Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- For All Eternity, 1998 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Красимира Матева, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 130 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Хедър Кулман. Софи
ИК „Бард“
Редактор: Лилия Анастасова
Художествено оформление на корица „Megachrom“ Петър Христов
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от Анелия В.)
Глава 18
Никълъс спря рязко пред прага на вратата на конюшнята и изруга, щом разбра какво става навън. Лудница. В двора на конюшнята цареше истинска лудница. Софи, която в този момент го догони, уплашено извика.
Сивият жребец на маркиза препускаше из двора, а сребристата му грива и опашка се носеха като призрачна мъгла.
Минг-Минг тичаше след него. Тя лаеше яростно и се опитваше да ухапе жребеца по глезените.
И най-сетне наистина успя да забие малките си зъбки.
Конят изцвили и ритна.
— Минг-Минг отскочи встрани страхливо; истинско чудо беше, че копитата на ядосания жребец не й пръснаха черепа.
— Бау-бау! — изпищя Хелън и се хвърли напред, забравила всичко друго, освен желанието да спаси малката си любимка.
Маркизът седеше насред двора, където бе хвърлен, и поклащаше глава, сякаш се опитваше да дойде на себе си.
— Татко! — извика Никълъс и се спусна към него.
— Нищо ми няма — промърмори той, — но със сигурност няма да мога да кажа същото за Хелън, ако не се заемеш незабавно с нея.
Линдхърст проследи погледа му; Хелън бе стиснала опашката на коня и тичаше след него, като се опитваше да го накара да спре. Той подскочи; младата жена политна назад и падна. Ужасен, че може да види как я прегазват пред очите му, графът се хвърли към тях и за малко не бе съборен от пощурелия жребец, когато вдигна своята гостенка и я притисна към себе си.
— Бау-бау! — пищеше тя, като се опитваше да се освободи.
Кучето се движеше зигзагообразно между краката на коня, лаеше, ръмжеше и избягваше копитата му с изумителна ловкост.
Хелън заби лакът в ребрата на своя спасител. Той я стисна още по-силно, за да я обездвижи, и извика:
— Какво, по дяволите, се опитваш да направиш? Да убиеш и себе си, и животните ли?
— Ами моето бау-бау! — изплака тя.
Докато Линдхърст мъкнеше съпротивляващото се и ритащо момиче на по-безопасно място, от конюшнята изскочиха четирима коняри, две момчета-прислужници в конюшнята и Оливър, главният дресьор. Маркизът, около когото сега се суетеше Софи, извика:
— Забравете за коня! Приберете проклетото куче. Джилбърт ще се успокои сам, щом измъкнете онзи демон изпод копитата му.
— Демон! Как смеете! — изпищя Хелън, като удряше Никълъс. Тъй като той все така отказваше да я пусне, девойката отметна назад глава и го изгледа. — Е, недей само да седиш като дръвник, Линдхърст! Направи нещо! Ако беше поне малко мъж, щеше да спасиш Минг-Минг.
— Както изглежда, Минг-Минг не желае да бъде спасявана. И щях да бъда още по-малко мъж, ако бях позволил да ти смажат глупавата глава — отвърна той, като гледаше как кучето ухапа един от конярите, който се опитваше да го задържи. — Но ако обещаеш да стоиш мирна и да не вършиш повече глупости, като тази да хващаш коня за опашката, ще направя каквото мога. Джилбърт е ценно животно и не желая да се нарани.
— Джилбърт ли? Не ме интересува този зъл кон. Ако в момента някой е в опасност, това е моята Минги.
— Не, твоята Минги е опасността — почти изръмжа младият мъж и я пусна.
Реши твърдо, когато всичко това приключи, да каже на майка си какво мисли за опитите й да го сватосва. Прекоси двора, спря за момент до баща си, който явно приемаше с удоволствие грижите на Софи, и тръгна към мястото, където конярите се бяха струпали край животните.
