Хедър Кулман
Софи (21)

Глава 21

— Раменете ти отново са отпуснати — каза маркизата и се намръщи на Софи. — Ти си Диана, богинята на луната, не забравяй! И мога да те уверя, че богинята на луната не стои така вяло отпусната. Така че си повдигни раменете. Повдигни ги! Повдигни ги!

Младата жена промърмори някакво извинение и направи каквото й казваха. Оказа се, че нейно височество много обича да скицира и откакто преди две седмици бе оздравяла като по чудо, караше Софи да й позира всеки ден. Днес работеха в градината.

— Чакай да видим. Та какво говорех? — измърмори лейди Бересфорд, като оглеждаше критично рисунката пред себе си. — О, да, сетих се. — Кимна и направи рязка черта. — Разказвах ти за конното надбягване, което Колин спечели на деветгодишна възраст.

Софи кисело се усмихна. Другата слабост на нейната господарка бе да говори за Никълъс. Всъщност от неговото заминаване не бе говорила почти за нищо друго и я бе запознала вече с целия му живот, като се започне от първите му стъпки и се стигне до последните му градинарски експерименти. Очевидно го обичаше много и сега той й липсваше силно.

Както и на Софи.

— Завърти глава леко наляво. Искам да хвана прекрасния ти профил.

Младата жена се подчини.

— Още съвсем мъничко. — Маркизата отново махна с молива си. — Да. Така. Чудесно. Сега задръж тази поза.

Кимна доволно и продължи да рисува и да нарежда майчински.

Софи пък заразмишлява отново за Никълъс. Почти две седмици вече се опитваше да отгатне причината за внезапното му заминаване. И макар да се сещаше за десетина, само една отговаряше напълно на постъпката му, а точно в нея не й искаше да вярва: той беше съжалил за случилото се в оранжерията и бе побързал да избяга от нея и евентуалните й претенции, които очевидно го изпълваха със страх. Но докато това обяснение подхождаше на действието, то нямаше нищо общо с човека.

Поне не с човека, за когото го бе мислила. Прониза я болезнено съмнение. Възможно ли бе да се е излъгала в него? Възможно ли бе Никълъс да не е толкова почтен и добър, колкото смяташе тя?

Не можеше да е сгрешила! Никълъс беше точно това, което изглеждаше: мил, добър, мъдър, почтен, грижлив и притежаваше всички други положителни качества, които могат да се желаят от един мъж. А това, че бе заминал така внезапно и тайнствено, не беше причина да се съмнява в него. Сигурно съществуваха стотина основателни причини да го направи, за които дори не се бе сетила.

— Софи. Рамото ти, скъпа. Двете рамена.

Младата жена изправи рамене. Никълъс я беше помолил да му се довери… по дяволите всичко друго! Щеше да му се довери. И щеше да продължи да му вярва, освен ако не направеше нещо, с което да покаже, че не заслужава това.

Усмихна се леко при последната мисъл. Дълбоко в сърцето си знаеше, че никога няма да го сметне недостоен за нейното доверие или чувства. Дори да останеха заедно цялата вечност, която й бе обещал.

— О, дявол да го вземе! — възкликна нейно височество.

Софи побърза да изправи още малко рамене и прошепна:

— Съжалявам, милейди. Ще се постарая да не се прегърбвам повече.

— Ти си много добре така. Проклетият молив се счупи.

Младата жена тъкмо се готвеше да предложи да го подостри, когато забеляза бързо приближаващ към тях мъж. Един поглед й беше достатъчен, за да разпознае лъскавите махагонови къдрици и елегантната външност.

Лорд Куентин.

Изтръпна. Той щеше да я познае и да я разобличи пред родителите си.

Странно, но тази перспектива по-скоро я натъжи, отколкото я уплаши. Тя се бе привързала силно към веселия маркиз и прекрасната му съпруга и щеше да й бъде много мъчно да изгуби благоразположението им. А точно така щеше да стане, когато Куентин разкриеше самоличността й — нямаше начин да не я презрат, щом научеха коя е тя. Колкото до това какво щяха да направят… е, това не бе така ясно.

Маркизата се обърна, привлечена от приближаващите стъпки.

— О, Куентин! Скъпото ми момче! Каква чудесна изненада!

Изправи се и разтвори ръце да го прегърне, като изпусна скицника на земята.

Софи клекна моментално да го вдигне с надеждата, че новодошлият няма да я забележи. Междувременно припряно нахлузи на главата си бонето, което бе свалила. Така! Ако държеше главата си леко наведена, периферията му щеше да закрива лицето й. И ако имаше късмет, Куентин щеше да реши, че това е просто една от многото прислужници, и нямаше да й обърне внимание.

Вдигна скицника и се престори, че го приглажда, като погледна крадешком към майката и сина. Маркизата го прегръщаше, целуваше го и се суетеше, сякаш бе петгодишен. Колкото до Куентин, той се държеше като най-очарователния и предан син. И двамата изглеждаха напълно погълнати един от друг.

