Хедър Кулман
Софи (5)

Глава 5

Денят действително бе преминал задоволително. Цял следобед Никълъс бе писал на родителите и роднините си за предстоящата си женитба, а сега изминаваше краткото разстояние до своя клуб, за да съобщи новината и на своите приятели. Бе мечтал за това почти от мига, в който за пръв път бе зърнал госпожица Барингтън; тази победа щеше да изпълни със завист всички ергени от висшето общество.

Усмихна се при тази мисъл. В този момент каретата му спря пред „Уайт“. За разлика от родителите му, които щяха да се почувстват много щастливи при вестта за годежа, познатите му щяха да са разочаровани. Както винаги в подобна ситуация щяха да започнат да го наричат с всички възможни обидни имена — на шега, разбира се — след което щяха да го потупат по гърба и да вдигнат тостове за негово щастие.

Това щеше да бъде прекрасен завършек на един прекрасен ден.

С чувството, че ще се пръсне от вълнение, младият мъж надникна през прозореца и се опита да прецени колко хора има в клуба. По дългата редица от екипажи, заели улицата, можеше да се съди, че вътре бе истинско стълпотворение.

Усмивката му стана още по-широка. Превъзходно! Колкото повече хора присъстваха, толкова повече щяха да чуят великолепната новина. Вълнението му се засили, докато слизаше от каретата. В мига, в който стъпи на земята, застаналите на площадката пред входа на клуба мъже млъкнаха и го загледаха. Неколцина от тях дори си сложиха монокли.

Графът бе шокиран. Какво им ставаше? Никога не го бяха наблюдавали с такъв… критичен? Да, с такъв критичен поглед, откакто неговият брат-хаймана се бе напил като дървар и се бе возил по Парк Лейн с оголен задник…

Брат му! Разбира се. За малко не изпъшка на глас. Като имаше предвид как се бе натряскал Куентин предишната вечер на приема у Стъкли, изобщо нямаше да се учуди, ако пак е сторил нещо недостойно. А другите несъмнено виняха него, че не го държи по-здраво.

Обеща си да намери онзи пройдоха и да го накара да отговаря за това, което е сторил. Запъти се към клуба, като кимаше сърдечно на познатите си. Когато наближи, неколцина от тях смушкаха съседите си и си размениха удивени погледи.

Като се питаше какво ли е наказанието за убийството на брат, младият мъж заизкачва стълбите и пристъпи през отворената входна врата. Подаде шапката и бастуна си на чакащия във вестибюла лакей и той веднага се отдалечи с тях. Графът си позволи да въздъхне раздразнено. Този път Куентин наистина щеше да си плати.

Твърдо решен да се запознае с братовото прегрешение, той прекоси вестибюла. Краката започнаха да му изневеряват, когато наближи салона, в който се виждаше всяка вечер с приятели. Спря за момент, за да събере сили за предстоящото изпитание, изправи рамене и влезе. В същия момент намиращите се най-близо до входа мъже млъкнаха и го загледаха.

Никълъс си наложи да се усмихне. Кимна учтиво и огледа поразените като от гръм лица, като търсеше поне един съюзник сред тях. Френшам… Ривел… Клендън… Рандолф…

Рандолф, да. Приятел от следването в Кембридж. Сети се, че той винаги знае последните клюки благодарение на бъбривата си съпруга Сара. Младият мъж се приближи до него и рече:

— Рандолф. Радвам се да те видя.

Ако съдеше по болезнения вид на тясното лице на негово височество, човек щеше да реши, че го е ударил с юмрук в корема, вместо да го поздрави най-любезно и кротко. Устата му се отвори и затвори беззвучно няколко пъти и накрая Рандолф изграчи:

— Ъъъ, Линдхърст, ъъъ… изненадан съм да те видя тук.

Безпокойството на графа се засили, макар да се постара да не го покаже. Беше съвсем нетипично невъзмутимият Рандолф да реагира така… така, ъъъ… смутено. Очевидно деянието на Куентин бе твърде неприлично.

Въпреки силното желание да извие врата на брат си, Никълъс отбеляза хладно:

— В случай, че не си забелязал, ще те уведомя, че от началото на сезона идвам тук всяка вечер точно по това време.

— Така е, но всички помислихме, че… ъъъ… ами, с госпожица Барингтън…

Не довърши мисълта си и го погледна съзаклятнически; очевидно смяташе, че Линдхърст знае какво точно има предвид.

