Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
For All Eternity, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 130 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

Хедър Кулман. Софи

ИК „Бард“

Редактор: Лилия Анастасова

Художествено оформление на корица „Megachrom“ Петър Христов

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Анелия В.)

Глава 15

Беше слънчев ден, освежаван от уханен ветрец, един от онези редки, съвършени дни, които изпълват с блаженство сърцето и карат човек да се радва, че е жив. Софи се усмихна от удоволствие и спря пред портата към градината, като се наслаждаваше на великолепието наоколо.

Изрисувана с богатата, ярка палитра на пролетта и сякаш варосана от следобедното слънце, градината на имението Хоксбъри създаваше безкрайна панорама от достойна за сънищата красота. Пред нея се издигаше стена от череши, сплели клони в арки от деликатна розова дантела. Вляво се простираше обагрена в розово горичка; вдясно — ниско разположена градина, пълна с лалета и незабравки. Чудесата се редуваха едно след друго, докъдето стигаше погледът.

Сигурна, че райските градини не биха могли да бъдат по-хубави, младата жена тръгна по оградената с черешови дървета алея към къщите в далечината. Лейди Бересфорд бе изявила желание за някакъв особен вид ягоди, наречени „Насладата на Франческа“, и я бяха изпратили за тях.

Разбира се, Софи бе изключително доволна от тази задача, тъй като й позволяваше не само да се разходи из градината; тя й осигуряваше няколко свободни мига, в които да поразмишлява върху любопитния обрат, който бе приел животът й от неделя. Нямаше представа къде точно щеше да я заведе той, но където и да беше, щеше да бъде значително по-добре от сегашното положение.

Девойката се замисли върху своите задължения. Макар никой да не бе споменавал за промяна в положението й, напоследък времето й преминаваше предимно в изпълнението на задачи, специфични за личната камериерка, с които госпожица Стюарт вече не бе в състояние да се справя.

Тя кърпеше и поддържаше гардероба на нейно височество, носеше лекове от килера, избираше книги от библиотеката, поднасяше освежителни напитки и сладкиши на маркиза, когато отиваше да посети своята съпруга, и изпълняваше десетки други дребни неща, осигуряващи комфорта на лейди Бересфорд. Новата работа изпълваше Софи със задоволство, но тя определено мразеше едно от нещата, които й се налагаше да прави: да чете на глас.

О, притесняваше я не самото четене. Тя имаше опит в това отношение и не се смущаваше да се проявява пред други хора. Не, тревогите й идваха от факта, че нейно височество проявяваше прекалено голямо любопитство към нея самата. Нямаше представа какво точно бе породило този внезапен интерес. Знаеше само, че в повечето случаи избраният материал за четене се озоваваше върху масата, докато маркизата я подлагаше на кръстосан разпит за най-малките подробности от живота й.

Разбира се, девойката нямаше друг избор, освен да сподели малко информация за самата себе си и своето някога издигнато положение в обществото. Поради този факт се стараеше да избягва въпросите. Лейди Бересфорд обаче беше хитра и някак си все успяваше да й развърже езика. И така най-често младата жена казваше подробности, които се опитваше да скрие. Тази ситуация бе смущаваща.

Младата жена вдигна полите си и тръгна отново. При това движение тя сведе поглед към безупречно изгладения муселин на сини клончета в ръката си.

Едно от най-хубавите неща в новото й положение беше, че то изискваше да се облича по начин, достоен за очите на семейство Съмървил. Това означаваше, че сега носеше една от скромните, но доста прилични рокли, осигурявани за всички прислужници, които пряко се грижеха за членовете му. А тя наистина се грижеше за всички, с изключение за единствения, когото отчаяно желаеше да види.

Линдхърст.

Откакто бе станала свидетел на вежливата му толерантност към липсата на маниери и несръчността на госпожица Мейхю и очарователната галантност, с която бе утешавал Фанси, тя бе започнала да изпитва чувства към него, странно напомнящи на ученическо увлечение. Човекът, когото бе видяла в неделя, нямаше нищо общо с непоносимия аристократ, който бе отблъснала. Ако не беше видяла с очите си, че е наистина той, щеше да го вземе за някой напълно непознат.

Изключително вълнуващ и интригуващ непознат.

Неустоимо красив непознат.

Линдхърст? Красив? Софи смаяна поклати глава, мина покрай последните черешови дървета и тръгна по арковидния мост от седемнайсети век. Последното, на което бе очаквала да започне да се възхищава у негово височество, бе видът му. И въпреки това, докато го бе наблюдавала как се усмихва на Фанси и се опитва да я отвлече от скръбните мисли, тя бе открила неочаквана красота в лицето му.

Той определено не беше красив в общоприетия смисъл на думата, не като Джулиан и Куентин с тяхната ангелска хубост. Не. Неговата красота се криеше в топлата му усмивка, в интелигентния поглед и загриженото изражение. Колкото до самите черти, те бяха грубо изсечена версия на прекрасно изваяното лице на брат му.

