Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
For All Eternity, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 130 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

Хедър Кулман. Софи

ИК „Бард“

Редактор: Лилия Анастасова

Художествено оформление на корица „Megachrom“ Петър Христов

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Анелия В.)

Глава 8

Достатъчен беше само един ден, изпълнен с робски труд, за да не остане и следа от благодарността на Софи към Тери.

След една седмица, всеки следващ ден на която бе по-мъчителен от предишния, тя реши, че срещата им определено не бе така желаното от нея избавление, а Божие отмъщение за всички грехове, които бе направила през седемнайсетгодишния си живот.

Тя хвърляше към небето, по-точно към гредите на кухненския таван, поглед, изпълнен с разкаяние, помъкваше се бавно нагоре по стълбището за прислугата и се изкачваше до втория етаж.

Бог, който се славеше със своята доброта и милосърдие, определено притежаваше талант за изнамиране на наказания; та кое можеше да бъде по-жестоко или да причини по-голямо страдание за една несравнима красавица от това да бъде изтръгната от рая на висшето общество и захвърлена в ада на слугинството? И кой, ако не едно изключително зло същество с извратен ум, би запратило бедното момиче на най-ниското стъпало в слугинската йерархия?

Изпълнена повече с гняв, отколкото със смирение заради своето наказание, Софи стъпи на площадката на втория етаж и се запъти към скритата врата за прислугата. Остави тежката кофа.

Никога не бе предполагала, че между прислугата съществува някаква йерархия. Дори мисълта за това би и се сторила абсурдна. И глупаците знаеха, че слугата си е слуга и всички те са равни в нищожеството си. Фактът, че прислугата в Хоксбъри смяташе другояче, я дразнеше невероятно… почти толкова, колкото начинът, по който ръководеха нелепото си общество.

За разлика от висшето общество, чиито членове напълно справедливо имаха различен ранг в зависимост от своя произход и богатство, положението тук се определяше единствено от длъжността. Така икономката и Диксън, икономът, царуваха като цар и царица; лакеят и камериерката на техни височества бяха като херцог и херцогиня и т.н. все по-надолу и по-надолу, докато се стигнеше до слугинята за всичко. И това беше тя, София Барингтън, внучка на граф, по която бяха полудели всички мъже през този сезон.

Колко несправедлива беше системата. Всеки можеше да види, че тя струваше повече и следователно стоеше над глупавия им порядък. Не можеше да се побере в кожата си как така персоналът в Хоксбъри предпочиташе да не се съобразява с очевидното й превъзходство.

„Трябва да издържа поне един месец“ — напомни си тя и премести леката кошница от лявата в дясната ръка. Отвори скритата врата, вдигна ведрото с лявата ръка и пристъпи в едва осветения коридор.

Той бе пълен с картини и растения в саксии, скулптури и столове. Зави на ъгъла за дясното крило и се отправи към изцапания от куче килим близо до стаята на маркизата. Щом спря пред вратата, направи гримаса — толкова силно вонеше. Прииска й се Фанси да е тук, за да я остави да си сърба попарата. Именно тя беше виновна за случилото се и нищо не можеше да я убеди в противното.

Изпълнена с презрение както към жената, така и към нейните действия, Софи коленичи и се приготви за неприятната си задача.

Никой, който имаше поне малко мозък в главата, нямаше да повярва на разказа на Фанси за това как териерът на градинаря влязъл в къщата, като се има предвид колко късно бе, а всички врати, освен пазената от Диксън на парадния вход, се заключваха в десет вечерта.

Не. Някой нарочно бе пуснал животното. Някой, който не харесваше Софи и знаеше, че неприятната задача по почистването щеше да се падне на нея.

Този някой вероятно бе Фанси. Никой друг не изпитваше такава неприязън към нея. А и това не бе първата и подобна постъпка. Доста пъти вече бе пречила на усилията на Софи, а след това бе посочвала нея като виновна за случилото се. Започваше да мисли, че злосторницата посвещава цялото си време да измисля начини за превръщане живота й в ад.

Девойката въздъхна, измъкна смачкан вестник от кошницата и събра в него по-голямата част от кучешките изпражнения. Е, добре. Трябваше да издържи само още три седмици, най-много месец. Какво бяха няколко седмици повече, щом вече бе преживяла толкова много?

