Хедър Кулман
Софи (3)

Глава 3

Мигът, от който се бе страхувала, бе настъпил.

— Усмихни се, скъпа — смъмри я графинята, като спря пред затворената врата на гостната.

Софи се постара да изобрази на лицето си радост и погледна към вуйна си за одобрение.

Тя я изгледа критично и поклати глава.

— Не. Не. Това няма да свърши никаква работа. Имаш вид на болен човек. Би трябвало да изглеждаш щастлива, а не болна.

— Но аз съм болна — изпъшка Софи.

Това беше абсолютно вярно. Главата я болеше, а стомахът й се противеше толкова ожесточено; единственото й желание беше да полегне в някоя затъмнена стая с хладен компрес на челото.

Графинята цъкна с език.

— Мъничко истерия. Нищо повече. Напълно нормално при дадените обстоятелства.

— Трудно бих нарекла „нормални“ подобни обстоятелства — отвърна тя; с всеки следващ миг се чувстваше все по-зле.

— Не. Точно поради това трябва да си наложиш да гледаш бодро. — Елоиз демонстрира какво има предвид, като се ухили. После потупа племенницата си, за да я насърчи да последва примера й. — Не можем да позволим негово височество да те види в такова настроение, нали? Иначе той може да размисли и да реши да си потърси друга съпруга.

Младата жена въздъхна и се постара да изглежда весела. Разбира се, вуйна й беше права. Наистина трябваше да положи повечко усилия да изглежда поласкана от предложението на Линдхърст. Как щеше да го убеди да се оженят по-скоро?

След известно упражнение, когато вече бе убедена, че усмивката й не може да бъде по-сияйна, тя попита:

— По-добре ли е така?

Графинята наклони глава на една страна и я огледа.

— Хмм. Малко по-добре, но все още си далеч от това, което бих нарекла „сияйна“.

Софи разтвори устни и показа част от зъбите си.

— Как е сега?

Вуйна й въздъхна.

— Ако това е най-доброто, на което си способна, ще трябва да се задоволим с него. Да се надяваме, че негово височество ще го припише на девическия ти свян. — С тази съвсем не окуражаваща присъда тя отвори вратата и почти избута колебаещата се девойка вътре.

Линдхърст, който седеше на един стол, скочи на крака и отривисто се поклони.

— Лейди Маруд, госпожице Барингтън.

Елоиз кимна, докато племенницата й смутено стоеше.

В продължение на няколко безкрайни мига гостът и неговите домакини се гледаха безмълвно. И тогава Линдхърст и графинята заговориха едновременно. Елоиз се изчерви, младият мъж се изкашля и внезапно отново се възцари мълчание.

Тогава негово височество изрече:

— Моля ви, лейди Маруд. Доизкажете се.

Тя кимна в отговор.

— Тъкмо казвах, че вероятно идвате да видите племенницата ми и искате да поговорите насаме с нея.

— Така е — отвърна с усмивка Линдхърст.

Всъщност Софи не видя изражението му. Тя се бе вторачила във възела на неговото шалче, спестявайки си изпитанието да погледне към белега му. Просто предположи, че се е усмихнал, като съдеше по топлия му тон.

— Е, в такъв случай… — Графинята потупа племенницата си по гърба с ветрилото, за да я подтикне да мине по-напред. — Пожелавам ви приятен ден.

Девойката се усмихна и като се подчини на вуйна си, пристъпи напред. Припомнила си добрите маниери, тя подаде ръка на Линдхърст.

Той се озова моментално до нея и пое ръката й. Младата жена чу зад гърба си затварянето на вратата. „Щастливка“ — помисли си със завист. Какво не би дала, за да може също да избяга от досадното присъствие на негово височество. С усилие потисна една прозявка. Ако имаше късмет, предложението нямаше да отнеме много време.

Но дори да отнемеше, пак бе по-добрата алтернатива.