Госпожица Барингтън ли? Младият мъж се намръщи неразбиращо за момент. И тогава проумя какво става и едва се сдържа да не се засмее.

Аха! Ама, разбира се. Сигурно братовчедът на Софи е минал оттук преди него и е разгласил вестта за годежа. Може би странното държане на присъстващите беше някаква шега, с която трябваше да го накажат, задето е отнесъл най-ценната награда на този сезон.

Подозренията му се потвърдиха, когато забеляза, че сега в салона бе настанало пълно мълчание, а много от присъстващите пристъпиха напред и напрегнато очакваха да чуят отговора му. Решил, че е крайно време да отвърне на техния блъф, той изрече достатъчно силно, за да бъде чут от всички:

— Не виждам защо годежът ми с госпожица Барингтън трябва да сложи край на посещенията ми тук. Не може да не сте се досетили, че бих дошъл най-малкото, за да споделя тази голяма новина с вас.

Така. Това трябваше да сложи край на играта им.

Те продължиха да го гледат учудено.

Какво точно очакваха от него да каже или да направи? Реши да опита отново:

— Да, господа. Страхувам се, че е вярно. Тази сутрин госпожица Барингтън прие предложението ми. Ще се венчаем след две седмици.

Погледите на мъжете обаче изразяваха странно съжаление или неприкрито презрение. Дори чу нещо, което подозрително наподобяваше изхилване. В следващия миг всички започнаха да шепнат едновременно; думите им, които не можеше да долови, бръмчаха наоколо му като пчели. След малко един от господата, лорд Боутън, ако не се лъжеше, пристъпи напред. Всички млъкнаха.

— Ъъъ… Линдхърст — започна той, след като погледна към своите приятели, сякаш търсеше одобрението им. Тъй като те кимнаха, той нервно се обърна към Никълъс и продължи: — Очевидно не сте чули…

— Линдхърст! Слава Богу! — възкликна някой. — Отидох у вас, но икономът ти ми каза, че току-що си тръгнал насам. Едва не се пребих от бързане, за да те хвана.

Разпознал гласа на Фреди Прескът, граф Хънтли, младият мъж се обърна. Силно зачервеното лице и разрешените черни коси на най-добрия му приятел доказваха, че не е преувеличил за лудото препускане. Той изгледа със съчувствие Никълъс, сякаш някой от близките му бе починал, и прошепна:

— Мили Боже, човече. Толкова съжалявам. Добре ли си?

Разгневен, младият мъж отвърна през стиснати зъби:

— Хънтли, ще бъдеш ли така любезен да ми кажеш какво по дяволите става тук?

— Не си ли чул? — попита задавено приятелят му.

— Очевидно не.

Жуженето наоколо му се поднови.

— Не думай! Мислех, че вече всички знаят.

— Както изглежда всички, освен мен — сопна се Линдхърст. — И ми се иска да ме осведомиш.

Фреди даде знак с глава да го последва и го поведе към вестибюла и оттам — към библиотеката, където имаше по-малко хора. За щастие посетителите на уютното, изпълнено с книги помещение, бяха прекалено погълнати от своите вестници, за да ги удостоят с нещо повече от едно разсеяно кимване.

След като се настаниха един срещу друг на два фотьойла и поръчаха от най-хубавото бренди на клуба, Хънтли насочи вниманието си към своя приятел; изражението му беше печално.

— Съжалявам, Линдхърст. Хукнах към вас веднага щом чух клюката, за да се уверя, че и ти си я чул. Просто… — Поклати глава. — Предположих, че Куентин ще ти каже.

— Куентин ли? — Никълъс насмешливо изсумтя. — Значи, точно както подозирах, това е свързано по някакъв начин с него. Колкото дали ми е казал нещо — повдигна рамо, — знаеш добре, че почти не си говорим.

— Да. Но тъй като клюката има скандален характер и засяга теб, бях сигурен, че ще ти я съобщи с най-голямо удоволствие.

— Не и ако реши, че като премълчи може да се озова в ролята на глупака. И както виждаш, го постигна. — Линдхърст направи нетърпеливо движение с ръка. — Но стига сме говорили за този нехранимайко. Кажи ми какъв е този скандал, в който съм бил замесен.

Фреди кимна.

— Както желаеш. Но преди да започна, мисля, че е честно да те предупредя: Оксли, Хъкнел и Дюмонт бяха тук с Куентин и разправяха едно и също нещо, като твърдяха, че е вярно.

