есме. Едуард изпълнява желанието на Бела и прави любов с нея. Скоро след това тя установява, че е бременна, което бива потвърдено от Карлайл. Понеже е загрижен за здравето на Бела, Едуард иска тя да направи аборт, но в крайна сметка Бела решава да задържи детето и се обръща за помощ към Розали, знаейки, че тя винаги е искала деца.

Втората част представя периода от бременността на Бела до раждането ѝ от гледната точка на Джейкъб. Подозирайки каква опасност би могло да крие новороденото, глутницата върколаци планува да го убие, дори това да струва живота на Бела. Джейкъб изобщо не е съгласен с решението и напуска глутницата, и създава своя заедно със Сет и Лия Клиъруотър. Бела е измъчвана от постоянни болки, губи много кръв, а тялото и е цялото в синини. Кълън разбират, че съществото в нея се нуждае от кръв и тя започва да я изяжда от вътре. Има множество счупени кости. Не след дълго Бела ражда, но бебето изпочупва много от костите ѝ /даже и гръбнака и/ и предизвиква огромни кръвозагуби, така че за да спаси живота ѝ, Едуард я превръща във вампир. Джейкъб, който присъства на раждането, незабавно открива, че е здраво свързан с новороденото момиченце, Ренесме.

Третата част се връща към гледната точка на Бела, превърната във вампир и наслаждаваща се на живота и способностите си. Вампирката Ирина остава с впечатлението, че новороденото е дете, превърнато във вампир-нещо забранено от Волтури, и им съобщава за нарушението, което кара Волтури да вземат решението да унищожат Ренесме и семейството на Едуард. В опит за спасение Кълън събират свидетели, които потвърждават, че законът не е нарушен по никакъв начин. Волтури екзекутират Ирина заради грешката ѝ, но не са сигурни дали новоредното, каквото е, не е заплаха за тайното съществуване на вида им. Междувременно Алис и Джаспър намират Науел, 150-годишен човек-вампир, кръстоска точно като Ренесме. Той демонстрира, че не е опасен, и Волтури си заминават. Едуард, Бела и Ренесме се връщат у дома с мир.

Край на разкриващата сюжета част.

Източници

  1. Breaking Dawn Release Party.. // StephenieMeyer.com. Посетен на 7 септември 2008.
  2. Jim Milliot. 'Breaking Dawn' Breaks Hachette Records. // Publishers Weekly, 4 август 2008. Посетен на 18 октомври 2008.

23. СПОМЕНИ

— Толкова съжалявам, Сет. Трябваше да съм по-близо.

Едуард все още се извиняваше, а аз си мислех, че това, по един или друг начин, не беше нито справедливо, нито уместно. Най-малкото, не Едуард напълно и непростимо загуби контрол над раздразнителността си. Не Едуард се опита да откъсне главата на Джейкъб — Джейкъб, който дори не се опита да се защити — и случайно счупи рамото и ключицата на Сет, когато той скочи помежду ни. Не Едуард едва не уби най-добрия си приятел.

Не че този най-добър приятел нямаше няколко нещица, за които да отговаря, но очевидно нищо, което Джейкъб бе направил, не би могло да смекчи вината ми.

Та не трябва ли аз да съм тази, която се извинява? Опитах отново.

— Сет, аз…

— Не се безпокой за това, Бела. Нищо ми няма — каза Сет в същото време, когато Едуард се обърна към мен.

— Бела, любов моя, никой не те съди. Справяш се толкова добре.

Дори не ме оставиха да си довърша изречението.

Това, че Едуард се затрудняваше да не се усмихне, само допълнително влошаваше положението. Знаех, че Джейкъб не заслужаваше пресилената ми реакция, но изглеждаше така, сякаш на Едуард му бе харесало. Може би той просто желаеше да има за извинение новороден вампир, че да може и той да му навреди физически — покрай раздразнението, което и той изпитваше към Джейкъб.

Опитах се изцяло да залича гнева от тялото си, но беше трудно, знаейки, че точно сега Джейкъб беше навън с Ренесме. Пазейки я далеч от мен, полуделия новороден.

Карлайл стегна още едно парче пояс около ръката на Сет и Сет потрепери.

— Съжалявам, съжалявам! — смотолевих аз, знаейки, че никога няма да произнеса извинението по-ясно.

