Хедър Кулман
Софи (16)

Глава 16

— И тогава лейди Хелън казва…

— Каза — поправи я Софи, като вдигна поглед от дантелата, която пришиваше отново на нощницата на маркизата.

— Каза. Лейди Хелън каза. — Фанси кимна, а след това изкриви лице и изимитира въпросната посетителка: — Тук, момиче. Намръщи се и щракна с пръсти към Софи и Панси, които седяха до нея в просторното помещение за слугите и кърпеха. — Виж този чаршаф. Само го погледни! Гънка. — Още три щраквания с пръсти, този път по посока на въображаемо легло. — Не мога да спя върху тази гънка. Просто не мога! Ще ми протрие кожата до кръв. — Властно движение с глава. — Вземи го! Изнеси го начаса и се погрижи да бъде изгладен както трябва. — Възвърна нормалното си изражение и тон, за да добави: — Това бяха…

— Беше — прекъсна я Софи.

— Беше нейна грешка, че чаршафът се, ъъъ… се бе намачкал. Ами че тя цял един скапан следобед се въргаля…

— Фанси.

— Знам. Знам. Съжалявам. Аз не трябва да казвам скапан и проклет.

— Ти не трябва да казваш скапан и проклет. Освен това прасетата се въргалят, а дамите полягат.

— На мен ми приличаше на въргаляне — отвърна Фанси, като се намръщи на калъфката за възглавница, която кърпеше. — Трябваше да видеше… да видиш как се върти насам-натам в леглото с подобното си на плъх кученце. Ами да, ти щеше да помислеше…

— Да помислиш.

— Да помислиш. Щеше да помислиш, че това куче-плъх й беше… й е любовник, ако бе видяла как го прегръща и целува… целува го по мръсната муцуна и издава онези странни звуци… неприятни звуци, когато го целува.

— Не! — Панси вдигна очи от чорапа, който кърпеше. На лицето й бе изобразен ужас. — Не може да го целува наистина по муцуната!

Като повечето слуги и тя не беше убедена, че странно изглеждащото животинче на лейди Хелън е куче. Затова винаги, когато споменеше за него, използваше „то“ или „това“.

Фанси кимна.

— Право по муцуната, ей-така. — И демонстрира целувка, придружена от звучни, влажни мляскащи звуци. — И на всичкото отгоре не му избърсва първо муцуната. Целува го направо.

Двете слушателки усетиха, че им се гади.

— Боже! — възкликна Панси. — Надявам се, че ще си измива лицето, преди да целува негово височество. Пфу!

Ръката на Софи замръзна във въздуха; порази я мисълта, че Линдхърст може да целуне лейди Хелън… или някоя друга, освен нея.

Фанси повдигна рамо.

— Аз не бих се тревожила заради негово височество. Съмнявам се, че са правили цуни-гуни.

— Много по-любезно би било да се каже „разменили нежности“, Фанси, отколкото „правили цуни-гуни“. — Макар да знаеше, че не би трябвало да насърчава подобни приказки и дори може би бе добре да смъмри приятелките си заради тях, Софи не се сдържа и попита: — Кое те кара да мислиш, че негово височество не е целувал лейди Хелън? Тя е прекрасна и той изглежда запленен от нея.

И това бе вярно, колкото и болезнено да й беше да го признае. Нейно височество беше красавица и Линдхърст очевидно ценеше безкрайно този факт. През последните дни той почти не се бе отделял от нея и Софи се чувстваше много нещастна.

— Запленен от нея ли? — рече Фанси. — Става ясно колко познаваш негово височество.

— О? И кое, ако смея да попитам, те прави такъв авторитет във връзка с неговата особа?

В същия момент я обзе ужасяващо предположение. Възможно ли бе той и Фанси…

Камериерката се намръщи и отвърна:

— Мислиш, че аз и негово височество…

Не довърши мисълта си и заклати глава. Панси също поклати глава.

— Фанси… и лорд Линдхърст?

