Дейвид Балдачи
Колекционерите (67)

67

Стоун излезе на улицата и тръгна да прекосява платното към редицата къщи срещу дома на Чеймбърс. Спря пред една от тях и вдигна глава.

— Пресвети боже! — ахна Кейлъб, проследил погледа му. — Не можах да я позная на дневна светлина!

— Натисни звънеца — предложи Стоун.

Кейлъб се подчини.

— Кой е? — бръмна в домофона плътен мъжки глас.

— Аз съм Кейлъб Шоу, мистър Пърл. Исках… хм… да си поговорим за онзи Масачусетски псалтир.

— Книжарницата е затворена. Работното време го пише на вратата.

— Спешно е, мистър Пърл! — примоли се Кейлъб. — Няма да ви отнема много време.

Изтече цяла минута, после ключалката изщрака. Кейлъб бутна вратата, а останалите го последваха. Миг по-късно се появи и самият Винсънт Пърл. Вместо обичайната дълга роба беше облечен с черни панталони и бяла риза, а през кръста му беше препасана зелена работна престилка. Дългата му коса бе разрошена. Очевидно се стресна, когато видя, че Кейлъб си има компания.

— В момента съм много зает, Шоу! — изръмжа той. — Не мога да си зарежа работата само защото сте решили да се появите без покана!

— Къде е Албърт Трент? — попита Стоун и пристъпи крачка напред. — Може би някъде отзад?

— Моля? — зяпна насреща му Пърл. — Кой?

Стоун го блъсна встрани и ритна вратата в дъното на коридора. Миг по-късно изскочи навън и изрева:

— Горе ли е?

— Но какво правите?! — извика Пърл. — Ще извикам полиция!

Без да му обръща внимание, Стоун направи знак на Рубън и хукна по извитата стълба към втория етаж.

— Внимавай, защото Фоксуърт може да е с него! — прошепна на приятеля си той.

Минута по-късно се разнесоха викове и шум от борба, после всичко утихна. Стоун и Рубън се появиха на стълбата, помъкнали сгърчената фигура на Албърт Трент.

Захвърлиха го на един стол и Рубън заплашително се наведе над зачервеното му от борбата лице.

— Само ми дай повод да ти извия гадното вратле! — заплашително изръмжа той.

Стоун се обърна към Винсънт Пърл, който за разлика от Трент беше запазил пълно самообладание.

— Нямам представа какво се опитвате да направите — промърмори домакинът и смъкна работната престилка през глава. — Този човек е мой приятел. Поканил съм го на гости.

— И Чеймбърс ли си поканил на гости? — любопитно попита Кейлъб.

— Кой?

— Монти Чеймбърс! — объркано изфъфли библиотекарят.

— Той стои пред теб, Кейлъб — обади се Стоун и с рязко движение дръпна брадата на дебелия мъж, която частично се отлепи. Посегна с другата си ръка към косата му, но Пърл го спря.

— Позволете на мен, моля — спокойно рече той, дръпна брадата и смъкна перуката, под която се показа голото му теме.

— Ако махне подплънките около кръста, измие грима и смени очилата с цветни контактни лещи, със сигурност ще се превърне в Монти Чеймбърс — поясни Стоун, после се обърна към домакина и хладно добави: — Ако и друг път пожелаеш да смениш самоличността си, бъди по-внимателен към нещата, които държиш в банята си. На плешивец като теб не му трябва нито гребен, нито шампоан.

Пърл се тръшна на близкия стол и плъзна длан по фалшивата си коса.

— Трябваше да измия перуката и брадата в умивалника, а след това да ги среша с четка — обясни той. — Но ми беше досадно като повечето неща в живота — включително и вашата поява тук.

Кейлъб го гледаше втренчено и мълчеше. Все още не беше в състояние да приеме факта, че Винсънт Пърл изведнъж се превърна в Монти Чеймбърс.

— Не мога да повярвам! — смаяно прошепна той.