Добре. Софи сведе отново глава над скицника. Ако имаше късмет, нейно височество щеше да забрави напълно за нея и да поведе новодошлия към къщата. Нямаше представа какво точно щеше да направи тогава, но все щеше да измисли нещо.

Както обикновено късметът й изневери. След няколко минути чу шумолене на трева и той застана пред нея.

— И кое е това момиче, майко? — попита Куентин. — Не мога да кажа, че познавам тази дама.

— Не, сигурна съм, че не я познаваш, и ще ти бъда благодарна, ако не правиш такива лични забележки относно прислугата — отвърна строго лейди Бересфорд. — Особено за тази слугиня. Това е госпожица Софи Бартън, помощничката на госпожица Стюарт и благородничка.

— Нима? — отговори негово височество. По гърба на младата жена полазиха ледени тръпки. — В такъв случай моля да ми позволите да ви помогна да станете, госпожице Бартън.

Пред очите й се появи ръка в ръкавица.

Тъй като не виждаше друг избор, Софи я пое и се изправи бавно, все така със сведена глава.

— Благодаря ви, милорд — прошепна тя и се опита да измъкна дланта си.

Той обаче не я пусна.

— Надявам се, че не съм ви обидил с неделикатната си забележка. Ако съм го направил, моля приемете извиненията ми.

— Уверявам ви, че изобщо не сте ме обидили — отвърна тя и отново се опита да издърпа ръката си.

Той отказа да я пусне. Пристъпи още по-близко и прошепна:

— В такъв случай се надявам да не се обидите, като ви кажа, че имате особено хубава фигура и няма да ми бъде неприятно някоя вечер да ви заваря в леглото си.

— Милорд! — Младата жена вдигна шокирана очи.

Той също я погледна изненадано.

Двамата се гледаха дълго; той изумен, тя — ужасена. След това Куентин се усмихна.

Гърлото й се сви мъчително; не можеше да си поеме въздух, тъй като знаеше какво щеше да последва.

За нейна изненада той просто целуна ръката й и рече:

— За мен е удоволствие да се запозная с вас, госпожице Бартън. — Усмихнат любезно, постави ръката й върху своята и се обърна към майка си. — Както виждам, ще имам привилегията да съпроводя две красиви дами до къщата.

— Точно така — отвърна маркизата, като прие другата му ръка.

Софи забеляза, че бе придобила отново онова странно изражение.

Както след трагедията с ананасовия сладкиш връщането към къщата й се стори безкрайно дълго. Беше сигурна, че ще се пръсне от напрежение, докато изчака Куентин да разкрие играта си. Бе убедена, че каквато и да беше тя, правилата нямаше да й харесат и нямаше никаква надежда да излезе победителка. По-добре беше да я изобличи още сега и веднага да сложи край на мъченията й.

Той обаче не даваше признаци, че възнамерява да направи такова нещо. Държеше се очарователно, полагаше специални усилия, за да я включва в разговора, и я принуждаваше да се преструва, че се смее на духовитите му истории. Докато стигнат до къщата обаче, младата жена толкова бе измъчена, че бе готова да разкрие сама самоличността си, за да приключи веднъж завинаги и да си спести по-нататъшните мъки.

— Милейди, току-що изпратих Джон в градината да ви търси — възкликна Диксън веднага щом отвори вратата. Спря за момент, колкото да се поклони, и додаде: — Готвачката има нужда да се консултира незабавно с вас. Някакъв проблем с менюто, доколкото разбрах.

Лейди Бересфорд кимна.

— Благодаря, Диксън. Моля те, кажи й, че ще разговарям веднага с нея в библиотеката.

С тези думи подаде бонето и ръкавиците на Софи и се обърна към Куентин.

Докато тя го целуваше и обещаваше тази вечер да му посвети изцяло вниманието си, младата жена побърза да тръгне към стълбите. Първата й мисъл беше да избяга колкото се може по-бързо и по-далеч от Хоксбъри. Все още обаче се надяваше, Никълъс да се завърне всеки момент.

Ами ако не се върнеше навреме? Нямаше представа колко дълго Куентин щеше да пази тайната й, но нещо й казваше, че нямаше да е за дълго. Освен ако тя не се съгласеше да играе по неговите правила. Щом достигна вратата към стаите на нейно височество, някой я сграбчи за рамото.

— Я виж ти. Госпожица София Барингтън. Не съм си представял, че ще те срещна тук.

Куентин! Бавно се обърна към него, като едва се сдържаше да не хукне.

— Какво искате, Куентин? — прошепна тя; беше прекалено разстроена, за да си прави труда да говори любезности.

— Същото, което даваш на брат ми, разбира се. — Намекът не можеше да се обърка.

Младата жена отвърна, без да му обръща внимание.

— Нямам представа за какво говорите.

— Хайде, хайде, хубава Софи. Не може да ме мислиш за чак толкова глупав, та да повярвам, че Никълъс те е допуснал тук единствено благодарение на доброто си сърце? — Пристъпи още по-близо. — Добрият стар Колин е в състояние да бъде прекрасен, благороден джентълмен, но не е от тези, които прощават.

Софи отстъпи назад.

