Хедър Кулман
Софи (2)

Глава 2

— Тези, милорд?

Лорд Никълъс Съмървил, граф Линдхърст захвърли шалчето и се обърна с гръб към огледалото, за да огледа високите кожени ботуши, които слугата бе донесъл да му покаже. Присви критично очи и заоглежда бляскавите им контури, търсейки някакъв недостатък. Тъй като не откри нищо, кимна едва забележимо и отново се зае с шалчето си.

За разлика от повечето сутрини, когато го правеше с безгрижна лекота, днес парчето плат отказваше да бъде завързано на симетричен възел и това обясняваше непрекъснато увеличаващата се купчина смачкан муселин в краката му. А и тази сутрин не можеше да се сравни с предишните. Тя беше по-различна. Специална.

Днес щеше да направи предложение на несравнимата госпожица Барингтън.

И това означаваше, че външността му трябваше да бъде безупречна. Той взе ново шалче и отново се съсредоточи върху задачата да го завърже безупречно.

— Милорд? Така става ли?

Пръстите на Никълъс се плъзнаха и смачкаха колосаната материя. Като проклинаше несръчността си, младият мъж вдигна поглед към прислужника, който стоеше, хванал модерната червена жилетка, която му бе подарил за рождения ден брат му Куентин.

За момент се замисли дали вечно облечената по последна мода госпожица Барингтън ще я хареса. След това поклати глава и насочи вниманието си към шалчето.

— Може би за случая ще е по-подходящо нещо не толкова… ъъъ… ярко, Джордж — отвърна той, като оглеждаше с чувство на безсилие поредното смачкано шалче. — Не бих искал госпожица Барингтън да помисли, че внезапно ме е обзела суета.

Джордж се изсмя.

— Можете да си сложите руж на бузите и десетина изкуствени бенки по лицето, милорд, и пак всеки ще си мисли, че сте галантен. Вие имате предостатъчно качества, така че винаги ще бъдете оценяван по достойнство.

Сега беше ред на Никълъс да се засмее.

— Думи на добър и верен служител. Напомни ми да ти увелича заплатата.

— Винаги сте били много щедър, милорд — отговори камериерът и тръгна към гардероба в другия край на стаята. — И ако мога да си позволя да изказвам мнение, госпожица Барингтън е невероятна късметлийка, щом ще се жените за нея.

Никълъс изтрезня моментално.

— Тя все още не е приела предложението ми.

— Ще го приеме. Вие сте един от най-благородните джентълмени в Англия. Как би могла да ви откаже?

„Как наистина?“ — запита се младият мъж, като захвърли смачканото шалче в купчината при другите. Името, което й предлагаше, беше древно и уважавано. Колкото до богатството, то беше едно от най-големите в страната. Благодарение на всичко това можеше да избира сред най-доброто, което се предлагаше на брачния пазар този сезон.

И той се беше спрял на госпожица Барингтън.

Като се усмихваше, очарован от избора си, графът пое ново шалче и го уви около яката си. Красивата, млада София Барингтън. Тя нямаше нищо общо с това, което бе имал предвид, когато бе решил да си вземе съпруга. Нещо повече, беше пълна противоположност на жената, която си бе представял.

През януари бе навършил двайсет и осем години и най-после бе отстъпил пред майка си и се бе съгласил да се ожени. Разбира се, майка му в действителност нямаше нищо общо с решението му, но бе предпочел да я накара да мисли, че е точно така. Истината бе съвсем друга. Отдавна си бе обещал, че ако до навършването на двайсет и осем години не се е влюбил, ще дойде в Лондон и просто ще си избере някоя подходяща за тази цел госпожица.

На устните му се появи усмивка. Това не бе точната дума за типа съпруга, която бе имал предвид. Под „госпожица“ най-често се разбираше някое съвсем младо момиче, а той бе искал по-зряла жена. Жена, която да бъде не само добра, любяща майка на децата му, а и достатъчно мъдра, за да наглежда заедно с него обширните им имения.

Поради тази причина бе решил да я избере измежду госпожиците, които имаха вече актив от няколко сезона, тоест на двайсет и две-двайсет и три години, надраскали глупостта, обсебила изцяло по-младите от тях.

Беше си търсил разумна съпруга.

А ето, че сега възнамеряваше да се ожени за седемнайсетгодишно момиче, с пълна с глупости глава, красиво като богиня. Наистина странен избор за мъж, който подбираше любовниците си по-скоро според ума, отколкото според вида.