— Не откачай, Бела — каза Сет, потупвайки коляното ми с ръка, докато Едуард ми разтриваше ръката от другата страна.

Сет изглежда нямаше нищо против да стои до мен на дивана, докато Карлайл го лекуваше.

— Ще се възстановя след трийсетина минути — продължи той, все още потупвайки коляното ми, сякаш беше забравил за студената ми, твърда като камък тъкан. — Всеки би постъпил така на твое място, след като Джейк и Нес… той спря по средата на думата, сменяйки бързо темата. — Искам да кажа, поне не ме захапа или нещо такова. Това щеше да е вече гадно.

Скрих лицето си с ръце и потръпнах от ужас при мисълта, че вероятността за това беше доста голяма. Бе могло да се случи толкова лесно. Чак сега ми казаха, че при върколаците вампирската отрова не им действа както на хора. За тях тя беше смъртоносна.

— Аз съм лош човек.

— Разбира се, че не си! Аз трябваше да… — започна Едуард.

— Престани! — въздъхнах аз. Не исках той да поема вината за това, както винаги правеше.

— Имаме късмет, че Неси… Ренесме не е отровна — каза Сет след секунда тишина — защото постоянно хапе Джейк.

Ръцете ми паднаха надолу:

— Така ли?

— Безспорно. Всеки път, когато не й даде вечерята достатъчно бързо в устата. Роуз смята това за доста забавно.

Зяпнах го, шокирана и чувстваща се виновна, че това ми хареса — съвсем мъничко, по един лош начин.

Разбира се, аз вече знаех, че Ренесме не е отровна. Бях първия човек, когото тя захапа. Не бях изказала това си наблюдение гласно, защото се преструвах, че не помня скорошните събития.

— Е, Сет — каза Карлайл, изправяйки се и отстъпвайки на крачка от нас. — Мисля, че това е всичко, което мога да направя. Опитай се да не се мърдаш много за, ох, за няколко часа, предполагам — засмя се Карлайл. — Щеше ми се и лекуването на хора да беше така мигновено — за момент той сложи ръка върху черната коса на Сет. — Не мърдай! — нареди той и след това изчезна на горния етаж. Чух вратата на кабинета му да се затваря и се почудих дали вече са махнали всички доказателства за прекараното ми време там.

— Предполагам ще успея да стоя на едно място за известно време — съгласи се Сет, след като Карлайл вече бе изчезнал, и се прозя шумно. Внимателно, уверявайки се, че не издърпва рамото си, Сет отпусна глава върху облегалката на дивана и затвори очи. Секунди по-късно устата му се поотвори отпуснато.

Намръщих се на спокойното му лице за около минутка. Също като Джейкъб и Сет изглежда имаше дарбата да заспива, когато си поиска. Знаейки, че няма да мога да му се извинявам за известно време, се изправих; движението даже и лекичко не бутна дивана. Всичко физическо беше толкова лесно. Но останалото…

Едуард ме последва до задния прозорец и пое ръката ми.

Лия крачеше около реката, спирайки се постоянно, за да погледне къщата. Беше толкова лесно да се определи кога гледаше за брат си и кога за мен. Редуваше загрижения бърз поглед със убийствен и свиреп.

Можех да чуя Джейкъб и Розали навън, на предните стъпала, карайки се тихичко един с друг чий ред е да храни Ренесме. Връзката им беше враждебна, както винаги; сега единственото нещо, за което бяха съгласни и двамата, беше че трябва да стоя далеч от моето бебе, докато не се възстановя на сто процента от гневно ми избухване. Едуард оспорваше тяхното решение, но аз ги оставих. И аз исках да съм сигурна. Въпреки това се опасявах, че моите сто процента сигурност и техните, може и въобще да не съвпадат.

Освен тяхната разправия, бавното дишане на Сет и раздразненото дишане на Лия, беше много тихо. Емет, Алис и Есме ловуваха. Джаспър остана, за да ме наблюдава. Сега той стоеше по ненатрапчив начин зад централната колона на стълбите, опитвайки се да не ни пречи с това.

Възползвах се от спокойствието, за да помисля малко за всичките тези неща.

Едуард и Сет ми разказаха, докато Карлайл наместваше ръката на Сет. Доста неща съм пропуснала, докато горях, и това беше първата ми възможност да наваксам.