Нареди на хората да се разпръснат и извика, като щракаше с пръсти.
— Минг-Минг! Тук, момичето ми! — Кучето спря и погледна към него. Той щракна отново и коленичи. — Ела тук, Минг-Минг!
Щракна и посочи към земята до себе си.
Кучето изръмжа, хвърли се към сивия жребец и го захапа като пиявица за левия заден глезен. Нещастният кон изцвили и подскочи, като принуди конярите да се залепят за стената на конюшнята, за да не бъдат ритнати.
Хелън изпищя, сякаш я колеха. Никълъс се обърна в очакване да я види как хуква към кучето. За щастие мадмоазел бе там и не я пускаше.
— Пусни ме! — крещеше Хелън и подскачаше толкова буйно, че можеше да засрами дори развилнелия се жребец. Тъй като камериерката отказа да се подчини, тя я заплаши: — Ако не ме пуснеш, ще те уволня. Чуваш ли?
Слугинята пак не се подчини.
Линдхърст поклати глава и насочи вниманието си отново към животните. На устата на коня се бе появила пяна. Изтощен от паника, той се подхлъзна на чакъла и падна напред, върху предните си крака. За огромно облекчение на графа се изправи веднага.
Никълъс се огледа отчаяно и погледът му попадна на захвърлената наблизо пръчка. Спомнил си какво удоволствие бяха доставяли на кучето кратко продължилите им игри на хвърляне на пръчка, той я вдигна и извика:
— Минг-Минг! Тук, момичето ми!
Тя го погледна отново. Никълъс размаха пръчката. Животното излая и размаха опашка. Той извика:
— Донеси, Минг-Минг. Донеси!
И метна пръчката възможно най-далеч от коня.
Кучето замръзна и от муцуната му потекоха лиги. Миг по-късно то се понесе напред. Графът се втурна след него и го хвана в същия миг, в който то се добра до пръчката.
— Бау-бау! О, бедното ми бау-бау! — извика Хелън.
Минг-Минг излая в знак на протест срещу грубото отношение и заби зъби в ръката на графа.
Никълъс едва се сдържа да не убие кучето на място. Може би все пак щеше да направи точно това, ако в този момент Хелън не се бе хвърлила отгоре му, като повтаряше хлипайки:
— О, бау-бау… бау-бау… бау-бау.
Сграбчи пухената бяла пиявица, която се бе впила в ръката му, и я дръпна с всичка сила, без да се интересува, че при това движение зъбите й разкъсаха плътта на Линдхърст.
Докато той стискаше кървящата рана и наблюдаваше с отвращение как Хелън целува олигавената муцуна на Минг-Минг, Софи и маркизът се приближиха. Забеляза, че баща му накуцва с левия крак и се подпира на ръката на Софи, която го мъмреше задето е станал толкова скоро.
Въпреки болката младият мъж се усмихна. Само Софи можеше да се осмели да прави забележка на баща му, а той пък би позволил подобно нещо само на нея. Щом спряха до Никълъс, Хелън се нахвърли върху Софи.
— Ти! Щракна вбесено с пръсти пред лицето и. Глу-па-во… глуу-паво момиче! Ти си виновна за всичко това. — Последваха нови две щраквания. — Дай незабавно обяснение!
Девойката погледна безпомощно към Линдхърст; той й се усмихна в отговор. Но преди да успее да каже нещо в нейна защита, баща му го изпревари:
— Хайде, хайде, Хелън, ще има предостатъчно време да обсъдим този въпрос по-късно, след като се успокоиш.
— Уверявам ви, че съм напълно спокойна — отвърна тя, недоволна от неговата намеса.
— Глупости, момичето ми. Изглеждаш така, сякаш имаш нужда от чаша бренди. Смея да кажа, че всъщност всички се нуждаем от това. — Поспря, за да се усмихне на Софи. — Ти също, скъпа. Какво ще кажеш да се присъединиш към нас?