Спря насред възела, изумен от собствената си лудост. Не можеше да каже какво точно бе породило тази промяна. Така и той се бе включил в бясната надпревара за госпожица Барингтън и желанието му да спечели наградата — нейната ръка — се бе превърнало в мания.

Може би именно амбициозната му природа, която се стремеше да побеждава винаги, го караше да прави всичко това. Или здраво насаденото убеждение, че като наследник на богатия и разполагащ с голяма власт маркиз Бересфорд имаше право на най-доброто от всичко. Следователно не беше ли най-естествено да пожелае да има най-прекрасното, което се предлагаше на брачния пазар през този сезон?

Въздъхна объркано, изви плата в ръцете си и прокара противоположния край през така получената примка. Може би причината не беше нито една от гореизброените. Може би просто се бе поддал на така наречената „треска Барингтън“, на опияняващия делириум, повалил всички мъже от висшето общество на възраст между дванайсет и сто години. Каквато и да бе тя, резултатът бе ясен: той желаеше госпожица Барингтън.

И възнамеряваше да я има.

Подръпна вече готовия възел малко вляво. Наистина, не я обичаше, но я харесваше. Тя беше приятна, очарователна и весела. Да, беше изключително весела. Какво от това тогава, че разговорите им се ограничаваха до безсмислени шегички? Отдавна бе приел, че тя е едно от онези красиви, но не особено умни създания, за които мъжете се женеха, за да ги показват. А колко много имаше да показва с нея той!

С гъстите си златни къдрици, нежните сиви очи и стройната фигура, тя беше жена, която всички мъже желаеха и на която другите жени завиждаха. Несъмнено щеше да го дари с красиви деца, чието създаване щеше да бъде за него едно от най-големите удоволствия.

Както винаги, когато в главата му се появеше мисълта да люби госпожица Барингтън, слабините му пламнаха и той отново смачка възела, който току-що бе направил. Ах, това бяха опасни мисли. Трябваше да се пази непрестанно от тях в нейно присъствие, като се имаше предвид какви тесни бричове се носеха напоследък.

Добре. Просто докато се оженят, трябваше да внимава и да се съсредоточи върху другите й по-безопасни предимства. Никълъс махна шалчето, което току-що бе съсипал в пристъп на сладострастие, и посегна към следващото, осмо за тази сутрин.

Другите й предимства. Хмм. Ами, със своя чар и безупречни маниери щеше да бъде съвършена домакиня на приемите му. А що се отнасяше до приемите, тя имаше предимството, че бе приета сред най-добрите кръгове… въпреки факта, че баща й се бе занимавал с търговия. Търговец на платове, ако не го лъжеше паметта.

Челото му се набърчи леко при тази мисъл. Не можеше да си обясни как така майка й, дъщеря на граф и най-голямата красавица на своето време, е могла да се омъжи толкова несполучливо. Наистина. Уолтър Барингтън е бил изключително енергичен и богат човек, но все пак нямаше благороден произход и следователно не беше подходящ…

Както щеше да бъде неподходяща и неговата дъщеря, ако не бе отгледана от брата на майка си и неговата съпруга, граф и графиня Маруд. За късмет на госпожица Барингтън висшето общество й бе простило скромния произход по бащина линия и я приемаше като дъщеря на Маруд.

Не че самият граф бе сред най-уважаваните аристократи на страната. Той се бе превърнал в роб на комара. Но все пак беше благородник и като такъв бе възпитал племенницата си според изискванията на висшето общество. Неговият син Едгар бе завършил обучението, като я бе изпратил в училището за благородници девици на лейди Бийл в Бат.

Пръстите на Никълъс работеха върху възела, докато размишляваше върху сегашния граф Маруд. Имаше нещо не съвсем наред в този човек, но не можеше да определи точно какво. Това бе по-скоро някакво усещане, отколкото нещо, което негово височество бе казал или направил някога.

Младият мъж въздъхна. Добре де, какво значение имаше това? Щеше да се жени за госпожица Барингтън, не за Маруд. А като се имаше предвид колко привързан беше към Лондон негово височество, несъмнено нямаше да се виждат често, тъй като той възнамеряваше да се върне в провинцията. Точно там искаше да прекарват по-голямата част от времето си.

Доволен от последното заключение, графът се съсредоточи отново върху възела. За свое изумление този път се справи безупречно.