Челюстта му бе по-четвъртита, отколкото на Куентин, скулите — по-високи, а носът — малко по-орлов. Колкото до устата… Софи не можеше да се сдържи и да не се усмихне от възхищение. Макар устата му да приличаше на тази на брат му и да имаше чувствена форма, пълните му устни бяха по-скоро твърди и решителни, отколкото меки и леко нацупени. Когато към това се прибавеха гъстите, прави вежди, получилата бронзов загар от слънцето кожа и, разбира се, прекрасните тъмни очи, дори тя, жената с най-изтънчен вкус, трябваше да признае, че негово височество притежаваше една дръзка, по мъжки агресивна привлекателност.

Девойката поклати отново глава, надвеси се над каменния парапет на моста и се взря в бълбукащото под него поточе, като наблюдаваше как пъстървите изскачат една след друга на повърхността, за да хванат някоя прелитаща муха.

Само за броени минути негово височество се бе превърнал от най-грозен, непоносим звяр в неустоим мъж; мъж, който бе доказал, че изпитва същите чувства, нужди и желания като всички останали. Очите й се бяха отворили още повече след проявената от него уязвимост, тъй като Линдхърст бе опитвал да скрие обезобразената си от белега буза всеки път, когато бе поглеждала към него. Очевидно обидата, която бе изрекла без да се замисли, бе изпълнила със смущение този надарен с такава власт и самоувереност човек. Подобна констатация бе изненадваща и затрогваща.

Именно изумителната промяна на отношенията й към него стоеше в основата на силното й желание да го види. Някак си не можеше да приеме факта, че в действителност той не е звярът, за който го бе мислила. По-скоро бе убедена, че в неделя е станала жертва на някакво временно неразположение, възпрепятстващо нормалното възприятие; трябваше да го види пак, за да разбере каква е истината. За нещастие не го беше срещала изобщо след случката с госпожица Мейхю.

Споменът за нея я накара да настръхне и тя побърза да продължи пътя си.

Никога в живота си не бе изпитвала такъв ужас, както в момента, когато госпожица Мейхю излетя от църквата с разпадащата се рокля. Прииска й се да умре на място от неудобство заради нея. От подобна участ я спаси единствено фактът, че след много настоявания девойката бе извоювала да сложи чудноватите си надуваеми „Плавателни бричове“ и „Водна жилетка“, както виконтът наричаше своите изобретения, вместо прозрачното бельо, което Софи се бе опитала безуспешно да я убеди да облече. Ако не бяха тези странни неща от непромокаемо платно, момичето щеше да се озове почти голо пред богомолците.

Споменът за злощастната случка и съзнанието, че именно тя е виновна за нея, бяха достатъчни, за да предизвикат сълзи в очите й. Макар да бе внимавала много, докато бе „изпуквала гадинките“, очевидно бе прогорила шевовете, в резултат на което дрехата се бе разпаднала.

Беше се почувствала така ужасно, че вместо да се престори на невинна, да измисли някакво извинение или да потърси начин да стовари вината върху друг, както реагираше обикновено в подобни случаи, тя бе хукнала след госпожица Мейхю, за да признае грешката си и да моли за прошка.

Докато бе тичала по пътеката в църковния двор, Софи си бе представяла възможно най-грозни реакции на своята изповед: безмилостно, но напълно заслужено прогонване от маркиза, срамно изобличаване от страна на виконта и истерични обвинения от госпожица Мейхю. Колкото до Линдхърст… ами тя вече не знаеше какво да очаква от него.

Девойката бе изстенала жално и бе минала през портата, която водеше към подобния на лабиринт замък. Докато слизаше по шестте стъпала, водещи към голямата тераса на партера, бе станала свидетелка на изключително странна сцена.

Виконтът и госпожица Мейхю с необичайно зачервени лица бяха вдигнали ръце, допрели едни в други дланите си, и се извиваха като набодени на кука червеи, като напяваха някакви странни слова. Вляво от тях стояха Линдхърст и баща му. Колкото до достопочтения Мартин, той отстъпваше бавно, като си мърмореше под носа нещо за някакви езичници. Едва когато се приближи достатъчно до семейство Мейхю, Софи осъзна, че двамата се молеха на нещо като бог на рибите и риболова. Миг по-късно разбра и причината.

Очевидно те приписваха разпадането на роклята на момичето на гнева на някой си бог Акватикус, убедени, че това е неговото наказание за отмиването на нейния свещен риболовен аромат. А по страстната им молитва ставаше ясно, че са ужасени от божествената му ярост.

Съсипана още повече от благоговейния им страх, тя бе побързала да си признае. Но когато бе стигнала до извинението, което не беше лесна работа, защото езикът и отказваше да й се подчинява, виконтът бе поклатил глава и бе отказал категорично да приеме вината й.

Без да престава да се гърчи, той се бе впуснал в обяснения за това как Акватикус щял да предотврати изгарянето на шевовете, ако „Мейфлай“ не бе низвергнала неговия дар от риболовен аромат. Но тъй като тя бе направила точно това, като се бе изкъпала, и на всичкото отгоре се бе изплакнала с ухаеща на карамфилово масло вода, случилото се можеше да бъде доказателство единствено за гнева на бога на рибите.