— Защото дегизировката му е била отлична, Кейлъб — успокоително подхвърли Стоун. — Коса и брада, различен тип очила, наднормено тегло, необичайни дрехи. Всичко това допринася за коренната промяна. А ти сам призна, че си виждал Пърл едва два пъти тук, в книжарницата. Винаги вечер, при недостатъчно осветление.

Кейлъб бавно кимна.

— Сега разбирам защо говореше толкова малко в библиотеката — обърна се към мъжа насреща си той. — При това високо, почти с фалцет. Кажи ми кой си всъщност — Винсънт Пърл или Монти Чеймбърс?

— Истинското ми име е Монти Чеймбърс — отвърна с лека усмивка онзи. — А Винсънт Пърл е другото ми его.

— И защо ти е трябвало друго его? — попита Стоун.

В първия момент Чеймбърс се поколеба дали да отговори, после сви рамене.

— Това вече не е от значение. На млади години бях актьор. Обичах да играя, обичах всичко, свързано с театъра. Но талантът явно беше по-голям от възможностите ми за изява. Книгите бяха другата ми страст. Като младеж станах чирак на един великолепен реставратор и успях да усвоя голяма част от уменията му. После постъпих на работа в Библиотеката на Конгреса с шансове за добра кариера. Но у мен вече се беше пробудило желанието да колекционирам книги. То за съжаление не съответстваше с възможностите, които предлагаше заплатата на реставратор. Затова станах търговец на редки издания. Имах достатъчно опит и познания, но кой би се обърнал към един скромен реставратор? Със сигурност не богатите колекционери, които исках да привлека за свои клиенти. Така се появи човекът, който можеше да отговори на техните изисквания: артистичният, тайнствен и висококомпетентен Винсънт Пърл.

— Чийто магазин работи само вечер, за да не пречи на всекидневната му работа — добави Стоун.

— Купих го, защото беше точно срещу дома ми. Това ми даваше възможност да се дегизирам у дома, да прекося улицата и да вляза в книжарницата като друг човек. Получи се много добре. С течение на времето успях да натрупам солидна репутация като търговец.

— А как стана шпионин? — попита с треперещ глас Кейлъб. — Как от един обикновен реставратор на книги се превърна в убиец?

— Не казвай нищо! — просъска Трент. — Те нямат никакви улики срещу нас!

— Имаме кодовете — спокойно рече Милтън.

— Нищо нямате! — озъби му се Трент. — Ако ги имахте, отдавна да сте се свързали с полицията!

— E, w, f, w, s, p, j, e, m, r, t, i, z — започна да изброява Милтън. — Да продължавам ли?

Присъстващите го гледаха стреснато.

— Защо не ни каза по-рано? — остро попита Стоун.

— Защото си мислех, че няма значение — отвърна Милтън. — Не разполагахме с доказателства в онази книга. Но като прочетох буквите, преди да изчезнат, те останаха запечатани в паметта ми завинаги. — Обърна се към онемелия Трент и услужливо добави: — Току-що ми хрумна, че след като помня буквите, властите могат да направят опит да ги дешифрират.

Чеймбърс погледна Трент и сви рамене.

— С бащата на Албърт бяхме приятели. Още от времето, когато бях само Монти Чеймбърс. След смъртта му станах негов настойник, дори нещо като втори баща. Преди две години той изкара специалната школа на ЦРУ и се върна във Вашингтон. Често разговаряхме за света на шпионите. После го назначиха на работа в Капитолия, а нашите разговори продължиха. Не след дълго реших да му разкрия своята тайна, но за съжаление не отчетох факта, че той няма отношение към редките книги.

— Кажи за шпионажа — нетърпеливо го подкани Стоун.

— Млъкни, глупако! — изкрещя извън себе си Трент.

— Време е да си лягаш, мой човек — изръмжа Рубън и стовари тежкия си юмрук в челюстта му. Трент хлъцна, главата му клюмна. Едрият мъж се изправи и втренчи поглед в лицето на Чеймбърс. — Продължавай!

