Дейвид Балдачи
Колекционерите (44)

44

— Успях да му намеря адвокат — каза Кейлъб, въздъхна и поклати глава. — Но е толкова млад и взема толкова евтино, че едва ли ще свърши някаква работа. На полицията казах, че Рубън е бил в къщата по моя молба, за да пази колекцията. Това обяснява защо е разполагал с ключове и е знаел кода на алармената инсталация. После им съобщих имената на адвокатите на Джонатан, които ще потвърдят, че съм изпълнител на литературното му завещание.

Намираха се в къщичката на Стоун. Лицата на всички бяха мрачни и смаяни от новината, че Рубън е арестуван и обвинен в убийството на Корнилиъс Бихан и приятелката му.

— Ще го пуснат ли под гаранция? — попита Милтън.

— Съмнявам се — поклати глава Стоун. — Дано информацията на Кейлъб ги накара да променят обвиненията.

— Сутринта успях да го видя за малко — каза Кейлъб. — Твърди, че наблюдавал къщата на Бихан и някой го ударил по главата в момента, в който забелязал пожара отсреща. Когато се свестил, Бихан и приятелката му били мъртви. Хукнал да бяга, но полицията го арестувала.

— Вестниците са полудели по сензацията с убийството на Бихан и голата му любовница — съобщи Милтън. — По всяка вероятност жена му е била в Ню Йорк.

— Трябва да открием истинския убиец — решително каза Стоун.

— А как ще го направим?

— Като проведем собствено разследване. — Обърна се към Кейлъб и остро добави: — На всяка цена трябва да се сдобием със записите от охранителните камери!

— Сюзан обеща да ми помогне, но до този момент нямам никакви новини от нея.

— Предлагам да се заемеш сам, без да чакаш помощ.

Кейлъб изненадано погледна приятеля си, но не каза нищо.

— Мисля, че можем да приемем със сигурност един факт — започна Стоун. — Бихан и Брадли не са били приятели. Отначало бях на мнението, че Бихан е убил Брадли (което все още не е изключено), но сега възниква въпросът кой е убил Бихан и защо.

— Отмъщение за убийството на Брадли? — предположи Милтън.

— Ако е така, трябва да потърсим извършителите от тази гледна точка — отвърна Стоун и задържа очи върху лицето му. — Трябва да се срещна с хора от екипа на Брадли, сътрудници и помощници, а може би и приятели от военното разузнаване, които разполагат с умения и възможности да ликвидират Бихан.

— Има едни скрити директории, които могат да помогнат в случая — обясни Милтън. — Но за да се добера до сведения за военните и разузнаването, със сигурност ще ми трябва повече време.

— Убиецът на Бихан е знаел, че Рубън е в къщата, и ловко се е възползвал от този факт, за да му лепне престъплението. Което означава, че и домът на Джонатан е бил под наблюдение.

— От отсрещната къща, за която спомена Рубън ли? — учуди се Кейлъб.

— Не — поклати глава Стоун. — Пожарът е дело на съучастници на убиеца, които са знаели, че оттам се е провеждало скрито наблюдение. Подпалили са къщата за отклоняване на вниманието и за да получат възможност да проникнат в дома на Джонатан, да убият Бихан и да се оттеглят.

— Доста умно — възхити се Кейлъб.

— Отивам в центъра, за да видя Рубън — обяви Стоун.

— Със сигурност ще ти поискат някакъв документ, Оливър — предупреди го Милтън.

— Според закона липсата на документ не е престъпление.

— Обзалагам се, че Сюзан ще ти намери някаква лична карта — каза Милтън. — При последната акция извади карта на ФБР, която изглеждаше съвсем като истинска.

— Къде всъщност е нашата авантюристично настроена приятелка? — пожела да узнае Кейлъб.

— Има си други планове — лаконично отвърна Стоун.

Седнал сам в просторния кабинет, Джери Багър беше обзет от необичайно за характера му чувство за поражение. Разпространените в света на измамниците снимки на Анабел и Лио не дадоха резултат. Никой не се обади да идентифицира хората, които го бяха ограбили. Това не беше кой знае каква изненада, защото нито една от тези снимки не беше добра. Сякаш и двамата знаеха къде са разположени охранителните камери. А новината за измамата беше започнала да се разпространява, въпреки че хората му взеха всички възможни мерки да я държат под похлупак. При това по най-лошия начин — под формата на всевъзможни слухове и предположения, повечето от които стигаха до абсурд. Казано с две думи, хазартният бос се беше превърнал в посмешище. Всичко това подхранваше яростното му желание да спипа мръсниците и да заснеме с камера последните и най-ужасни мигове от живота им, режейки ги на живо с моторна резачка.