Главното нещо беше края на враждата с глутницата на Сам — което беше и причината другите отново да се почувстват свободни да идват и да си отиват, когато пожелаят. Примирието бе по-силно от всякога. Или по-привързано, зависи от гледната точка, представих си аз.

Привързано, защото най-безусловния, от всички закони на глутницата, гласеше никога да не убиваш обекта на белязване на друг върколак. Болката от подобно нещо би била непоносима за цялата глутница. Вината, независимо дали е било умишлено, или случайно, не би могла да бъде простена; вълците, участващи в това, биха се били до смърт — нямаше друг вариант. Сет ми каза, че такова нещо се е случило преди много години, но било злополука. Никой върколак не би унищожил съзнателно свой брат по този начин.

Следователно Ренесме беше недосегаема, заради това, което Джейкъб изпитваше към нея. Опитах се да се концентрирам върху облекчението от този факт, а не върху раздразнението си, но не беше лесно. В съзнанието ми имаше достатъчно място, за да побере и двете емоции едновременно.

Сам не можеше да се ядосва и за трансформацията ми, защото Джейкъб — говорещ като истинския Алфа — я беше позволил. Трябваше да си напомням отново и отново колко много дължа на Джейкъб, когато му се ядосвах.

Бавно насочих мислите си отново върху това да контролирам емоциите си. Обмислих още един интересен феномен; въпреки че тишината между отделните глутници продължаваше, Джейкъб и Сам откриха, че Алфите могат да говорят помежду си, докато са във вълчите си форми. Не беше както по-рано: не можеха да чуят всяка мисъл по същия начин, както преди разделянето. Беше като говоренето на глас, бе отбелязал Сам. Сам можеше да чуе само мислите, които Джейк искаше да сподели, и обратно. Откриха, че могат да си общуват от разстояние, също — сега, когато отново си говореха.

Не бяха разбрали всичко това, докато Джейкъб не отиде сам — въпреки възраженията на Сет и Лия — за да обясни на Сам как стоят нещата с Ренесме. Беше единственият случай, когато той остави Ренесме, откакто я бе зърнал за първи път.

Веднага щом Сам разбра как всичко се бе променило, дойде да поговори с Карлайл. Разговаряха в човешките си форми (Едуард бе отказал да ме остави, за да превежда) и договорът беше подновен. Приятелските отношения, обаче, може никога да не са същите.

Една голяма тревога ни се махна от плещите.

Но имаше още една — не толкова физически опасна, колкото глутница върколаци, но за мен бе много важна.

Чарли.

Той говори с Есме по-рано тази сутрин, но това не му попречи да се обади отново, втори път, точно преди няколко минутки, когато Карлайл лекуваше Сет. Карлайл и Едуард бяха оставили телефона да звъни.

Какво би било най-подходящото нещо, което да му кажа? Бяха ли семейство Кълън прави? Беше ли това, да му кажем, че съм мъртва, най-правилното нещо, най-поносимия вариант? Ще бъда ли в състояние да лежа неподвижно в ковчег, докато той и майка ми плачат над мен?

На мен не ми звучеше правилно. Но да поставя Чарли и Рене в опасността от натрапчивата идея на Волтури за потайността, беше извън въпроса.

Моята идея беше, да оставя Чарли да ме види, когато съм готова за това, да го оставя да си направи негови си грешни предположения. Технически вампирските правила остават ненарушени. Ще бъде ли по-добре за Чарли да знае, че съм жива — един вид — и щастлива? Дори и да бях странна и различна, и вероятно плашеща за него?

Очите ми, на практика, бяха много по-плашещи сега. След колко време самоконтролът ми и цвета на очите ми ще са готови за Чарли?

— Какво има, Бела? — попита тихо Джаспър, прочитайки растящото ми напрежение. — Никой не ти се ядосва — ниско изръмжаване откъм реката го прекъсна, но той го игнорира — или пък е изненадан наистина. Е, предполагам всичко сме изненадани. Изненадани, че беше в състояние да се спреш толкова бързо. Добре се справи. По-добре от колкото се очаква.

Докато той говореше, стаята се изпълни със спокойствие. Дишането на Сет се превърна в тихо хъркане. Почувствах се по-спокойна, но не забравих за тревогите си.