— Милорд? Това по-подходящо ли е?

Джордж бе застанал зад гърба му. В ръцете си държеше жилетка на сини и златни линии.

Без да се обръща, Никълъс кимна и вдигна ръце, за да може слугата да го облече.

Когато и последното златно копче бе закопчано и жабото — нагласено, той седна на ръба на стола пред тоалетката и позволи на прислужника да му обуе ботушите. После взе джобния си часовник с прекрасен златен ланец и се изправи, за да го закрепи на мястото му. Слугата се отдалечи на няколко крачки, за да го огледа през присвитите си очи. След малко примигна и рече:

— Според мен, милорд, кафявото египетско сако ще изглежда ослепително с тази жилетка.

Младият мъж прекъсна за момент заниманията си, за да размисли върху предложението.

— Смятам, че си прав — отвърна.

— И новата ви шапка, милорд, с къдравата периферия. Трябва да я носите по-често. Много е стилна.

— Непременно ще я сложа. На всяка цена трябва да бъда стилен — съгласи се графът, като прикри усмивката, предизвикана от речника на прислужника.

— О! И жълти ръкавици, милорд.

— Жълти ръкавици да бъдат.

Когато най-сетне Никълъс бе готов и определен от Джордж като „изпипан до най-малката подробност“, той повика един лакей и нареди:

— Моля те, кажи на госпожа Хърбърт да ме изчака във фоайето с кошницата ягоди, която изпратих от Хоксбъри. А Уайкс да докара каретата пред главния вход.

Беше дошъл моментът да поиска съпругата си.

 

 

— Лорд Линдхърст пристигна — обяви Елоиз, като нахлу в стаята за обличане на своята племенница. — И виж какво ти е донесъл. — Подаде й украсена с панделки кошница. — Ягоди! Поръчал е да ги докарат чак от едно от неговите имения, Хенсбъри… — Спря внезапно и набърчи замислено чело. — Или каза Бърдбъри? — След кратък размисъл махна пренебрежително с ръка. — Е, това няма значение. Важното е, че е изпратил тези прекрасни плодове, защото знае колко ги обичаш. Толкова мил, внимателен човек! Несъмнено ще бъде изключително грижовен съпруг.

„Докато разбере за измамата“ — помисли си Софи. Но, разбира се, не можеше да го изрече на глас, не и в присъствието на камериерката. Както бе известно на всеки, слугите клюкарстваха и затова най-добре беше човек да не обсъжда пред тях лични или опасни въпроси. Още по-добре бе да полага усилия да създава впечатление, че всичко му е наред, дори светът наоколо му да се сгромолясва.

Като си налагаше да се придържа към това правило, девойката погледна към огледалото пред себе си и се усмихна, когато срещна погледа на прислужницата, която й правеше прическа.

Поради самоналоженото табу да не дава израз на истинските си чувства към Линдхърст, нейната камериерка, мадмоазел Дьо Лакло, бе заключила, че младата господарка е на седмото небе от щастие заради предстоящото предложение за женитба. Цяла сутрин беше бъбрила за качествата на негово височество. Възхищението й от него бе толкова голямо, че Софи започна да се пита дали момичето не изпитва нежни чувства към него.

Прогони тази мисъл и сведе поглед към кошницата, като се стараеше да изглежда наистина поласкана от подаръка. Дано поне мадмоазел побързаше и завършеше по-скоро прическата й. Непрестанният брътвеж и опъването на косата започваха да й причиняват главоболие… главоболие, което заплашваше да прерасне в мигрена в резултат на вокалното изпълнение на вуйна й по повод подаръка на негово височество.

— Ооо! Какви прекрасни, мили ягоди — не спираше Елоиз. — Виж само колко са съвършени… толкова големи и сочни. Бас държа, че подобни на тях не могат да се намерят в цял Лондон.

Ухилена до уши, сякаш тя самата, а не нейната племенница, е получила този подарък, графинята приближи един от плодовете към устните на девойката.

Тя се отдръпна, като поклати глава. Ако бяха от друг човек, щеше да ги приеме без колебание и несъмнено още преди да дойде време за следобедния чай, щеше да е привършила цялата кошница. Но след като бяха от Линдхърст…

Линдхърст или затвор.

Надвисналата над главата й заплаха бе достатъчна, за да я накара да се престори, че се усмихва, и да каже:

— Благодаря, вуйно. Но точно сега не съм гладна. Ще се насладя на ягодите по-късно, когато имам по-голям апетит.