Онемяла пред подобна необорима логика. Софи бе погледнала към маркиза и неговия син за помощ. Първият само поклати глава, а вторият сви рамене и обърна глава така, че да скрие белега си. И двамата изглеждаха по-скоро развеселени от проявената от семейство Мейхю езическа благочестивост. Колкото до добрия свещеник… той си бе отишъл отдавна. Очевидно се бе върнал в църквата, за да предупреди и предпази останалите богомолци от злото, до което води почитането на езически богове.

Докато младата жена бе стояла така и бе местила поглед ту към едната, ту към другата групичка, без да знае какво да прави, пред вратата бе спряла боядисаната в бургундскочервено и златно карета на семейство Съмървил. Бръмбли бе измърморил нещо, че щял да потърси съвет от някаква ирландска сьомга, и почти бе хвърлил своята все още молеща се дъщеря в нея. После се бе наместил до нея, Линдхърст и баща му въздъхнаха и ги последваха.

Именно в този момент графът бе срещнал погледа й и бе изрекъл следните загадъчни слова:

— Аз ще се разправям с майка ми.

Това бе последната й среща с него. Нямаше представа какво точно бе искал да каже. Знаеше само, че привечер животът й бе претърпял интересен обрат. Тъкмо се канеше да помисли върху този обрат, когато пред себе си забеляза надвесен над едно цвете човек.

Добре. Значи някой щеше да й помогне за ягодите. Макар да не можеше да каже кой от армията градинари е, тъй като горната част на тялото му бе скрита зад дебел каменен пиедестал, от калта по бричовете му ставаше ясно, че заемаше едно от най-ниските места в йерархията.

Девойката повдигна полите си и забърза към него.

— Хей, градинарю! Имам нужда от помощта ви.

Какво от това, че бе вулгарно една дама да крещи? В момента не беше дама, а прислужница, и слугите не се свеняха да повишават тон.

Човекът вдигна глава.

Софи рязко спря, само на около метър от него. О, небеса! Този мъж не беше градинар; това бе Линдхърст.

И беше красив, също както и в неделя.

Тя го наблюдава известно време, прекалено смутено, за да предприеме каквото и да било. След малко способността й да мисли се възвърна и тя извърна поглед, като се изчерви. Впери очи в земята с желанието да потъне в нея от срам. По дяволите! Какво да прави?

Ако не искаше да я сметне за още по-невъзпитана, трябваше да се извини. Тъй като не беше сигурна как да започне, тя го погледна крадешком през спуснатите си ресници, опитвайки да прецени какво е настроението му.

Той я гледаше с присвити очи и очевидно очакваше някакво обяснение или извинение. Но ако се съдеше по сурово стиснатите му устни, нямаше намерение да приеме нито едното, нито другото.

Малкото самообладание, което й бе останало, се стопи. Обзе я непреодолимо желание да побегне. Какво всъщност бе очаквала? След това, което бе направила, нямаше право да очаква, нито заслужаваше да се отнася към нея по друг начин освен с неприязън. И точно това щеше да получи, ако не…

Ако не направеше нещо, за да запълни пропастта помежду им. Замисли се. Наистина ли искаше да оправи отношенията им? Погледна го отново.

Сърцето й спря да бие за момент. Да, искаше. Повече от всичко друго на света. И първата стъпка беше да се извини. Взела това решение, девойката започна с първото от стотината извинения, които му дължеше:

— Моля да ми п-простите, че ви извиках така, милорд. Това беше крайно… ъъъ… неприлично, за което се извинявам най-покорно. Разбирате ли, просто никога преди не съм виждала един, ъъъ… един… благородник да се рови в пръстта и ви помислих за, ъъъ… за… г-градинар.

Прииска й се да умре в мига, в който изрече последната дума. Ако не го беше обидила с крясъците си, със сигурност го бе направила с извинението. Ровел се в пръстта! И сякаш това не бе достатъчно, ами и бе заеквала като момиченце. О, двойно проклятие! Сега той щеше да добави „неспособна да каже две нормални думи безсрамница“ към десетките други обидни определения, които несъмнено предшестваха името й в неговото съзнание.

Никой не проговори в продължение на доста дълго време, цяла вечност, както й се стори, през която тя не посмя да погледне към Линдхърст. Точно когато вече си мислеше, че съвсем е объркала нещата, той се засмя. Тъй като не знаеше как да тълкува неговата реакция, Софи се осмели да вдигне очи.

Никълъс кимна и прошепна:

— Извинението е прието, госпожице Бартън.

Усмивката, която придружи думите му, изтри всяка мисъл от главата на девойката и подчерта леките трапчинки на бузите му.

Ах, какви очарователни трапчинки бяха това… в по-голяма степен дори от тези на брат му. За разлика от Куентин, който очевидно съзнаваше въздействието им и ги използваше най-пресметливо, Линдхърст нямаше представа за изумителния им ефект.