Въздъхна отново, остави встрани изцапания вестник, извади стара четка, напукан калъп сапун и чист парцал от кошницата. С вид на мъченица намокри сапуна и започна да търка килима. В същото време скръбно прибавяше инцидента с териера към списъка с изпитания, които бе преживяла от идването си в Хоксбъри. А колко дълъг само беше той; съдържаше какви ли не невъобразими ужасии.

Стаята й например. Ако бе подозирала, че ще трябва да спи с друг в едно легло, щеше да се откаже от слугинската работа… особено пък ако знаеше, че ще трябва да дели леглото с перачка на име Панси.

Какво изпитание наистина! Това създание бе истинско кречетало, при това неуморно. Щом главите им се докоснеха до възглавниците, започваше да говори и това продължаваше цяла нощ, като всичките й приказки бяха свързани с някакъв работник във ферма, когото обичала. На Софи й беше непонятно как така Панси мислеше, че любовната история между двама млади може да я интересува, когато те й бяха съвсем непознати. Знаеше само, че откакто бе дошла в Хоксбъри, не бе спала нито една нощ повече от четири часа.

Девойката поклати глава, взе четката и я натопи във ведрото с вода. Докато търкаше прилежно насапунисания участък, тя размишляваше нещастно върху часа, в който се налагаше да става. Пет часа. Трябваше да става в пет. Това беше нечовешко; нечовешко бе да караш някого да се събужда толкова рано. Или по-точно, беше нечовешко, ако ставаше дума за човек с благороден произход. Напълно нормално бе да се очаква хората с по-ниско потекло да стават преди зазоряване. Такава беше съдбата им и те трябваше да я приемат, без да задават въпроси или да се оплакват.

Тя, от друга страна, беше родена да живее в привилегии и имаше право да протестира срещу всяко неудобство. И точно това щеше да направи в мига, в който я спасеше чичо й.

Софи се усмихна при мисълта за този щастлив ден. Колко приятно щеше да бъде най-сетне да изрази гласно своето недоволство, да изкаже възмущението си от преживяното. Но най-върховният момент щеше да бъде, когато захвърли слугинските си дрипи.

Спря да търка за момент, погледна към работните си дрехи и видът им я накара да потрепери. Слугинята за всичко нямаше никакъв или почти никакъв контакт с членовете на семейството и при избора на нейните дрехи се държеше най-вече на пестеливостта. Затова вместо някоя от колосаните муселинени рокли, които носеха камериерките, й бяха дали една безформена пола от груб плат от вълна и памук и старомодно горнище, ушито вероятно от зебло.

А това горнище беше ужасно. Не само беше боядисано неравномерно в някакъв убит жълт цвят, ами беше вталено в кръста и очертаваше талията й по един изключително демоде начин. С него тя изглеждаше като изпълзяла от неотварян в продължение на трийсет години стар сандък с дрипи, а за това допринасяше в голяма степен и избелялата пола на кафяво-зелена щампа. Да не говорим за бонето!

Софи изпъшка при мисълта за външния си вид и се захвана отново с търкането. Несъмнено щеше да бъде чудесно да може да изкаже, да даде воля на потисканото си недоволство и да захвърли грозните парцали, когато чичо й се завърнеше. Най-хубавото от всичко обаче беше, че щеше да се отърве от това робство. Ежедневието на слугинята, изпълнено с търкане, миене, бърсане на прах, лъскане, носене на това или онова из огромната къща и всичко друго, което им минеше през ума да я накарат да прави, беше наистина изнурително. Беше достатъчно човек да погледне ръцете й, за да се убеди, че е така.

Най-сетне остави четката във ведрото и вдигна парцала. Докато попиваше влагата от вече почистения килим, девойката наблюдаваше мрачно загрубелите си ръце. Ако имаше късмет, щеше да възстанови предишното им великолепие, след като преспеше поне в продължение на месец със специални козметични ръкавици.

Може би. Пусна парцала в кошницата и извади суха четка. С равномерни движения започна да заглажда повърхността. После се изправи и огледа резултата от своята работа.

Този път за разлика от неприятния случай в столовата в четвъртък килимът не си беше пуснал боята. Вълнените му нишки не се бяха протрили, нито пък краищата се бяха разплели. И освен това дори бе успяла да отстрани напълно петното.