Мадмоазел се изсмя тихичко през стиснатите си зъби.

— Ама разбира се, че младата госпожица не е гладна. Това от нерви, а? — Очевидно обясняваше липсата на апетит на Софи с девически притеснения. — И нищо чудно. Едно момиче не получава всеки ден предложение за женитба от magnifique^[1] човек като лорд Линдхърст! N’est ce pas^[2]?

Софи й се усмихна напрегнато и камериерката прие това за утвърдителен отговор.

— А, добре. Няма защо да се тревожи. Достатъчно е негово височество да те зърне тази сутрин и тогава негови нерви ще се разклатят. Тази сутрин госпожица Барингтън изглежда vraiment belle. Oui!

Погледна към Елоиз за потвърждение.

Вуйна й кимна.

— Действително изглеждаш прекрасно, скъпа — заяви тя и остави кошницата върху тоалетката, до недокоснатата кутия с бонбони, която Линдхърст бе изпратил предишния ден.

След като постоя и погледа как мадмоазел вплита панделка в прическата на девойката, тя прекоси стаята, за да хвърли поглед на лилавата рокля, която бе избрана за случая.

Следващите няколко минути изминаха в мълчание: мадмоазел размишляваше дали да върже панделка или не, графинята се опитваше да определи дали племенницата й да сложи перлените обици или диамантените халки, а Софи се чудеше дали разполага с достатъчно пари, за да избяга тайно във Франция.

Тъкмо бе стигнала до заключението, че щяха да й стигнат само до Дувър, мадмоазел отстъпи назад и като посочи величествено към своя шедьовър, извика:

— Voila.

И това действително беше шедьовър. Французойката бе оставила само по една къдричка от двете страни на челото й, беше сресала косата й назад. Лилавата панделка, която се намираше над лявото слепоочие, се захващаше с лента около главата.

Дори Софи, колкото и обезсърчена да беше, не можеше да не признае, че ефектът беше впечатляващ. Жалко, че трябваше да бъде прахосан за Линдхърст.

— Превъзходно! — възкликна вуйна й. Тя се надигна от мястото си пред кутията с бижута на девойката, където бе ровила до този момент, за да я огледа отблизо. — Днес наистина надминахте себе си, мадмоазел.

Камериерката, която не страдаше от фалшива скромност, се съгласи:

— Oui. Надминах се. Сега остава само да облека госпожица в тази прекрасна рокля, да сложим бижута и voila, ще е готова да приеме негово височество.

Софи се нацупи при спомена за ужасното задължение, което я чакаше. Никога, дори след най-изкусното разкрасяване, нямаше да бъде готова за Линдхърст и проклетото му предложение.

За лош късмет и двете й събеседнички забелязаха гримасата й. Но преди прислужницата да успее да каже каквото и да било, а ако се съдеше по изражението й, тя точно това се канеше да направи, Елоиз се произнесе:

— Вече може да вървите, мадмоазел. Искам да поговоря насаме с моята племенница.

— Ами рокля, мадам! Тя с испански ръкави. Испански ръкави трябва да се аранжират по определен начин, за да се получи желан вид.

— Аз мога да се справя прекрасно с аранжирането на ръкавите — заяви графинята. Тъй като французойката все още се колебаеше, тя плесна с ръце. — По-бързо! Побързайте, мадмоазел! Трябва да обсъдя някои деликатни неща с момичето, преди да го оставя да слезе долу, но и не трябва да караме негово височество да чака повече от необходимото.

— Деликатни? — Камериерката разбра за какво става въпрос. — Ааа! Разговор за младоженка, oui…

— За младоженка ли? — В този момент обаче Елоиз се досети за какво става дума и се изчерви силно. — Ъъъ, да. Точно такъв разговор.

Мадмоазел се усмихна и погледна разбиращо Софи.

— Слушай вуйна си, oui? Тя ще каже всичко за брака, да не се плашиш.

Девойката кимна. Прекрасно. Само това й липсваше, да слуша обясненията на вуйна си за ужасите, които я очакват в леглото на Линдхърст. Въпреки отвращението си тя все пак не забрави да каже на французойката:

— Благодаря, мадмоазел. Негово височество несъмнено ще остане много доволен от вашите усилия.

