Метаданни
Данни
- Серия
- Клуб „Кемъл“ (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Collectors, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Веселин Лаптев, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 47 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ultimat (2009)
Издание:
Дейвид Балдачи. Колекционерите
Издателство „Обсидиан“, София, 2006
Редактор: Матуша Бенатова
Художник: Николай Пекарев
Техн. редактор: Людмил Томов
Коректор: Петя Калевска
ISBN 10: 954-769-132-5
ISBN 13: 978-954-769-132-2
История
- — Добавяне
9
Общата сума на удара възлезе на 910 000 долара, тъй като на един от банкоматите Тони прояви алчност.
— Бълха го ухапала мръсника! — презрително изсумтя той. — Да не мислиш, че ще тръгне да продава скъпата си кола?
— Това да не се повтаря! — отсече Анабел.
Бяха се настанили около масата на друга наета къща, отстояща на осем километра от предишната — старателно почистена от отпечатъци и всякакви други улики, които биха насочили полицията по следите им. Компанията „Херц“ вече си беше получила обратно колите, с които бяха източени трийсетте банкови сметки, а дегизировката беше разпръсната из няколко контейнера за смет в различни части на града. Парите бяха вкарани в четири различни трезора, наети от Анабел, записите и компютърните файлове бяха изтрити, а тетрадките — унищожени.
— Какво са десет бона отгоре? — продължаваше да недоволства Тони. — Можехме да измъкнем още купища пари!
— Тук не става въпрос за парите, а за точността! — заби пръст в гърдите му Анабел. — Не изпълняваш ли точно поставената задача, автоматично губиш доверие! А изгубиш ли доверие, нямаш място в екипа ми! Не ме карай да съжалявам за избора си, Тони.
Стисна устни, очите й гневно заблестяха. Изчака известно време, изпусна въздуха от гърдите си и тръсна глава.
— Добре, преминаваме към следващия удар. — Главата й отново се извърна към младежа. — Този път става въпрос за пряка операция, лице и лице. Предупреждавам те, че ако не следваш стриктно инструкциите и допуснеш отклонение, отиваш директно в кафеза. Дори най-малката грешка ще провали всичко.
Тони се намръщи и бавно се облегна назад.
— Ще ти кажа и още нещо — продължи Анабел. — Няма нищо по-хубаво от това да се изправиш очи в очи с обекта и лично да прецениш шансовете си.
— В това ме бива — промърмори онзи.
— Сигурен ли си? Защото, ако имаш някакви колебания, сега е моментът да ги чуем.
— Нямам колебания — нервно отвърна Тони и очите му пробягаха по лицата около масата.
— Много добре. След малко тръгваме за Сан Франциско.
— Какво ще правим там? — попита Фреди.
— Ще потърсим един пощаджия.
Пътуването до Сан Франциско им отне шест часа. Придвижваха се с две коли — Лио и Анабел в едната, Тони и Фреди в другата. За база избраха просторен апартамент в покрайнините на града, от който се виждаше част от моста „Голдън Гейт“. Наеха го за две седмици от голяма компания за недвижими имоти. През следващите четири дни се редуваха да наблюдават модерна административна сграда в едно от най-луксозните предградия. Интересът им беше насочен главно към голямата, вечно препълнена пощенска кутия до входа. Част от кореспонденцията се трупаше направо на тротоара, в непосредствена близост до метален контейнер за смет. В резултат на четиридневното наблюдение установиха, че пощенската кола пристига по едно и също време — между пет и пет и четвърт следобед.
На петия ден точно в четири и половина пред входа спря микробус с логото на Централната поща на Сан Франциско. Зад волана седеше Лио, облечен в униформа на пощенски служител. Автомобилът беше осигурен от познат на Анабел, чийто офис се намираше на един час път в южна посока. Част от бизнеса му беше свързан с доставката на всякакви превозни средства — от блиндирани коли до линейки, за нуждите на хора с неособено почтени намерения. Седнала в паркираната срещу сградата кола, Анабел внимателно наблюдаваше появата на Лио. Тони и Фреди бяха заели позиция от двете страни на входа. Задачата им беше да предупредят партньора си за евентуалната по-ранна поява на истинския пощаджия, използвайки портативна радиостанция. Самият Лио трябваше да прибере струпаната на тротоара поща, тъй като не разполагаше с ключ за кутията. Не беше проблем да я отвори, но Анабел му забрани, опасявайки се от случайни свидетели.
— Ще се задоволим с това, което стърчи от процепа или е струпано на тротоара — отсече тя.
Лио отвори страничната врата и спокойно започна да товари пакетите в микробуса.
— Някаква жена, вероятно секретарка, тича към теб с пакет в ръце — предупреди го по радиостанцията Анабел.
— Разбрано — промърмори в микрофона на яката си Лио и спокойно се извърна към приближаващата се жена.
— О, вие не сте Чарли — разочаровано рече тя.
Това беше името на истинския пощаджия, висок и хубав младеж.
— Съжалявам, но днес сме затрупани с работа и дойдох да помогна — отвърна с любезна усмивка Лио. — Затова и подраних. — Сведе поглед към пачката писма в ръцете на жената и разтвори брезентовата торба. — Пуснете ги тук, моля.
— Благодаря. Това са платежните ведомости, които трябва да заминат още тази вечер.
— Уверявам ви, че лично ще се погрижа — галантно се поклони Лио, изчака жената да тръгне към входа и отново се обърна към пакетите на тротоара.
Прибраха се в апартамента и се заеха със сортирането на пощата. Тони награби купчината ненужни писма и отиде да ги пусне в кутията на ъгъла. Фреди и Анабел се заеха с останалите.