А тя определено бе изумена. До такава степен, че се усети как го зяпа открито, смаяна от това колко красив изглеждаше белегът му край лявата трапчинка.

Докато се възхищаваше на бузата, която до неотдавна я бе отблъсквала, усмивката му потрепна, след това изчезна и графът обърна лице. Тя също извърна поглед, макар онова, което всъщност копнееше да направи, бе да постави длан на пострадалата му буза и да му обясни каква глупачка трябва да е била, след като й се е струвала грозна. Вместо това тя също като него се умълча, измъчвана от съмнения, че той няма да повярва на извинението й.

Измина цяла вечност. Все още никой не проговаряше. Софи тъкмо се канеше да се извини, сигурна, че той желае да се отърве от нея, когато младият мъж проговори:

— Значи никога не си виждала благородник да се рови в пръстта, така ли?

Усети, че се изчервява, щом го чу да повтаря нетактичните й думи. Вдигна глава, като се питаше дали той не осмиваше достойното й за подигравка изказване. Никълъс все още криеше пострадалата си буза от нея, но въпреки явното си напрежение очевидно се опитваше да разведри атмосферата с шега и не беше сигурен дали ще успее.

Затова пък успя да я трогне до сълзи. Изпълни я болезнена нежност при мисълта, че той, богатият и надарен с власт граф Линдхърст се чувстваше в нейната компания също така неловко, както и тя в неговата. В този момент най-голямото й желание беше да го успокои. Засмя се и отвърна:

— Не, милорд, не съм. Често ли го правите?

Той се отпусна.

— При всяка възможност. — Усмихна се широко. — Както вероятно вече си се уверила, изпитвам страст към градинарството, което, мога да те уверя, се смята за напълно допустим начин за прекарване на времето от членовете на висшето общество. Или не си чула? — Усмивката му бе толкова заразителна, че не можеше да не й отговори.

— Как е възможно да не знам, след като съм слушала безкрайните хвалби на този или онзи лорд за придобиването на последното рядко дърво или цвете? Това, което ме завари напълно неподготвена, бе да ви намеря…

Тя направи безпомощен жест с ръка, докато търсеше елегантен начин да обрисува неелегантната му дейност.

— Да ровя в пръстта? — довърши със смях графът.

Девойката се изчерви и това изглежда само увеличи още повече доброто му настроение.

— Аз бих казал „да обработвам земята“, но ровене в земята също върши работа. Никой от господата, които познавам, не би и помислил да си изцапа ръцете с истинско градинарство.

Той стана сериозен.

Убедена, че е приел последната й забележка като завоалирана обида, тя побърза да каже:

— Не че виждам нещо лошо в ровене… обработването на земята.

Линдхърст я наблюдава няколко секунди, след което въздъхна.

— Страхувам се, скъпа, че си се натъкнала на тъмната тайна на Съмървил… нашата лудост, както я наричат някои, и с основание.

— Лудост ли? — изненада се Софи.

— Лудост — повтори той. — Всички наследници на рода Съмървил — аз самият, моят баща, неговият баща преди това — се раждат с нездравото желание да се ровят в пръстта и да садят. Както казва баща ми, кръвта на Съмървилови не е синя, а зелена.

Девойката отвърна на сериозния му поглед; не беше сигурна как да реагира. И тогава забеляза пламъчетата в очите му и разбра, че се е шегувал. Засмя се и възкликна:

— Какви ги говорите, милорд. Значи лудост за ровене в пръстта, така ли?

Засмяха се, след това погледите им се срещнаха. Двамата замълчаха отново, поразени от неочакваната интимност на мига.

Пръв извърна очи графът.

Софи се почувства неловко и изрече първото, което й дойде наум:

— Кажете, лорд Линдхърст, имате ли особена слабост към… — Обърна се към цветята, с които се занимаваше той. — Маргаритките?

Погледна към лицето му, но веднага отмести очи към цветята. Маргаритки? О, Боже! Възможно ли бе той все пак да е един от мъжете с маргаритките?

Странно. Този път, вместо да я ужаси както преди, мисълта да прокарва по голото му тяло едно от деликатните бяло-жълти цветчета й се стори… вълнуваща.

Вълнуваща? О, небеса! Отвратена от себе си, девойката откъсна поглед от маргаритките и си наложи да го насочи към статуята върху пиедестала.

Очите й едва не изскочиха. Това беше гръцки бог, с красиво оформена физика и изобразен с най-големи подробности…

Божичко! Къде му беше смокиновото листо? Тя се взря в щедрата му анатомия, прекалено смаяна, за да отвърне очи. Когато възвърна способността си да мисли, откри, че е хипнотизирана и не може да отдели поглед от каменния бог. Затова започна да изучава всеки детайл от великолепните му форми, като се чувстваше странно затоплена.

О… о! Но той имаше прекрасни рамене…

Също като Линдхърст.