— Питам се дали наистина не съм един стар глупак — въздъхна антикварят и спря очи върху безжизнената фигура на Трент. — Бавно и постепенно Албърт започна да ми внушава как можем да изкараме добри пари от продажбата на разни малки тайни. Твърдеше, че става въпрос по-скоро за бизнес, отколкото за шпионаж. Имал връзка с човек от комисията, разполагащ с контакти във всички разузнавателни централи, и този човек проявявал интерес към съвместен бизнес с него. По-късно се оказа, че този човек е изключително опасен, но Албърт продължаваше да твърди, че много хора се занимават с такъв бизнес и че в него няма нищо необичайно.

— И ти му повярва, така ли? — присви очи Стоун.

— Имах известни резерви, но парите бяха добри — въздъхна Чеймбърс. — А колекционирането на редки книги е скъпо хоби. Сега си давам сметка, че е било грешка, но тогава не мислех така. Албърт казваше, че шпионите най-често се провалят в момента, в който предават секретната информация. Но твърдеше, че е открил надеждна система, която зависи от мен.

— От твоите умения като реставратор и от факта, че имаш свободен достъп до библиотеката, нали? — попита Кейлъб.

— Да. Всички знаеха, че с Албърт сме приятели. Нямаше нищо подозрително във факта, че от време на време той ми носи по някоя книга за реставрация, просто защото това ми е професията. В книгите някои букви бяха маркирани с точица. Аз ги прехвърлях в книги, собственост на библиотеката, използвайки специален химически оцветител. Винаги съм се възхищавал от калиграфията на старите майстори, използвана още в зората на печатарската дейност. За мен калиграфски изписаните букви са миниатюрни произведения на изкуството. Обработени правилно, те могат да възвърнат напълно първоначалния си блясък. Експериментирам в тази област от години, тя ми е нещо като хоби. За съжаление в днешно време няма пазар за такава стока. Не ми беше трудно да открия химикал, който да реагира на определен тип увеличителни стъкла — в нашия случай очила. Те също са мое изобретение. Наред с книгите аз се увличам от химията и от възможностите, които дава пречупването на светлината. Това прави работата ми в библиотеката още по-привлекателна. — Замълча за миг, после с въздишка добави: — По-скоро я правеше, защото е ясно, че с това вече е свършено… Но както и да е. Албърт и хората му изпращаха в библиотеката свои хора, снабдени със специалните очила. Доколкото ми е известно, те са се появявали там редовно, за да не събудят подозрение. И само от време на време са копирали секретната информация.

— Разбира се, че никой няма да обърне внимание на възрастните хора, които проявяват страст към старите книги — кимна Стоун. — Те спокойно са изнасяли секретните сведения от библиотеката, а след това са ги запечатвали в обикновен плик и са ги изпращали по пощата на някой „роднина“ в чужбина — и това остава извън полезрението на могъщата АНС с нейните супер компютри и шпионски спътници. Перфектен план!

— Аз съобщавах на Албърт коя книга е готова, а той пускаше в интернет кодирано съобщение, съдържащо заглавието й и времето на поръчването й — продължи Чеймбърс. — Имах грижата да върна въпросната книга в хранилището в деня, в който куриерът ще я поиска. Това не беше проблем, тъй като много книги циркулират между библиотеката и отдела за реставрации. И така куриерите се появяваха, преписваха каквото им трябва и най-спокойно си тръгваха. Няколко часа по-късно се изпаряваше и химикалът, с който обработвах буквите.

— За тази дейност ви се плащаше добре, нали? — попита Анабел. — И ви превеждаха парите в сметки в чужбина?

— Нещо такова — кимна Чеймбърс.

— Каза, че превъплъщението ти във Винсънт Пърл е било изключително успешно. Защо тогава не заряза другата си роля — на Монти Чеймбърс? — попита Стоун.

— Защото обичах работата си в библиотеката, както вече ви казах — отвърна с въздишка домакинът. — Беше ми забавно да заблуждавам всички наоколо. Предполагам, че съм искал да запазя най-добрите страни на двете си превъплъщения.

