Хедър Кулман
Софи (9)

Глава 9

Софи скочи и изпищя, тъй като някаква тъмна сянка се отдели от дърветата по осветената от луната алея. Тя се спусна надолу, като биеше диво с дългите си черни крила, след това се извъртя и се насочи право към главата й.

Прилеп! Сниши се с писък и клекна; едва не изгуби съзнание при спомена за разказите, които беше чувала от братята на Лидия за тези създания. В един от тях прилеп се заплел в косите на някаква жена и изсмукал всичката й кръв. Да умре от такава ужасна, противна смърт…

Потрепери, притисна бонето си с длани и се приведе дори още по-ниско, убедена, че кръвожадното създание е някъде над нея и се готви да я нападне. Зачака най-лошото…

Умираше от страх и…

Нищо не се случи. Над главата й цареше блажено спокойствие.

Осмели се да погледне към небето. В същия миг във въздуха се разнесе друг призрачен писък, този път от известно разстояние. Малко по-късно гадното същество премина пред пълната луна и тъмният му силует се очерта на фона на бледото кълбо.

Имаше подобна на птица опашка. Да, определено като на птица. А онова острото бе определено човка. Колкото до крилете… ами да, не приличаха ли повече на ястребови, отколкото на прилепови?

Софи се намръщи. Опитваше да си припомни рисунките на прилепи, които бе виждала. И си отдъхна. Да. Това определено не беше прилеп. Не и с такъв размах на крилете. След като се успокои, че е в безопасност, тя вдигна отново куфара, който бе изтървала в паниката си, и бавно пое по пътеката.

Не можеше да каже колко дълго и колко далеч бе стигнала. Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че призори трябваше да стигне пътя за Ексетър. По това време фермерите се отправяха към пазара, поне така бе чула да обяснява готвачката на една от слугините, и се надяваше да успее да убеди някого да я закара до града.

А какво щеше да прави, като стигне в Ексетър?

Въздъхна. Не беше мислила нито какво ще прави, нито къде ще отиде. Единствената й цел засега беше да избяга колкото може по-далеч от Хоксбъри…

И от Линдхърст. Срита туфа посребрен от лунната светлина прещип, като си представи, че е главата на негово височество. Отвратителен звяр! Несъмнено бе казал на родителите си коя е и сега я търси с намерението да й отмъсти. Усмихна се, като си го представи как се щура от стая в стая и реве като ранена мечка при всеки неуспешен опит да я открие.

А когато разбереше, че е избягала?

Софи подсмръкна и премести тежкия куфар в другата ръка. Като го знаеше какъв арогантен тиранин е, сигурно щеше да измъкне всички слуги от леглата им, за да се опита да изкопчи от тях информация за нея. Но това нямаше да му свърши никаква работа. Никой не я беше видял, като си тръгна, дори Панси.

За десети път тази нощ девойката благодари на Господ, че съквартирантката й бе отишла на среща със своя ухажор, когато си бе събрала багажа и се бе измъкнала. Отсъствието й не само я бе освободило от нуждата да дава обяснения, ами и й бе спестило един Бог знае колко време.

А времето бе от съществено значение. До такава степен, че бе позволила чувството й за самосъхранение да надделее над суетата и бе избягала, облечена в мръсните слугински дрехи. Ако бе решила да си придаде по-представителен вид, сега сигурно вече щеше да е заключена на тавана в очакване Линдхърст да я заведе в Лондон и да я предаде на правосъдието.

Софи погледна към мръсната и измачкана пола и направи гримаса. Добре де, какво от това, че изглеждаше като някоя повлекана. Поне беше свободна. Ако всичко се развиеше така, както се надяваше, щеше да остане свободна. Просто трябваше да намери някой да я закара до Ексетър. Тогава…

Замръзна на място, разпознала звука.

Далечен тропот на копита…

Вече усещаше потреперването на земята под тънките подметки на обувките си. Вибрациите ставаха все по-силни…

И по-силни… и…

Линдхърст! Изхълца и изтърва куфара. Ами ако наистина беше Линдхърст, спуснал се след нея като зажадняла за кръв хрътка? Ох! Ох! Трябваше да се скрие! Но къде?

Огледа се като обезумяла. Над осветения от луната селски пейзаж се бе спуснала лека мъгла. Вляво се простираше поле с пшеница и натежалите класове се полюляваха от… какво? Нямаше вятър. Не смееше дори да мисли какво се криеше между житата, затова премести поглед надясно.