— Е, значи не познавате добре брат си, милорд. Той е прекрасен, благороден и не е злопаметен. Бихте направили добре да последвате примера му.

Негово височество пристъпи напред.

— О! Но аз точно това възнамерявам да направя. И обещавам да докажа, че съм също толкова благороден и далеч по-прекрасен в леглото от брат си. Всъщност, макар да не съм просташки едър като него, ме смятат за великан сред мъжете… и то изключително умел великан, ако разбираш какво имам предвид.

Младата жена наистина го бе разбрала, но нямаше намерение да му го каже.

— Говорите със загадки, милорд — сопна се тя, — загадки, чийто отговор нямам интерес да науча. А сега, ако обичате, си гледайте работата и ме оставете аз да си гледам моята. Нямам време за такива глупости.

И понечи да мине, но Куентин я стисна за раменете и я притисна към вратата. След това почти допря лицето си в нейното и изсъска:

— Значи не обичаш загадки, така ли? Чудесно. Тогава ще говоря направо. Знам, че брат ми е взел каквото може от теб. Всички в Лондон го знаят. Миналата седмица срещнах скъпия Колин в нашия клуб. И знаеш ли какво правеше? — Тъй като тя не отговори, той изръмжа: — Хвалеше се как те ухажвал, покорил, прелъстил и след това — отритнал. Доста подходящо отмъщение за начина, по който го посрами, а?

— Не! Не ти вярвам! — извика Софи. — Не може да е вярно!

Никълъс никога не би сторил подобно нещо.

Но ако не беше вярно, откъде щеше да знае Куентин, че брат му я бе ухажвал и покорил? Буца заседна в гърлото й. Колкото и да не й се искаше да го признае, отговорът обясняваше действията на Никълъс.

— Вярвай, защото е точно така.

— Защо правите това, Куентин? — прошепна младата жена почти разплакана.

— Защото ми харесваш и искам да те имам в леглото си. Ти си много хубава.

Този път се усмихна, протегна ръка и докосна една къдрица.

— А ако откажа?

— Ами в такъв случай ще кажа на родителите си коя си и лично ще те съпроводя до Лондон, за да те предам на твоите кредитори. Уверявам те, че никой няма да ме спре да го направя. Ако не си забелязала, да ти кажа, че скъпите мама и татко залагат много на любимия си наследник — почти изплю последните думи той. За нейна изненада негово височество я пусна и направи крачка назад. — Сега ви оставям, скъпа ми госпожице Барингтън, да свършите работата, за която проявявате такова нетърпение, и да размислите над казаното от мен. Очаквам ви в спалнята си не по-късно от полунощ.

И след като се поклони едвам-едвам, отмина нататък.

Тя го проследи с поглед, докато отчаянието я обвиваше като мъгла. Трябваше да напусне това място. Веднага.

 

 

Куентин се бе разположил на канапето в гостната с чаша мадейра в ръка и слушаше разказа на майка си за неотдавнашните неприятни преживявания на Никълъс във връзка с две парчета ананасов сладкиш. Докато тя описваше страданията му в подробности, младият мъж си взе бележка да запомни тази слабост на скъпия си брат и да се възползва от нея. Колко забавно щеше да бъде да наблюдава как възвишеният граф Линдхърст се обрива и не успява да стигне навреме до тоалетната пред очите на цялото висше общество.

Не толкова забавно, разбира се, колкото изражението му, когато научи, че му е откраднал госпожица Барингтън.

Куентин беше доволен. Не можеше да си обясни как е възможно брат му да е такъв глупак, че да прости на онова момиченце след всичко, което му бе сторило. А как изобщо можеше да я обича, ето това вече не бе в състояние да си представи.

Но той наистина я обичаше. И възнамеряваше да се ожени за нея въпреки факта, че щяха да започнат да гледат на него като на най-големия глупак. Миналата седмица в клуба беше подочул Никълъс да казва на не по-малко ограничения си най-добър приятел лорд Хънтли за плана си да го направи. Не че плановете му бяха някаква тайна. Из цял Лондон се говореше, че плащал дълговете на госпожица Барингтън като сватбен подарък.

Негово височество се усмихна презрително. Не се съмняваше, че слуховете са верни. Точно така би се отнесъл брат му към жената, която обича. Именно поради тази причина онова, което възнамеряваше да направи, щеше да бъде още по-приятно. Джобовете на Никълъс щяха да олекнат с хиляди лири стерлинги, но тази инвестиция щеше да му донесе само разбито сърце.

Колкото до него самия, той щеше да има удоволствието да обяви за втори път пред висшето общество, че неговият съвършен, привилегирован брат отново е станал на глупак заради госпожица Барингтън. Колко сладко щеше да бъде да разкрие още тъмни петна по привидно безупречната му фасада. Толкова сладко, колкото и начина, по който щеше да го злепостави пред родителите им. В техните очи той беше нещо много повече от това, което бе в действителност. Крайно време беше да осъзнаят, че всъщност нямаше нищо общо с несравнимото същество, което величаеха така сляпо.