— Всъщност си мислех за Чарли.

Отвън ръмженето спря.

— Ах! — Промърмори Джаспър.

— Наистина се налага да заминем, нали? — попитах аз. — За известно време, най-малко. Да се престорим, че сме в Атланта или нещо такова.

Можех да усетя погледа на Едуард върху лицето си, но гледах Джаспър. Той беше този, който ми отговори със сериозен тон.

— Да. Това е единственият начин да предпазим баща ти.

Замислих се за момент:

— Ще ми липсва толкова много. Всички тук ще ми липсват.

„Джейкъб“ си помислих аз, въпреки себе си. Въпреки, че това силно чувство беше хем изчезнало, хем доста ярко — и аз бях значително облекчена, че беше така — той все още беше мой приятел. Някой, който познаваше истинската Бела и я приемаше. Дори и като чудовище.

Замислих се над това, което беше казал Джейкъб, преди да го атакувам: „Ти каза, че си принадлежим един на друг, нали? Че сме семейство. Ти каза, че така е трябвало да бъдем. Е… сега сме. Не е ли това, което искаше?“

Но аз не го усещах, така, както исках да е. Не точно. Спомням си, още по-отдавна, при неясните ми, слаби спомени от човешкия ми живот. Назад, до много мъчителната за помнене част — времето без Едуард, толкова мрачно време, че се опитах да го изтрия от съзнанието си. Не можех да си спомня точните думи. Само си спомням как исках Джейкъб да ми е брат, за да може да се обичаме без това да ни коства никаква болка. Семейство. Но никога не включвах дъщеря в цялото това уравнение.

Спомням си малко по-късно — един от многото пъти, когато казах сбогом на Джейкъб — чудейки се на глас с кой ще се свърже той, кой ще оправи живота му, след това което му причиних. Мислех си нещо от сорта, че която и да е тя, няма да е достатъчно добра за него.

Изхърках и Едуард вдигна вежда въпросително. Просто кимнах към него.

Но колкото и да щеше да ми липсва моят приятел, знаех, че има по-голям проблем. Можеха ли Сам или Джаред, или пък Куил да издържат цял ден без да видят техните белязани, Емили, Ким и Клер? Биха ли могли? Какво би разделило Джейкъб от Ренесме. Ще му причинеше ли това болка?

Все още имаше достатъчно малко гняв в системата ми, за да ме накара да се гордея не за това, че ще му коства болка, а че Ренесме ще е далеч от него. Как трябваше да се справя с това тя да принадлежи на Джейкъб, след като тя едва принадлежеше на мен?

Звукът от движение на предната веранда прекъсна мислите ми. Чух ги да стават и да минават през вратата. Точно по същото време и Карлайл слезе по стълбите с ръце пълни с чудати неща — рулетка, блюдо за везна. Джаспър се стрелна до мен. Сякаш имаше някакъв сигнал, който съм пропуснала, дори и Лия седна навън и загледа през прозореца с изражение, сякаш очакваше нещо хем много познато, хем напълно безинтересно.

— Трябва да е шест часа — каза Едуард.

— Е и? — попитах аз, очите ми се спряха на Розали, Джейкъб и Ренесме. Стояха на входа и Ренесме беше в ръцете на Розали. Роуз изглеждаше разтревожена. Джейкъб изглеждаше притеснен, а Ренесме изглеждаше прекрасно и нетърпелива.

— Време за измерване, Нес… ъ, Ренесме — обясни Карлайл.

— Ох. Всеки ден ли правите това?

— Четири пъти на ден — поправи ме разсеяно Карлайл, когато забеляза другите около дивана. Мисля, че видях Ренесме да въздиша.

— Четири пъти? Всеки ден? Защо?

— Тя все още расте бързо — промърмори ми Едуард, гласът му беше спокоен и обтегнат. Той ми стисна ръката и другата му ръка се уви около кръста ми, почти сякаш се нуждаеше от подкрепа.

Ако можех да си отместя погледа от Ренесме, щях да проверя изражението му.

Тя изглеждаше перфектно, напълно здрава. Кожата й грееше като искрящ алабастър, цветът на бузките и беше като венчелистчета от роза в сравнение с него. Нямаше как да има нищо сбъркано в такава сияеща красота. Разбира се, не можеше да има нищо по-опасно за нея от майка й. Можеше ли?

