Хедър Кулман
Софи (12)

Глава 12

Звярът беше казал. Беше сигурна. Защо иначе маркизата щеше да я покани на разговор?

Софи поспря в дъното на коридора и стомахът й се сви, когато погледна натам, където Джон стоеше пред вратата на нейно височество. Не беше готова. Още не. Имаше нужда от минутка, може би дори две-три, за да се подготви за изпитанието.

За нещастие зрението на Джон бе много силно и той я забеляза почти веднага. Усмихна се така, сякаш виждаше своята отдавна изгубила се сестра, и й махна да се приближи.

Девойката сведе глава и се престори, че оглежда роклята си и не го вижда. Как можеше да изглежда толкова радостен… толкова приятелски настроен, питаше се тя, докато оправяше бухналия си ръкав. Като лакей на нейно височество несъмнено вече бе разбрал коя е и какво е направила. Това бе почти сигурно. Той беше не само слуга, но и приятел на маркизата, и затова бе запознат с делата й не по-зле от госпожица Стюарт.

Младата жена прехвърли вниманието си от ръкава към горницата; учудването й премина в объркване, защото си припомни не по-малко смайващото поведение на личната камериерка на господарката на дома. Тя изглеждаше толкова весела, когато преди около час бе влязла в кухнята и бе обявила за намерението на лейди Бересфорд да се види с нея. Ако съдеше по начина, по който бъбреше и се изчервяваше, човек можеше да я помисли за ученичка.

Ученичка, която се мъчи да запази огромна тайна, реши в заключение Софи, като мислеше за въодушевените, многозначителни погледи на камериерката. И сякаш това не бе достатъчно да извади човек от равновесие, ами я бе посъветвала да си облече най-хубавата дреха.

За момент девойката се бе почудила дали да не облече морскозелената си рокля с лилав кант. След доста размисъл бе решила да не слага най-хубавата, а най-любимата си дреха, тази, с която винаги бе имала най-голям късмет и най-хубави преживявания. Беше я облякла с надеждата, че ще извърши желаната магия.

— Ако ми позволиш дързостта, скъпа, бих казал, че тази вечер изглеждаш наистина прекрасно.

Софи вдигна изненадана очи. Пред нея стоеше Джон и я гледаше с изпълнен с гордост бащински поглед. Въпреки опасенията си тя оцени комплимента и затова си наложи да се усмихне.

— Много сте любезен, сър.

Очевидно усмивката й бе прекалено напрегната, защото той изтрезня моментално и взе дланта й в ръката си.

— Ааа. Нервите ни измъчват, така ли?

Девойката прехапа треперещата си долна устна и кимна.

Той стисна ръката й.

— Няма нужда да се тревожиш. Нейно височество е блага жена, уверявам те. От години не е яла прислужник.

И се усмихна на собствената си шега.

Софи го погледна мрачно; думите му не бяха успели да я ободрят изобщо. Лейди Бересфорд може да не се отнасяше грубо със слугите, но за съжаление тя не беше обикновена слугиня. Тя бе момичето, изложило сина й пред цялото висше общество. А както бе дочула да говорят, нейно височество бдяла като орлица над синовете си. Затова не смееше дори да си представи как би постъпила с нея, задето бе сторила такова зло на безценния й Колин.

Девойката продължаваше да се взира в усмихнатото лице на Джон с нарастваща паника. О, какво не бе готова да даде, за да бъде просто една от многото слугини и единственият й грях към семейство Съмървил да бе някой зле изметен под или недобре излъскана лъжица.

Усмивката на лакея угасна. Той хвана брадичката й и прошепна:

— Какво ти е, скъпото ми момиче? Ти май наистина си изплашена, а?

Гласът и лицето му изразяваха такова истинско състрадание, че Софи изгуби самообладание и възкликна:

— О, Джон! Какво ще правя? Такива неприятности имам… ужасни, убийствени неприятности.

— Ужасни, убийствени неприятности? Ти? Не мога да повярвам. Какво искаш, да кажеш?

Девойката поклати печално глава. Изгаряше от желание да му се довери и да поиска мъдрия му съвет, но не смееше. Знаеше, че въпреки бащинските му чувства към нея верността му принадлежеше на първо място към семейство Съмървил. Щеше да я намрази, ако признаеше, че е сторила зло на някого от тях, а точно в този момент се нуждаеше от неговото приятелство.