— Какво? Лицето на Хелън придоби заплашително пурпурен цвят. — Как смеете да я каните… — отново щракна два пъти към Софи — …да се присъедини към нас? Нужно ли е да напомням коя съм аз?
Графът я изгледа, без дори да си прави труда да прикрие неприязънта си.
— Уверявам те, че сме напълно наясно с положението ти, Хелън. Ти ни го припомняше при всяка възможност.
Тя присви тъмните си очи.
— Така ли? Е, в такъв случай мога да предположа, че поканата е имала за цел да ме обиди.
— Да те обиди? Глупости — възкликна маркизът. Софи е дама както по произход, така и по възпитание. Ако все още не си чула, ще ти кажа, че баща й е барон.
— О! Пълните червени устни на девойката се разтеглиха в престорена усмивка, а погледът й се премести върху Софи. — Кажете ми, госпожице… Бартън, нали така беше?
Софи кимна. Трябваше да й се признае, че изобщо не бе загубила самообладание.
— Да… Бартън.
Хелън изучава известно време лицето й, сякаш опитваше да се сети дали я познава, след това сведе очи и я измери от глава до пети. Междувременно придоби ледено изражение.
„И нищо чудно, като се има предвид как изглежда“ помисли си Никълъс. Не само роклята й беше измачкана, ами косата й бе разпиляна, а устните — подпухнали.
Сигурен, че видът му не е по-добър от нейния, Линдхърст се заоглежда скришом. По дяволите! Сякаш липсата на сако и жилетка не беше достатъчно изобличаваща, ами и ризата му се бе измъкнала.
— Кажете, госпожице Бартън — измърка Хелън. — На кой барон точно сте извънбрачно дете?
Когато видя как любимата му пребледня, изгледа студено Хелън и заяви:
— Мога да ви уверя, милейди, че раждането на госпожица Бартън е законно също като вашето.
— Може би дори по-легитимно — намеси се баща му.
— Какво! — изсъска Хелън и се обърна към него. — Как смеете да намеквате подобно грозно и противно нещо. Вие, сър, сте още по-малко джентълмен дори от вашия… — посочи гневно към Никълъс — …от вашия син, който харесва леки жени.
Въпреки гнева си младият мъж се изпълни със съжаление към момичето, когато видя изражението на баща си. Ако този поглед бе насочен към него, щеше да се метне начаса на коня си и да го пришпори към Лондон. Честно казано, предпочиташе да си има работа с дявола, но не и с маркиза, когато се намираше в подобно състояние.
— Освен ако не желаете да продължите този разговор, чийто завършек, уверявам ви, няма да ви допадне, предлагам да се приберете в стаята си и да се успокоите.
Въпреки мекия тон в гласа му ясно се долавяше заплаха.
Хелън обаче бе или много глупава, за да я долови, или прекалено арогантна, за да й обърне внимание. Изгледа го с презрение и се сопна:
— А аз ви уверявам, че както моето раждане, така и моралът на родителите ми са безупречни… нещо, което не може да се каже за всички хора.
И погледна многозначително към Софи.
— Толкова ли сте сигурна? — попита маркизът.
— Абсолютно.
— В такъв случай не бихте имали нищо против, ако попитам кога сте родена?
— Разбира се. Родена съм на 23 септември 1789 година.
— А родителите ви са женени… от кога?
— Около година по-рано, предполагам. — Сви рамене. Никога не съм се сещала да попитам.
— В такъв случай предлагам да го направите.
— Защо ще го правя… — Очите й се разшириха, тъй като внезапно проумя за какво става дума. Трябва да й се признае обаче, че тя възвърна моментално самообладание и заяви: — Дори да се окаже, че съм се родила шест месеца след сватбата, какво значение има това? То само доказва, че родителите ми са се обичали прекалено много, за да чакат изричането на брачния обет. Неспособността ви да разберете такава любов, милорд, не я прави грешна.