Наведе се и помириса току-що почистения участък. Амоняк и карамфил… ароматът на сапуна. Ммм. Никаква следа от кучешка миризма. Чудесно.

Удовлетворена от своето постижение, Софи се изправи отново. Взе ведрото и кошницата в едната ръка, а с два пръста на другата обхвана гнусливо вестника с кучешките изпражнения. В този момент чу звука от тежки стъпки, изкачващи съседното стълбище.

О, по дяволите! Това явно беше лорд Бересфорд. Сигурно идваше да пожелае лека нощ на болнавата си съпруга. Госпожа Пикстън я бе предупредила, че може да се случи така, и я бе посъветвала да приключи по-бързо със задължението, за да не оскверни зрението му със своята персона.

Девойката отстъпи заднишком към неосветената далечна стена; не желаеше да рискува ново мъмрене. В мига, в който потъна в мрака, пред очите й се появи тъмна фигура.

Вече бе зървала за момент негово височество и знаеше, че е висок и силен. Но този мъж беше огромен! Истински великан, също като…

Линдхърст. Сърцето й престана да бие за момент. Боже милостиви. Възможно ли бе това наистина да е той?

Не. Разбира се, че не. Какво щеше да прави тук? Сигурно съвсем е оглупяла, щом й минават такива глупави мисли през главата. Въпреки това проследи съсредоточено мъжа, който потъна в мрака.

Колко странно! Беше с палто и шапка. Как бе успял да мине покрай Диксън, без да му ги подаде? От това, което бе подочула за него, той се гордеел особено от бързината, с която се справял с връхните дрехи на посетителите. Мисълта за иконома я накара да отбележи още един особен факт: новодошлият се движеше без придружител.

Обзе я безпокойство. Какво правеше тук, в семейното крило на къщата, по това време на нощта? Дори Диксън да се бе отдалечил поради някаква причина от поста си, не беше нормално въпросният джентълмен да броди така из чужд дом…

Освен ако не беше джентълмен. Тревогата й се засили. О, Боже! Ами ако това бе маниакът-убиец, за който им бе разказвал братът на Лидия? Същият, който се промъквал в изолирани къщи в провинцията и убивал всички в леглата им?

Това беше той. Кой друг щеше да се промъква така из чуждите коридори по това време, и то с връхна дреха и ботуши?

Докато стоеше така, готова да изпищи, мъжът наведе глава и свали шапката си. Меката, потрепваща светлина на свещите заблестя в косите му. Викът се превърна в писукане. Косата му имаше богат тъмнокестеняв цвят с лъскави медни отблясъци…

Като на Линдхърст.

Непознатият пъхна шапката си под мишница, вдигна ръка и оправи шалчето на врата си, като при това движение обърна лице…

Белег.

Ведрото и кошницата се изплъзнаха от ръката на Софи.

Линдхърст обърна рязко глава към нея.

В следващия миг вратата на маркизата се отвори със замах и оттам се подаде маркизът.

— По дяволите, какъв е този шум? — изрева той. — Не разбраха ли луковите ви глави, че вашата господарка…

Спря рязко при вида на Линдхърст. Младият мъж кимна.

— Татко.

— Колин! Скъпото ми момче! — Маркизът стисна сина си в прегръдките си. — Ах, Колин. Нямаш представа колко се радвам да те видя. Майка ти не може да си намери място от нетърпение да се прибереш.

Колин ли? Софи се намръщи, докато маркизът прегърна отново Линдхърст. Но името му беше Никълъс, не…

Ами, разбира се. Явно вкъщи го наричаха Колин. Линдхърст беше „младият Колин“, за когото бе говорила госпожа Пикстън. В очакване „младият Колин“ да се освободи от прегръдките на баща си и да я заклейми като измамницата, каквато беше, девойката се притисна още по-силно към стената с желанието да се слее с нея.

За нейно изумление първите му думи не бяха изобличаващи, а учтив въпрос:

— Как е майка ми тази вечер?

Озадачена, тя се осмели да хвърли поглед към лицето му. Той гледаше към баща си без да й обръща внимание, сякаш тя беше коя да е прислужница. Възможно ли беше да не я бе познал? Докато разсъждаваше върху това вдъхващо й кураж предположение, маркизът се позасмя и го пусна.