— Хайде, хайде, момичето ми, кажи.

— Просто само… ами… — Младата жена отново поклати глава. — Защо ще иска да ме види нейно височество, ако не защото съм направила нещо ужасно? Знаеш не по-зле от мен, че не ме е поканила да си побъбрим на четири очи.

Лакеят се позасмя.

— Има стотици причини господарката да иска да говори с някоя прислужница и не всички те са неприятни. Аз по една случайност знам, че целта на тази среща ще ти хареса много.

— Но аз… — Не довърши мисълта си и примигна от изненада, тъй като думите му достигнаха до съзнанието й. — Така ли?

Джон кимна.

— Така. А сега престани да се терзаеш и ела. Не трябва да караме лейди Бересфорд да чака повече.

— Но…

Той поклати глава и я хвана за ръка. Прекалено учудена, за да се противи, тя се остави да я поведе по коридора. Едва когато спряха пред вратата на маркизата, девойката възвърна достатъчно самообладанието си, за да попита шепнешком:

— Няма ли поне да ми подскажеш малко за какво става дума?

Той поклати глава, а погледът, който й хвърли, й напомни за радостното, многозначително изражение на госпожица Стюарт. Но…

Джон постави показалец върху устните й, за да я накара да замълчи. Изчака я няколко секунди и почука леко на вратата.

— Влез!

Софи се намръщи. Или маркизата имаше много нисък глас, или бе отговорил мъж. Може би маркизът?

— Хайде, момичето ми. Не забравяй да се поклониш. И моля те, постарай се да се усмихнеш.

След тези кратки указания лакеят отвори вратата.

Девойката влезе и направи елегантен поклон. Когато понечи да се изправи, като не забравяше да държи главата скромно и правилно наведена, чу деликатен женски шепот:

— Добре направено. Дори много добре. Не си ли съгласен, Колин?

Звярът. Младата жена едва не изпадна в паника.

— Ммм, да. Добре направено — обади се сух, познат до болка глас.

С мъка се сдържа да не вдигне глава и да го изпепели с поглед. Несъмнено този разговор бе поредното от коварните му наказания.

— Кажете й да се приближи още малко, госпожице Стюарт. Искам да я видя по-добре — обади се недоволно маркизата.

— Ако обичате, госпожице Бартън — предаде личната камериерка.

Софи се изправи и направи каквото й бе наредено. Осмели се да погледне крадешком пред себе си едва когато спря в средата на стаята.

На едно кресло край леглото се бе отпуснал Линдхърст. За пръв път го виждаше в такава непринудена поза. Омразен простак! Изглеждаше толкова спокоен.

Освен това не беше толкова висок и тромав, отбеляза неохотно тя. Всъщност гледката, която представляваше дългото му, атлетично тяло, й се стори доста… приятна.

Приятна? Ха! Сигурно бе вдишала прекалено много изпарения от почистващата смес на Пикси, за да й се привиждат такива невероятни неща. Истината обаче бе, че Звярът действително я интригуваше и за пръв път, откакто го познаваше, се хвана, че го наблюдава.

Погледът й се плъзна по протегнатите му напред крака, по добре оформените прасци и силните бедра. Жълтите панталони прилепваха съвсем плътно. Софи усети, че започва да изпитва възхищение.

„Силни“, това бе думата, която се появи в съзнанието й, докато се взираше в краката му: силни, мъжествени и съвършени в мускулестите си очертания. Но колкото и да е странно, това само засили още повече неприязънта й.

Като му пожела да върви по дяволите, а на себе си — където и да е другаде, само не там, младата жена се опита да отвърне поглед, но не успя.

Прекрасни бедра, да. Още една точка за Лидия и наблюдателността й. Впечатляваща подутина… ъъъ… ъъъ…

Софи побърза да погледне по-нагоре. Корем? Изскърца със зъби. Беше плосък.

Вторачи се, опитвайки да различи корсет под тънкия плат на панталоните. След малко въздъхна беззвучно. О, по дяволите! Още една точка за него.

Е, добре, да види по-нататък. Вдигна очи още малко по-нагоре в очакване да открие широка талия или хлътнали гърди. Последва нова беззвучна въздишка. Очевидно торсът му бе също така безупречен, както и долната половина на тялото. Подлец!