Усмихна се отново при мисълта какво щяха да направят и да кажат, като открият, че лорд Доброта и Светлина е възнамерявал да се ожени за същото момиче, което го бе опозорило. Ако нещо можеше да ги накара да осъзнаят колко са грешили по отношение на Никълъс, то беше именно това. А когато по-късно обяснеше как е прелъстил госпожица Барингтън, за да спаси Колин от извършването на ужасна грешка, те несъмнено щяха да прехвърлят върху него част от обожанието, което изпитваха към брат му.

— Ама, Куентин! Как можеш да, се усмихваш така? Не виждам какво смешно има в това; езикът на брат ти се поду и той едва не се задуши — смъмри го майка му.

Младият мъж моментално стана сериозен.

— Нито пък аз. Просто се възхищавах на твърдостта, с която е изтърпял това изпитание.

Несъмнено лорд Образец за подражание не се бе оплакал нито веднъж през въпросния труден период.

— Да. Държа се изключително твърдо — съгласи се маркизата и лицето й светна от гордост, както ставаше винаги, когато заговореше за безценния си първороден син. — Бедничкият не се оплака нито веднъж, макар да имаше основателна причина за това.

Разбира се, че не се бе оплакал, дяволите да го вземат.

Преди да успеят да продължат разговора си за добродетелите на Никълъс обаче, на вратата се почука. Негово височество вдигна глава и изрече:

— Влез.

Беше Диксън.

— Милейди. Милорд. — Поклони се. — Страхувам се, че нося много неприятна вест. Ограбени сме!

Куентин видя как погледите на родителите му се насочиха към него.

— Не ме гледайте. Не съм го направил аз — обидено отвърна той.

Само защото веднъж тайно бе продал ценна китайска ваза, за да плати сметката си при шивача, не означаваше, че трябва да го заподозрат автоматично и този път. Освен това инцидентът с вазата бе станал преди повече от шест месеца… — цял живот, така да се каже. Крайно време беше да му простят и да забравят.

— Е, не можеш да ни виниш за подозрителността — отвърна баща му, като го гледаше недоверчиво. — Ти ни удостояваш с присъствието си само когато имаш нужда от средства.

Точно това бе целта му и сега, но бе позабравил временно за нея след неочакваната среща с госпожица Барингтън. Беше предположил, че Никълъс я е скрил някъде в Шотландия или на друго отдалечено място, докато разчисти дълговете й и уреди всичко за сватбата им. Затова се бе изумил, когато я бе открил под покрива на своите родители…

Но това бе същевременно невероятен шанс и благословия. Шанс да компрометира Никълъс в очите на родителите си; благословия, защото госпожица Барингтън бе повярвала така лесно на разказа му, че брат му я е съблазнил единствено за да си отмъсти. Честно казано, не бе мислил сериозно, че лорд Добродетел е легнал с нея. Той бе от онези мъже, които чакат да застанат пред олтара, преди да отнемат девствеността на своята любима. Но той очевидно не бе чакал, поне ако съдеше по реакцията на момичето, и това го изпълни, макар и неохотно, с известно уважение към Никълъс.

— О, не, милорд, крадецът определено не е лорд Куентин — казваше в това време Диксън. — Кражбата е станала в кухнята.

— Не виждам какво толкова може да се открадне оттам — заяви замислено маркизът. Икономът кимна.

— В повечето дни това е точно така, милорд. Днес обаче бяха свалени сребърните съдове и прибори за ежемесечното им лъскане. Кражбата е станала по времето, когато лакеите приключват лъскането и когато ги връщат на местата за съхранение. То…

— Какво точно е откраднато? — прекъсна го лейди Бересфорд.

— Две лъжици и една солница, милейди.

Тя се намръщи.

— Просто не мога да си представя, че някой от слугите би откраднал от нас. Разпита ли всички?

Диксън сведе смутено поглед към пода.

— Всички освен госпожица Бартън. Не можахме да я открием никъде.

— Е, сигурна съм, че виновницата не е тя — отвърна нейно височество и се намръщи още по-силно.

Куентин също се намръщи; той моментално си бе обяснил причината за нейното изчезване. Глупава кучка. Значи бе решила да избяга от него? Е, това все още не бе сигурно. Изкашля се и рече:

— На твое място не бих бил чак толкова сигурен в това, майко.

— Така ли?

Тя го изгледа с присвити очи и стиснати устни, сякаш той самият бе извършил някакъв грях, не по-малко тежък от кражбата.

Младият мъж кимна. Е, изражението й бързо щеше да се промени, щом разкриеше тайната.

— Колкото и да ми е мъчно, трябва да ви уведомя, че Софи не е госпожица Бартън, а госпожица Барингтън, същото момиче, което отхвърли и унизи Колин. Не ви го казах веднага, тъй като не знаех как да го изрека. Вие изглежда сте се привързали доста към нея.

Родителите му обаче не изглеждаха изненадани.

— Дори това да е вярно, какво те кара да мислиш, че крадецът е тя? — попита баща му.

— Ако не сте чули, знайте, че тя избяга от Лондон, за да се скрие от своите кредитори.

— Така ли? — промърмори майка му.

Той кимна.