Мисълта за другия вариант бе достатъчна да я накара да погледне мъжа пред себе си. Ако искаше да се отърве от затвора, не трябваше да забравя да се преструва, че го харесва, и да се държи подобаващо. А това означаваше да му хвърля изпълнени с обожание погледи.

Понечи да направи точно това. Тогава той се наведе да целуне ръката й и тя видя тила му. В продължение на няколко секунди го съзерцава, изумена от откритието колко хубава е косата му. Прекрасна, ако трябваше да бъде искрена, лъскава, на богати кестеняви вълни с червеникав оттенък. В следващия миг той се изправи отново и всичките й благосклонни мисли изчезнаха, когато се озова пред белега му.

Макар нищо да не й се искаше толкова, колкото да отвърне поглед, Софи си наложи да запази самообладание, внезапно решила да надмогне отвращението си от неговото обезобразено лице. Ако щеше да става съпруга на този човек, трябваше да познава формата на носа му и устните, извивката на веждите и цвета на очите. Кой знае? Може би освен косата щеше да намери у него и нещо друго, което да хареса.

Младата жена се опита да погледне няколко сантиметра по-високо към очите му. Но, уви, нищо не се получи. Както винаги погледът й остана като закован в дългата бяла линия; тя прорязваше едната скула до челюстта.

В този момент през мрачната пелена, която я бе обгърнала, до нея достигна гласът му:

— Тази сутрин сте изключително красива, госпожица Барингтън.

Девойката трепна и смутено сведе очи. Загубена работа! Трябваше да бъде по-предпазлива. Със сигурност нямаше да му стане приятно, ако я хванеше да зяпа белега му, сякаш бе на спектакъл на бесене в затвора „Нюгейт“. Особено като се има предвид опасността да се забрави и да направи отвратена гримаса.

Лицето й пламна, но отвърна възпитано:

— Вие също изглеждате добре, милорд.

Той хвана ръката й.

— Предполагам знаете целта на моето посещение?

Софи кимна. Ето, започваше се.

— Чудесно. В такъв случай сте имали време да обмислите предложението ми. Преди да ви попитам за вашия отговор обаче, мисля, че трябва да обсъдим някои неща. Искате ли да седнем?

О, по дяволите! Трябваше да се досети, че той щеше да настои за удължаването на този неприятен разговор. Но тъй като не виждаше друга възможност, тя сведе глава в знак на съгласие и му позволи да я отведе до малкото канапенце за двама край прозореца.

Когато се настаниха, Линдхърст отново обхвана дланта й и започна:

— Първо, бих искал да знаете, че най-голямото ми желание е да ми станете съпруга.

Девойката кимна, вперила поглед скромно — и безопасно — в модните му жълти ръкавици.

Настъпи кратко мълчание, през което негово височество сякаш решаваше с какво да продължи, след това се изкашля и рече:

— Вие сте млада, госпожица Барингтън. Изключително млада. Именно поради това се чувствам длъжен да ви обясня какво ви очаква като моя съпруга. Все пак бракът не е нещо, в което човек може се свърже лековато или без да е запознат с нещата.

Задълженията й като съпруга? Стомахът й се присви. О, Боже! Да не започне да й говори сега за цинични стихове и пера? А може би се готвеше да я уведоми, че е от онези подобни на животни мъже, които, както бе разказвал братът на Лидия, обичали да седят на глава, голи, докато техните съпруги ги възбуждали по цялото тяло с маргаритка. Ужаси се при мисълта, че може да й се наложи да изтърпи подобно изпитание.

— Като моя съпруга — продължи графът — вие, разбира се, ще получите титлата графиня. По-късно, моля се от този момент да ни делят повече години, ще станете маркиза.

Графиня? Маркиза? Софи вдигна рязко глава и този път се усмихна искрено. Тази част от брака си можеше да преглътне. С лекота.

Гостът се усмихна на свой ред.

— Радвам се да видя, че тази перспектива ви допада.

— Да — прошепна младата жена и отново сведе глава, преди да се втренчи в белега.