Прегърна сина си през раменете и отговори, като го поведе към стаята на своята съпруга.

— Ако питаш нея, тя несъмнено ще каже, че умира. — Позасмя се отново. — Аз обаче се съмнявам. Майка ти беше в чудесно здраве, преди да ни пишеш за злочестия случай „Барингтън“. Два часа след като прочете писмото ти, тя се отпусна в леглото си и застена някакви глупости от рода на това, че щяла да умре преди да подържи на ръце децата ти. Знаеш колко мечтае за внуци.

Линдхърст изпъшка.

— Как да не знам. Нали търпях години наред опитите й да ме задоми и натякванията, че е „крайно време да изпълня семейния си дълг“? Тя е неуморна в усилията си да ми надене примка на шията.

— Е, съмнявам се, че ще се откаже — отвърна баща му и спря пред вратата на своята съпруга. — Всъщност подозирам, че неуспехът на начинанието „Барингтън“ я е накарал да замисли нов отчаян план за сватосване.

— Какво! — възкликна младият мъж. Маркизът кимна.

— Страхувам се, че е така. Как иначе може да се обясни внезапното й заболяване?

— И защо иначе ще призове мен до своето ложе — довърши със стон синът му. — Ако умираше наистина, щеше да повика и Куент. Как можах да се хвана така? Трябваше да се сетя, че това е примамка в поредната й брачна мрежа.

Маркизът го потупа по ръката.

— Е, щом вече си се хванал, не ти остава нищо друго, освен да видиш за какво става дума или по-точно — за кого те е уловила. — Хвана дръжката на вратата и попита: — Влизаме ли?

Линдхърст кимна, той отвори вратата и изчезна зад нея.

Младият мъж обаче остана отвън. След секунда обърна бавно глава към нея.

Софи хлъцна и се опита да се слее с полумрака, като се молеше да не я е разпознал. Но в мига, в който видя лицето му, разбра, че и този път не бе отговорено на молитвите й.

Той изглеждаше разгневен, и то силно.

Тя се смали още, като поклащаше глава и го умоляваше безмълвно да бъде милостив към нея, макар да знаеше, че надеждите й са напразни.

Младият мъж наклони глава, сякаш размишляваше върху молбата й, а след това се усмихна. Кимна и влезе в стаята на майка си, като затвори вратата след себе си.

Девойката потрепери, вледенена от мрачното послание в неговата реакция.

Усмивката му бе заплаха, кимването — обещание.

Дяволите да го вземат! Какво правеше тя тук?

Той беше поразен от срещата със Софи. Беше се надявал да намери покой в Хоксбъри, да избяга от дебнещите погледи на представителите на висшето общество. Вместо това я бе заварил тук, лицемерното момиче, което бе сломило увереността му и го бе изпълнило е омаломощаващото усещане, че нещо в него не е наред, празноглавката, която отново бе събудила в него познатото старо смущение от белега му.

Изпълнен с непоносимост към новата си уязвимост и още повече към Софи, задето я бе предизвикала, той стисна юмруци. Проклет да е, ако й позволи да продължи да се крие тук; несъмнено точно това правеше — криеше се от своите кредитори. Точно така. Щеше да се изправи очи в очи с нея в мига, в който приключеше разговора с майка си, и щеше да разбере как точно е успяла да се намести като слугиня тук. И след това щеше… щеше… ами, тогава щеше да реши как да се разправи с нея.

На устните му се появи горчива усмивка при тази мисъл. Най-добрият начин бе да я накара да плати за предателството си към него и това щеше да се окаже смехотворно лесно, като се има предвид сегашното й положение. Всъщност като се укриваше в неговия дом, тя неволно му бе дала значително предимство.

Осъзна колко възможности му предоставяше това. С приемането на работата в Хоксбъри тя се бе съгласила да се покорява на семейство Съмървил… на цялото семейство. Като син и наследник на Съмървил той имаше пълното право да й нарежда каквото си иска. А тя нямаше друг избор, освен да се подчинява. Само така щеше да запази мястото си… и да си подсигури неговото мълчание. Или поне щеше да я накара да мисли така. Едва не се изсмя. Ако малката глупачка си бе направила труда да се вслуша в мнението за длъжниците и мястото им в затвора, което бе изказал пред нея, щеше да бъде наясно, че никога нямаше да я предаде на нейните кредитори дори да го предизвикваше на всяка дума. Но тъй като тя нямаше представа…

— Колин? Да не би нещо да не е наред с вратата?