По дяволите! Все такъв й беше късметът. Това бе пасбище, особено равно и открито, оградено в единия край с жив плет. Простена от отчаяние. Беше обречена. Обречена да прекара остатъка от живота си в затвора, да гние в някоя килия, забравена дори от Бога. Освен ако…

Присви очи и се вгледа в пролуките в живия плет. Може би ако пропълзеше в най-гъстото и затаеше дъх, Линдхърст нямаше да я забележи и щеше да отмине. Тогава щеше да бъде спасена…

Е, поне от графа. Софи потръпна при мисълта за това, което може би я очакваше в гъсталака: таласъми, смъртоносни малки ужасии с отровно ухапване и вечно ненаситни за човешка плът. Братът на Лидия й бе разказал всичко за тях.

Преглътна с усилие; устата й бе пресъхнала. Може би ако клекнеше, щеше да успее да се скрие в тъмнината…

В далечината се появи кръг светлина, който ставаше все по-голям и по-голям.

Проклятие! Онзи ужасен човек носеше фенер. Край на надеждата да се спотаи в мрака.

Не оставаше друго, освен да се скрие в живия плет. И да избира между две злини: таласъмите и Линдхърст. Беше й необходима само една секунда, за да реши.

Излезе от пътя, хвърли се във високата влажна трева и е притисна към земята. Запълзя към плета. Почти беше стигнала, когато… да, наистина беше Линдхърст… премина по пътя. Девойката застина; молеше се той да отмине, без да погледне към нея.

„Продължавай да яздиш. Моля те, продължавай да яздиш, без да поглеждаш насам — мислеше си тя, като гледаше безпомощно как светлината на фенера се приближава. — Моля те… моля те… моля те…“ Затвори очи с абсурдната надежда, че като го изключи от полезрението си, самата тя ще стане невидима за него.

В този момент чу леко изцвилване и тропотът престана.

Мили Боже! Дали не я беше видял? Конвулсивно зарови пръсти в пръстта, а сърцето й лудо заби. Разбира се, че я беше видял. Защо иначе щеше да спира? Сега пече всеки момент щеше да я дръпне и да я поведе към затвора.

И тя, не можеше да направи абсолютно нищо, за да го възпре.

Остана така застинала в продължение на столетия, както и се стори, в очакване светът да свърши за нея. В очакване…

И в очакване…

Продължаваше да чака. Когато не беше в състояние да издържа повече това напрежение, Софи отвори очи и надигна глава, за да види какво става.

За нейно изумление той стоеше неподвижно на гърба на огромния си жребец и се взираше в нещо на пътя. В този момент се приведе и приближи фенера към това нещо, за да го види.

„Какво е това, което му се струва толкова интересно?“ — запита се девойката, изнервена от неизвестността. Може би отпечатъци от стъпки?

Пелерината му се омота около него, когато скочи от коня си. Направи го толкова пъргаво, толкова плавно.

Софи беше изненадана. Винаги ли се движеше така грациозно този човек? Сега си даде сметка, че всъщност никога не си бе правила труда да забележи как се движи. А и защо да го прави? Ръстът му го бе белязал като тромав и следователно незаслужаващ да бъде наблюдаван.

„Но съм се лъгала“ — призна неохотно пред себе си младата жена, докато го наблюдаваше как успокоява коня. Наистина се движеше впечатляващо добре за един пеликан.

Всъщност движеше се много добре. Гъвкавостта му беше колкото неочаквана, толкова и красива. Не, разбира се, че нямаше да го изрече някога на глас. По-скоро щеше да умре, отколкото да произнесе дори една-динствена похвална дума за…

Внезапно той се отпусна на земята и изчезна зад лекото възвишение край пътя. Тя смръщи чело, а объркването й нарасна. Какво правеше пък сега? Да не би да душеше миризмата й като хрътка?

Вместо да размишлява над този въпрос, Софи се възползва от възможността да достигне целта си. Тъкмо щеше да пропълзи през дупката в живия плет, когато чу тежко скръцване. Едва не изгуби съзнание от уплаха; изви рязко глава по посока на звука.

Линдхърст стоеше насред пътя и тъпчеше някаква дреха в издут куфар.