Двете жени се спогледаха невярващо, а след това отметнаха глави и избухнаха в смях.

Софи местеше погледа си от едната към другата и сърдито изрече:

— Не виждам кое е толкова смешно. Не е нещо нечувано благородник да има вземане-даване със своите слугини.

— Нечувано е, ако благородникът, за когот’ говорим, е лорд Линдхърст. Само мисълта…

Фанси започна да се смее отново.

— Когото. Не трябва да изпускаш „о“-то в края — солна се Софи. — И не виждам нищо абсурдно в това негово височество да завърти главата на някоя от прислужниците. Ако не си забелязала, да ти кажа, че той е очарователен и красив мъж.

Съжали за думите си, но вече бе късно. Още няколко подобни забележки и всички щяха да разберат за чувствата й към него.

— О, не може да съ каже, чи ни им е завъртвал главите — отбеляза Панси.

Фанси кимна.

— Много слугинки… прислужници са се хвърляли на врата му през годините. Но негово височество им обяснява учтиво, че не ляга с жени, към коит’… които не изпитва чувства, и ги уважава прекалено, за да се отнася към тях като към курви. Той, разбира съ… разбира се, не казва курви. Прекалено е учтив, за да използва такъв език.

Софи се чувстваше като най-голямата глупачка на света. Какво си мислеше? Разбира се, че Линдхърст нямаше вземане-даване със слугините. Той беше прекрасен, почтен човек… изключителен кавалер. Недопустимо бе да предполага, че може да е от онези мъже, които използват жените за някоя игра на… маргаритки от време на време.

Трите дълго кърпиха в мълчание. Софи напразно се опитваше да забрави за Никълъс. Непрестанно се чудеше какви са отношенията му с госпожица Хелън. Наистина ли бе увлечен по нея, както й се струваше, или Фанси имаше право да твърди противното?

Крадешком хвърли поглед към камериерката. Категоричността, с която бе отрекла възможността за романтично развитие на нещата, подсказваше, че знае нещо. Възможно ли бе да е чула или видяла нещо, което я правеше така уверена. Не смееше да попита.

След цяла вечност, както й се стори, когато вече не можеше да понася напрежението, тя се изкашля и рече:

— Фанси? Какво те кара да мислиш, че негово височество не изпитва чувства към лейди Хелън.

Фанси сви рамене.

— Той е истински джентълмен.

Софи смръщи чело, озадачена от отговора.

— Моля?

— Той е истински джентълмен. — Камериерката спря, докато вдене иглата, и додаде: — Един мъж, дори да е най… да е най-големият джентълмен на света, не може да не гледа неджентълменски към жената, към коят’… към която има чувства. Разбираш ли какво искам да кажа?

Софи се замисли за момент, спомни си насочените към нея гладни погледи на джентълмените от висшето общество и кимна.

— Ако питате мен, по-добре й, чи негово височество не я ’аресва — изписука Панси, докато опъваше върху дървената гъба чорапа, който щеше да замрежва.

— Защо?

О, проклятие! Ето, че пак насърчаваше разговора, който всъщност би трябвало да прекрати.

— Защот’ кат’ са ожени за нея, всички ний шъ трябва да си търсим нови места. Нито един от нас не я иска за господарка.

— Особено готвачката — добави Фанси. Панси се изкиска.

— Боже, Софи! Трябваше да видиш к’ва буря настана в кухнята, когат’ лейди ’Елън каза на готвачката, чи ши трябва да приготвя китайска храна за него. То идвало чак от Китай, знаеш ли, и можело да яде само китайска храна. Поне тъй твърди лейди ’Елън. Помислих, че готвачката шъ си изплюй стомаха, когат’ чу туй.

— Можеш ли да си представиш? — изсумтя възмутено Фанси. — Кой по…

— Фанси…

Камериерката я погледна виновно.

— Извинявай. Знам, дамите не сумтят. — Поклати глава. — И въпреки това съ… се шокирах, когато разбрах, че кучето било от Китай. Може ли човек, който е с всичкия си… ъъъ, кой би донесъл чак оттам нещо толкова грозно?