Младият мъж трепна.

— Какво? Не. Извинявай.

Той се обърна и огледа стаята, сякаш я виждаше за пръв път.

По стените бяха залепени тапети в синьо, приглушено-розово и охра — нюанси, които се отразяваха в дебелия скъп килим. Вдясно се издигаше камина, край която бяха разположени два тапицирани стола. На един от тях бе поставен гергеф с недовършен шедьовър на ръкоделието. Край отсрещната стена, между широките прозорци, стоеше кокетното бюро на майка му, както обикновено отрупано с предпочитани книги и пазени с любов писма.

Усмихна се. Нищо не се бе променило, с изключение на майка му. Обикновено розовото й лице бе плашещо бледо и младият мъж веднага се запита доколко прав бе баща му, като поставяше под съмнение болестта й.

Докато стоеше така, тя му се усмихна слабо и рече:

— Колин, скъпи синко. Ела да целунеш майка си. Аз…

Прекъсна рязко думите си и се загърчи в някаква смесица между давене и ридания.

Парализиран от страх, Линдхърст прекоси тичешком стаята.

— Колин.

Маркизата изпусна въздишка и застина абсолютно неподвижно.

Той притисна отпуснатата й глава към гърдите си, като ридаеше:

— Майко… моля те… обичам те…

Тя се размърда леко.

— Какво добро момче си, щом дойде да бъдеш с мен в последните ми дни.

— Не. Не! — Прегърна я бурно. — Няма да ти разреша да говориш така. Чуваш ли? Нито дума! Съвсем скоро ще бъдеш отново в прекрасна форма. Честно казано, изобщо няма да се изненадам, ако още в края на тази седмица станеш и започнеш да даваш нареждания на цялата къща.

Постави внимателно главата й върху възглавниците и я целуна по бузите, като се молеше думите му да се окажат верни.

Маркизата издаде някакъв звук и затвори очи, очевидно изтощена от усилие.

— Обещай ми нещо, синко.

— Всичко — отвърна тържествено той.

— Обещай, че няма да жалиш, като си отида. Обещай…

— Майко…

— Не. Остави ме да довърша, докато все още мога. Искам да обещаеш да си ме спомняш с радост. Знай, че напускам този свят без съжаление… Освен едно.

— Какво е то?

Все така отпусната върху възглавниците, тя направи неуспешен опит да изрече нещо с треперещите си устни. В този момент баща му се изкашля. Това подсети Никълъс за недоверието на маркиза, че съпругата му действително е зле.

Седнал на един стол от другата страна на леглото, баща му се ококори и се потупа по гърдите.

Младият мъж се намръщи и поклати глава; започваше да мисли, че баща му се бе побъркал.

Маркизът също се намръщи в отговор и се потупа отново но гърдите, този път по-настоятелно, после се потупа по бузата и приключи кратката сценка, като посочи дискретно към гърдите на сина си.

Напълно объркан от тези странни движения, графът погледна натам, накъдето сочеше баща му. По тъмносинята му връхна дреха се бе разпилял някакъв наподобяващ натрошен тебешир прах. Вдигна отново питащ поглед и маркизът посочи към майка му, която сега се опитваше шумно да си поеме въздух. Баща му се потупа отново по бузата. След това завъртя с видима развеселеност очи и изрече беззвучно: Пудра.

Пудра ли? Никълъс погледна отново към своята вече задъхваща се, трепереща и гърчеща се в конвулсии майка и присви очи, обзет внезапно от подозрения. Въпреки че завесите на леглото закриваха лицето й от светлината на близките свещи, той успя да огледа кожата й.

Тя изглеждаше неравна… и на петна, нещо, което не отговаряше на често даваното й описание като „фина и подобна на порцелан“. И сега, като се замисли, тя започваше наистина да му се струва прекалено бяла. Ако помнеше вярно от времето, когато Куентин едва не бе умрял от пневмония, кожата на тежко болния имаше по-скоро пепеляв, отколкото снежнобял оттенък.