„Това поне не е лъжа“ — помисли си тя, докато изучаваше отражението си в огледалото. Макар да не бе мигнала цяла нощ, изглеждаше свежа и отпочинала, сякаш току-що бе прекарала две спокойни седмици в провинцията. Това бе истинска благословия. Ако не изглеждаше добре, негово височество може би щеше да размисли дали да се жени за нея. И тогава щеше да се озове в затвора; беше чувала, че там хубостта изчезвала за по-малко от един ден.

Потръпна от перспективата за подобен ужас. Стана и се напъха в роклята, която държеше вуйна й. Тъй като вече нямаше причина да се преструва в отсъствието на прислужницата, тя потъна в мрачно мълчание.

Тъкмо си представяше как се преструва на мъртва, за да се отърве от Линдхърст, когато Елоиз я сграбчи за ръката и я помъкна към огледалото.

— Виждаш ли, скъпа? — заяви тя. — Тази рокля е идеална за момиче, на което предстои да направят предложение за женитба. Очарователна и същевременно — елегантна, младежка, но и съвсем женствена, за да изглеждаш достатъчно голяма за женитба.

Софи се взря в образа си, въпреки че за пръв път в живота си не се интересуваше от своя вид. Въпросната рокля беше нова, пристигнала само преди два дни. Тогава тя се бе почувствала много щастлива; и как да не се почувства при вида на тези испански ръкави и волани. Днес обаче виждаше в нея депресиращ символ на необходимостта да се омъжи за Линдхърст.

— Бедничката — промълви вуйна й, като я потупа смутено по ръката. — Знам, че днес е тъжен ден за теб, и съжалявам. Наистина съжалявам. Ако можех да направя нещо, както знаеш, щях да го направя. — Тъй като Софи продължаваше да се взира безстрастно в огледалото, Елоиз опита отново: — Моля те, повярвай ми, че винаги съм искала само най-доброто за теб. Аз… аз…

Гласът й потрепери, а след това се задави, докато тя се бореше със сълзите.

Девойката погледна крадешком съвсем навреме, за да види едрата сълза, която се търкулна по бузата на графинята. Това скръбно поточе и безутешното изражение сломиха решимостта й.

Да, трябваше да признае, че виновникът за тази ситуация е Едгар, а не вуйна й. Бедната, сигурно е научила, когато вече е било прекалено късно.

След като прости на вуйна си, младата жена се обърна и я прегърна.

— Хайде, хайде, вуйно. Не плачи — заутешава я тя. — Няма за какво да ти прощавам. Наистина. Не ти си ми пропиляла богатството. Едгар го е направил. Виж, на него никога нямаше да му прости.

Елоиз се вкопчи в нея, сякаш тя бе последната й надежда за изкупление в Деня на страшния съд.

— Не бъди толкова строга с Еди, скъпа — изплака, като подчерта думата „скъпа“ с гръмко подсмърчане. — Всичко това го кара да се чувства много зле.

Софи не беше на същото мнение. Особено след забележката му от предишната вечер. Точно преди да се разделят, той беше казал:

— Само направи нещо, за да изложиш на риск брака си с Линдхърст, момиченце, и се кълна, че ще взема майка си и ще избягам в Америка, като те оставя да сърбаш сама попарата.

Суровият му тон показваше, че това не е напразна заплаха.

Все още измъчвана от думите му, девойката понечи да възрази. Един поглед към вуйна й обаче бе достатъчен да я накара да премълчи. Тя я гледаше с толкова искрено изражение, с такава вяра в почтеността на сина си, че сърце не й даде да разбие илюзиите й. Затова прехапа език и рече:

— Стореното — сторено. Не можем да направим нищо повече във връзка с това. Трябва да се омъжа за Линдхърст и толкоз.

— Да, трябва да се омъжиш за него — потвърди графинята. — Но не е задължително бракът ти да бъде непоносим, да знаеш.

Племенницата й я изгледа с подозрение.

— О?

Елоиз кимна и се освободи от прегръдката й. Намръщи се при вида на ръкавите, които се бяха изпомачкали, и занарежда:

— Линдхърст е много богат и очевидно те обожава. Това означава, че джобовете му ще бъдат винаги отворени за теб. Само си представи колко ще се забавляваш, като харчиш парите му.

— Така е. Но не мога да ходя из магазините през цялото време — отбеляза Софи, като вдигна ръка, за да може вуйна й да оправи долния ръкав. — В крайна сметка ще трябва да се връщам в дома на негово височество и да изтърпявам скучната му компания.