Разликата, между детето, което родих и това, което срещнах преди час, бе очевидна за всеки. Разликата, между Ренесме преди час и Ренесме сега, беше лека. Човешките очи не биха я забелязали. Но я имаше.

Тялото й беше леко по-дълго. Много малко по-слабо. Лицето й не беше съвсем толкова кръгло, беше по-овално със минута от градуса. Начина по който падаха къдриците и беше с една шестнайсета от един инч по-ниско, надолу към раменете и. Тя се изпъна услужливо в ръцете на Розали докато Карлайл измери дължината, а след това и обиколката на главата и. Той не си записваше; перфектна памет.

Усещах, че ръцете на Джейкъб са кръстосани стегнато пред гърдите му, както и ръцете на Едуард се бяха стегнали около мен. Тежките му вежди бяха сключени в една линия над дълбоките му очи.

Тя бе узряла от една единствена клетка до нормално голямо бебе за няколко седмици. Изглеждаше нормално, по нейния начин, да бъде прохождащо няколко дни след раждането си. Ако това темпо на растежа и се задържи…

Вампирския ми мозък нямаше проблеми с математиката:

— Какво ще правим? — прошепнах ужасена.

Ръцете на Едуард се стегнаха. Той разбра точно какво питам.

— Не знам.

— Забавя се — промърмори през зъби Джейкъб.

— Ще ни трябват още няколко дни за да установим закономерността, Джейкъб. Не мога да обещая.

— Вчера тя порасна с два инча. Днес е по-малко.

— С тридесет секунди от инч, ако мерките ми са правилни — каза спокойно Карлайл.

— Бъдете изряден, Докторе — каза Джейкъб, правейки думите почти заплашителни.

Розали настръхна.

— Знаеш, че ще направя най-доброто, което мога — увери го Карлайл. Джейкъб кимна.

— Предполагам това е всичко, което мога да поискам.

Почувствах раздразнение отново, сякаш Джейкъб ми крадеше репликите — и ги доставяше грешно.

Ренесме също изглеждаше раздразнена. Почна да се върти и моментално протегна ръката си към Розали. Розали се наведе напред, за да може Ренесме да й докосне лицето. След секунда Роуз кимна.

— Какво иска тя? — поиска да разбере Джейкъб, крадейки ми репликата, отново.

— Бела, разбира се — каза му Розали и думите и ме стоплиха отвътре. Тогава ме погледна:

— Как си?

— Притеснена — признах аз и Едуард ме притисна.

— Всички сме, но нямах предвид това.

— Под контрол съм — обещах аз. Жаждата ми сега беше много надолу в списъка ми. А и плюс това Ренесме миришеше добре… по много не-вкусен начин.

Джейкъб прехапа долната си устна, но не направи никакво движение, за да спре Розали, когато тя ми подаде Ренесме. Джаспър и Едуард се колебаеха, но го позволиха. Можех да видя колко напрегната беше Роуз и се чуех как ли точно Джаспър усещаше стаята сега. Или беше ли толкова фокусиран върху мен, та не можеше да усети другите?

Ренесме се протегна към мен, когато аз се протегнах към нея, заслепителна усмивка огря лицето й. Тя толкова лесно си пасна с ръцете ми, сякаш бяха оформени само за нея. Тя моментално си сложи горещото малко пръстче на бузата ми.

Въпреки че бях подготвена, все пак ахнах, когато видях спомените и като видения в главата ми. Толкова ярки и цветни, но също така и напълно понятни.

Беше запомнила как атакувам Джейкъб през предната морава, запомнила Сет скачащ между нас. Не приличаше на мен, този галантен хищник скачащ върху своята жертва като стрела, извита от топка. Това трябва да е някой друг. Това ме накара да се чувствам съвсем малко по-невинна, когато Джейкъб стоеше там беззащитно, с ръце вдигнати пред него. Ръцете му не трепереха.

Едуард се засмя, наблюдавайки мислите на Ренесме заедно с мен. Когато чухме чупенето на костта на Сет и двамата се надигнахме.