Присвил силно очи, Никълъс се приведе още малко напред. Аха! Баща му имаше право, тя се бе напудрила.

Знаеше, че това откритие трябва да го изпълни с облекчение, но не стана така. Макар да се срамуваше да го признае, то само увеличи тревогата му. Фактът, че тя бе стигнала дотам да се преструва на умираща, показваше едно: бе замислила нещо, което той несъмнено щеше да посрещне със съпротива.

Погледна продължително и измъчено към маркиза и зачака напрегнато майка му да приключи сцената и да изплюе камъчето. Тя точно така и направи само след секунда.

Престореното треперене правеше думите й неразбираеми, когато прошепна:

— Единственото, за което съжалявам, е, че вероятно няма да живея достатъчно дълго, за да те видя задомен и да подържа твоите бебета.

Произнесе думата „бебета“ с дълго, потреперващо стенание, което му напомни за призрака в постановката на „Хамлет“, която бе гледал преди три седмици… Само дето нейното стенание прозвуча много по-убедително. Изглежда майка му бе пропиляла истинския си талант.

Като потискаше смеха си, Никълъс отбеляза:

— Това са две съжаления, не едно.

Маркизата въздъхна.

— Ако се беше оженил, щях да умра спокойно, със съзнанието, че един ден, като погледна от небето, ще те видя заобиколен от твоите деца… моите внуци.

Гласът й отслабваше постепенно с всяка дума и накрая вече почти не се чуваше.

— Е, в такъв случай не ти остава друго, освен да не изпускаш още дълго последния си дъх — отвърна без капчица симпатия той.

— Само ако можех! Само ако можех!

Тя изохка отново, този път със звучност, благодарение на която стонът щеше да се чуе до най-горните галерии на Ковънт Гардън.

— Щях да се оженя още утре, ако днес срещна жената, която ми е нужна — отвърна раздразнено Никълъс. — Знаеш, че щях да го направя. Но ще чакам, докато намеря подходящата за мен.

— И какви качества… Трябва да притежава подходящата съпруга?

Нямаше нужда да размишлява сега, за да отговори.

— Жената, за която ще се оженя, трябва да бъде добра, мила, вярна и разумна. Намери ми такава и до една година ще имаш внуче.

Веднага съжали за казаното. О, по дяволите… по дяволите! Току-що бе предизвикал майка си да му намери жена.

По блясъка в очите й, разбра, че тя е готова да отвърне на предизвикателството. Добре се беше наредил.

Затворила отново очи, майка му отвърна с писклив глас:

— Ако искаш такава съпруга, значи не търсиш където трябва.

— Нима?

Баща му се беше намесил; очевидно цялото представление го забавляваше безкрайно.

Съпругата му направи истинско шоу от кимването, което приличаше повече на спазъм.

— По време на сезона в Лондон човек може да намери само глупави, егоистични, алчни същества като онова момиче Барингтън. Е, наистина, красиви. Но не струват и пет пари за мъжа.

Маркизът се изсмя.

— Доколкото си спомням, аз те срещнах в Лондон по време на сезона, Фани, любов моя, но никой не би казал, че си глупава, алчна или егоистка.

Тя надигна глава и го изгледа.

— Това беше преди трийсет години, а сега времената са съвсем други. Тогава възпитаваха момичетата така, че да бъдат помощнички и другарки на своите съпрузи, не… — Спря рязко и очите й се разшириха, сякаш внезапно се бе опомнила. Главата й се отпусна отново върху възглавниците. Моментално смени ролята и довърши със стон: — Не безмозъчни украшения.

Баща и син се спогледаха развеселени.

— И така да е, майко, надали има по-голяма вероятност да срещна вярната жена тук, в Хоксбъри, отколкото в Лондон. Освен това очевидно ще бъда принуден да не се женя дотогава, докато ти или умреш, или се възстановиш.

— Може би не. Човек никога не знае какво го очаква — отвърна тя.

Никълъс погледна смутено майка си, която определено изглеждаше доволна от себе си. Колкото и да не му се искаше, попита през стиснати зъби:

— Би ли обяснила какво искаш да кажеш с тази забележка.