— Ще бъде по-вярно, ако кажеш, че си родена три месеца след сватбата — отвърна маркизът. — А родителите ти се видяха за пръв път едва месец преди венчавката. Баща ти имаше страшна нужда от пари, майка ти пък се оказа много богата вдовица, която се нуждаеше спешно от съпруг.
— Не го вярвам… Няма да повярвам на подобни приказки! Вече очаквам да започнете да твърдите, че съм незаконно дете на мъж, който няма благороден произход.
— О, създадена си от благородник, но е трудно да се отгатне кой точно. — Маркизът очевидно се замисли за момент върху този въпрос, после сви рамене и поклати глава. — Майка ти се наслаждаваше на утехата на толкова много, ъъъ… джентълмени по време на траура за първия си съпруг.
Ако с поглед можеше да се убива, лорд Бересфорд със сигурност вече щеше да е мъртъв.
— Вие сте ужасен човек — изсъска Хелън. — И аз отказвам да остана под вашия покрив дори секунда повече от времето, което ще ми бъде нужно да си приготвя багажа. Несъмнено майка ми също ще побърза да си тръгне, когато й предам гнусните ви лъжи.
— Несъмнено — отвърна сухо маркизът. След като хвърли отровен поглед към Никълъс и Софи, тя притисна Минг-Минг към бурно надигащата й се гръд и се обърна. Щракна с пръсти и изкомандва:
— Елате, мадмоазел. Трябва да ми приготвите незабавно багажа.
Французойката сви рамене.
— Вие ме уволнихте. Пригответе си го сама.
— Как можа, Хари? — рече маркизата, вперила поглед в съпруга си. — Сюзан е най-старата ми и най-скъпа приятелка. Какво те прихвана да говориш такива ужасни неща на дъщеря й?
Негово височество сви рамене.
— Не съм казал нищо, което не е вярно.
— Вярно ли? — възмути се съпругата му. — Бабини-деветини! Всички тези слухове, че Сюзан е лека жена, са пълни глупости. Тя беше…
— Прелъстена от един безскрупулен негодник по време на траура си — довърши вместо нея лорд Бересфорд. — Да, знам. Така твърди тя.
— Е, аз пък й вярвам, а и не виждам за какво можем да я обвиним в цялата тази нещастна история. Бедничката беше разстроена от смъртта на съпруга си и онзи нехранимайко се възползва от ситуацията. Тя споделяше всичко с мен, когато откри, че е бременна.
— Всичко, освен името на своя прелъстител. — Маркизът поклати глава. — Не ти ли се струва странно, че отказа да го назове? Повечето жени биха изобличили с радост мъжа, отнесъл се така недостойно с тях.
— Е, Сюзан не е като повечето жени. Тя е прекрасно създание. Отказа да каже от съжаление към съпругата му. — Въздъхна. — Милата, благородна Сюзан. Винаги мисли за всички, само не и за себе си.
Маркизът не се сдържа; съпругата му наистина имаше съвсем погрешно мнение за тази жена.
— Света Сюзана не назова името на бащата на Хелън просто защото не знаеше кой е той.
— Слухове. Злобни слухове. Никога няма да повярвам на абсурдното твърдение, че е имала любовници още през първия месец след смъртта на съпруга си.
— Повярвай го. Аз лично мога да ти назова повече от десетина мъже, които са я имали още през първата седмица. И аз можех да я имам, ако го исках. — Макар да не му беше приятно да разбие илюзиите на своята съпруга относно дългогодишната й приятелка, беше крайно време да го стори.
— Какво? — Маркизата го изгледа слисана. — Да не намекваш, че ти е давала аванси?
Той се изсмя, опитвайки се да омекоти удара с шега.
— Защо си толкова изненадана? Винаги си казвала, че съм най-красивият мъж в Англия.
— И наистина е така. Разбира се, че си най-красивият мъж в Англия. И винаги ще бъдеш. Но… — Поклати глава. Просто не мога да си представя Сюзан да направи нещо толкова ужасно, като да се опита да те открадне от мен.