Ренесме се усмихна с нейната брилянтна усмивка и нейните запомнящи очи не се откъснаха от Джейкъб през цялата последвала бъркотия. Вкусих нов вид спомени — не точно протекционни, по-скоро притежателни — когато гледаше Джейкъб. Останах с особеното впечатление, че е доволна, от това, че Сет бе застанал пред моя спринт. Тя не искаше Джейкъб да се нарани. Той беше неин.

— О, чудесно! — изстенах — Перфектно!

— Това е, само защото той е по-вкусен от останалите от нас — увери ме Едуард с плътен, преплетен със собственото му раздразнение, глас.

— Казах ти, че и тя ме харесва — подразни ме той, очите му бяха върху Ренесме. Шегата му беше наполовина от сърце, напрежението във веждите му все още не се беше отпуснало.

Ренесме потупа нетърпеливо лицето ми, привличайки вниманието ми.

Още един спомен: Розали, сресвайки нежно всяка от нейните къдрици. Беше приятно.

Карлайл и неговите измерителни уреди, знаейки, че ще трябва да се обтегне и да стои мирно. Не й беше интересно.

— Изглежда, че ще ти резюмира всичко, което си пропуснала — прошепна Едуард в ухото ми.

Набръчках нос, когато ми показа следващия. Миризмата идваше от странна метална чаша — достатъчно твърда, за да не бъде захапана лесно — изпрати пламтящо изгаряне в гърлото ми. Ауч!

И тогава Ренесме беше далеч от ръцете ми, които бяха притиснати към гърба ми. Не се съпротивявах на Джаспър. Просто погледнах в ужасеното лице на Едуард.

— Какво направих?

Едуард погледна към Джаспър зад мен и след това отново към мен.

— Но тя ти припомняше какво е да си жаден — мърмореше Едуард, челото му стана на линии. — Тя си спомняше вкусът на човешка кръв.

Ръцете на Джаспър стегнато притискаха моите. Част от мен забеляза, че това не е толкова неудобно, не толкова болезнено, колкото би било за един човек. Беше просто дразнещо. Бях сигурна, че мога да разваля захвата му, но не се съпротивлявах.

— Да — съгласих се аз. — И?

Едуард ми се мръщи още секунда и тогава изражението му се отпусна. Той се засмя един път.

— И нищо, както изглежда. Този път пресилената реакция е от моя страна. Джаз, пусни я.

Пристягащите ръце изчезнаха. Протегнах се за Ренесме веднага, когато бях свободна. Едуард ми я подаде без колебание.

— Не мога да разбера — каза Джаспър — не мога да търпя това.

Гледах изненадано, когато Джаспър закрачи през задната врата. Лия се мръдна, за да му направи широко място, когато той тръгна към реката и след това се метна над нея само с един скок.

Ренесме пипна врата ми, повтаряйки ми сцената на заминаването от преди малко, като мигновено повторение. Можех да усетя въпроса в мислите и, ехо на моите собствени.

Вече бях преживяла шока от нейната малка странна дарба. Изглеждаше напълно естествена част от нея, почти очаквана. Може би сега, когато аз самата съм част от свръхестественото, никога повече няма да бъда скептична.

Но какво му имаше на Джаспър?

— Той ще се върне — каза Едуард или на мен, или на Ренесме. Не бях сигурна. — Той просто се нуждае от малко време насаме, за да намери перспектива в живота. — Дивашка усмивка заплашваше да се плъзне по ъгълчетата на устата му.

Още един човешки спомен — Едуард, който ми казва, че Джаспър ще се почувства по-добре, ако „имам тежки времена, докато се приспособявам“ към това да бъда вампир. Това беше в контекста на дискусията колко хора съм щяла да убия през първата си година като новородена.

— Сърдит ли ми е? — попитах тихо.

Очите на Едуард се разшириха:

— Не. Защо би бил?

— Какво му има тогава?

— Той е разстроен от себе си, не от теб, Бела. Тормози се заради… самоизявата при предсказанието, предполагам може и така да се каже.

— Как така? — попита Карлайл преди мен.

— Чуди се, дали лудостта на новородените наистина е толкова тежка, колкото винаги сме си мислели или дали, със подходящите съсредоточаване и становище, всеки би се справил толкова добре, колкото Бела. Дори сега — може би той има такива затруднения, защото вярва, че това е естествено и неизбежно. Може би, ако е очаквал повече от себе си, би се издигнал над тези очаквания. Караш го да се съмнява в много дълбоко-потомствени приемания, Бела.