— Както със сигурност вече знаете, моята титла е съпроводена със завидно положение в обществото. Нито една врата в Англия няма да бъде затворена за вас, ако пожелаете да влезете. И още едно предимство — моето богатство. То е такова, че мога да ви обещая следното: нито на вас, нито на нашите деца някога ще им липсва нещо.

Девойката кимна. Не можеше да не признае, че предложението му бе действително много добро. Ех, ако това се отнасяше и за лицето му. Линдхърст я стисна за ръката.

— Имате думата ми, че ще бъда изключително щедър съпруг. Сумата, която ще отделя за вас, ще ви дава възможност да изкупите всеки магазин в най-скъпите квартали, ако това е вашето желание. С две думи, можете да очаквате най-доброто от всичко, както подобава на вашето положение.

Най-доброто от всичко? Звучеше действително много хубаво. Щом наистина беше толкова богат, може би липсата на зестра и наличието на дългове нямаше да имат чак такова значение… особено ако успееше да го убеди, че измамата й е породена от силните й чувства към него. Хмм. Може би все пак планът на Едгар щеше да успее.

— И последно, но не на последно място — продължи младият мъж, — можете да разчитате на вечната ми преданост. Обещавам да се отнасям към вас с най-голямо уважение и доброта.

Преданост? Тази дума подейства като карфица на нарастващата й като балон самоувереност. Невъзможно бе да не изпитва към нея нищо друго освен преданост! Страстното му ухажване я бе накарало да мисли, че е влюбен. И то лудо. Ако се лъжеше…

Отхвърли смехотворните си предположения. Разбира се, че я обичаше. Как би могъл да не я обича? Тя беше откритието на сезона и всички господа я желаеха.

— Госпожице Барингтън?

Очевидно току-що бе казал нещо важно и тя го бе пропуснала.

— Съжалявам. Всичко това е толкова… изумително — заекна Софи, като се наложи да го погледне и да се усмихне. — Та какво казвахте?

Графът я докосна по бузата и тя трябваше да напрегне всичките си сили, за да се удържи да не трепне и да отмести рязко глава.

— Всичко е наред, скъпа. Съзнавам, че мисълта за предстоящ брак не може да не изпълни с трепет и боязън едно толкова младо създание.

— Понякога — да — съгласи се тя, като откъсна погледа си от лицето му.

По дяволите! Ето, че пак се бе вторачила в белега.

— В такъв случай се надявам да не се притесните ненужно, като ви кажа, че титлата графиня Линдхърст е свързана не само с много предимства, но и с не по-малко задължения.

— Разбира се, милорд. Вуйна ми ме е учила, че всяка титла носи със себе си голяма отговорност.

— Много мъдро от нейна страна — отговори тържествено гостът. — А казвала ли ви е случайно какво точно включва тя?

Девойката кимна.

— Обяснявала ми е, че трябва винаги да спазвам добрите маниери, за да не опетня името на съпруга си. Освен това трябва да бъда в течение на всичко, което висшето общество намира за забавно, за да мога да забавлявам гостите си по достоен за моето положение начин. Също така мой дълг е да се оправям с прислугата и да осигурявам нормалното функциониране на домакинството.

— Домакинствата — поправи я младият мъж. — В началото ще имате три дома, а когато станете маркиза, те ще се увеличат на шест.

— Три? — повтори Софи, като се молеше подобното му на дворец жилище на Пал Мал да е едно от тях.

— Три — потвърди той. — Ебатсън Хол в Дърам, Нюлин Манър в Херефордшир и Графорд Кийп в Лестър. Ще прекарваме най-голяма част от времето си в Нюлин, но ще посещаваме и другите две имения по два месеца всяка година. Като моя съпруга ваше задължение ще бъде да се грижите за селяните. Това включва да насочвате благотворителността, да организирате оказването на помощ на болните и да подготвяте селските празненства, като ежегодния празник на плодородието.

Девойката едва не хлъцна от изумление. Значи не само щеше да гние в дълбоката провинция, ами от нея се очакваше да се занимава с местните селяндури. Това бе наистина прекалено!