— Да. И е напълно убедена, че ще я предадете на властите, когато научите коя е. Затова ме помоли да не разкривам самоличността й пред вас. Аз, естествено, отказах; знаех колко сте разстроени заради онова, което тя причини на Колин, и че ще поискате да узнаете за измамата й. — Поспря за момент и кимна отново. — Според мен е откраднала сребърните прибори, за да може да си осигури транспорт до възможно най-отдалеченото оттук място, и така да се спаси от вашия гняв.

Родителите му се спогледаха.

— Желаете ли да кажа на конярите да я потърсят? — попита Диксън, видимо притеснен.

Очевидно той също харесваше Софи.

— Ами… — Маркизът погледна към съпругата си. — Струва ми се, че нямаме избор. Ако това момиче е крадла, трябва да бъде предадено на властите.

— И аз мисля така — съгласи се с въздишка нейно височество. — Ако обичаш, изпрати конярите да я търсят, Диксън. Тя не може да е стигнала далеч.

Куентин сведе глава, за да скрие усмивката си. Любимата на Никълъс бе не само лъжкиня и флиртаджийка, ами и крадла. Прекрасно.

 

 

— Господин Рентън, енорийският началник на полицията — обяви Диксън.

Началникът на полицията! Софи се взря в едрия, мрачен мъж, който влезе в гостната. Това бе някакъв кошмар, не можеше да е истина! Само в един кошмар можеше да се обърка толкова животът й.

Затвори очи, опитвайки се да овладее паниката си. Щеше да преброи до двайсет и да се събуди. И тогава щеше да установи, че е в безопасност, в леглото заедно с Никълъс, който е все още в Хоксбъри и е влюбен в нея.

„Едно… две…“

Докато броеше, чу как маркизата възкликна:

— Началникът на полицията?

— По дяволите, кой го е извикал?

„Седем… осем… девет…“

— Аз, майко. Сметнах, че е необходимо при дадените обстоятелства.

„Четиринайсет… — Куентин, разбира се. Демонът от нейните сънища. — Петнайсет… шестнайсет…“

— О, не смятам, че беше необходимо да викаш началника на полицията — смъмри сина си лейди Бересфорд. — С баща ти сме в състояние да се справим с проблемите около нашата прислуга.

„Двайсет!“ Младата жена отвори очи. Все още се намираше в синята гостна и полицейският началник все още стоеше само на няколко метра от нея.

— Извинете, милейди, но кражбата е всеобщ проблем. — Гласът му бе не по-малко зловещ от вида му. — Ако на прегрешенията на крадеца не се обърне внимание или бъдат опростени прекалено лесно, той ще ги повтори отново. — Поклати бялата си перука. — Винаги съм казвал: „Прости днешната кражба на един хляб и ще създадеш утрешен пладнешки обирджия.“

— Не вярвам, че госпожица Барингтън би се захванала с пладнешки обири — отвърна сухо маркизът. — Освен това двамата със съпругата ми се съмняваме силно, че изобщо е виновна.

— Точно така. За вината й няма изобщо никакво доказателство — допълни лейди Бересфорд.

Съпругът й кимна.

— Това е, господин Рентън. Както виждате, нямаме нужда от вашите услуги. — Даде знак на иконома. — Моля ви, приемете най-смирените ми извинения за неудобството, което ви е създал моят син, сър. Диксън ще ви изпрати.

Полицейският началник се намръщи.

— Хиляди извинения, милорд. Момичето може и да е невинно, но си остава фактът, че в дома ви е извършена кражба. Като енорийски началник на полицията, мой дълг е да открия крадеца и да го арестувам.

— Точно така. Освен това не може да се каже, че госпожица Барингтън е невинна. Все още има заповед за задържането й поради неизплатени дългове — обади се Куентин.

— Заповед ли казвате? — Сините очички на полицая се насочиха към Софи. Разбира се, в тях нямаше капчица милост. — Това ли е углавната престъпничка?

И посочи обвинително с показалец към нея.

Погледът на Куентин, отмъстителен и триумфиращ, също бе насочен към младата жена. Тя обаче нямаше намерение да покаже страха си, затова го погледна с цялото презрение, на което бе способна. О, как е могла да смята някога тези виолетови очи за красиви? Той отвърна:

— Това, сър, е госпожица София Барингтън, една от най-прочутите и окаяни жени в Лондон. Тя не само измами цялото висше общество, ами и направи огромни дългове по време на сезона и след това, когато игричките й бяха разкрити, избяга.

Този път смелостта й изневери; тя се отпусна ужасена в стола си. Чувстваше, че е на ръба на истерията. Погледна първо към маркизата, след това към маркиза, като ги умоляваше безмълвно за помощ. Двамата се спогледаха по странен начин, след това лорд Бересфорд се усмихна… но усмивката му бе заменена от смръщване, когато синът му додаде:

— Тя наистина е углавна престъпничка.

— Имаш ли доказателство за това, братко? — прозвуча силен глас.

Сърцето на Софи спря за момент, когато разпозна този дълбок, прекрасен… този любим глас. Никълъс.