— Минг-Минг не е донесена — отвърна Софи и отряза конеца, тъй като привърши с пришиването на дантелата. — Тя била подарена на краля от някакъв китайски пратеник, посетил двореца миналата година.

Панси вдигна поглед и се намръщи.

— Ако то е било подарено на краля, как се е озовало при лейди Елън?

— Ти би ли държала в дома си куче-плъх, ако някой ти го подари? — намеси се Фанси.

Софи се усмихна.

— Кралят подарил животното на лорд Уиндфорд като награда, задето превел някакви китайски документи на английски. Лорд Уиндфорд на свой ред го дал на дъщеря си.

— Мислите ли, че именно защото кралят го е подарил, то лае и се напикава всеки път, когато се изплаши?

— Да цапа, Фанси. Не трябва да се използват думи като… — Софи махна безпомощно с ръка, неспособна да ги повтори. — Е, знаеш коя дума имам предвид. Освен това „когато се превъзбуди“ звучи по-добре от „когато се изплаши“. И моля те, свикни да говориш за Минг-Минг само като за куче. Потрепервам, щом си помисля какво би могла да направи лейди Хелън, ако чуе как говориш за скъпото й животно като за куче-плъх или… — Премести поглед към своята съквартирантка. — Или пък като за „това“.

— Е, ама то наистина ни ми прилича на нито едно от кучетата, коит’ съм виждала — прошепна Панси. — Не ми мяза и на плъх, само дето има къси крака. — Поклати глава. — Плъховете имат заострени муцунки. Неговата е сплескана, сякаш е притискана с най-тежката ютия.

— Или е прекарана през пресата за изцеждане на прането — додаде Фанси.

Трите жени се спогледаха и избухнаха в смях. Кучето на гостенката наистина беше ужас и изпитание за прислугата… както впрочем и самата тя. Всъщност и господарката, и нейното животно изглежда мразеха всички в Хоксбъри, с изключение на семейство Съмървил, разбира се, и се отнасяха по един и същи начин към тях.

Панси започна да обяснява:

— Виждали ли сте го как съ държи край лорд Линдхърст? Човек шъ рече, че господарят е жребец, а то е разгонена кучка, тъй скимти и съ отърква в крака му.

Фанси се изкиска:

— Бедният ни господар! Представяте ли си брачната му… — Отново се засмя. — Първата му брачна нощ, когато се ожени за лейди Хелън? Обзалагам се на десет лири срещу едно пени, че тя ще настои проклетият… ъъъ, ужасният звяр да спи с тях.

При тези думи Софи се убоде с иглата, защото много ясно си представи сцената. Картината как лейди Хелън с булчински букет от маргаритки в ръце изпълнява съпружеския си дълг към Линдхърст, я прободе в сърцето.

— Да, да, точно тъй шъ стане — кискаше се Панси, а страните й бяха порозовели. — Лейди ’Елън шъ лежи като дърво, и с печална физиономия, докат’ негово височество се опитва да опази от това мъжествените си части.

— Панси! — възкликна Софи.

В това време приятелките й се заляха от умопомрачителен смях. Готвеше се да им изнесе лекция за това колко е неприлично да се споменават неподлежащите на споменаване части на Линдхърст, когато вратата се отвори.

Беше госпожица Стюарт и изглеждаше необичайно измъчена.

— А, Боже. Ти си била тук, Софи — възкликна тя. — Лейди Хелън има нужда от твоето присъствие.

— Лейди Хелън ли? — повтори девойката и се намръщи.

Какво можеше да иска нейно височество от нея? Тя мислеше, че гостенката дори не я бе забелязала, камо ли да знае името й.

— Лейди Хелън — потвърди личната камериерка. — Наблюдавала е елегантното ти поведение, когато е посетила маркизата в болничната й стая, и сега е решила, че само ти си достойна да се грижиш за Минг-Минг, докато тя си пие чая в Хенингтън Хаус.