Мислите очевидно се бяха отразили на лицето й, тъй като събеседникът й отбеляза сухо:

— Доколкото разбирам, тези задължения ви се струват неприятни?

Младата жена се прокле за невниманието си. Трябваше да се научи да си владее изражението, преди да е объркала всичко. Тя заекна:

— Не неприятни, милорд, но… ъъъ… сложни. Нали разбирате, не знам почти нищо за тези неща.

Настана кратка пауза, през която Софи започна да си мисли за най-лошото. И тогава Линдхърст се позасмя и рече:

— Разбира се, че не знаете, скъпа. Не съм и очаквал нещо друго. Това е едно от многото неща, на които ще трябва да ви науча, щом се оженим.

— Можете да бъдете сигурен, че ще следвам вашите указания по най-добрия начин, на който съм способна — заяви тържествено тя, изпълнена с огромно облекчение.

— Това е всичко, което ще искам някога от вас. А сега, след като вече ви го казах, мисля, че е време да отправя въпроса си. — Хвана двете й ръце и я погледна в очите: — Госпожице Барингтън, ще ми окажете ли честта да станете моя съпруга?

Най-после. Девойката разтегна устни във вече добре обиграната усмивка, вдигна поглед и отвърна с най-приятния тон, на който бе способна:

— Оказвате ми голяма чест, милорд. Да, ще се омъжа за вас.

Въпреки усилията думите й прозвучаха равнодушно.

Очевидно за него бе важно само изричането на тези думи, защото негово височество се усмихна така, сякаш току-що му бяха обещали целия свят. Повдигна дланта й, за да целуне с благоговение безименния й пръст, и прошепна:

— Вие ме направихте най-щастливия мъж на земята, скъпа моя Софи; обещавам, че никога няма да съжалявате за това решение. — Доближи дланта й до сърцето си и попита: — Мога ли сега да ви наричам Софи, след като вече сме сгодени?

— Разбира се, милорд.

— Никълъс — поправи я той. — Трябва да ме наричате Никълъс.

— Никълъс.

Значи това било първото му име. Дори не си бе задавала въпроса какво е то. Но нямаше възможност да размишлява повече; той обхвана брадичката й и повдигна сведената й глава.

Привлече лицето й по-близо до своето и промълви:

— Мисля, че според нашата традиция годежът се скрепява с целувка.

И без да чака отговор притисна устни към нейните.

Младата жена затвори клепачи. Стисна ги здраво. „Мисли за приятни неща. Мисли за приятни неща — занарежда си трескаво. — Представи си, че това е Джулиан.“

Колкото и да се стараеше обаче, оказа се невъзможно да си представи, че я целува нейният любим. Устните на Джулиан бяха меки и хладни, а на Линдхърст — твърди и горещи и я желаеха с плашеща страст.

О, Боже! Изглежда все пак щеше да се окаже от мъжете с маргаритките. Или още по-лошо, с крем-карамела. Пак братът на Лидия им беше казал, че някои мъже карали съпругите си да сядат голи в голия им скут и ближели крема, поставен в купичка между гърдите им. Дори само мисълта, че може да бъде подложена на нещо толкова недостойно, бе достатъчна, за да пожелае да умре.

Слава Богу, целувката беше кратка.

— А сега — прошепна той, като се отдръпна с усмивка — единственото, което остава да се направи, е да изберем датата за венчавката. Аз мислех това да стане някъде около Коледа, да речем двайсет и втори декември?

— Аз, ъъъ… — заекна Софи, разсеяна от ужасното подозрение, че годеникът й може да спада към категорията на мъжете с крема. Двайсет и втори декември ли каза? Хмм, защо не? Отвори уста, за да даде съгласието си, но в този момент се досети, че времето беше от изключителна важност. Молеше се да не създаде впечатление, че е нахална, и така да го накара да оттегли предложението си. Същевременно не виждаше друга възможност, затова наклони глава и прошепна: — Не съм сигурна, че бих желала да чакам толкова дълго.

Мълчание.