— Ама, разбира се. Адската четворка са неразделни другари. — Изсумтя презрително, за да подчертае казаното, скръсти ръце пред гърди и кимна на приятеля си да говори. Тъй като той мълчеше, графът нетърпеливо додаде: — Е?

Хънтли отвърна на погледа му за миг, после отмести очи, сякаш се чувстваше прекалено неудобно да го гледа.

— А, да. Разбира се. Става дума за… ъъъ… госпожица Барингтън.

— Това вече го разбрах — отвърна сухо Линдхърст. — Ако обичаш давай нататък.

— Ами, ъъъ… — Започна да дърпа копчетата на сакото си, сигурен знак, че онова, което се готвеше да каже, е наистина ужасно. — Ъъъ, както изглежда госпожица Барингтън… ъъъ… ги посетила тази сутрин в ергенското им жилище. Тя била лудо влюбена в Оксли и отишла да го моли да избягат заедно в Гретна Грийн. Брат ти твърди, че станал свидетел на цялата тази сцена. И, още по-шокиращо, всички твърдят, че по време на целия разговор Оксли бил само по… хъм… по домашен халат.

Никълъс се намръщи; не можеше да повярва на това, което чуваше. Госпожица Барингтън бе дама. Като такава тя бе прекалено благородна и добре възпитана, за да допусне такова падение. Освен това бе много почтена. Следователно се налагаше заключението, че ако изпитваше някаква привързаност към Оксли, щеше да му каже, когато й направи предложение за женитба, и да го отхвърли. Това определено беше лъжа, долна, гадна лъжа, замислена от брат му, с цел да помрачи най-щастливия ден в живота му.

Когато сподели всичко с Фреди, той въздъхна и задърпа горното си копче толкова силно, че едва не го откъсна.

— Приела е предложението ти, защото отчаяно се нуждае от пари. Както изглежда, Маруд е изгубил развяваното като знаме наследство на госпожица Барингтън още преди няколко години и сега те всички са без пукнат грош.

— Глупости! — изрева невярващо Линдхърст. Неколцина от другите господа впериха смръщени погледи в него, но той бе достигнал състояние, когато вече това не можеше да го трогне. — Ако беше вярно, цялото висше общество отдавна щеше да говори за него. А аз не си спомням да съм чувал подобни, приказки. Като се изключи страстта на покойния лорд Маруд към комара, никога не съм чувал нещо компрометиращо за госпожица Барингтън или нейните роднини.

Хънтли сви рамене.

— Вероятно никога няма да разберем как са успели да запазят това в тайна. Аз обаче знам, че са потулили разорението си, за да представят госпожица Барингтън като наследница на нещо, което вече всъщност не притежава. Били са убедени, че с чара и красотата си тя ще си намери богат съпруг и така ще сложи край на паричните им затруднения. Както казват, госпожица Барингтън сама признала този план пред Оксли.

— Но това е пълен абсурд! — възкликна Никълъс. — Дори един глупак би осъзнал, че подобна измама никога не би успяла.

— Е, отчаянието често води до подобни постъпки отвърна философски Фреди. — И така, какъв по-добър и бърз начин за намиране на пари от впримчването на най-богатия ерген в Лондон, в случая — ти, и омайването му да се съгласи на прибързана венчавка.

Прибързан брак за намиране на пари! А той цял ден си бе мислил, че именно целувката му е накарала госпожица Барингтън да поиска да се оженят по-скоро.

— Вероятно вече си се досетил, че имат дългове — продължи приятелят му; с всяко ново разкритие гласът му ставаше все по-мрачен. — Големи. Направили са ги, за да създават погрешно впечатление за охолство. Говори се, че всеки момент ще ги хвърлят в затвора за неплатени дългове.

Поразен, Никълъс гледаше как събеседникът му навива упорито едно от копчетата и после го пуска да се развие като пумпал. След като го нави за пореден път в обратната посока, Фреди призна приглушено:

— Аз също в началото не повярвах и реших, че това е поредната гадост на Куент. Дори забравих за него, докато днес следобед не се отбих да си купя енфие. О? — Хънтли кимна с все така прикован поглед в копчето. — Там чух как един от чиновниците информира собственика, че Маруд вече няколко месеца закъснявал с плащанията си. Не долових всичко, което си казаха, но разбрах, че когато по-рано днес отишъл да си поиска сумата, на площадката срещнал петима други кредитори; всички те чакали да им се плати. При това положение нямаше как да не се запитам дали все пак в твърденията на Адската четворка няма нещо вярно.