— Боже! Как съ радвам, чи не съм елегантна — промърмори Панси.

В този момент на Софи също й се искаше да не е елегантна. Като се молеше това да е някаква неприятна грешка, тя отвърна:

— Но нейно височество взема навсякъде Минг-Минг със себе си. Не може ли да я заведе и в Хенингтън?

Госпожица Стюарт поклати глава.

— Както изглежда, при последното посещение на лейди Хелън е възникнал инцидент между Минг-Минг и ловната хрътка на лорд Хенингтън. Поради това негово височество е помолил Минг-Минг да остане в Хоксбъри.

— О! — Софи погледна печално към своите приятелки, които се взряха на свой ред в нея с безгранична симпатия. — Ами нейната камериерка? Мадмоазел Лоринг несъмнено ще бъде много по-подходяща за изпълнението на тази задача от мен. Поне Минг-Минг я познава.

Госпожица Стюарт поклати отново глава.

— Тя трябва да придружи своята господарка до Хенингтън.

— Но майка й…

— Има пристъп на мигрена. А маркизът и лорд Линдхърст са в Ескетър по работа. — Личната камериерка сви рамене. — Е, както виждаш, оставаш единствено ти.

Наистина го виждаше, както виждаше също, че няма друг избор, освен да играе ролята на бавачка на капризното животно, ако желае да запази новия си пост. Мисълта да се завърне към позицията на момиче за всичко бе достатъчна, за да я накара да попита:

— Кога би искала да ме види нейно височество?

— След четвърт час. Ще трябва да я намериш в синята гостна, за да ти предаде Минг-Минг и да те инструктира как да се грижиш за нея. — Очевидно видът на Софи бе толкова нещастен, защото госпожица Стюарт внезапно добави с виновно изражение: — Съжалявам, скъпа. Наистина съжалявам. Знам, че това куче е истинско изпитание, но все пак ще се грижиш за него само няколко часа.

— Да. Само няколко часа. Сигурна съм, че мога да издържа за толкова време животното — прошепна девойката и погледна първо към Фанси, а после — към Панси, търсейки потвърждение на тази мисъл в очите им.

Но в погледа и на двете прочете само съмнение.

 

 

— И при никакви обстоятелства не трябва да извеждаш Минг-Минг в градината. Тези ужасни алеи, посипани с пясък и чакъл, увреждат крачетата й. Правят ги невъзможно груби — продължаваше лейди Хелън, като се наслаждаваше в огледалото на картината, която представляваха заедно с нейния домашен любимец.

Софи кимна. Едва се сдържаше да не се изсмее. Куче и момиче носеха еднакви бонета — скъпи, алени бонета от кадифе, с избродирани с перли краища и с бели щраусови пера. И докато това творение изглеждаше наистина елегантно на главата на нейно височество, то само подчертаваше още повече горгонската грозота на широката, сплескана муцуна на животното… факт, който неговата господарка очевидно не забелязваше.

И наистина на красивото й лице бе изписано истинско блаженство, когато се притисна в ужасната муцунка на кучето и започна да говори:

— Хубавото кученце на мама има най-нежните краченца в цяла Англия. Да, точно така! Точно така! Бау-бау-бау… бау-бау-бау… бау-бау-бау…

Софи гледаше, потръпвайки от отвращение, как момичето целува муцунката на животното и издава поредица от мляскащи звуци, точно както бе казала Фанси.

В отговор Минг-Минг въртеше изпъкналите си кафяви очи, скимтеше и се лигавеше от екстаз.

Лейди Хелън я целуна отново, като гукаше насред звучните мляскания:

— Мама обича малкото си бау-бау… бау-бау-бау… — мляс-мляс…

— Хмм! — изкашля се мадмоазел Лоринг, камериерката-французойка, като очевидно се опитваше да привлече вниманието на своята господарка. Тя обаче не реагира.