— О, тя нямаше желание да ме краде, а само да ме вземе на заем за една-две нощи. Тъй като двете деляхте всичко, от тайни до всевъзможни парцали, тя несъмнено бе решила, че няма да имаш нищо против да поделиш и мен с нея.
— Не. О, не!
— Страхувам се, че е така, скъпа. И още по-лошо — снощи отново се опита да ме подели с теб. Беше страшно притеснена, че покрай твоите болести мъжките ми нужди са останали незадоволени.
— О, Хари. Защо не ми каза още първия път? — възкликна лейди Бересфорд; този път изглеждаше наистина толкова зле, колкото й се искаше да накара другите да повярват, че е.
— Защото те обичам и не ми се искаше да ти разбия сърцето — отвърна той и стана от стола си, за да се приближи до леглото. Изпълнен с любов, негово височество легна до съпругата си и я прегърна. Започна да я гали нежно по косата и прошепна: — Единственото, което избягвам на всяка цена, е да ти разбия сърцето.
Маркизата притисна лице в рамото му, там, където поставяше главата си всяка нощ през последните трийсет и две години.
— Ти, Хари, си най-милият и деликатен човек в целия свят.
— Не забравяй да кажеш и „най-красивия“ — пошегува се той.
Съпругата му се усмихна.
— Това се подразбира от само себе си. И все пак… Тя отново стана сериозна. — Така ми се иска да не беше казвал нищо на бедната Хелън.
Лорд Бересфорд едва се сдържа да не направи гримаса, щом чу да наричат „бедна“ ужасната опърничава кавгаджийка. Постара се да не покаже отвращението си, когато рече:
— Струва ми се, че по-скоро й направих услуга. Така поне ще бъде подготвена за слуховете, които несъмнено ще стигнат до ушите й по време на сезона.
— Сигурно. — Въздъхна. — Бедната девойка. Силно се надявам, че слуховете няма да провалят шансовете й да намери добър съпруг. Всъщност на мен тя ми се стори толкова приятна, че бих я приветствала с радост в нашето семейство, въпреки прегрешенията на майка й.
— Но не и на мен — заяви маркизът и потръпна от ужас при мисълта, че Колин би могъл да се обвърже с подобна кавгаджийка. — Аз бих забранил свързването им и бих го заплашил, че ще го лиша от наследство.
Нейно височество вдигна глава от рамото му, за да го изгледа.
— Хари Съмървил! Само не ми казвай, че ще държиш отговорна дъщерята за греховете на майката.
— Хайде, хайде, Фани — промърмори той, като я целуна по носа. — Познаваш ме достатъчно добре, за да предполагаш такива неща. С радост бих дал благословията си на Колин да се жени за която иска, стига да съм убеден, че избраницата ще го направи щастлив.
— И кое те кара да бъдеш толкова убеден, че той няма да бъде щастлив с Хелън? Както казах, на мен тя ми се струва много чаровна.
— Е, на мен пък ми се струва непоносима. Не си спомням кога за последен път съм виждал толкова злобно момиче. — Поклати глава. — Не, Хелън никога няма да бъде подходяща за Колин. Мъжът, който ще се ожени за нея, ще се обрече на нещастие и проблеми със слугите.
— Проблеми със слугите ли? — намръщи се лейди Бересфорд. — За какво намекваш пък сега, Хари?
— Щеше да знаеш за какво точно намеквам, ако беше оставила на второ място театъра си с болестта и бе прекарала наистина известно време с това момиче.
— За твоя информация аз наистина съм болна — възкликна възмутено маркизата. — И моля те престани с тази загадъчност. Все още нямам представа какво искаше да кажеш с последната си забележка.