— Ситуацията наистина навежда човек на някои въпроси, но пак не мога да си обясня защо госпожица Барингтън би се обърнала към Оксли по такъв въпрос. Не само защото неговите приходи са едва десет хиляди годишно; той самият е затънал до шия в дългове. — Никълъс поклати глава. — Всичко това няма никакъв смисъл. Не и ако си дадеш сметка колко лесно би се отървала от тези проблеми, като се омъжи за мен.

Фреди се взираше в златното копче в дланта си така, сякаш внезапно бе хипнотизиран от блясъка му.

— Както казах, тя смята, че е влюбена в него. Знаеш как оглупяват момичетата като хлътнат по някой мъж. Тя несъмнено гледа на него като на приказен принц, готов да я спаси от враговете й.

— Госпожица Барингтън може да не е най-умната сред жените, но определено не е и глупачка — възрази Линдхърст; отказваше да повярва, че се е излъгал дотолкова в преценката си за нея. — А едно момиче трябва да е прекалено наивно, за да се впечатли от симпатичното лице и приятните маниери на Оксли.

— Ъъъ… да. Безкрайно глупаво. — Хънтли дръпна злобно копчето. — Ако една жена е толкова тъпа, че да залага на външния вид и маниерите, тя не заслужавала бъде забелязана от мъж като теб. Изобщо не заслужава, ако питаш мене. Всъщност…

Никълъс присви очи; този брътвеж го накара да предположи, че приятелят му премълчава нещо. Убеди се в това, когато събеседникът му най-сетне успя да скъса копчето. Твърдо решен да разбере точно какво крие, младият мъж се приведе напред и попита тихо:

— Какво не ми казваш, Хънтли?

Запитаният се захвана с конците, които сега стърчаха на мястото на липсващото копче.

— Нищо.

Линдхърст се готвеше да продължи да настоява, но в този момент един от лакеите се появи с бутилка бренди и две чаши. Наля им от златистата течност и се отдалечи с поклон, а графът се обърна отново към своя приятел и поднови разпита:

— От колко време се познаваме, Хънтли?

Фреди вдигна очи и се усмихна на въпроса.

— От петнайсет години. Откакто ме спаси от онези побойници в Хароу.

— И не смяташ ли, че след всичките тези години мога да преценя кога криеш нещо?

Приятелят му сви рамене, но жестът бе прекалено вдървен, за да излъчва безгрижието, което очевидно се опитваше да изрази.

— Ясно ми е, че криеш нещо — заяви Линдхърст. — Нещо наистина ужасно, ако се съди по изражението ти. И аз искам като мой най-добър приятел да ми кажеш какво е то. В противен случай ще бъда принуден да питам и да го науча от някой друг.

Събеседникът му продължаваше да мълчи. Младият мъж загуби търпение и се изправи. Фреди го сграбчи за ръката.

— Не, почакай. Ще ти кажа. По-добре да го чуеш от мен.

Никълъс кимна и седна на мястото си. Тъй като мълчанието се проточи доста, той додаде:

— Е?

С нещастен вид Хънтли промълви:

— Според Адската четворка госпожица Барингтън гледала на перспективата да се омъжи за теб като на нещо непоносимо. Ето защо не се е съгласила с осъществяването на плана.

Непоносим? Той? Младият мъж се намръщи. Даваше си сметка, че тя, също като него, не го обича. В същото време обаче смяташе, че са си достатъчно приятни. Тя винаги му се бе струвала доволна в неговата компания, както той беше в нейната. Тъй като не знаеше как да реагира, той промърмори:

— А случайно да е казала кое й се струва толкова непоносимо?

Изражението на приятеля му бе такова, че ако беше жена, сигурно щеше да избухне в плач. Той приведе глава, сякаш се готвеше да признае най-тежкия грях.

— Мисли, че си арогантен. И… ъъъ… скучен.

Никълъс прие обвинението в арогантност без да се обиди. Но скучен? Никога досега никой не го бе обвинявал, че е скучен. Объркан, той надигна чашата си и отпи солидна глътка. Той, скучен? Потъна в размисъл.