— Минги, Минг-Минг е най-сладкото, най-красивото бау-бау… бау-бау…

Камериерката направи нов опит:

— Хм-хм!

— …бау-бау в целия свят! — продължаваше момичето.

Мадмоазел въздъхна. Говореше се, че подобно на всички слуги от антуража на лейди Хелън камериерката, която бе шеста по ред за половин година, бе истинска мъченица. Тя напомняше на Софи за някаква картина, на която бе изобразена Жана д’Арк насред запалената клада, особено в момента, в който се изкашля за трети път и прошепна:

— Извинете, милейди, но трябва да тръгваме, ако искаме да пристигнем навреме в Хенингтън Хаус.

Лейди Хелън замръзна и прекъсна лигавата сцена. След няколко секунди, през които на Софи й се струваше, че усеща напрежението на камериерката, тя се обърна бавно.

— Казала ли съм ви нещо, мадмоазел? — попита тя с леден тон, способен да смрази самия ад.

Камериерката наведе глава и я поклати в отговор.

— Тогава? — Нейно височество щракна с дългите си бели пръсти. — Когато ви задам въпрос, очаквам да ми отговорите. Повтарям. Казала ли съм ви нещо?

Тя щракна с пръсти още три пъти. Французойката трепна, сякаш я бе ударила.

— Не, милейди.

— Правилото? — Щрак, щрак. — Повтори правилото.

— Една прислужница никога не трябва да говори, ако първо господарят или господарката й не се обърне към нея — промълви задавено жената.

— Правилно. — Щрак-щрак-щрак. — Погрижи се да не го забравяш в бъдеще.

— Да, милейди.

— Колкото до теб, момиче. — Лейди Хелън премести смразяващия си поглед от сплашената камериерка към Софи. — Повтори инструкциите ми за това как да се грижиш за Минг-Минг. Искам да съм сигурна, че си ме разбрала.

Разбрала ли? Разбираше я прекрасно. Беше срещала десетки като нея сред висшето общество. Лейди Хелън бе един разглезен, изключително противен малък тиранин, чието най-голямо удоволствие на света бе да малтретира прислугата и да прави нещастни всички наоколо.

— Е?

Щрак-щрак-щрак!

Софи успя да се сдържи да не изрече особено любезен отговор. О, какво не би дала, за да бъде отново най-ухажваната госпожица на висшето общество, дори само за този момент. Какво удоволствие щеше да изпита, ако можеше да постави това момиченце на мястото му и да го принуди да подскача, когато й се озъби, от страх да не бъде отхвърлено от каймака на обществото. Но тъй като ситуацията беше различна и не й се искаше до края на престоя си в Хоксбъри да бърше кучешки изпражнения…

— Трябва да изведа Минг-Минг точно в три часа и точно за половин час — изрецитира послушно тя. — Трябва да я разхождам в югоизточния парк на имението, но само в централната му част. Преди да я пусна на земята трябва да си сваля обувките и да обходя боса участъка, за да се уверя, че няма къпини и каквото и да било друго, което би могло да нарани лапичките й.

— Краченцата. — Щрак. — Минг-Минг има крачета, животните са с лапи.

„Гърнетата. Не забравяй гърнетата.“ Тази мисъл моментално я накара да забрави да пита какво същество е Минг-Минг според нейно височество. Вместо това прошепна:

— Да, крачета. Моля да ми простите.

Тиранката кимна.

— Продължавай.

— Минг-Минг е податлива на настинки. Затова, ако тревата ми се стори дори леко влажна, трябва да я разхождам в зимната градина. След разходката трябва да прокарам гребена сто пъти през козинката й и после да я сложа да спи в люлката й до вашето легло.

— А ако откаже да спи?

— Трябва да я люлея и да й пея „Сънчо идва“. — Яркият спомен за мелачката за месо и колко отвратително беше нейното почистване бе достатъчен да не й позволи да завърти очи, толкова абсурдно бе това нареждане.