Ами гърдите! Ммм, превъзходни. Толкова широки и мускулести…

Като на Линдхърст.

Колкото до долната част на торса… Усмихна се одобрително на тънкия му кръст и стегнатия корем. Съвършено.

Подозираше, че кръстът и коремът на Линдхърст са точно такива.

Колкото до силните бедра… Лидия щеше да се захласне по тях…

Както правеше винаги, когато видеше бедрата на Линдхърст.

А сега идваше ред на…

Отново се вторачи в интригуващата му мъжественост. Хмм. Никога не се бе замисляла как ли изглежда Линдхърст в тази област. И защо ще се замисля? Никога преди не беше виждала мъжки пенис… Е, добре, де, от плът и кръв. Така че нямаше причина да изпитва интерес и още по-малко — да се отдава на размишления върху този орган.

— Софи? Да не би нещо да не е наред със статуята?

Девойката се изчерви. О, Боже! Той беше забелязал как я гледа. Преглътна с усилие. Дали графът бе разбрал в какво се бе вторачила.

Въздъхна. Сигурно бе разбрал. Не можеше да се каже, че бе оглеждала статуята дискретно.

Или свенливо.

Или скромно.

Или…

Обзета внезапно от силното желание да избяга, да се скрие от унижението и срамния си нов интерес към тялото на Линдхърст, тя все пак успя да промърмори:

— Я-ягоди. Нейно височество м-ме изпрати з-за, ъъъ, ягоди. Аз… ъъъ… не трябва да я к-карам да чака повече.

— А-а. Значи майка ми е по-добре тази сутрин?

Тонът му беше учтиво неутрален, сякаш всичко беше наред.

Хмм. Възможно ли бе в такъв случай да не е забелязал безсрамния й интерес към голата статуя? Софи прехапа устни и го погледна крадешком.

Дори да бе забелязал, не го показа с нищо. Лицето му бе също така безизразно, както и гласът. Девойката реши, че съзнанието му е било прекалено обсебено от маргаритките; усмихна се с облекчение и отвърна:

— Така изглежда. Майка ви изрази силно желание за ягоди със сметана.

Никълъс се засмя. Видът на здравите му бели зъби, оградени от двете чаровни трапчинки, предизвика много странни усещания в нея, наподобяващи онова, което бе изпитвала от целувките на Джулиан.

Само че по-хубави.

О, небеса!

— Ако майка ми иска ягоди и сметана, тя определено се оправя. Ще разберем със сигурност, когато за закуска пожелае каничка мляко с какао и канела.

Хипнотизирана от странното усещане в корема, Софи пристъпи смутено от крак на крак, като се молеше гласът й да прозвучи твърдо:

— В такъв случай ще ви зарадвам с вестта, че тя не само поиска какаото, ами и изпи цялата каничка. Изяде също така едно яйце, половин пъстърва и две препечени филии с масло и конфитюр.

Той се засмя отново. Усещането се засили. О, Боже!

Все така усмихнат, графът измъкна някакъв парцал от кошницата и си избърса ръцете.

— Е, не мога да кажа, че съм изненадан от новината за нейното подобрение. Бях сигурен, че ще й подействаш лечебно.

„Да й подействам лечебно ли?“ Софи зяпна насреща му, изумена от думите му.

— Да не би да казвате, че вие ме назначихте като помощничка на госпожица Стюарт?

Той кимна и захвърли парцала.

— С разрешението на майка си, разбира се.

— Н-но защо? — Продължаваше да се взира в лицето му. — След ужасната злополука с роклята на госпожица Мейхю? Изненадана съм, че изобщо ме допускате близо до майка си, особено като се има предвид деликатното й здраве.

Младият мъж се усмихна, сякаш бе казала нещо безкрайно забавно.

— Намеренията ти са били добри. Майка ми се съгласи с мен във връзка с това. А и двамата бяхме единодушни, че за всички би било най-добре, ако задълженията ти бъдат ограничени до това, което подхожда в най-голяма степен на твоите умения, отговарящи на положението ти в обществото. Пък и госпожица Стюарт се нуждае от помощничка вече от доста време. — Младият мъж сви рамене. — Добре дошла на горния етаж, госпожице Бартън.

Софи отвори уста, за да го попита отново защо е направил това. Защо я бе пощадил след случката с госпожица Мейхю? Защо се бе застъпил за нея пред майка си? И най-важното, защо я бе избавил от робския труд? Нито едно от действията му нямаше смисъл, тъй като единствената причина да я остави в Хоксбъри бе да я унижи и посрами.

Преди тя да успее да проговори обаче, Никълъс се протегна. Грацията на неговите движения привлече отново вниманието й към тялото му и това на свой ред отвлече мислите й от другите въпроси. Малко беше да каже, че го харесва в работните му дрехи.

Този път с цялата дискретност, която не бе проявила към статуята, Софи започна да си намества бонето, като същевременно се възхищаваше на вида му.