Вече започваше да се страхува от най-лошото, когато графът се позасмя.

— Честно казано, скъпа, след като те целунах и аз вече не съм сигурен, че искам да чакам толкова дълго.

Явно бе от мъжете с крема. Определено беше от тях. Дланта му отново обхвана брадичката й.

— Кажете само думата, сладка Софи, и ще се сдобия със специално разрешително. Можем да се оженим и преди да са изминали две седмици.

— И тази дума е? — попита тихо тя.

Линдхърст я целуна. В целувката вложи цялата нежност и благоговение, които можеше да желае едно момиче от своя годеник. За нейна изненада тя изобщо не бе така ужасна като първата. Особено когато не мислеше за маргаритки или крем-карамел.

Подобно на първата целувка и тази приключи бързо. Но този път младият мъж не се отдръпна; приведе глава и се взря в очите й.

„Кафяви“ — отбеляза девойката. Очите му имаха топъл кафяв цвят и бяха обградени с достойни за завист ресници. Всъщност бяха направо красиви.

Само да не се намираха на това съсипано лице.

— Думата ли? — промълви най-сетне той, като прекара палец по лицето й. — Това бе неизреченото обещание за целувка от ваша страна.

 

 

Всичко беше приключило. Най-сетне.

Софи никога не се бе чувствала по-нещастна. Мисълта, че в края на месеца ще стане съпруга на Линдхърст, и ужасният пристъп на мигрена я караха да се моли за бърза и милостива смърт.

Елоиз несъзнателно бе допринесла за увеличаване на мъките й; тя се бе надвесила над леглото й и бъбреше неуморно като сврака.

— Трябва да кажа, че Еди е много доволен от начина, по който си се справила с Линдхърст. Ами да, негово височество пожела да се венчаете след две седмици. Ако питаш мен, подобно нетърпение отговаря напълно на нашия план. Струва ми се, че е дошъл краят на тревогите ни.

„На твоите, може би. Но моите тепърва започват“ — помисли си мрачно момичето. Само след две седмици щеше да стане графиня Линдхърст. Това означаваше, че трябваше да се заеме с кошмарното задължение да зачене. А за тази цел щеше да се наложи…

Потръпна конвулсивно.

— Бедничката. Студено ли ти е? — попита вуйна й.

Девойката отвори очи с намерение да отговори, но в крайна сметка само изпъшка и веднага стисна отново клепачи. Пердетата бяха спуснати, но обедното слънце блестеше през пролуките и забиваше нагорещени до червено ножове в очите и главата й.

Очевидно графинята прие стенанието като потвърждение, защото рече:

— Да. Тук наистина е малко студено. Ще повикам някой слуга, за да запали огън.

Изплашена от перспективата за още светлина, племенницата й понечи да поклати глава. Още първото движение обаче изпрати парализираща болка към слепоочията й, така че тя си наложи да застане неподвижно и изрече:

— Не. Не ми е студено, просто ми е зле. Ужасно зле. Главата ми…

Гласът й премина в стенание и тя притисна с ръка челото си.

Елоиз отвърна:

— Знам, миличка, знам, че те боли. — Внимателно отмести ръката от челото и постави компрес. — Мадмоазел отиде да ти приготви специалния си билков чай срещу мигрена.

Софи направи гримаса. Какъв ужасен вкус имаше този чай само! Но пък обикновено след около половин час главоболието й минаваше, така че щеше да го изпие.

Точно в този момент на вратата се почука леко и някой я открехна. Девойката чу тихото изшумоляване на полите на вуйна си, която тръгна натам. Разпозна гласа на нейната камериерка, но тя говореше прекалено тихо, за да долови думите й.

След няколко минути вратата се затвори безшумно. Малко по-късно компресът бе свален от челото й.

— Ето ти чая, скъпа. Трябва да се надигнеш, за да го изпиеш.

Беше Елоиз.

Тя помогна на племенницата си, като струпа зад гърба й четири дебели възглавници и поднесе към устните й чаша, от която се вдигаше пара.