— Добре тогава, в такъв случай ще говоря без заобикалки: нито един прислужник няма да остане да работи при нас, ако Колин се ожени за Хелън. Тя се държи отвратително със слугите и непрекъснато ги обижда и критикува. Стигна дори дотам да удари малката Агнес. И знаеш ли защо? Защото бедното момиче й пожела приятен ден. — Поклати глава. — Ако питаш мен, добре, че се отърваваме и от майката, и от дъщерята. И най-добре ще бъде, ако не ги видим никога повече!
Този път нейно височество се съгласи с него. Отпусна глава върху рамото му, но след секунда въздъхна.
— Остава лейди Джулиана. Пристига с майка си след три дни. Може би тя ще се окаже по-подходяща за Колин.
Съпругът й с огромно усилие сдържа усмивката си.
— На твое място не бих възлагал големи надежди.
— Ако знаеш нещо, моля те, само ми кажи. Главата ме заболя от твоите загадки.
— Искаш ли да говоря отново без заобикалки? — попита шеговито той.
— Наречи го както желаеш, само ми кажи.
— Добре тогава. Колин няма да си допадне с лейди Джулиана, тъй като сърцето му вече е заето.
— Какво?
Маркизата надигна отново глава и го изгледа така, сякаш си беше изгубил ума. Той се усмихна.
— Така е, Фани. Нашият Колин е влюбен.
— Кой? Кога? — удари го тя по рамото. — О, ама не може да не ядосаш човек! Кажи ми веднага името на момичето.
— Без заобикалки ли?
— Хари! — извика маркизата и тупна отново съпруга си в гърдите.
В отговор той се засмя.
— Нашата госпожица Бартън.
Вместо да се изуми, както бе очаквал, нейно височество се замисли.
— Значи обвинението на Хелън е било вярно? Че Колин и Софи флиртували в конюшнята?
— Ако съдя по видя им, бих казал, че точно това са правили.
Лейди Бересфорд се замисли за момент, а след това кимна.
— Всъщност всичко е напълно логично. Той я защити доста буйно при случката с госпожица Мейхю. Винаги когато тя ме посети, той не е в състояние да гледа другаде, освен в нея. — Кимна отново. — Май си прав.
— А ти какво мислиш за подобна връзка?
— Софи винаги ми се е струвала прекрасна и очарователна, знаеш това. Честно казано дори бях мислила дали да не предложа аз тази връзка. Въздържах се, защото не знаем нищо за нейното семейство. Тя никога не говори за него, а това, което успях да изкопча от нея, не се връзва с разказа й.
Маркизът се намръщи.
— В какъв смисъл?
— Ами, първо, тя знае прекалено много за висшето общество, за да не е била нито един сезон в Лондон, както твърди. Освен това ми направи впечатление, че малкото й рокли са от първокачествени материи и ушити според последната дума на модата. Такива материали не се намират в Дърам. — Поклати глава. — Според мен госпожица Бартън не е тази, за която се представя.
— Точно това е и моето впечатление — съгласи се негово височество и усмивката му се върна.
— В такъв случай не можем да позволим двамата да се свържат, докато не разберем коя е тя и как се е озовала тук. Откъде да знаем дали не е някоя убийца, криеща се от закона.
Усмивката на лорд Бересфрод стана още по-широка.
— О, мога да те уверя, че не е убийца.
Сега бе ред на съпругата му да се намръщи.
— И кое те кара да бъдеш толкова сигурен?
Той се засмя.
— Хайде, хайде, Фани. Сигурно имаш някакво предположение, относно самоличността на Софи? Аз имам такова вече от доста време.
Всъщност, след като бе наблюдавал как отношението на сина му към момичето се бе превърнало от смразяваща враждебност в обожание, това бе станало нещо много по-определено от просто предположение. Маркизата изпъшка:
— Отново заговорихме с недомлъвки.
— Пак ли искаш да говоря без заобикалки?
Нейно височество го плесна по ръката. Приел удара за утвърдителен отговор, той отвърна весело:
— Аз мисля, че госпожица Софи Бартън е в действителност София Барингтън. И както изглежда, двамата с Колин вече са изгладили различията помежду си.