Великолепен. Това беше най-подходящото определение за него. Трябва да е била побъркана, щом е мислила другояче. Той наистина бе по-висок от повечето мъже, които бе виждала, и по-мускулест. Това обаче го правеше още по-привлекателен… по-земен и мъжествен… особено в тези дрехи.

Обзе я вълнение, докато оглеждаше тайно Линдхърст. Макар да носеше дрехи на обикновен работник: груба риза с неопределен цвят, дебели, но плътно прилепнали към тялото кафяви бричове, плътни черни чорапи и кални обувки с дървени подметки, във вида му нямаше нищо обикновено. Той внушаваше респект в не по-малка степен, отколкото когато бе с най-скъпите си дрехи сред висшето общество.

Само дето със сегашното му облекло величието му се разкриваше в още по-голяма степен, а тя му се наслаждаваше. Никога не го беше виждала без фрак или жилетка, какво остава само с разтворена риза, през която се забелязва голата му гръд.

А тя имаше такъв хубав загар и бе изваяна със съвършенство, което можеше да засрами статуята. Младата жена потрепери.

— Софи?

— Хмм?

— Попитах дали би искала да ти помогна с ягодите?

— Ягоди ли? — повтори разсеяно тя, като се питаше какво ли щеше да бъде усещането, ако прокара длан по гърдите му.

Никълъс протегна длан и я постави на бузата й. Тя се притисна в нея и затвори очи от удоволствие.

— Софи?

— Ммм?

— Нали няма да припаднеш?

— Хмм… хмм, какво?

О, колко й харесваше да усеща дланта му, толкова голяма, топла и леко мазолеста.

— Попитах да не би да ти е прилошало от слънцето?

— Хъ… не. Защо?

— Защото лицето ти се е зачервило и дишаш тежко. — Ръката му се премести от бузата на челото. — И ми се струваш малко топла.

Зачервена? Топла? За какво говореше? Едва когато отвори очи и зърна сериозното му изражение, разумът й се възвърна и тя разбра.

Сега вече лицето й пламна, тъй като осъзна какво е сторила. Тя… държеше се като оглупяла от любов безмозъчна женичка и само дето не се беше хвърлила в обятията му. Ох, какво ли си мислеше за нея!

Това, което си мислеше Никълъс, бе, че трябва да я заведе на сянка, и то колкото се може по-скоро. Както винаги, когато се сблъскаше с женската деликатност, той се почувства безпомощен и се огледа наоколо за подкрепа.

Разбира се, не видя никого. Това бе едно от неписаните правила, предавани от поколение на поколение в градините на Хоксбъри: никога не смущавайте представител на семейство Съмървил, докато общува с природата. Очевидно някои от неговите предшественици бяха реагирали доста бурно, когато са ги прекъсвали.

Погледна трескаво към къщата, като се опита да прецени разстоянието до нея. После насочи очи към лицето на Софи, което, ако такова нещо беше възможно, бе дори още по-червено, и пресметна какъв шанс имаше да се добере до сградата, преди да е припаднала.

Ако беше състезателен кон, щеше да заложи двайсет срещу едно… това бе доста рисковано и той би желал да участва. Но не и в този случай. Ако тя припаднеше преди да стигне до къщата, трябваше да я носи. Да, но ако придобиеше пурпурен цвят и престанеше да диша, щеше да се наложи да се погрижи за нея там, където се строполи.

Само мисълта да разкопчае роклята й и да разхлаби корсета бе достатъчна, за да го накара да я сграбчи за ръката и да я помъкне към най-близкия източник на сянка — оранжериите. О, не че щеше да му бъде неприятно да я разсъблече; точно обратното. Мисълта да вземе свежата госпожица Барингтън в обятията си и да открие дали това, което се криеше под всичкия този муселин, е така хубаво, както подозираше…

„Престани! Престани с тези мисли, глупак такъв! — смъмри се той. — Момичето наистина се държа добре, но това не означава, че положението се е променило.“ Това бе същата жена, която го бе предала по такъв грозен начин в Лондон. Най-разумно бе да прояви предпазливост и да постави под съмнение мотивите за внезапното и приятелско поведение.

Проблемът бе там, че той никога не бе проявявал мъдрост, когато ставаше въпрос за госпожица Барингтън. И както изглежда, никога и нямаше да прояви. Макар най-искреното му желание бе да я презира, нещо, което тя бе заслужила. Той бе неспособен да я мрази, когато се държеше така мило. Чувстваше се дотолкова обезоръжен от смущението й и заекването й, че бе готов да й прости всички прегрешения…

Точно така се бе почувствал и в неделя; тя бе хукнала след семейство Мейхю и бе признала вината си за злополуката с роклята. Беше толкова разкаяна, толкова притеснена за госпожица Мейхю, че се застъпи за нея, когато докладваше на майка си за инцидента. Освен това бе обърнал вниманието й върху това, че изпълнението на различни домакински задължения е неподходящо за Софи, и бе предложил да й дадат по-подходяща за нейните способности работа. И така сега тя бе помощница на госпожица Стюарт.