— Но това е несправедливо — каза Карлайл. — Всеки е различен, всеки има свои собствени призвания. Може би това е свръхестественото, което Бела прави. Може би това е нейната дарба, така да се каже.

Замръзнах от изненада. Ренесме усети промяната и ме докосна. Припомни си изминалата секунда и се чудеше защо.

— Това е интересна теория и много възможна — каза Едуард.

За мъничък период, бях разочарована. Какво? Никакви магически видения, никакви страхотни зловонни способности като, ох, изстрелване на огнени мълнии през очите си или нещо такова? Нищо полезно или готино… въобще?

И тогава осъзнах какво може да значи това, ако супер силата ми не беше нищо повече от изключителен самоконтрол.

Най-малкото, поне имах дарба. Можеше и да нямам.

Но и много повече от това — ако Едуард беше прав, можех да пропусна частта, от която най-много се страхувах.

Ами ако не трябваше да съм новородена? Поне откъм чувството на полудяла убиваща машина, във всеки случай? Ами ако можех да се приспособя както трябва в семейство Кълън още от първия си ден? Ами ако не трябваше да се крия някъде отдалечена за година, докато „порасна“? Ами ако, както Карлайл, никога не убия и един човек? Ами ако мога да бъда добър вампир още сега?

Можех да се срещна с Чарли.

Осъзнах се, когато филтрирах надеждата. Не можех да се видя сега с Чарли. Очите, гласа, перфектното лице. Какво бих могла да му кажа, как бих могла да започна? Бях доволна, че имах някакво извинение да поотложа тези неща за известно време: колкото и да исках да запазя Чарли в живота си, бих била стресирана от срещата. Виждайки как очите му изхвръкват от орбитите си, когато погледне новото ми лице, новата ми кожа. Знаейки, че той ще е ужасен. Чудейки се какво мрачно обяснение ще се формира в главата му.

Бях достатъчно голяма страхливка, за да изчакам година, докато очите ми се успокоят. А си мислех, че ще съм толкова безстрашна, когато стана неразрушима.

— Някога виждал ли си еквивалент на самоконтрол като талант? — Едуард попита Карлайл. — Мислиш ли, че това е дарба или просто продукт на нейната подготовка?

Карлайл сви рамене.

— Доста прилича на това, което Сайобан винаги е умеела да прави, въпреки че тя не би го нарекла дарба.

— Сайобан, твоята приятелка от онова ирландско сборище? — попита Розали. — Не знаех, че прави нещо специално. Мислех, че Маги е тази, която е талантливата в тяхната тайфа.

— Да, Сайобан мисли по същия начин. Но тя има тези начини да решава коя е нейната цел и тогава, почти… пожелавайки ги реализира. Нарича го добро планиране, но винаги съм се чудил, дали не е нещо повече. Когато тя прие Маги, примерно. Лиам е много териториален, но Сайобан искаше това да се получи и така стана.

Едуард, Карлайл и Розали седнаха на столовете, като продължиха дискусията си. Джейкъб седна до Сет защитнически, изглеждайки отегчен. По начина, по който клепачите му се спускаха, бях сигурна, че ще изпадне в безсъзнание моментално.

Слушах, но вниманието ми се раздели. Ренесме все още ми разказваше за деня си. Държах я до стъклената стена, ръцете ми бяха я люшкаха автоматично, когато се вгледахме една в друга.

Осъзнах, че останалите нямат никакви причини да стоят седнали. Беше ми много удобно да седя права. Беше също толкова спокойно, колкото и да лежиш на легло. Знаех, че бих могла да стоя така за седмица, без да мърдам и ще се чувствам също толкова удобно на края на седмия ден, колкото и в началото.

Трябва да седят седнали по навик. Хората биха забелязали, ако някой стои часове, без дори да прехвърли тежестта на различен крак. Дори сега забелязах, че Розали минава с пръсти през косата си, а Карлайл кръстосва крака. Малки движения, за да не стоят твърде неподвижно, твърде вампирски. Трябва да обърна внимание на това каквото правят и да започна да се упражнявам.

Прехвърлих тежестта на другия си крак. Почувствах се малко глупаво.

Може би те просто се опитваха да ми дадат малко време насаме с бебето ми — толкова сами, колкото бе безопасно.