— Изпий го бавно. Глътчица по глътчица.

Софи послушно изпълни указанията, като сдържаше дъха си заради ужасния мирис на чая.

Когато чашата се изпразни, болната се отпусна в леглото с нов компрес на челото, вуйна й й пожела приятни сънища и се измъкна безшумно от стаята.

„Да заспя, точно така. Да се изгубя в сънищата си… да избягам от проблемите“ — помисли си младата жена. Вече се унасяше, готова да потъне в сладката забрава на съня, когато внезапно се сети за Джулиан и какво ще си помисли, когато научи за нейния годеж.

„Ох! Какво лошо, егоистично момиче съм само!“ — укори се тя и се върна към реалността. Дотолкова бе обзета от самосъжаление, че бе забравила да помисли за него. А сега, когато най-сетне го направи, й се прииска да заплаче от отчаяние.

Бедният й, скъпият й възлюбен. Със сигурност не би повярвал, че тя се омъжва по своя желание за Линдхърст.

„Никога не би го повярвал“ — рече си твърдо Софи. Беше достатъчно да препрочете една от десетките бележчици, които му бе писала, за да му даде да разбере колко силно го обожава. Не. Никога не би си помислил, че го е заблуждавала. Освен ако…

Освен ако в болката си не предпочете да пренебрегне доказателствата за нейната любов и да я сметне за безсърдечна флиртаджийка и предателка.

При тази мисъл я обзе паника. Това бе напълно възможно, особено като се имаше предвид, че сърцето му вече бе разбито от друга жена.

Беше споделил с нея това в деня, в който й разкри любовта си; искаше да разбере толкова ли сериозни са чувствата му, че рискува да бъде наранен отново. Припомни си тъгата му, когато бе споделил този случай с нея, и паниката й нарасна. Той бе наранен дълбоко. Толкова дълбоко, че насред разказа си избухна в плач и я помоли никога да не го изоставя. Уверяваше я, че тя е всичко за него, повече от самия живот. Развълнувана до сълзи, Софи го бе прегърнала и се бе заклела, че ще го обича вечно.

При спомена за тази нежна сцена очите й се напълниха със сълзи. Непременно трябваше да види своя любим и да го увери в своите чувства… преди да чуе за нейния годеж и да изживее отново онзи кошмар. След като споделеше с него тревогата си от предстоящата женитба, той щеше…

Ами да, нямаше да й позволи да се омъжи за Линдхърст. Софи плесна с ръце, обхваната от внезапно вълнение. Колко пъти само й беше казвал, че я обожава и е готов да направи и невъзможното за тяхната любов? При това положение вероятно щеше да настоява да избягат в Гретна Грийн.

Представи си как преминават границата, като се опиваше от перспективата за подобно приключение. Но тогава се сети за дълговете си. Как ли щеше да реагира той, като му кажеше за тях?

Замисли се върху проблема, но бързо го отхвърли с усмивка. Той я обичаше и никога нямаше да позволи парите да застанат на пътя към щастието им. Освен това дълговете й не бяха чак толкова големи. Едгар бе казал, че са само петнайсет хиляди лири. По-точно, петнайсет хиляди двеста шейсет и три. Разбира се, Джулиан с радост щеше да отстрани тази пречка. Ако не да погаси цялата сума, поне колкото да задоволи нейните кредитори, докато изплаща постепенно остатъка от своя ежегоден доход от десет хиляди.

Ами ако покриването на тази сума направеше невъзможно оставането им в Лондон, за да се наслаждават на удоволствията, които предлагаше столицата? Девойката свали компреса от челото си, надигна се и седна; главоболието бе изчезнало с възраждането на оптимизма. Щом Джулиан щеше да бъде до нея, тя с радост щеше да отиде в провинцията… ако се наложи и завинаги. Несъмнено той споделяше чувствата й.

Единственият й проблем сега бе да го види, преди да е чул за предстоящата женитба. Непременно трябваше да го направи. Изпращането на бележка нямаше да свърши работа. Никога нямаше да успее да обясни в писмена форма случилото се или дълбочината на своите чувства.