— Милорд! Моля ви! Не мога да тичам повече. Аз… започна да ме пробожда вляво.

Линдхърст спря и се намръщи, защото тя измъкна ръката си и я притисна към тялото си.

— Какво?

— Казах, че не мога да бягам повече — изпъшка девойката.

— Да бяга ли? — Графът примигна няколко пъти, опитвайки се да се ориентира, и установи, че се намираха само на няколко метра от стълбите за оранжерията. Мили Боже! Те май бяха бягали наистина, и то с твърде добра скорост, след като бяха изминали подобно разстояние за толкова кратко време. Беше истинско чудо, че в това си състояние Софи не беше загубила съзнание.

Почувства се ужасно при мисълта, че той, който винаги се бе гордял със своето кавалерство, бе принудил една жена, която не се чувстваше добре, да тича. Засрамен, той промърмори:

— Съжалявам. Нямах намерение да те карам да тичаш. Наистина нямах. Увлякох се в бързината да те скрия от слънцето.

Младата жена го гледаше така, сякаш си е загубил ума.

— Но защо? Каква бе причината да искате да ме отведете на сянка? Казах, че се чувствам добре.

— Да, но не изглеждаше добре — отбеляза скептично той. — Не си спомням да съм те виждал друг път толкова зачервена, нито пък да дишаш така тежко.

— О, това ли. — Лицето й отново пламна. — Аз… съжалявам, че съм ви притеснила. Бях почервеняла и развълнувана от, ъъъ… нетърпението си да занеса ягодите на нейно височество. Почти стана време за следобедния чай и не ми се ще да я разочаровам, като не ги види на подноса.

Логиката на обяснението, подсилена от прелестната искреност, с която го изрече, моментално разпръснаха и последните му резерви.

— Наистина съжалявам, че съм ви притеснила — повтори тя и го погледна сериозно.

Никълъс се усмихна.

— Ето какво, Софи. Ти ми прощаваш, задето те накарах да тичаш, а аз ще ти простя, че ме уплаши така.

Тя го наблюдава няколко секунди, сякаш размишляваше върху предложението. А след това се засмя. Това бе мелодичен, весел звук, който нямаше нищо общо с пресиления смях, с който преди бе отговаряла на шегите му.

— Добре, милорд. Дадено. Но само при условие, че ме заведете до ягодите „Насладата на Франческа“.

Линдхърст се засмя и направи лек поклон, внезапно почувствал се много безгрижен.

— Ваш слуга, госпожо — прошепна той и подаде ръка с широк жест.

Тя я пое и се усмихна дяволито.

— Всъщност, милорд, има още едно условие, за да спечелите прошката ми.

— И то е?

Тази естествена усмивка го бе очаровала повече от всичките й предишни изкуствени усмивчици.

— Обещайте, че няма да си мислите нищо лошо за мен, задето ви се развиках преди малко. Точно така си подвикват слугите, за да си привлекат вниманието. Тъй като сега съм слугиня и ви взех за градинар…

— Не е нужно да обясняваш или да се извиняваш — прекъсна я Никълъс, изненадан и трогнат, да, трогнат, че тя се интересуваше от неговото мнение. — Склонността на слугите да крещят ми е добре известна.

— Така ли?

Вероятно нямаше да изглежда толкова изумена дори ако бе наредил да я пуснат във вряло олио заради въпросното прегрешение. Графът кимна, докато я водеше по каменните стъпала към входа на главната оранжерия.

— Разбира се, че ми е известна. Трябва да си глух, за да не го разбереш. Ами да, тази сутрин чух как Фанси вика на Едит да й помогне да обърне дюшека ми, а в този момент тя бе в другия край на коридора.

Софи въздъхна, сякаш й бе причинил болка.

— Казах на Фанси да не вика така, поне ако желае наистина да стане лична камериерка на господарката. Тя обеща да внимава.

— Както разбирам, през последните дни отношенията ви с нея са се подобрили? — осведоми се той, като я преведе през високата стъклена врата.

— Значително, благодарение на вас. — Девойката спря и му се усмихна признателно. Усмивката й бе дотолкова неустоима, че сърцето му престана да бие за няколко секунди. — С Фанси разговаряхме дълго в неделя през нощта и знаете ли какво?

— Не.

— Открихме, че всъщност се харесваме. Тя желае искрено да стане лична камериерка и ме помоли да й помогна да се подготви, така че когато госпожица Стюарт се омъжи за Джон, да може да заеме мястото й. Разбира се, аз й обещах да й помогна, но признавам, че засега това се оказа истинско предизвикателство. Тя не може да чете, а вече сте я чували как говори. Трябва непрекъснато да поправям произношението й или да й напомням да не казва „проклет“ на всяка втора дума.

Линдхърст не се сдържа и се усмихна на комичното й изражение, когато изрече „проклет“.

— Доколкото си спомням, в класната стая има няколко наистина добри читанки и граматики. Имаш позволението ми да ги използваш, както и каквото и да било друго, което би могло да ти бъде от помощ — заяви той и я поведе от покритото с екзотични плочки помещение с палми към първата от седемте свързани една с друга сгради.