— Не и ако посещавате разни приеми и вечеринки всяка вечер. Повечето брачни двойки, които познавам, даже не се поглеждат по време на вечеринките и баловете. И най-хубавото — като омъжена жена ще бъдеш свободна да говориш, флиртуваш и танцуваш с когото ти харесва.

Софи се замисли за момент над последните думи, след това кимна. Сети се как женените мъже сякаш изчезваха в мига, в който се появяваха на светските събития. Тази идея даваше известни надежди…

Освен, разбира се, ако Линдхърст не беше един от онези мъже, които се затваряха за веселието на висшето общество веднага след като си тръгнеха от олтара. Когато изказа опасенията си по този повод, Елоиз се позасмя и се зае с другия й ръкав.

— В такъв случай ще трябва да каниш всеки ден гости за вечеря — посъветва я тя.

— Ами ако той се окаже някое от онези отегчителни създания, които настояват да живеят във възможно най-отдалеченото си и изолирано имение?

— В такъв случай винаги могат да се канят гости у дома. Ами да, лейди Барбери прави точно това и вече от петнайсет години не е оставала с по-малко от петима гости.

— Това разрешава проблема за дните и вечерите — прошепна девойката, като сведе глава, за да прикрие изчервяването си. — Но какво ще правя след това, когато… — Преглътна мъчително, опитвайки да преодолее непрестанно нарастващия си ужас от това, което следваше. — Когато той настои да дойде в леглото ми.

Графинята престана да се суети около роклята и обви успокояващо ръка около кръста на своята племенница.

— Ще правиш като другите жени в твоето положение — ще мислиш за нещо друго… за нещо приятно. Като например за всички нови рокли, които можеш да си купиш с парите на твоя съпруг.

— Съмнявам се, че ще успея да се съсредоточа върху роклите по време на… тези действия — прошепна съкрушено тя, припомнила си разказите на най-малкия брат на Лидия по повод това, което става между мъжа и жената. Ох, само мисълта, че трябва да рецитира цинични стихове, докато гъделичка голия задник на Линдхърст с перо…

Коленете й подскочиха от ужас при мисълта за това, до което водеше такова гъделичкане; щеше да се свлече на пода, ако вуйна й не я бе хванала. Графинята й помогна да се настани на един стол и предложи:

— Ако не можеш да мислиш за рокли, може би ще ти бъде от помощ да си представяш, че си с някой друг. С някого, когото желаеш. Може би, Оксли?

— Няма начин някога да си представя Линдхърст за Оксли. Линдхърст е толкова… ами… едър!

— Може да помогне, ако си затвориш очите. — Тъй като девойката очевидно все още не беше убедена, Елоиз въздъхна и рече: — Е, ако Линдхърст е като повечето мъже, няма да му бъдат нужни повече от няколко минути, за да задоволи желанието си. Тогава ще те остави на мира. И като го дариш с един-двама наследника, той несъмнено ще изгуби интерес към теб и ще започне да излива похотта си върху своите любовници.

— Ако бракът ни трае достатъчно дълго, за да успея да забременея — напомни й мрачно нейната племенница, давайки гласност на най-смущаващото от всичките си притеснения. — Ами ако не зачена веднага, а гордостта на Линдхърст се окаже по-различна, не такава, каквато предполагаме? Това би могло да сложи край на брака ни. И какво ще стане с нас тогава? Всички знаят, че съдът е много по-благоразположен към притежаващите власт и богатства, като Линдхърст.

Лицето на графинята помръкна.

— В такъв случай трябва да се постараеш много да започнете да се държите като семейство още от самото начало.

— Искаш да кажеш…

Младата жена не довърши мисълта си, прекалено отвратена, за да изрече на глас това, което очевидно предлагаше вуйна й.

Елоиз кимна в отговор на недоизречения й въпрос.

— Да. Трябва да влизате във взаимоотношения често, преди да е научил истината. Ти си здрава и млада. Не би трябвало да имаш проблеми да забременееш, стига само да опиташ.

Тъй като Софи въздъхна отчаяно, вуйна й коленичи пред нея и взе двете й длани в ръцете си.

— Знам, че мисълта за тези опити те смущава, но не виждам друг изход. Наистина не виждам. Освен това, ако помниш съвета ми, би трябвало да бъде поносимо.

— Да — промълви беззвучно девойката. — Да затворя очи и да си мисля за приятни неща.