Девойката едва не падна от облекчение. Той просто вдигаше куфара й. Той…

Нейният куфар! Боже милостиви. Изобщо беше забравила за него. Тревогата я връхлетя с още по-голяма сила. По всичко личеше, че беше преровил съдържанието му. Несъмнено беше разпознал инициалите, гравирани върху сребърната й четка за коса, и сега знаеше, че тя е някъде наблизо.

Сякаш за да потвърди ужасяващото заключение, Линдхърст я извика. Стори й се вбесен. Като се молеше да успее да се промъкне незабелязано сред живия плет, Софи се сви, опитвайки се да се смали максимално.

Той я извика отново. Вдигна фенера, за да увеличи осветения участък, и тръгна към едната страна на пътя… естествено тази, където се намираше и тя. Без да забавя ход Линдхърст пусна куфара й в края на пътя и тръгна по пасбището.

Приближаваше се все повече и повече и топлият лъч светлина се разширяваше с всяка следваща негова стъпка. Когато от нея го деляха вече само няколко метра, той спря и рече:

— Ще преброя до три, за да ви дам възможност да сложите край на тази глупава игра и да се покажете, госпожице Барингтън. Ако откажете да се подчините, ще бъда принуден да…

Звукът се чу някъде зад него. Той се завъртя и направи голяма дъга с фенера си.

Аха! Това бе възможността, за която се бе молила толкова много. Щеше да влезе сред живия плет с краката напред, за да може да срита таласъмите, ако решат да я нападнат. Вмъкна крака предпазливо, за да не размърда клонките.

Нищо не я нападна. Въздъхна от облекчение. Очевидно бе избрала храст без таласъми. Успокоила се донякъде, Софи се плъзна по-напред. Хвърли неспокоен поглед към Линдхърст, който се взираше в дивия заек, причинителя на спасителното шумолене. Плъзна лявата си ръка зад гърба. Вдигна дясната и започна да я спуска напред…

И още по-напред… все по-напред…

Върху нещо несъмнено живо. В дланта й се впи нещо, което напомняше стотици миниатюрни зъбчета.

Таласъм! Изпищя с всичка сила. Виковете следваха един след друг, тъй като звярът я хапеше отново и отново.

Линдхърст изтърва фенера.

— Софи? — Озова се до нея след секунда; издърпа я от храсталака и я изправи на крака. Тя се отпусна отново, прекалено възбудена, за да може да стои права. Младият мъж я стисна за ръката така, че сигурно й направи синина, и я разтърси. — За Бога, момиче! Ще спреш ли да издаваш тези адски звуци и да ми кажеш какво се е случило?

— Таласъм! — изпищя тя. — Ухапа ме таласъм! Настана пауза, сякаш го бе изумила с ужасяващото си разкритие, след което графът промърмори:

— Та… таласъм ли?

— Да. Да! — закима девойката, а обезумелият й поглед търсеше смъртоносното създание. — Един от отровните, жадни за човешка плът таласъми, които обитават живите плетове. Той ме ухапа. Ооох! Обречена съм… със сигурност съм обречена — изстена тя.

Докато стоеше така, парализирана от ужас, убедена, че от смъртта я делят броени секунди, Никълъс издаде някакъв приглушен звук, последван от странно свистене. След това я пусна, хвана се за гърдите и избухна в смях.

— О-тровен, ж-аден за човешка плът т-аласъм — смееше се гръмко.

— Не виждам нищо смешно в това! — възмутено изсъска Софи, като го изгаряше с поглед.

— Ухапал ви таласъм, така ли?

Последва нов смях. Живият плет хвърляше сянка върху лицето му, но белите му зъби проблясваха на лунната светлина.

— Да — сопна се тя, без да обръща внимание на факта, че зъбите му бяха съвършени. — Вие май сте не само грубиян, ами и глух. Или може би сте просто глупав?

— Нито едното, нито другото — успя да отвърне през смях той. — Просто ми е смешно, че момиче на вашата възраст все още вярва в приказки. Никой ли не ви е казвал, че не съществуват такива неща като таласъми… или феи… или тролове?

— О? Постави ръце на кръста, като го гледаше с безкрайно неодобрение. — Щом няма такива неща като таласъми, кажете ми, ако обичате, какво тогава ме нападна? Мога да ви уверя, че не беше язовец или заек.