Тя се задави, пое си мъчително въздух и най-сетне изрече:

— Моля те, не ме мрази, Колин, но просто няма да мога да почивам в мир, ако знам, че не си се оженил. Затова аз… Поканих три подходящи млади дами да ни посетят поотделно през следващите три седмици. Това е моето… — кашляне, хриптене — …предсмъртно желание — да се ожениш за една от тях.

Младият мъж наблюдаваше майсторската игра на майка си, изпълнен с по-голям ужас от думите й, отколкото би го изпълнила тази сцена, ако бе истинска.

— Ти не би могъл… не би могъл да не изпълниш… предсмъртното ми желание!

Ужасът му премина във възмущение, когато маркизата се отпусна на леглото. Как не! Никога няма да й изпълни желанието! Как се осмеляваше да го манипулира по такъв начин. Той беше възрастен човек и сам щеше да решава кога и за кого да се ожени. Крайно време беше тя да го осъзнае и да престане да му се меси.

Канеше се да й каже точно това и да обяви намерението си да избяга в Шотландия, когато Фани додаде:

— Гарантирам ти, че и трите момичета са прекрасни, добре възпитани създания. За разлика от проклетото девойче Барингтън за всяка една от тях би било чест да стане твоя съпруга.

Софи! Изпълнението на майка му го бе отвлякло до такава степен, че бе забравил напълно за нея. Ако избягаше сега, щеше да изпусне единствената си възможност да й отмъсти. А ако останеше…

Лицето му се сгърчи. Един Господ знае какви претендентки за ръката му щеше да му доведе сега маркизата. Напълно възможно бе дори и трите да са празноглави като госпожица Барингтън, и следователно да се отвратят от обезобразената му буза. Заслужаваше ли си заради отмъщението да рискува да получи нови удари върху самочувствието си? Освен това не трябваше да забравя въпроса за скандала…

Сякаш прочела мислите му, маркизата получи нов „пристъп“, след което изхриптя:

— Няма смисъл да се измъчваш заради Барингтън. Нито едно от тези момичета не е било в Лондон през този сезон и няма представа за случилото се. Всъщност и трите тепърва ще се представят там и това означава, че все още не са покварени от градските излишества.

Още не са се представили? Обикновено това означаваше, че госпожицата е или още прекалено млада, или направо ужасна, за да не заслужава по нея да се пръскат средствата, които изисква присъствието им в Лондон по време на сезона. И двете възможности бяха ужасяващи. Никълъс потрепери. Почти толкова ужасяващи, че да го накарат да забрави желанието за мъст и да потърси подслон в Шотландия.

Все още не бе решил какво да прави, затова промълви:

— Моля те, кажи ми нещо повече за тези провинциални модели на поведение.

Майка му се изкашля няколко пъти немощно, преди да отговори:

— Едното момиче е лейди Джулиана Хауланд, дъщеря на покойния маркиз Чадуик. Тя е… Чакай да помисля. На двайсет? Да, на двайсет години. И е изключително разумна. Всъщност тя сама е решила да не се представя за сезона, тъй като е преценила, че Лондон е едно изключително нездравословно място. За разлика от алчните, наконтени същества, тръгнали на лов за съпрузи, сам ще се убедиш, че лейди Джулиана няма да има нищо против да прекарва по-голямата част от годината, като ти помага да се грижиш за именията си.

Чадуик? Хмм. Не беше ли чувал неотдавна за някакъв скандал, свързан с това име? Младият мъж се замисли за момент. Ама да, разбира се. Лорд Чадуик бе умрял всъщност миналата година при пиянско сбиване заради някаква кокона. Бедната лейди Джулиана. Тя най-вероятно се бе отказала от сезона не поради здравословни причини, а от срам, чувство, което на него самия му бе познато до болка.

Смръщи леко чело. Как можеше да откаже да се запознае с нея, след като разбираше толкова добре унижението й? Тя можеше да припише отказа му на постигналото семейството безчестие и така да се почувства още по-белязана. Освен това запознанството не го задължаваше да се ожени за нея. От него се искаше само да бъде мил и любезен и да й покаже, че глупостта на баща й няма нищо общо с нея самата.

Кимна и промърмори:

— Прекрасно.

— Така ли?