Вгледа се в тънката му талия, сърдита заради неоспоримо привлекателния начин, по който тя преминаваше във впечатляващо широки гърди. Негодник! Колкото до раменете…

Едва не извика от недоволство и откъсна с усилие на волята погледа си от мощните рамене, за да го насочи към госпожица Стюарт, която стоеше зад него.

И какво от това, че тялото му бе съвършено? Каква полза при такова лице?

След като си повтори няколко пъти, че великолепните форми на Линдхърст бледнееха пред обезобразеното му лице, Софи се съсредоточи върху камериерката на нейно височество. И си даде сметка, че тя мърда устни и я гледа. Внезапно осъзна, че всъщност госпожица Стюарт й казва нещо.

О, по дяволите! Ето, че пак го беше направил. Звярът за пореден път я бе объркал така, че да се изложи. Обзета я силното желание да му извие врата, тя прошепна:

— Съжалявам. Бихте ли повторили?

Представи си доволната му усмивка.

— Лейди Бересфорд желае да се приближите. Ето тук.

Камериерката посочи място, което се намираше на не повече от два-три метра от проклятието на нейния живот.

Макар да предпочиташе да остане там, където беше, девойката нямаше друг избор, освен да се подчини. Или да обясни защо не е съгласна да го направи, но така несъмнено само щеше да развесели безкрайно негово омразно височество. И тъй като предпочиташе да я бият до смърт с камшик, но не и да му достави поредното удоволствие…

Изправи гръб и пристъпи напред. Когато застана на посоченото място, усети познатото до болка затопляне. Той я наблюдаваше. Чувстваше погледа му, който изгаряше плътта й и я караше да губи самообладание.

Остана така, измъчвана от непреодолимото желание да се обърне. Точно когато мислеше, че не издържа повече на това мъчение, нейно височество се изкашля и рече:

— Да, госпожице Стюарт. Напълно сте права. Тя е изключително мило момиче. И освен това красиво. Не е ли хубава, Колин?

Все едно, че я сложиха да се пържи на бавен огън.

— Ммм. Да. Много.

Ново покашляне:

— Вероятно се питате защо пожелах да ви видя, госпожице Бартън.

— Да, милейди.

За пръв път, откакто бе влязла в стаята, Софи повдигна ресници и погледна към маркизата. Беше крайно неприлично да гледаш стояща над теб в обществото дама, когато не ти говори директно. А когато погледна, разбра откъде бе взел невероятната си красота лорд Куентин.

Лицето на лейди Бересфорд притежаваше онова неостаряващо съвършенство. И нейните очи, подобно на очите на сина н, блестяха с невероятен теменужен цвят, по-скоро виолетов, отколкото син. Макар и прошарени, косите и издаваха на кого Куентин дължеше прекрасните си махагонови къдрици. След като си позволи да се възхити па класически елегантния й нос, девойката скромно сведе поглед.

Въпреки плашещата бледност маркизата несъмнено бе най-красивата жена, която бе виждала. Ако беше с трийсет години по-млада, Софи щеше да се изпълни с презрение към нея. Случаят обаче не беше такъв и тя се запита как бе възможно такава красота да роди звяр като Линдхърст.

Хммм. Дали не бе преживяла някакъв ужас, докато е била бременна с него? Беше чувала, че уплахата може да бележи по най-неприятен начин плода. Тъкмо стигна до заключението, че е точно така, когато нейно височество проговори отново:

— Госпожица Стюарт ме информира, че имате благороден произход, госпожице Бартън.

— Да, милейди.

— Баща ви бил барон, както разбрах?

— Той е барон — поправи я младата жена; започваше да се чувства неловко. — Доколкото знам, все още е жив.

— Той я изоставил, след като изгубил имението си — намеси се госпожица Стюарт. — Сетихте ли се, милейди? Едва днес следобед ви разказах за нещастията, сполетели това злочесто момиче.

Никълъс едва чуто въздъхна.

Майка му се изкашля приглушено.

— Така е. Трагичен разказ, изключително… — последва ново покашляне — …трагичен, наистина. Благородничка, принудена да работи като слугиня. Колко убийствено трябва да е да станеш жертва на подобни обстоятелства.

Звярът отбеляза:

— Е, положението можеше да бъде и по-лошо. Ако не беше успяла да изплати дълговете си, вероятно щеше да се озове в затвора. Нали така, госпожице… ъъъ… Бартън? Голям късмет имате, че сте се отървали от това.