— Най-добре да погледнем, за да разберем. Младият мъж все още се смееше, когато се приближи до изгасналия фенер и го вдигна. Запали го и се върна на мястото на предполагаемото нападение.

— Е, отиваме ли?

Посочи към живия плет. Без да чака отговор започна да се промъква из храсталака, като от време на време поспираше, за да освети с фенера.

Все още убедена в съществуването на митичните таласъми, девойката го наблюдаваше от безопасно разстояние.

След като претърсва известно време гъсталака, Линдхърст се отпусна на колене и издаде едно ликуващо „Аха!“. Остави фенера на земята и се зае да оглежда нещо, но какво, Софи нямаше представа. Той изкомандва тихо:

— Елате да видите вашия таласъм, госпожице Барингтън.

— Какво е това? — попита тя; нямаше желание да се приближава. Ами ако наистина беше таласъм? Или нещо също толкова лошо като змия или прилеп? Графът изпъшка нетърпеливо.

— Вече ви обясних — вашият таласъм.

— Но вие казахте…

— Казах да дойдете тук — изрече рязко той. — Необходимо ли е да ви напомням, че сте слугиня в дома на семейство Съмървил и следователно трябва да изпълнявате нарежданията ми? Ако искате да запазите мястото си, съветвам ви да ми се подчинявате.

Да си запази мястото? Младата жена се вторачи в Никълъс. Не можеше да повярва на ушите си. За пълна глупачка ли я смяташе? Да си запази мястото значи! Несъмнено това беше хитрост, с цел да я примами обратно в имението и оттам да я изпрати в Лондон, окована във вериги.

— Софи?

Явно го беше раздразнила сериозно. Девойката изправи рамене, вирна брадичка и отвърна:

— Не, няма да ви се подчиня. Защо да го правя? Знам чудесно, че ме презирате и нямате намерение да ме оставите в Хоксбъри. Противно на вашето мнение, аз не съм чак такава глупачка.

Той се изправи бавно в целия си плашещ ръст.

— Така ли?

— Така — заяви тя. — И ми е напълно ясно защо ме гонихте.

— О! Е, в такъв случай бихте ли ми казали?

— За да си отмъстите, разбира се. Презирате ме и желаете да ме накажете, задето ви опозорих пред висшето общество. Така ще ми отмъстите заради накърнената си гордост и дори ще спечелите точки, като ме хвърлите в затвора.

Линдхърст кимна отсечено.

— Имате право в две отношения, госпожице Барингтън. Наистина ви презирам. И определено желая да си отмъстя. Но грешите относно начина, по който смятам да го направя.

Тя се намръщи, изненадана от думите му.

— Да не искате да кажете, че няма да ме върнете насила в Лондон и да ме предадете на моите кредитори?

— Това, скъпа моя, зависи единствено от теб — отвърна той и тръгна към нея.

В тихия му, подобен на мъркане глас усети нещо заплашително, нещо, от което по гърба й полазиха ледени тръпки. А когато застана над нея с бляскащи в мрака очи, Софи едвам събра сили да остане на мястото си.

— Нима? И какво точно имаш предвид, като казваш, че зависи от мен?

Това нейният глас ли беше, толкова тънък и пресипнал?

— Искам да кажа, че имаш избор.

— Избор ли?

— Да. Избор. — Приближи лице към нейното. — Можеш да останеш да служиш в Хоксбъри и да правиш каквото ти кажа толкова дълго, колкото аз реша, след което ще бъдеш свободна да ходиш където си искаш. Или ще те отведа в затвора още тази сутрин.

Сега лицето му бе съвсем близо; девойката виждаше мрачното му изражение… и белега.

Изнервена и от двете, тя отстъпи крачка назад.

— 3-зщо искаш да остана в Хоксбъри, щом м-ме презираш? М-мислех, че желаеш да бъда колкото се може по-далеч от погледа ти — заекна тя; мразеше гласа си, задето я бе предал.

Настъпи напрегнато мълчание. Тогава Никълъс я хвана за брадичката и вдигна нагоре лицето й.

— Може би искам да бъдеш наблизо, за да мога да те тормозя с грозната гледка на белега си.

Софи беше шокирана от своите така глупаво изречени думи. Колко ужасно звучаха в неговата уста, колко жестокост се криеше в тях.

Младият мъж изсумтя и пусна брадичката й.