Е, вероятно би могъл да се стори на едно толкова младо и лекомислено момиче като госпожица Барингтън малко… резервиран. И вероятно някои от разходките им бяха доста… академични… за едно току-що слязло от училищната скамейка девойче.

Отново отпи от чашата си. Действително сега, като се замислеше, виждаше, че някои от излизанията им може би не са били по неин вкус. Както например, когато я бе съпроводил до Воксхол Гардънс и бе предложил да се откажат от забавленията, за да може да й разкаже повече за растенията. Тя бе любезна, усмихваше се и от време на време задаваше по някой въпрос, но всъщност не изглеждаше особено въодушевена.

А миналата седмица я бе завел на лекцията на един изследовател на Африка. На няколко пъти бе погледнал към нея, за да види дали сказката й доставяше същото удоволствие, както на него; тя се бе взирала като втрещена в някаква неопределена точка. Тъй като бе решил, че тя не разбира това, за което се говори, си бе поставил за задача след това да й разясни всичко казано.

Допи брендито си. Софи не бе проявила интерес и към неговите обяснения. Странно, че не го бе забелязал още тогава. Хмм. Възможно ли беше да е проявил същата слепота и по отношение на други неща, свързани с нея?

Като характера й?

Никълъс погреба с въздишка последните си разбити илюзии, погледна към приятеля си, който се бе втренчил мрачно в своята чаша, и попита:

— Това ли е всичко? Че съм арогантен и скучен?

— Ъъъ, ами…

Младият мъж въздъхна отново, този път от раздразнение, и промърмори:

— Просто го кажи, Хънтли. Не може да стане по-лошо, отколкото е досега.

Фреди го изгледа нажалено.

— Знаеш ли, Линдхърст — възкликна внезапно той, — никога не съм смятал, че госпожица Барингтън е достойна за теб. Тя все пак е дъщеря на търговец на платове и наистина не…

— Какво е казала? — попита Никълъс; нямаше настроение да го успокояват. — Ако не ми кажеш, и то веднага, ще отида при брат си и ще го попитам.

— Тя, ъъъ… — Зачервеното лице на приятеля му буквално пламна и придоби цвета на керемида. — Тя уж не можела да понася вида на твоето… ъъъ… лице.

— Лицето ми ли?

Това бе последното, което бе очаквал да чуе. Хънтли кимна печално.

— Заради… ъъъ… белега ти. Тя го намира за п-противен.

Белега му? Младият мъж несъзнателно го докосна. Възможно ли бе лицето му да я отвращава?

Той търсеше отговор, мъчеше се да си припомни пример, в който тя може би беше казала или направила нещо, издаващо подобно чувство. Колкото и да се стараеше обаче, не успя да си припомни дори секунда, в която поведението й да не е било съвършено. При всички случаи тя беше очарователна и същевременно — скромна, както се полагаше на момиче в нейното положение.

Скромна? Линдхърст присви очи. Той поне винаги бе приписвал нежеланието й да го погледне в лицето на скромност. Възможно ли бе то всъщност да се дължи на отвращение от белега му?

Колкото повече мислеше, толкова по-вероятно му се струваше това. Нещо повече, сега всъщност осъзнаваше, че Софи никога не е имала задръжки да гледа другите си ухажори. Особено Оксли. Колко пъти ги бе заварвал заедно на балове и други подобни мероприятия и я бе виждал да се взира в лицето му?

Именно припомнянето на тези случаи помогна нещата да си дойдат на мястото си. Всичко казано беше вярно. И логично.

— Знаеш ли, Линдхърст. Винаги съм смятал госпожица Барингтън за особено глупаво създание — отбеляза Фреди; очевидно се стараеше да го утеши. — Фактът, че предпочита сладникавата външност на Оксли пред твоята благородна осанка, само доказва колко съм бил прав.

Младият мъж бавно вдигна поглед от вече празната си чаша и го впери в приятеля си.

— Винаги си я смятал за прекрасна и очарователна. Сигурно си го казвал стотина пъти.

Хънтли сви рамене.

— Само защото ти бе така твърдо решен да я имаш.

— Е, ако тя е глупава, тогава аз съм пълен идиот. До такава степен, че приписвах нежеланието й да ме погледне на ученическа стеснителност.

— Както бих сторил и аз, уверявам те. Всеки очаква една току-що излязла от девическия пансион в Бат госпожица да бъде малко по-сдържана в мъжко обкръжение.