Младият мъж бе застанал на прага на отворената врата. Все още беше с шапка и горна дреха; очевидно бе пристигнал току-що.

Последван от иконома, той влезе решително в гостната.

— Дяволите да те вземат, Куентин. Какво злодеяние си замислил пък сега?

— Аз бих те попитала същото, Колин — обади се нейно височество.

Никълъс ядосано се взира в брат си още няколко секунди, преди да се обърне към маркизата.

— Моля те, обясни какво искаш да кажеш, майко.

— Струва ми се, че е повече от очевидно. Ти си позволил на госпожица Барингтън, на същата госпожица Барингтън, която те посрами публично, да се подслони под нашия покрив, без да намекнеш на когото и да било коя е истинската й самоличност. След това започваш да я защитаваш и най-накрая ме придумваш да й позволя да ми стане лична камериерка.

От нея лъхаше такова неодобрение, че ако синът й не беше вече зрял човек, тя сигурно щеше да го натупа.

Лейди Бересфорд размаха пръст и додаде с най-строг тон:

— И сякаш това не е достатъчно, ами заминаваш неочаквано за Лондон, за да правиш един Господ знае какво, без да кажеш „довиждане“ на баща си и на майка си. Още по-зле, оставаш там почти цели две седмици, без да изпратиш две думички, за да успокоиш тревогата ми.

Тази тирада като че ли раздразни още повече Линдхърст.

— Би трябвало да ме познавате достатъчно добре, за да не ме подозирате в мошеничество.

— Разбира се, че те познаваме, момчето ми — възкликна маркизът и понечи да се изправи. — Ние…

— Нямахме представа какво да мислим за лишеното ти от всякаква логика поведение — прекъсна го съпругата му, като го изгледа смразяващо.

Той сви рамене и седна отново. Полицейският началник се изкашля.

— Струва ми се, че ставам неволен свидетел на разискването на семейни въпроси. Затова най-добре да отведа момичето и да ви оставя да ги обсъждате насаме.

— Да. Отведете я, ако обичате — отвърна Куентин и се усмихна самодоволно на брат си.

Софи също погледна към Никълъс. Искаше само един знак: поглед, жест или дума. Нещо, което да й покаже, че наистина я обича, че казаното от Куентин е лъжа. Съмняваше се, че можеше да я спаси от затвора, но ако получеше доказателство за любовта му, щеше да има стимул да продължи да живее. Това щеше да бъде единствената светлинка в мрачното бъдеще, което я очакваше.

В този момент през отворената врата нахлу Джон, като мъкнеше след себе си ридаещата Панси. След тях се появи госпожица Стюарт, която изглеждаше необичайно разстроена. Лакеят се поклони, без да изпуска ръката на съпротивляващата се перачка.

— Милорд. Милейди. — Лакеят се поклони. — Намерих нашия крадец.

— Панси? О, не. Не може да бъде — възкликна Софи и скочи на крака, за да отиде при своята приятелка.

Рентън се озова светкавично до нея и я блъсна грубо отново на мястото й.

— Ти стой там, където си! — изрева той.

— А ти стой по-далеч от нея — изръмжа Никълъс и дългото му палто се уви около краката му, когато се извърна рязко и тръгна към полицая. — В Хоксбъри спазваме стриктно правилото да не се отнасяме грубо към жените при никакви обстоятелства.

— Хоксбъри ли? По дяволите, това правило важи за цялата енория — заяви баща му, който стана и се приближи до сина си.

Представителят на властта премести поглед от единия джентълмен към другия; очевидно гневът им го бе изумил.

— Защо се вълнуваш толкова как се отнася към момичето, Колин? — обади се коварно Куентин. — Мисля, че след като тя те унижи така, е напълно нормално да искаш да получи справедливо възмездие.

Линдхърст премести яростния си поглед към него.

— За разлика от теб, братко, аз мога да прощавам.

Красивото лице на Куентин се изкриви от злоба.

— А, да. Разбира се. Да не забравяме, че се намираме пред свети Колин, лорд Съвършенство.

Младият мъж въздъхна уморено:

— Куентин…

— Хммм — изкашля се Джон. Когато очите на всички присъстващи се насочиха към него, той попита: — Извинете, а какво ще стане с Панси?

Никълъс и баща му се спогледаха, след което маркизът рече:

— Откъде знаеш, че тя ги е взела?

— Защото я хванахме с откраднатите неща.

— Но аз ги връщах на местата им. Честно! — възкликна перачката.

— Вярно ли е това? — попита маркизата, като също се изправи.

— Да, вярно е, милейди — обади се госпожица Стюарт. — Ние с Джон седяхме пред камината в кухнята и тя очевидно не ни забеляза. Видяхме я как извади солницата и лъжиците от джоба на престилката си и ги постави на работната маса на готвачката. — Обърна се към Панси с изключително мила усмивка. — Би ли обяснила на нейно височество коя е причината да ги вземеш? — Тъй като момичето бе свело глава и шумно подсмърчаше, личната камериерка насърчително добави: — Всичко е наред, скъпа. Убедена съм, че нейно височество ще разбере.