— Да, драга ми госпожице Барингтън. Известно ми е всичко за отвращението ти от моя белег. И как може да не ми стане известно? Цялото висше общество говори за това и за нетърпимостта ти към моята арогантност. А, да, нека не забравяме и клюката за приспивно действащата ми глупост и гротескния ми ръст.

Девойката сведе отново глава, този път по-скоро от срам. Не знаеше какво да каже, но нещо я караше да го направи, затова промълви: Линдхърст…

Той я прекъсна:

— Моля те, не ме разбирай неправилно. Не искам от теб да отричаш, че си казвала тези неща, нито че отношението ти се е променило. А и какво ли ме засяга мнението на една малка глупачка с низш произход?

— Низш произход? — възмути се Софи. — Понякога може и да постъпвам глупаво, но определено не съм е низш произход. Май си забравил, затова ще ти напомня, че майка ми е дъщеря на граф.

— А баща ти е най-обикновен търговец на платове.

— В баща ми нямаше нищо обикновено — отвърна разгневено тя. — Той беше най-благородният, най-красивият джентълмен в цяла Англия. Всички, които го познаваха, го казват!

Никълъс отговори с насмешка:

— Ако това, което твърдиш, е вярно, как тогава е създал толкова вулгарна дъщеря? Налага се заключението, че…

Кракът й го улучи в глезена.

— Оох! Какво о…

— Как смееш? — изсъска девойката. — Как смееш да говориш такива лъжи? Аз не съм вулгарна и ти го знаеш много добре.

Понечи да го ритне отново, но той я хвана за ръцете, дръпна я рязко към себе си и стисна краката й като в клещи между своите. Притисна решително борещото се момиче и изрече през стиснати зъби:

— О? А как би нарекла жената, която отива в дома на ерген и го умолява да се ожени за нея?

До този момент Софи го удряше с юмруци по гърдите. Сега се вцепени, изумена от болката, която й причини напомнянето за Джулиан и неговото предателство.

— Бих казала, че нещастницата е влюбена — промълви тя — и прекалено невинна, за да познава лъжливата мъжка природа.

— А аз бих я нарекъл вулгарна, задето под влияние на любовта действа като примряла за любовник курва.

— Ама… как… Как можеш да говориш така, гадняр такъв! Изобщо не беше така. Лорд Оксли ме накара да повярвам, че ме обича и иска да се ожени за мен. Просто следвах сърцето си, когато отидох при него. — Отметна глава и го загледа с безкрайно презрение. — Разбира се, изобщо не очаквам да разбереш чистотата на чувствата ми. Съмнявам се, че някога си изпитвал към когото и да било нещо друго, освен пренебрежение и самодоволство от собственото си превъзходство.

Той дълго се взира в нея, после отмести поглед.

— Нямаш абсолютно никаква представа какво чувствам аз или който и да било друг. Прекалено си себична и суетна, за да забележиш нещо или някой друг, освен ако, разбира се, не виждаш лична изгода в това. И дори тогава…

— Как смееш…

— Достатъчно! — Заповедта прозвуча толкова решително и енергично, че тя се подчини незабавно. — Нямам намерение да стоя тук и да споря цяла нощ с теб, госпожице Барингтън. Просто избери какво ще правиш и да приключваме с този въпрос.

Само преди малко девойката бе предпочела Хоксбъри, но сега вече не беше убедена, че това е правилният избор. Не и след всичко, което се беше случило току-що. Очевидно графът предпочиташе да наложи избраното от него наказание и това вече говореше достатъчно ясно на какви ужасии възнамеряваше да я подложи, ако остане. С нарастваща тревога тя се запита дали в имението има стая за мъчения.

— Е, госпожице Барингтън?

Стисна я по-силно за ръката, сякаш очакваше да побегне. Като си представяше вериги и железни менгемета за чупене на пръсти, Софи изграчи:

— Как да реша, когато още не си ми казал какво ще трябва да изтърпя, ако остана? То вероятно трябва да е наистина ужасно, за да го смяташ по-лошо от затвора.

Никълъс сведе глава, потърси погледа й и на устните му се появи смущаваща усмивка.

— О, не си ме разбрала правилно, госпожице Барингтън. Отмъщението, което имам предвид, не е по-лошо от затвора, просто ще ме задоволи повече.