— Шпионажът е нещо лошо, но какво ще кажеш за убийствата? — възкликна Кейлъб. — Боб Брадли, Корнилиъс Бихан, Норман Джанклоу, а вероятно и Джуъл Инглиш. Ами Джонатан? Ти и твоите хора го убихте!

— Никого не съм убивал! — гневно отвърна Чеймбърс и посочи към Трент. — Той и неговите хора се занимаваха с убийства!

— Мистър Фоксуърт — отчетливо произнесе Стоун.

— Но защо Джонатан? — изкрещя Кейлъб. — Защо точно него?

— Една вечер, доста след края на работното време, той неочаквано се появи в помещението за реставрация.

Чеймбърс нервно потърка длани.

— Тъкмо се бях заел с обработката на поредната книга и оцветявах буквите с химикала. Опитах се да го заблудя, но не бях сигурен, че ми повярва. Съобщих за инцидента на Албърт и още на другия ден Джонатан беше мъртъв. По-късно ми беше обяснено, че са взели всички мерки смъртта му да изглежда естествена, за да запазят читалнята като явка. Защото бизнесът автоматично спирал без нея.

— Знаел си какво се е случило и въпреки това си мълчал? — продължи атаката Кейлъб.

— Какво можех да направя? — ядоса се Чеймбърс. — Нали щях да изгния в затвора!

— Същото те чака и сега! — мрачно отсече Стоун, стрелна с очи отпуснатото тяло на Трент и добави: — Него също!

— Това изобщо не е сигурно — обади се един глас зад гърба им.

Всички се завъртяха към Роджър Сийгрейвс, който стоеше на прага с пистолет във всяка ръка.

— Мистър Фоксуърт? — възкликна Кейлъб.

— Млъквай! — нетърпеливо изръмжа Сийгрейвс и заби поглед в Трент, който бавно идваше в съзнание.

— Слава богу, Роджър! — въздъхна с облекчение партньорът му.

— Грешно божество славиш, Албърт — отвърна Сийгрейвс и натисна спусъка. Улучен в гърдите, Трент простена и рухна на пода. — Не ви съветвам, господа! — изръмжа убиецът и светкавично насочи оръжието си към Стоун и Рубън, които понечиха да се нахвърлят отгоре му.

Вторият пистолет се насочи към гърдите на Чеймбърс, който уплашено се сви.

— И твоите услуги вече са излишни!

В следващия миг Стоун направи крачка напред и застана между Чеймбърс и Сийгрейвс.

— Обадих се в полицията, вече пътуват насам — спокойно обяви той. — Сега е моментът да изчезнеш, ако изобщо имаш такива намерения.

— Колко трогателно! — иронично каза Сийгрейвс. — „Трите шестици“ помага на колегата си!

Стоун видимо се стегна.

— Значи е вярно, а? — усмихна се Сийгрейвс. — В такъв случай си наясно с главното правило в нашия бизнес: никога не оставяй свидетели! Все пак съм любопитен защо си стигнал до онова гробище. За човек като теб това е огромен провал!

— Аз пък го смятам за повишение — отвърна Стоун.

— Ако те бях ликвидирал още при първата ни среща, щях да си спестя множество неприятности — въздъхна Сийгрейвс. — Ти провали една голяма операция. Слава богу, че имам достатъчно пари, за да живея добре и без нея.

— Ако се измъкнеш — подхвърли Анабел.

— О, ще се измъкна и още как!

— На твое място нямаше да бъда толкова сигурен — каза Стоун и бавно плъзна дясната си ръка надолу, към джобчето на сакото. — Твоята операция е в полезрението на ФБР и Сикрет Сървис, които най-вероятно вече са блокирали района.

— О, вече ме стресна! — саркастично рече Сийгрейвс, после изведнъж изкрещя: — Не мърдай, старче! Ръцете над главата!

Пръстите на Стоун замръзнаха на няколко сантиметра над джобчето.