— Наистина голям късмет, сър — отвърна през стиснати зъби Софи.

Ох, как само й се искаше да го ритне! Маркизата кимна безсилно.

— Да. Нека се върнем към целта на тази среща. Аз… — Внезапно издаде някакъв гъргорещ звук, който премина бързо в плашещо давене.

Девойката се вгледа ужасена в нея; не знаеше какво да прави или да каже. О, Боже! О, Боже!

За нейно облекчение госпожица Стюарт се намеси. След секунда надигна господарката си на възглавниците, потупа я по гърба и изля някаква течност в гърлото й.

Звярът, както забеляза изненадано, просто стоеше със скръстени ръце и потропваше с крак по пода, очевидно очакващ с нетърпение края на този епизод. Младата жена побърза да прибави жестокост и безсърдечност към списъка с неговите недостатъци, но този път това не й достави удоволствие, а я смути.

Когато пристъпът най-сетне премина и госпожица Стюарт положи господарката си отново върху възглавниците, нейно височество изхърка безсилно:

— Ти й обясни какво изискваме, Клеър. Аз нямам сила.

С тези думи главата й се отпусна на една страна.

Софи я съзерцава няколко секунди; опитваше се да разбере дали диша. Тъй като не успя да различи и най-слабо помръдване, погледна уплашено към камериерката. Тя на свой ред й се усмихна мило.

— Не е нужно да гледаш така тревожно, мила. Нейно височество ще се оправи. Просто е изтощена от боледуването.

Девойката отвърна облекчено на усмивката й.

Колкото до Звяра, той изсумтя, сякаш всички бяха на път да изчерпят и последните запаси от търпението му.

Очевидно госпожица Стюарт беше или глуха, или просто не обърна внимание на недоволния звук, издаден от графа, тъй като се зае да оправя завивките на майка му. Докато ги опъваше внимателно, тя рече:

— Това, което иска да ви каже нейно височество, Софи, е, че ще трябва да бъдете камериерка на госпожица Мейхю по време на престоя й тук.

— Камериерка? Аз? — изненада се младата жена.

Госпожица Стюарт кимна.

— С вашето образование и произход ще се справите превъзходно.

— Но аз нямам представа от задълженията на камериерката.

— Разбира се, че имате. Знаете коя рокля по кое време на деня може да се носи, какви прически са модерни и кои ще отиват на младата госпожица, как се слага руж и друга козметика. А след като сте обучена и отгледана в тези среди, вие сте квалифицирана и да ръководите момичето по въпросите на поведението. — Личната камериерка на господарката на дома се усмихна и кимна. — Както виждате, отговаряте напълно на изискванията за това място.

Софи я изгледа със съмнение, опитвайки да се сети за своята камериерка и нейните задължения. Хмм. Доколкото си спомняше, тя не беше нищо повече от бавачка и разбираше от мода. Все още изпълнена със съмнения, промълви:

— Наистина ли това е всичко, което се иска от мен?

Линдхърст се изсмя.

— Това и хубаво търкане с четката.

— Колин!

Клепачите на нейно височество се отвориха и тя го изгледа с енергия, изненадваща за един толкова болен човек.

Той се засмя отново.

— Права си, майко. Тя трябва да бъде добре обучена и в обезпаразитяване.

Маркизата се намръщи и надигна глава.

— Здравето ви, милейди — обади се госпожица Стюарт. — Моля ви, не забравяйте здравето си. — Хвърли укоряващ поглед към младия мъж, след което насочи вниманието си отново върху Софи. — Госпожица Мейхю се нуждае от известно ръководство по въпросите на спретнатия външен вид. Съвсем малко, нали разбирате? Не е нещо над вашите възможности, уверявам ви.

— Това трябва да е истинско облекчение за вас, след като самата вие сте толкова умела в това отношение, госпожице… Бартън? — измърка Звярът толкова тихо, че да го чуе само тя.

Девойката изскърца със зъби. Негодник! Щеше да му покаже кой е умел и кой не. Щеше да му покаже такова умение, че да се задави и, дай Боже, да умре от разочарование.

Усмихна се и отвърна:

— Госпожице Стюарт, можете да кажете на нейно височество, че за мен е чест да приема този пост.