— Надявам се, че пееш вярно — промърмори лейди Хелън, като я огледа критично. — Миличкото просто не понася фалшиво пеене. Започва да вие ужасно в знак на протест.

О, прекрасно! Софи не беше никак силна в музикално отношение. Дори учителят й по музика бе обявил пеенето й направо за непоносимо. Лидия пък бе казала, че той се е произнесъл прекалено меко и любезно. Сигурна, че нейно височество няма да приеме добре тази новина, тя учтиво се усмихна и си помисли: „Моля те, Господи, моля те, нека кучето заспи веднага.“

— Добре. — Момичето кимна, успокоено от усмивката й. — Така. Аз ще направя всичко зависещо от мен, за да се върна навреме за вечерята на Минги. Храносмилането й се разваля, когато се наложи да вечеря с непознати. Но ако все пак се забавя, трябва да я нахраниш… кога?

Щрак! Щрак!

— Точно в шест и трийсет.

— И какво трябва да направиш, преди да започне да яде?

Щрак!

— Да й дам супена лъжица тоник от джинджифил за подобряване на храносмилането.

Щрак!

— Кога?

— В шест и десет, нито миг по-рано или по-късно.

— А ако вечерята й причини газове?

Щрак! Щрак!

— Трябва да й дам две мерки масло от мента пиперика.

Щрак! Щрак! Щрак!

— И?

„Спомни си ведрата с мръсна вода.“

— Да й масажирам корема.

О, чудо! Тиранката се усмихна.

— Да. Добре. Дори много добре. — Кимна одобрително и абаносовите й къдрици подскочиха при това движение. — Виждам, че постъпих разумно, като поисках твоите услуги.

Кимна отново и сведе поглед към пухкавата бяла грозотия в ръцете си. С изражение на майка, съзерцаваща любимото си дете, изгука:

— А сега мама трябва да тръгва, скъпа Минги. — Мляс! Мляс! — Бъди добро бау-бау… бау-бау… бау-бау… — Мляс! — …и мама ще се върне преди да разбереш.

Целуна животното още три пъти и го подаде на Софи. Тя изписа изнурена усмивка на лицето си и го пое. Злото същество изръмжа и отвори уста, за да я ухапе по ръката.

Девойката се отдръпна; за малко не бе ухапана от дребните, но опасно остри зъбки. Лейди Хелън се намръщи.

— Не се дръж така страхливо. Не виждаш ли, че тревожиш бедното сладурче?

Мадмоазел, която сега се намираше зад своята господарка, кимна на Софи и започна да й показва как да отвлече вниманието на кучето с едната си ръка, докато го подхване изотзад с другата.

Девойката се усмихна с благодарност и направи точни така. Първо протегна лявата ръка към зверчето.

Сега ръмженето бе последвано от лай.

В този момент тя промъкна лявата си ръка зад него и бързо го пое.

То отметна глава и захапа въздуха няколко пъти, след това заби зъби в шала й. Задъвка и заразкъсва деликатната тъкан, като издаваше най-ужасни звуци.

— Е?

Щрак! Щрак! Щрак!

Софи въздъхна и вдигна очи към нейно височество.

Тя щракна отново с пръсти, този път, за да посочи към ожесточено дъвчещото животно.

— Не виждаш ли, че е разтревожена, момиче? — Тъй като Софи продължаваше да я гледа, без да смее да отговори от страх да не каже какво мисли, лейди Хелън изсумтя презрително и рече: — Не ми казвай, че вече си забравила какво ти обясних относно успокояване нервите на Минг-Минг.

Напълно безпомощна, девойката хвърли умоляващ поглед към французойката. Тя на свой ред се престори, че люлее в ръцете си бебе, като мърдаше беззвучно устни.

Софи се отчая. Не и това. Всичко друго, но не и това.

Щрак!

— Е?

Софи погледна нещастно към кучето, което продължаваше да гризе и къса вече напълно съсипаното й шалче. Искаше й се да умре на място, когато започна да го люлее и да напява:

— Нани, нани…