Да го задоволи ли? Какво ли имаше предвид…

О, милост! Бузите й пламнаха от възмущение и смущение, когато се сети какво им бе казвал братът на Лидия относно задоволяването в отношенията между мъжете и жените. Да не би Линдхърст да я задържи като слугиня, за да я кара да споделя леглото му?

Виденията й за стаята на мъчението бързо бяха изместени от нови, този път изпълнени с пера, маргаритки и крем-карамел. Тази вероятност я разтревожи още повече и тя възкликна:

— Няма да дойда в леглото ти!

— Да дойдеш в леглото ми ли? — Направи пауза, изсмя се и я бутна. Желанието ми е да накажа теб, не себе си, а не виждам по-голямо наказание за един мъж от това да легне с ледена принцеса като теб. Членът ми най-вероятно ще пострада сериозно от измръзване, ако проникне в теб. — Поклати глава, без да обръща внимание на възмущението й. — Не се страхувай изобщо, госпожице Барингтън. Точно това пък, да дойдеш в леглото ми, никога няма да поискам от теб. Въпреки лошото ти мнение за мен, има прекалено много жени, които желаят да го направят. Умни жени при това, трябва да добавя, които няма да ме уморят от отегчение, както несъмнено ще направиш ти.

— Ама как… — Софи тропна с крак. — Ооо! Ако искаш да знаеш, десетки мъже са изразявали желанието си да ме имат и са споделяли, че ще бъдат безкрайно поласкани.

Нямаше представа защо реши да го уведоми по този изключително неприличен и унизителен въпрос. Знаеше само, че гордостта й го изискваше.

— О, не отричам, че би било вълнуващо да те видя в леглото си, облечена единствено с прекрасните ти коси. Ти си наистина прекрасно създание. Красотата обаче не е всичко. Всъщност тя е почти нищо в сравнение с качества като доброта, вярност и интелигентност.

— Аз ще ти дам да разбереш…

Той я накара да млъкне с движение на ръката.

— Тъй като физическите ти достойнства нямат нищо общо с обсъжданата тема, не виждам причина да продължаваме този спор. Удовлетворението, което търся, ще бъде резултат от смиряване на гордостта ти, на суетата и самонадеяността. И така, госпожице Барингтън, вече знаеш какво те очаква, ако избереш Хоксбъри. — Изсмя се сухо. — Може би все пак ще предпочетеш затвора.

И тя наистина се изкушаваше да го направи. Да я смирява значи! Ха! Затова ще бъде нужно нещо повече от изхвърлянето на нощното му гърне и търкането на пода. Ами да, този звяр можеше да я накара да му измие краката и пак нямаше да усети и капчица срам. Само негодувание, дълбоко, изгарящо негодувание, каквото изпитваше и в момента.

Това наклони везните в полза на Хоксбъри и тя отвърна предизвикателно:

— Избирам Хоксбъри, и то с радост.

— Чудесно. В такъв случай изпълни нареждането ми да погледнеш твоя таласъм, за да можем да се връщаме. А и се приготви да ми обясниш как така се озова тук. Много съм любопитен да разбера поради каква логика избра Хоксбъри като твое скривалище.

С тези думи младият мъж тръгна натам, където се намираха предполагаемите таласъми. Той оглежда в продължение на няколко безкрайни минути, както й се стори, след което възкликна:

— А! Ето те и теб.

Отпусна се на колене, направи й знак с глава да се приближи и взе нещо от земята.

Гневът бе победил страха й. Софи повдигна леко дрипавата си пола и тръгна натам. Готова да види нещо наистина ужасно, тя се вторачи в това, което графът държеше.

Това бе топка от гъста тъмна козина и дълги бодли. Нищо чудно, че си бе представила чудовище със стотици зъби. Коленичи, за да може да го види по-добре, и промърмори:

— Какво е това?

Като издаваше успокояващи звуци, Линдхърст постави ръка под топката и я погъделичка. Няколко секунди по-късно тя се разгъна; показа се остра муцунка с бляскави очички. Въпреки цялата странност в малкото създание имаше нещо очарователно.

— Какво е това? — попита девойката, решила, че то определено й харесва.

Младият мъж се засмя, повдигна към нея животинчето, за да може да го огледа, и рече:

— Госпожица Барингтън, запознай се с господин Таралеж, твоят убийствен таласъм.