Щателният оглед на стаите им също не даде резултат. Не успяха да открият дори един-единствен отпечатък. Чашите, използвани от жената и съучастника й, се оказаха старателно избърсани, а мобилният телефон, който тя беше запратила в стената, отдавна лежеше в някое от сметищата на Ню Джърси. Четиридневното изчакване беше заличило следите им, при това окончателно и безнадеждно. Багър стисна глава между дланите си. Лично беше предложил този удължен срок и на практика сам се беше прецакал.

Точно според предварителния план на кучката! Тя ми подаде въжето, на което да се обеся!

Стана и пристъпи към остъклената стена на кабинета. Винаги се беше гордял с умението да надушва измамите още преди да са започнали, но практически това беше първата, насочена директно към него, а не към казиното, което притежаваше. Онези бяха краткосрочни и сравнително рутинни операции, имащи за цел да измъкнат малко мангизи от масите му за игра на зарове, блекджек или рулетка, докато ударът срещу него беше планиран внимателно и изпълнен виртуозно — от жена, която знаеше какво иска и как да използва предимствата си, на първо място сред които, разбира се, фигурираше старият изпитан трик с прелъстяването.

И беше дяволски убедителна, да я вземат мътните! Багър непрекъснато прехвърляше в главата си детайлите от ролята, която му беше разиграла. Беше пускала и спирала кранчето точно когато трябва, изчислявайки интервалите до последната секунда. Беше успяла да го убеди, че е шпионка на правителството. Което в днешно време не беше особено трудно, тъй като федералните власти се забъркваха в какви ли не машинации.

Очите му се рееха към панорамата зад прозорците, а в главата му изплува споменът за онзи телефонен разговор, по време на който тя му даде да разбере, че е разкрила опашката зад себе си и иска среща. Той я излъга, че е вън от казиното и пътува към центъра, но тя категорично отсече, че все още е в кабинета си. Именно това го убеди, че жената действително е на държавна служба и е организирала наблюдението му. Че го държи под око!

Очите му се насочиха към хотела отсреща. Сградата беше копие на казиното, двайсет и три етажа, издигащи се директно на „Бродуок“. Прозорците на последния от тях бяха на едно ниво с тези на кабинета му. Ето откъде го е шпионирала кучката! Обърна се и с неистов крясък нареди да му доведат шефа на охраната.

След неизбежната суматоха, куп подозрителни въпроси и разговор с адвоката на Рубън Оливър Стоун най-сетне получи разрешение да посети приятеля си в килията. Звучното захлопване на желязната врата го накара да подскочи. Беше лежал в килия, макар и не в американски затвор. Всъщност грешка, напомни си той. Последните изтезания, на които го бяха подложили, със сигурност бяха дело на негови съграждани, при това на американска земя.

Разговорът беше кратък и лаконичен, тъй като и двамата си даваха сметка, че килията се подслушва. Стоун започна да потропва ритмично с крака по циментовия под.

— Мислиш, че така ще заблудиш подслушвателните им устройства, а? — скептично прошепна Рубън.

— Всъщност не, но така се чувствам по-добре — отвърна Стоун.

Рубън се усмихна, след което се присъедини към степа.

— Пожарът? — тихо подхвърли той.

— Знам, знам — промърмори Стоун. — Ти добре ли си?

— Да, ако не броим цицината на главата. Адвокатът възнамерява да я използва като защитен аргумент.

— Отпечатъци по оръжието?

— Само от случайно докосване.

— Кейлъб заяви пред полицията, че си бил там, за да охраняваш колекцията.

Рубън кимна.

— Друго?

— Само пийп шоуто. Изобщо не разбрах как ме фраснаха.

— Всичко е било планирано. Бил си под наблюдение.

— Направи ли връзката?

Стоун едва забележимо кимна.

— Имаш ли нужда от нещо?

— Имам нужда от Джони Кокран, ама той отдавна е в онази голяма съдебна зала на небето — мрачно се усмихна Рубън. — Сюзан?

— Заета е — отвърна след кратко колебание Стоун.

Озовал се на улицата, той почти веднага засече двамата мъже, които тръгнаха на дискретно разстояние след него. Явно бяха ченгета.

— Ще ви позволя да ми правите компания, ама за малко — промърмори той, а мислите му се насочиха към следващия човек, с когото трябваше да се срещне.