Ренесме ми каза за всяка минута през деня и останах с впечатление от нейните малки историйки, че тя искаше аз да знам всяка подробност, докогато и аз искам това… Притесняваше я това, че съм изпуснала неща — като врабчетата, които прелитали по-наблизо и по-наблизо, когато Джейкъб я бе държал, и двамата стояха много неподвижно до една от големите канадски ели; птичките не искаха да се доближат до Розали. Или пък безобразно гадното бяло нещо — бебешка храна — която Карлайл бе сложил в чашата й. Вонеше на вкиснал боклук. Или пък песента, която Едуард и тананикаше — беше толкова съвършена, че Ренесме ми я пусна два пъти. Изненадах се, че бях на заден план в този спомен, абсолютно неподвижна, но все още изглеждаща горе-долу разнебитена. Потръпнах, спомняйки си това време от моята гледна точка. Нетърпимия огън…

След почти час — другите бяха все още дълбоко погълнати от дискусиите си, Сет и Джейкъб похъркваха на дивана в хармония — а спомените на Ренесме започнаха да стават по-бавни. Леко започнаха да се замъгляват по краищата и се разфокусираха преди да приключат. Щях да прекъсна Едуард паникьосана — имаше ли и нещо нередно? — когато клепачите и изпърхаха и се затвориха. Тя се прозя, нейните пълни розови устнички се разтеглиха в кръгло О, и очите й не се отвориха повече.

Ръката й падна от лицето ми, когато бавно заспа — обратната страна на клепачите й имаше бледо лилав цвят на слаби облачета преди изгрев. Внимателно, за да не я смутя, вдигнах ръката и отново към лицето си и я задържах внимателно. Първоначално нямаше нищо, но след няколко минути, трепкане на цветове като шепа пеперуди, се разпръсна от мислите й.

Хипнотизирана, аз наблюдавах нейните сънища. Нямаше никакъв смисъл в тях. Просто цветове, форми и лица. Бях поласкана, че моето лице — и двете ми лица, противното човешко и великолепното безсмъртно — изникваше в несъзнателните и мисли. По-често от това на Едуард или на Розали. Бях редом с Джейкъб. Опитах се да не обърна внимание на това.

За пръв път разбрах как Едуард е бил в състояние да ме наблюдава как спя нощ след нощ, само за да ме чуе да говоря на сън. Можех да гледам сънуващата Ренесме цяла вечност.

Промяната в тона на Едуард привлече вниманието ми, когато той каза:

— Най-накрая — и погледна през прозореца. Навън беше дълбока тъмнолилавееща нощ, но можех да виждам толкова надалеч, колкото и по-рано. Нищо не бе скрито в тъмнината; просто всичко си беше сменило цвета.

Лия, все още зачервена, се изправи и се промъкна в храсталака, точно когато Алис се показа от другата страна на реката. Алис замахна назад и напред като майстор на трапеца, докосна с ръце пръстите на краката си, преди да метне тялото си с грациозно завъртане над реката. Есме направи по-традиционен скок, докато Емет се хвърли през водата, плискайки толкова надалече, че опръска задните прозорци. За мое учудване Джаспър ги следваше, неговото изпълнение изглеждаше толкова подразбиращо се, леко еднообразно на фона на другите.

Голямата усмивка на лицето на Алис беше толкова познато, по един избледнял и чудат начин. Внезапно всички ми се усмихваха — Есме мило, Емет развълнувано, Розали леко високомерно, Карлайл снизходително, а Едуард очакващо.

Алис пристъпи в стаята, изпреварвайки останалите, ръката и се протегна напред и нетърпението се долови едва доловимо в аурата й. В дланта и се намираше един обикновен месингов ключ с гигантска розова сатенена панделка увита около него.

Тя ми подаде ключа и аз автоматично хванах здраво и по-сигурно Ренесме в дясната си ръка, за да мога да си освободя лявата. Алис пусна ключа в нея.

— Честит рожден ден! — изписука тя.

Облещих очи:

— Никой не брои същинската дата на раждане — припомних й аз. — Твоят първи рожден ден е в границите на една година, Алис.

Усмивката и стана самодоволна:

— Не празнуваме вампирския ти рожден ден. Все още. Днес е тринадесети септември, Бела. Честит деветнайсети рожден ден!