Притисна колене към гърдите си, подпря брадичка на тях и се замисли. И дума не можеше да става да чака вечерния прием у Сийбрайт, за да му каже. Дотогава новината щеше да се е разпространила из цяла Англия и той сигурно щеше да бъде прекалено съсипан, за да отиде там.

Потърка разсеяно носа си, търсейки друго решение. Хайд Парк. Всички млади ергени минаваха през Ротън Роу в пет следобед. Може би щеше да успее да поговори с него там.

Размисли върху плана и се отпусна на възглавниците си. Не. Това никога нямаше да свърши работа. Дори дотогава все още да не бе станало прекалено късно, двамата нямаше да имат възможност да си поговорят насаме. И мадмоазел, и кочияшът на вуйна й винаги я следваха неотстъпно като сенки.

Оставаше само една възможност, шокираща и скандална; беше се надявала, че ще може да я избегне. Трябваше да отиде в дома на Джулиан още сега, тази сутрин, преди да е чул новината. Това наистина бе единствената й възможност.

Щеше ли да се осмели да направи нещо толкова дръзко? Ако я видеха, това моментално щеше да съсипе репутацията й. Представителите на висшето общество смятаха посещението в дома на неженен джентълмен за непростим грях, почти равносилен на убийство.

Посещението на ерген, да. Нямаше обаче нищо греховно в това съпругата да отиде у дома при своя съпруг.

Лицето на девойката се озари от усмивка. Тя щеше да му стане съпруга. По времето, когато вестта за недискретността й се разпространеше, ако изобщо някой я забележеше, тя щеше да бъде омъжена. Щеше да е съпруга на мъжа, чийто дом бе посетила.

Щеше да бъде виконтеса Оксли.

Изрече името на глас, наслаждавайки се на усещането. Дори драконите да я видеха в момента, в който чука на вратата му, положението й в обществото щеше да бъде осигурено, щом се разбереше за тайната им венчавка. Нещо повече, дързостта им вероятно щеше да ги направи най-честваната и романтична двойка в цял Лондон.

Взела решение, Софи отметна завивките и се измъкна от леглото. Едва когато се облече, се замисли как нейните действия ще се отразят на Линдхърст.

Щеше да бъде сломен, разбира се. Както всички ергени от висшето общество той я обожаваше и желаеше да се ожени за нея. За разлика от останалите обаче той притежаваше арогантно, прекалено развито чувство за гордост…

…Студена, аристократична гордост, която можеше да премине в отмъстителност, ако бъде предизвикана.

Пръстите й замръзнаха върху копчетата. Боже милостиви! Ами ако насочеше гнева си срещу Джулиан и го призовеше на дуел? Дуелирането беше незаконно, но бе чувала, че все още се практикува, обикновено по повод на сърдечни въпроси като този.

Представи си с ужас Джулиан и Линдхърст на бледата утринна светлина, насочили пистолетите си един към друг. И тогава се сети за сдържания граф и се засмя.

Каква глупачка беше! Ами да, негово тъпо и вечно благоприличие височество беше последният човек в Лондон, който би извършил нещо толкова опасно или оспорвано като дуелиране.

Поклати глава на собствената си недосетливост. Не. Случилото се несъмнено щеше да засегне гордостта на Линдхърст, но с времето раната му щеше да зарасне. Дотолкова, че най-вероятно щеше да се върне в Лондон за следващия сезон и да си намери друга съпруга. Ако беше толкова умен, колкото се говореше, щеше да се поучи от горчивия си опит и щеше да потърси по-подходяща жена за себе си — с великолепен произход и външност, за която не си заслужава да се говори.

В крайна сметка щеше да бъде по-щастлив с такава съпруга. И кой знае? Един ден може би щеше да види нейното предателство като благословия за себе си и ще й прости, макар че това изобщо не я интересуваше.

Тя щеше да има своя Джулиан и нищо друго нямаше значение.