При тези думи тя изгледа лейди Бересфорд умолително; маркизата кимна в отговор.

Все така с наведена глава и подсмърчаща, перачката заговори задавено:

— Имах нужда от пари, за да съ омъжа. Очаквам бебе, а ние с Езра ни можем да си позволим да съ оженим. Не и преди дъ си осигурим достатъчно пари, за да си купим ферма. Ний спестяваме от доста време, но шъ ни трябва още една година, а туй вече не ни устройва.

— Разбирам — прошепна Нейно височество. — И този Езра знае ли за плана ти да откраднеш сребърните прибори?

Младата жена вдигна рязко глава.

— О, не! Не, милейди! Няма по-честен човек от моя Езра. Той никога не би се съгласил да направя нещо нередно. Всичко туй си е само моя работа.

Маркизата и съпругът й се спогледаха смръщени.

— Виждам, че наистина си била отчаяна, Панси — обади се Никълъс. — Не разбирам само защо си ги върнала.

Панси погледна към Софи; по страните й се стичаха сълзи.

— Чух, чи полицейският пристигнал да отведе Софи заради извършеното от нея престъпление. Не можех да понеса туй да съ случи. Софи ми е приятелка, най-добрата ми приятелка. Всичко бих сторила зарад’ нея.

— Е, това изяснява положението — заяви Рентън и тръгна към нея. — Откраднатата собственост е възстановена, крадецът си призна. Остава само да я арестувам.

— Не! — Софи се изправи отново. Прекоси стаята, прегърна приятелката си и възкликна: — Не можете да я арестувате! След като е върнала собствеността, няма как да я обвините, че я е откраднала. — Срещна погледа на графа и рече: — Мъдър човек като вас, лорд Линдхърст, несъмнено ще се съгласи с мене.

Той кимна и се усмихна.

— Госпожица Барингтън е напълно права. Не е извършено истинско престъпление. Джон, моля те, пусни незабавно Панси.

Лакеят се подчини веднага.

— Но милорд! Не може просто така да пренебрегнете този инцидент — възпротиви се полицейският началник. — Това момиче е откраднало. Решението й да върне собствеността и да признае вината си определено не я извинява.

— Тя направи нещо много по-важно от това просто да върне среброто. Доказа верността си към семейство Съмървил — отвърна Никълъс.

— Тя доказа верността си към госпожица Барингтън, не към нашето семейство — озъби се Куентин.

Маркизата го изгледа раздразнено.

— Мълчи, Куентин. Омръзна ми твоята заядливост.

— Грешиш, братко — отговори тихо графът. Погледът му отново се насочи към Софи. — Панси действително прояви вярност към представител на семейство Съмървил.

— Същият си като баща си. Вечно говориш със загадки — оплака се майка му. — Кажи просто какво имаш предвид.

— Имам предвид, че желая госпожица Барингтън да стане госпожа Никълъс Съмървил, графиня Линдхърст — усмихна се леко младият мъж. — Ако си съгласна да ме вземеш, Софи — додаде той. — Говорих съвсем искрено, когато ти обещах вечността с мен. Обичам те.

Младата жена го изгледа удивено. Той я обичаше и искаше да се ожени за нея. Най-ужасният й кошмар току-що се бе превърнал в най-красив сън.

Сега вече Никълъс се усмихна широко и на бузите му се появиха трапчинките, които тя обичаше толкова много.

Софи се спусна към него.

— О, Никълъс! Да! Разбира се, че ще се омъжа за теб. Аз също те обичам.

Той я пое в обятията си и я целуна.

— Крайно време беше да го направиш, момчето ми — отбеляза маркизът. — Вече си мислех, че аз ще трябва да спасявам момичето.

— Какво? — извикаха в един глас Софи и Никълъс, но без да се пускат.

Нейно височество кимна.

— Баща ти пръв се досети за твоите чувства към момичето и отгатна коя е тя. Признавам, че когато ми го каза, се стреснах. И с право. Дори ти би трябвало да признаеш, че е невероятно да обичаш госпожица Барингтън след всичко, което се случи. — Поклати глава. — Някой ден двамата ще трябва да седнете и да ми разкажете как стана това. Несъмнено ще бъде изключително интересен разказ… който внуците ми ще слушат с радост.

— Значи нямаш нищо против нашия брак?

Лейди Бересфорд отвърна:

— Разбира се, че не. С баща ти винаги сме искали да бъдеш щастлив. И той ми помогна да видя, че госпожица Барингтън наистина ще те направи щастлив. Освен това аз я харесвам. Никога не съм имала по-добър модел, въпреки че се прегърбва. — Намигна на Софи. — Какво ще кажеш да прегърнеш бъдещата си свекърва?

— И свекър — добави негово височество и направи няколко крачки, за да застане до съпругата си.

В този момент Рентън се изкашля.

— Всичко това е много трогателно, но да не забравяме за заповедта за арестуването на госпожица Барингтън.

Линдхърст погледна към иконома.

— Би ли донесъл багажа, с който се върнах от Лондон, Диксън?

Икономът внесе веднага един черен кожен куфар.

— Вече съм го донесъл, милорд, тъй като предвиждах желанието ви.