— Може би. Но дори най-срамежливото момиче поне би поглеждало мъжа, който му говори, нещо, което госпожица Барингтън рядко правеше.

Фактът, че може да се стори толкова противен на някоя жена, го жегна. Не можеше да не се запита колко от жените, които твърдяха, че смятат белега му за особено елегантен, бяха съгласни със Софи и лъжеха само с надеждата да се докопат до богатството и титлата му. Това подозрение бе достатъчно да нанесе сериозен удар върху увереността му.

Фреди, вечният оптимист, се приведе напред и го потупа по рамото.

— Трябва да сме благодарни, че стана така! Представяш ли си, ако се беше оженил за нея?

Никълъс го изгледа сърдито.

— Благодарни? Че бях унизен публично?

— Пфу! Нищо подобно! Никой не си е развалил мнението за теб заради това. Няма мъж от висшето общество, който да не бе впечатлен от госпожица Барингтън, и сега всички се чувстват глупаво като теб.

— Може би. Но никой не оглупя дотолкова, че да й предложи брак.

— Щяха да го направят, ако смятаха, че има шанс предложението им да бъде прието. — Фреди се усмихна едва-едва и напълни чашата на приятеля си. — Слушай, Линдхърст. Ако това може да те утеши, госпожица Барингтън е съсипана. Утре по това време новината за нейното падение ще е стигнала до ушите на кредиторите й. Ако тя, вуйна й и братовчед й не намерят начин да уредят дълговете си, в края на седмицата най-вероятно ще се озоват зад решетките.

Линдхърст знаеше, че тази новина трябва да послужи като балсам за наранената му гордост, но тя не намали ни най-малко горчивината му. Честно казано той не смяташе, че затварянето на длъжниците, особено на жени, води до нещо добро… дори да ставаше въпрос за жена, която презира така силно, както презираше в този момент госпожица Барингтън. Според него беше много по-разумно да дадат възможност на човек да намери начин да върне дълговете си, и той неведнъж бе изразявал гласно това си мнение.

Въздъхна тежко и изля в гърлото си цялото съдържание на чашата. Добре, де. Вече не беше негова работа да се интересува какво става с това момиче.

— Виж нещата откъм положителната им страна. Тъй като госпожица Барингтън е съсипана, до края на сезона няма да я видиш повече.

Очевидно приятелят му нямаше да се откаже да го утешава, сякаш отсъствието й бе достатъчно, за да се забрави скандалът…

Никълъс го изгледа изумен.

— Не мислиш, че след всичко, което се случи, ще остана в града, нали?

— Защо да не останеш? Ти сам каза, че този сезон бил особено оживен. Освен това все още не е прекалено късно да си намериш друга съпруга, ако решиш да го правиш.

Съпруга? На Линдхърст започваше да му се гади само при мисълта да ухажва някоя жена. Ами ако тя сметнеше също като госпожица Барингтън, че лицето му е отвратително?

Поклати глава и произнесе през стиснати зъби:

— Не. Ще прекарам остатъка от сезона в Шотландия. На риболов.

Където никой нямаше да гледа лицето му.

 

 

Както бе предвидил Фреди, всички жители на скъпите квартали между Гровнър Скуеър и Сейнт Джеймс Стрийт бяха научили за неуспелия план на Барингтън-Маруд. Търговците, разбрали за неплатежоспособността на семейството, се появиха на тълпи в жилището, блъскаха по вратата и настояваха да им бъде платено. Когато стана ясно, че няма да получат нито пари, нито отговор, те се оттеглиха, сипейки заплахи за предстоящ арест.

Разбира се, майката и синът обвиниха Софи за проблемите си. Едгар побесня, щом прочете написаната от Линдхърст бележка, в която той ги обвиняваше, че са се опитали да го измамят. Ако Елоиз не бе защитила племенницата си от яростта му, той несъмнено щеше да прибави и убийство към непрекъснато увеличаващия се списък с грехове на негово име. Девойката се сгуши в обятията на вуйна си, като ридаеше безутешно, но безмилостният й братовчед й нареди да се прибере в стаята си, за да не я удуши.

И макар вече да бяха изминали доста часове, Софи все още стоеше в стаята си.

Тя се обърна по корем и зарови лице във възглавницата, за да заглуши риданията си. Ако бе проявила разум и се бе омъжила за негово ужасно височество, сега нямаше да се намират в подобна безизходица… безнадеждна, кошмарна безизходица.