— Какво става? — попита с престорено объркване той.

— Горе ръцете, „три шестици“! — заповяда с леден глас Сийгрейвс. — Искам да ги виждам!

Стоун се подчини и рязко вдигна ръце.

Сийгрейвс изпъшка и политна назад. Пистолетите изтропаха на пода, а ръката му инстинктивно се вдигна към ножа, щръкнал от гърлото му. От раната бликна плътна струя кръв — доказателство за прерязаната сънна артерия. Коленете му се подгънаха, тялото му бавно се просна на корем, а след това се извъртя по гръб. Стоун направи крачка напред, наведе се и спокойно издърпа ножа от гърлото на Сийгрейвс.

Последният човек, когото беше ликвидирал с помощта на скрит в ръкава нож, беше от породата на този в краката му. И заслужаваше смъртта си, също като него.

Милтън извърна глава, а Кейлъб се олюля с бяло като стената лице. Анабел и Рубън се взираха немигащо в умиращия.

— Когато си решил да убиеш някого, просто го убий, без да влизаш в диалог с него — хладно процеди Стоун.

В далечината се появи звук от бързо приближаващи се сирени.

— Обадих се на Алекс Форд в мига, в който разбрах, че къщата на Чеймбърс се намира зад книжарницата — поясни Стоун на смаяните си приятели.

— Книгите — промълви Чеймбърс, най-после откъснал поглед от вече мъртвия Сийгрейвс. — Заради тях се случи всичко това. Исках да ги събирам и съхраня за поколенията. Благодарение на спечелените пари успях да се сдобия с няколко изключителни екземпляра. Наистина е така…

Вдигна глава, срещна презрителните погледи на присъстващите и млъкна. Така изтекоха няколко безкрайно дълги секунди, после Чеймбърс тежко се надигна и промърмори:

— Имам нещо за теб, Кейлъб.

Стоун моментално го последва към работната маса в дъното на помещението и хвана ръката му миг преди да изтегли някакво чекмедже:

— Аз ще го направя!

— Вътре няма оръжие — вяло се усмихна домакинът.

— Хубаво, но все пак ще проверя.

Стоун отвори капака на малка картонена кутия, надникна и мълчаливо я подаде на Кейлъб. Вътре се намираше първото издание на Масачусетския псалтир.

— Благодаря ти, господи! — въздъхна с облекчение библиотекарят, после изведнъж се втренчи в Чеймбърс. — Как се добра до него? Нямаше ключ от хранилището, нито пък знаеше комбинацията на сейфа!

— Забрави ли, че малко преди да излезем от хранилището, ми прилоша, а ти предложи да ми донесеш чаша вода? — усмихна се Чеймбърс. — Отворих сейфа в момента, в който се качи горе, защото гледах кои цифри набираш. После просто взех книгата и я скрих под дрехите си. Ти ми донесе вода, затвори сейфа и си тръгнахме.

— Какъв глупак, господи! — изръмжа Рубън, забил тежък поглед в лицето на приятеля си. — Как е възможно да го оставиш сам в хранилището?!

— Не съм очаквал, че си имам работа с крадец! — сопнато отвърна Кейлъб.

— Действах абсолютно импулсивно — обясни Чеймбърс, забил очи в дланите си. — В момента, в който взех книгата, бях парализиран от вълнение и страх. Никога не бях вършил подобно нещо, винаги съм бил честен с клиентите си. Но такава книга! Бях безумно щастлив, че мога да я държа в ръцете си! — Очите му проблеснаха за миг, после отново се сведоха. — Е, стига ми, че я притежавах, макар и за кратко. Продължавах да те притискам за оценката, защото това би отстранило подозренията срещу мен, след като откриеш липсата й.

— За тази книга ли става въпрос? — попита Анабел, след като надникна в кутията. — Значи действително не е издържал на изкушението!

— Какво?! — втренчи се в нея Кейлъб. — Ти си знаела?!

— Това е дълга история — въздъхна тя.