— Ами… благодаря ви — заекна Софи, изненадана от предложението. — Работата ми ще се улесни значително, ако можем да използваме нужните книги. В слугинския вестибюл имаме само една ужасна книга, „Памела“, и Библията, и нито една от тях не… О-о!

Спря рязко и се заоглежда със страхопочитание. Никълъс проследи погледа й, преизпълнен както винаги с гордост, когато се изправеше пред впечатляващата колекция от редки дървета и растения в Хоксбъри.

Вляво имаше бананови дървета, вдясно — горичка от финикови палми. От всички страни растяха ананаси, лиани, пищни тропически цветя. Пред него, докъдето стигаше погледът, следваха оранжерия след оранжерия, една от друга по-прекрасни, и под стъклените им тавани растяха плодове, зеленчуци и цветя.

— О-о! О-о! — възклицаваше тихичко младата жена. — Намирам се в рая.

— Значи одобряваш? — попита Никълъс, безкрайно доволен от възхитата й.

— Много повече от това! Аз…

Софи поклати глава; очевидно думите не й достигаха.

— На мен също много ми харесва. Винаги ми е харесвало. Баща ми ме водеше тук, когато бях съвсем малък, и ме оставяше да си играя сред гъсталака. Една от любимите случки на майка ми е как съм изпълзял и съм се изгубил сред дърветата в индийската оранжерия.

— Е, не мога да кажа, че ви обвинявам. Аз също не бих имала нищо против да се изгубя тук — прошепна тя.

Графът се засмя.

— Прекарвам наистина много време тук, когато съм в Хоксбъри, и майка ми ме обвини, че и сега се опитвам да сторя същото. Всъщност това е първото място, където идва да ме търси Джон, когато тя го изпрати да ме повика.

— Ще го имам предвид, ако някой път изпрати мен вместо него. — Девойката изрече почти беззвучно това, като затвори очи, отметна назад глава и си пое дълбоко въздух. — О, ама тук ухае прелестно.

Тя изглеждаше толкова красива, естествена и замечтана в тази поза, че дъхът на Линдхърст секна. На всичкото отгоре го обзе непреодолимо желание да я целуне. Той приведе лице по-близо до нейното и впери жаден поглед в устата й.

О, как копнееше да слее устните си с нейните, да я притисне в обятията си и да й покаже дивата страст, която бушуваше под цивилизованата му фасада. Как копнееше да чуе сладостната й въздишка и да усети как цялото й тяло се разтапя под ласките му. Щеше да…

— Милорд? — провикна се някакъв мъжки глас.

Никълъс рязко вдигна глава и при това движение за малко не се блъсна в Софи. В следващия миг разумът му се върна. Изпълни го болезнено чувство на срам. За малко не бе целунал една жена, за която знаеше, че го намира физически отблъскващ… Потръпна при мисълта за реакцията й, ако викът на лакея не го бе възпрял.

Като се проклинаше за временната загуба на разсъдъка и се молеше Софи да не я е забелязала, той се обърна към приближаващия мъж…

— Да? Какво има, Джон?

Той направи елегантен поклон.

— Херцогиня Уиндфорд и дъщеря й Хелън пристигнаха, милорд.

— Така ли? — Графът се намръщи. — Мислех, че трябва да пристигнат утре.

Джон кимна.

— Така мислехме всички, милорд. Но както изглежда, маркизата е написала погрешно седемнайсети вместо осемнайсети, когато е изпращала поканата. — Верният прислужник сви рамене. — Е, днес е седемнайсети.

Линдхърст едва се сдържа да не изругае и отвърна:

— Кажи на майка ми, че идвам.

— Добре, милорд.

Последва нов поклон и лакеят се отдалечи.

Следващите няколко секунди изминаха в мълчание, докато Никълъс отчаяно обмисляше какво да каже. Нямаше представа какво точно се казва на жената, която едва не си целунал. Никога досега не се бе озовавал в подобна ситуация. Младият мъж промърмори:

— Е, май ще трябва да се приготвя за срещата с лейди Хелън.

— Така изглежда.

Дяволите да го вземат. Трябваше да каже още нещо. Не можеше просто да тръгне и да я остави така.

В този момент се сети за причината за случайната им среща и рече:

— Ще намериш ягодите, които търсиш, в третата оранжерия. Почакай тук, докато ти пратя някой градинар, за да ти помогне.

О, проклятие. Думите му бяха прозвучали като нареждане!

— Благодаря ви, милорд.

Той остана така в продължение на още няколко секунди, като се чудеше как да постъпи. В крайна сметка реши да се оттегли, преди да е казал или направил още някоя глупост. Затова кимна и се обърна. При това движение не се въздържа и хвърли поглед към Софи.

Тя обаче го забеляза и се усмихна. Направи го с такава нежност и любов, че внезапно Никълъс се почувства най-желаният мъж в Англия. С тази усмивка тя си спечели неговата прошка…

И сърцето му.