Гласът на баща му надали щеше да прозвучи по-изненадано, ако се бе съгласил да се ожени за момичето без да го е видял.

— Тя наистина е прекрасна — увери го майка му, без да обръща внимание на своя съпруг. — Както и госпожица Минерва Мейхю, дъщеря на виконт Бръмбли. Сигурно си го спомняш от времето, когато ходеше с баща си на риболов в Шотландия? Неговото имение е в съседство с нашето.

— Разбира се, че си го спомня — намеси се маркизът. — Как би могъл някой да забрави лудия по сьомгата Бръмбли и безконечните му риболовни изобретения!

Как наистина, помисли си Никълъс и кимна. С кривото си ляво око и маниакалното си увлечение по всичко с перки и опашка той бе наистина запомняща се личност.

— Е, да, разбира се — изхриптя майка му. — Колкото до дъщеря му, имах удоволствието да се запозная с нея преди няколко години по време на един риболовен празник в Къмбърланд. Тогава тя беше само на единайсет, но изглеждаше многообещаваща.

— И казваш, че все още не е представена сред обществото? — попита Никълъс; не искаше да разчита само на обещаващото й качество.

— Тъй като майка й е мъртва, а баща й се интересува единствено от риболов, този въпрос очевидно просто е бил пропуснат.

Това обяснение бе на баща му.

Младият мъж погледна към него; той се усмихна в отговор, сякаш бе видял нещо особено забавно. Притеснен, че това може да е госпожица Мейхю, той попита:

— Ти също ли си виждал дъщерята на виконта, татко?

— Не. Не. Не мога да кажа, че съм имал това удоволствие, но знам доста за нея от приказките на Бръмбли. Той никога не пропуска възможността да се похвали с умението й с въдицата и стръвта.

— Госпожица, която обича да ходи на риболов? — Само тази добродетел бе достатъчна, за да заслужава поне да се запознае с нея. Той кимна.

— Обещаващо.

Майка му, която лежеше и се давеше, внезапно прекъсна театралното си изпълнение и се усмихна:

— Така стигаме до третата и мога да кажа, най-перспективната кандидатка за женитба, лейди Хелън Станклиф, дъщеря на херцог Уиндфорд. С майка й сме приятелки от деца и в писмата си тя винаги ме е държала в течение за развитието на Хелън. Както се говори, това момиче е прекрасно създание с много съвършенства. Скъпото дете трябваше да се представи на тазгодишния сезон, но брат й Реджиналд почина неочаквано и семейството едва сега излиза от траура си.

Дъщеря на херцог? Прекрасна и с много съвършенства? Никълъс попипа белега си и изтръпна. Сигурно беше от госпожичките, които биха се отвратили от белега му. Колкото до другите две, ами…

— Какво ще кажеш, Колин? Ще почивам ли в мир или няма? — попита с отслабващ глас майка му.

Младият мъж въздъхна. Наистина копнееше за възмездие, но дали то щеше да бъде в състояние да облекчи раните му? И още по-важно, дали болката от тези рани нямаше да бъде по-слаба от страданието, което щеше да му причини констатацията, че е страхливец? А точно такава констатация се налагаше, ако сега се измъкнеше в Шотландия, за да избяга от своите страхове.

Щеше да се окаже, че госпожица Барингтън го е превърнала в страхливец.

При тази мисъл дланите му се свиха в юмруци. Не!

Дяволите да го вземат, никога! Тя може и да бе накърнила гордостта му, но нямаше да й позволи да направи същото и с мъжеството му. Той беше Никълъс Съмървил, граф Линдхърст и наследник на маркиз Бересфорд. Никога нямаше да позволи на дъщерята на един търговец на платове да определя какво ще прави. Никога! Щеше да остане в Хоксбъри и да й покаже какво е да жънеш онова, което си посял. И тази жътва наистина щеше да й се стори изключително горчива.

Устните му се разтегнаха в усмивка — представи си реакцията й, когато ще вкуси плодовете на своята жътва.

— Ще се срещна с госпожиците — обяви той.

— Благодаря ти, скъпи. — Майка му затвори очи, сякаш изпадаше в кома. — Благодарение на теб ще намеря покой.

Ако всичко се развиеше според плана му, той също щеше да намери покой.