Освен това щеше да си спести и страданието от откритието на истинския характер на Джулиан.

Както всеки път, когато се сетеше за него, болката стисваше в клещите си сърцето й. По-добре да се беше омъжила за Линдхърст и до края на живота си да бе оплаквала любовта си към Джулиан, отколкото да знае, че той всъщност никога не е бил неин. Така поне щеше да има мечтите си.

А сега нямаше нищо. Буквално. По това време на следващия ден щеше да отплува към дивата Америка, бягайки от родината си като престъпничка, каквато беше всъщност. Беше дочула как Елоиз и Едгар замислят бягството си към Новия свят, когато бе минала на пръсти покрай библиотеката.

Не беше възнамерявала да подслушва. Ако все още си имаха прислуга, изобщо нямаше да напусне стаята си. Но слугите си бяха отишли в мига, в който бяха научили за затрудненото положение на своя работодател. Това означаваше, че нямаше кой да й донесе храна. И тъй като нито вуйна й, нито братовчед й се бяха сетили да го направят, тя бе принудена да го стори сама.

Затова бе тръгнала към кухнята, макар да нямаше никакъв апетит. Натам я бе подтикнал не гладът, а копнежът да хапне от сладкиша, който готвачката бе изпекла предишния ден. В прекрасния му маслен вкус винаги бе намирала нещо изключително успокояващо, което й напомняше бащиния смях и майчините прегръдки, пикниците, коледите и приказките край огъня. Вкусът му я отнасяше отново у дома; там, където винаги беше щастлива, обирана и в безопасност.

Изпълнена с мъчително-сладък копнеж по онези безвъзвратно отминали дни, Софи беше изяла каквото бе останало от сладкиша. Преяла и изтощена от мъчителните си емоционални преживявания, тя се бе промъкнала обратно в стаята си и някъде около единайсет часа бе потънала в неспокоен, нерадостен сън.

Девойката надигна глава от възглавницата си и се запита колко ли е часът. Чувстваше се много уморена, следователно не можеше да е спала повече от един-два часа. Това правеше какво? Полунощ или един. Почти беше дошло времето, когато вуйна й трябваше да дойде да я събуди, за да се подготви за пътуването. По-добре да престане да се оплаква и да започне да си приготвя багажа.

Чувстваше се безсилна, но все пак успя да стане от леглото. Наметна на раменете си лек кашмирен шал, запали свещ и се помъкна към стаята си за обличане. Стоя няколко секунди, като се оглеждаше и се чудеше откъде да започне. В този момент зърна отражението си в огледалото и суетата й реши вместо нея. Косата й изглеждаше ужасно.

Девойката се намести с гримаса пред тоалетката. Сега разбираше защо мадмоазел винаги бе настоявала да си пуска косите и да ги разресва добре с четка преди лягане.

Така й се искаше мадмоазел да бъде тук, за да й помогне. Пъхна пръсти в заплетените кичури и измъкна останалите фиби. После взе четката. Разреса косата си и се опита да й придаде форма с помощта на фибите, когато стенният часовник започна да бие.

Едно, две, три… четири?

Изхълца и изпусна фибите; те се пръснаха по тоалетката. Сигурно грешеше. В отчаяното си желание да потвърди този факт, младата жена се спусна към кутийката си със скъпоценности, за да погледне ръчния си часовник.

Нямаше го. Всичките й бижута бяха изчезнали. Беше останала само диадемата от изкуствени камъни, която бе носила на един бал с маски в началото на сезона.

Убедена, че е била ограбена от прислугата, Софи хукна към вратата и по коридора; нямаше търпение да уведоми по-скоро братовчед си. Тънкият й бял шал се развяваше след нея като призрачна сянка.

Щом стигна до стаята на братовчед си, започна да удря по вратата, като викаше тревожно:

— Едгар! Едгар!

Никакъв отговор.

Отпусна безчувствената си ръка, приведе се и отпусна ухо към вратата, ослушвайки се за някакви признаци на живот.

Нищо, нито дори поскърцване или въздишка.

По гърба й пробягаха ледени тръпка. Да не би да беше изпълнил предишната си заплаха да вземе майка си и да напусне страната без нея? Нима „ние“ в неговия план не включваше и нея самата?