— Хей, какво правите? — подвикна с озадачено изражение младежът, бързо появил се обратно. — В онази купчина имаше цяла пачка чекове със заплати!
— Чековете са неизползваеми за нас — обясни Фреди със самочувствието на експерт, какъвто всъщност си беше. — Те са защитени с лазерен код в тонера на печатащото устройство плюс вграден в хартията шифър. По тази причина не можем да променим цифрите на сумата.
— Винаги съм се чудил защо го правят — подхвърли с недоумение Лио. — Нали тези чекове са издадени на хора, които познават?
— Ей това ни трябва. — Фреди вдигна продълговато листче от купчината. — Чек за възстановяване на надвзети суми.
— Получателите на които са абсолютно непознати за подателя! — изтъкна Тони.
— Точно там е работата, момче — сви рамене Лио. — Защитаваш по всевъзможни начини чековете на партньори в бизнеса и собствените си служители, но в същото време пускаш най-обикновени хартийки на хора, които изобщо не познаваш.
— Избрах тази сграда, защото в нея се намират регионалните офиси на няколко компании от класацията на първите сто на списание „Форчън“ — поясни Анабел. — Оттук всеки ден тръгват стотици чекове, а банковите им сметки пращят по шевовете в буквалния смисъл на думата.
Пет часа по-късно Фреди беше заделил осемдесет чека.
— Всички са прости, без водни знаци, охранителни ленти и лазерни кодове — поясни той, понесъл купчината към импровизираната работилница в съседната стая. Там с помощта на другите членове на екипа той се зае да облепва с прозрачно тиксо мястото за полагане на подписи — както отпред, така и на гърба на чека. Обработените по този начин хартийки влязоха в голям кухненски тиган, след което бяха залети с безцветен лак за нокти. Ацетонът в тях бързо разтвори всичко, което не беше изписано с фабрично печатарско мастило. После лепенките бяха свалени и в резултат се получиха осемдесет празни чека, носещи подписите на президента или на главния счетоводител на съответната компания.
— Преди време и на мен ми пробутаха чек менте — промърмори Лио.
— Как реагира? — погледна го с интерес Тони.
— Проследих мръсника и го спипах. Оказа се дребна риба и пълен аматьор, но въпреки това успя да ме ядоса. Приложих му номера със смяна на адресната регистрация и отклоняване на всички сметки. Крайният резултат беше две години влачене по съдилища плюс куп наказателни глоби, изплатени на кредиторите. С това искам да кажа, че тая работа трябва да се прави от професионалисти. — Лио замълча за миг, после сви рамене. — Разбира се, ако бях фалшифицирал личните му документи, щях да му разкажа играта — отначало докрай…
— А защо не го направи?
— Защото имам съвест все пак — намръщено отвърна Лио.
— Ще изчакаме чековете да изсъхнат, след което ще възстановя номерацията на Федералния резерв — обясни Фреди.
— Това пък какво е? — погледна го с недоумение Тони.
— А бе ти сигурен ли си, че ставаш за тая работа? — засмя се Лио.
— Аз работя с компютър и интернет, а не с лак за нокти! — озъби се младежът. — Така правят мошениците на двайсет и първи век, които отдавна са изхвърлили от употреба всякакви хартиени носители!
— Браво на теб!
Анабел вдигна един от чековете и посочи дългата редица числа в долната му част.
— Първите две цифри са тъй нареченият код за направление на Федералния резерв — започна тя. — От тях банката разбира, че чекът е постъпил в съответния депозитар съгласно закона. Кодът на нюйоркския депозитар е 02, а този на Сан Франциско — 12. Фирма със седалище в Ню Йорк обикновено използва услугите на някоя нюйоркска банка, чиито чекове носят нюйоркски банков номер. Но ние възнамеряваме да осребрим чековете тук, затова Фреди ще смени техните кодове с тези на Ню Йорк. По този начин ще удължим времето на банковата обработка и фирмата ще разбере доста по-късно, че става въпрос за чек без покритие. Веднага ще добавя, че това са големи корпорации, които управляват разплащателните си сметки с помощта на общо счетоводно засичане, което обикновено става в края на съответния месец. А това означава, че дори при наличието на чек без покритие в тези сметки (и то за сравнително скромна сума) вероятността от по-ранно засичане е близка до нулата. Днес е пети, следователно разполагаме с почти цял месец, преди да бъдат открити нередностите. А дотогава ние отдавна ще сме изчезнали.
— Но какво ще стане, ако още на банковото гише открият, че банковият код е сбъркан? — попита Тони.
— Май не си гледал онова нашумяло телевизионно предаване, в което репортерът отива в банката и подава чек, на който с големи букви пише: Аз съм фалшификат! Ако ме осребриш, значи си пълен глупак! Но въпреки това касиерът най-спокойно изплаща обозначената сума.
— Не съм чувала за случай, при който банков служител да е открил сбъркан код — добави Анабел. — Трябва да му се сториш безкрайно подозрителен, за да се вгледа в него.
След като чековете изсъхнаха, Фреди започна да ги сканира на лаптопа си. Шест часа по-късно на масата се появи купчина от осемдесет абсолютно редовни на външен вид чека на обща стойност 2,1 милиона долара.
Анабел взе един от чековете и прекара пръст по перфорираните му ръбчета — едно от най-сигурните доказателства, че документът е редовен, независимо от размера на сумата и името на получателя, изписани върху него.
— Сега идва ред на човешкия фактор — обяви тя и бавно огледа лицата на партньорите си. — Тоест на индивида, който ще пробута ментето.
— Любимият ми фактор! — тържествено обяви Лио, отхапа голям залък от сандвича си с шунка и го прокара с яка глътка бира.