— Напомни ми да ти увелича заплатата, Диксън — обади се маркизът.

Диксън се ухили до уши.

— Добре, милорд.

Никълъс порови из куфара и измъкна някакви книжа. Подаде ги на полицейския началник и рече:

— Това отменя заповедта за арестуване. Несъмнено ще се убедите, че всичко е наред. — С тези думи се приближи до Софи и баща си, който бе обгърнал покровителствено раменете й с ръка, и й подаде куфарчето. — Останалото е за теб, любов моя.

Софи огледа съдържанието му. Очите й се разшириха, когато разбра за какво става дума. Това бяха десетки квитанции и на всяка пишеше, че е изплатена напълно.

— О, Никълъс! — възкликна тя и дъхът й секна от благодарност. — Изплатил си дълговете ми.

— Не виждах друг избор, ако искам да покажа съпругата си пред висшето общество следващия сезон. Би било крайно уморително вечно да трябва да споря с полицейските началници — пошегува се той.

Младата жена го погледна сериозно.

— Съмнявам се, че висшето общество ще ме приеме след случилото се.

— Глупости, скъпа! — възкликна маркизата. — Висшето общество не би посмяло да прояви неуважение към един Съмървил. С Хари ще бъдем там, за да се погрижим да не посмеят дори да опитат.

— А аз ще бъда до теб — додаде графът. — Така, сега какво ще кажеш да целунеш още веднъж бъдещия си съпруг.

Софи се озова отново в обятията му. Докато се целуваха, Диксън изведе Рентън от стаята, а Куентин изсумтя презрително и излезе.

Линдхърст откъсна устните си от нейните. Вгледа се в очите й и прошепна:

— Какво би искала за сватбен подарък, любов моя?

Софи се усмихна и си открадна още една целувка.

— Ти вече направи толкова много за мен; не ми се струва редно да искам още.

— Дълг на мъжа е да глези съпругата си — усмихна се той. — И така, какво да бъде? Бижута? Къща в Лондон? Само поискай. Каквото и да е.

Младата жена се замисли за момент.

— Всъщност искам две неща.

— О, виждам, че вземам алчна съпруга — въздъхна развеселено той.

Тя поклати глава.

— Нищо подобно. Обещай да изпълниш тези две желания и няма да искам нищо друго.

— Ще бъда щастлив да изпълня и тези две, и още много други твои желания. Искай.

Софи го целуна и отвърна:

— Искам Панси и Езра да се сдобият със своя ферма. И искам Фанси да ми бъде лична камериерка.

Никълъс се опита да отговори, но в този момент откъм вратата прогърмя силен глас:

— Пусни веднага момичето, Линдхърст.

Младата жена погледна в посоката, откъдето бе дошъл гласът. На прага стоеше слаб, приведен човек във вишневочервено палто и с невероятно висока шапка. Софи извика:

— Чичо Артър?

— Разбира се. Кого очакваше? Уелингтън? — отвърна той и закуцука към нея, като се подпираше на бастун.

— Не. Само дето…

— Казах да я пуснеш, момче — прекъсна я той и удари с бастуна по пода, за да подчертае думите си. — Все още не съм решил дали да ти позволя да се ожениш за нея.

Графът изгледа любимата си и я пусна, като промърмори:

— Трябваше да го оставя в Бат.

— Ти ли го доведе тук? — възкликна тя.

Линдхърст кимна.

— Разбира се. Сега той е твой настойник и е редно да поискам неговото разрешение, за да се оженя за теб.

— Но как…

Никълъс се усмихна.

— Ти спомена за него през онази нощ на пътя, когато обясни как си попаднала в Хоксбъри. Помниш ли?

— Да. Просто съм изненадана, че ти си спомняш.

— Да не запомня, че си племенница на Бомфри? — Линдхърст се засмя. — Артър е приятел на семейството ни от години. Всъщност той бе най-добрият приятел на дядо ми.

— Никога не съм виждал по-лош ловец на яребици, все се притесняваше да не застреля моите хрътки по погрешка — изръмжа чичо й и закуцука отново. Когато стигна средата на гостната, отново удари с бастуна си по пода и изкомандва: — Е, не стой там така със зяпнала уста, момиче. Ела да целунеш стария си чичо.

Когато тя го прегърна и залепи целувка на сбръчканата му като пергамент буза, той обви покровителствено ръка около кръста й и изхриптя:

— Така, преди да дам съгласието си за този брак, искам да знам защо вие двамата искате да се ожените.

— Вече ти обясних защо — обичаме се — отвърна Никълъс и очите му блеснаха от обожание, когато срещна погледа й.

— Да, но обичате ли се достатъчно, за да прекарате заедно целия си живот? — попита го Артър.

Линдхърст направи крачка напред и разтвори ръце. Софи се измъкна от ръцете на чичо си и се спусна към него. Графът я притисна силно към себе си и отвърна:

— Достатъчно, за да бъдем винаги заедно.

— Да. Завинаги — прошепна младата жена и се взря в лицето на своя любим.

И в сърцата си знаеха, че това е вярно.