Прогони тази мисъл. Той несъмнено бе способен да я изостави, но вуйна й я обичаше и никога нямаше да му позволи да направи такова нещо. А Едгар винаги отстъпваше пред нейните нареждания. Като се имаше предвид напредналият час, се налагаше заключението, че планът явно е бил променен. Очевидно се е наложило братовчед й да излезе, за да доуреди нещата. И въпреки това… въпреки това…

Софи потрепери от ужас и се загърна с шала. Промяна в плана обясняваше отсъствието на Едгар. Но къде тогава беше Елоиз? Цялото това блъскане и викане вече трябваше да е привлякло вниманието й. С всяка следваща секунда я обхващаха все по-големи страхове. Отвори вратата към стаята на братовчед си. Един поглед само бе достатъчен, за да се потвърдят и най-големите й страхове.

Всички чекмеджета бяха измъкнати, всички скринове и кутии бяха отворени, съдържанието им бе разпиляно по страничните им прегради и пода. Малкото ценни неща, като сребърните свещници, изкусно изработеният часовник, дори огледалото с инкрустирана рамка, бяха изчезнали, вероятно за да послужат като средство за разплащане. Сега вече разбра кой е откраднал бижутата й.

С нарастващ ужас девойката отстъпи от прага на стаята. Стори й се, че стоя там, или по-скоро в ада, цяла вечност, парализирана от паника. След това се обърна и вдървено измина краткото разстояние до стаята на вуйна си.

Тя също беше в безпорядък.

От гърлото й се изтръгна ридание. Бяха я предали отново. Изглежда, че и Елоиз я бе лъгала, че я обича.

— Не! — изплака на глас младата жена; гласът й отекна безнадеждно в празната стая.

Не. Елоиз я обичаше. Знаеше го със сигурност. Никога не би я изоставила, поне не доброволно.

Вкопчена отчаяно в тази увереност, тя започна да претърсва помещението за някаква бележчица или какъвто и да било знак, който да утвърди вярата във вуйна й. Но не откри нищо.

Сломена от разочарование, Софи мина от спалнята в стаята за обличане, макар дълбоко в себе си да се съмняваше, че там ще открие нещо.

Първият поглед потвърди песимизма й, който се засили щом огледа обикновено препълнения гардероб. Освен няколко стари рокли, чифт износени червени обувки за танц и две счупени ветрила, в него нямаше нищо друго.

Да. Всъщност не бе очаквала да открие нещо тук. Въпреки всичко се отправи към последния пристан на своята надежда: тоалетката на Елоиз.

Подготвена за ново разочарование, девойката посегна към сребърната дръжка на горното чекмедже. В този момент светлината от единствения запален стенен свещник разкри пред погледа й неравномерно сгънат лист хартия. Цветът му напомняше дотолкова мраморната повърхност на тоалетката; истинско чудо бе, че изобщо го забеляза.

Без да си позволява да се надява прекалено много, тя вдигна парчето хартия; ръцете й трепереха едновременно от нетърпение и страх, когато го приближи към светлината.

На него видя името си, изписано с деликатния почерк на вуйна си.

Разгъна бавно листа. По неравномерния почерк и зацапаното мастило й стана ясно, че кратката бележчица е написана набързо:

Моля те, прости ми, че те изоставям така, скъпа. Ако имах избор, щях да те взема с мен. За жалост средствата ни са толкова ограничени, че това се оказва невъзможно. Затова настоявам да отидеш при чичото на баща си на дадения по-долу адрес. Казват, че е важна личност, и ти, скъпа, си единствената му жива роднини. Той несъмнено ще ти помогне. Моля се това, което съм ти оставила в горното чекмедже, да ти стигне да се добереш до него. Моля те, не се съмнявай в любовта ми. Ще ти пиша веднага щом се установим.

Вуйна Елоиз.

По-надолу беше изписан адресът в Ексетър на Артър Бомфри.

Чичото на баща й. Софи се намръщи; смътно си спомняше, че го бе видяла на погребението на своите родители. Ако паметта не я лъжеше, той бе доста стар още тогава. Може би беше починал. Елоиз дали знаеше със сигурност, че е жив? Или я съветваше да отиде там, водена единствено от надеждите си?

Отвори чекмеджето и се взря в монетите. Независимо дали това бе сигурен факт или само надежда, нямаше друг избор, освен да отиде в Ексетър. Ако имаше късмет, щеше да го завари жив и щеше да успее да го убеди да й помогне.

Ами ако беше умрял?

Е, поне щеше да бъде далеч от Лондон и заплахата да бъде арестувана.