Дейвид Балдачи
Колекционерите (54)

54

Кейлъб успя да възстанови душевното си равновесие и отново да седне зад бюрото доста време след впечатляващото шоу на Анабел. Но броени минути по-късно в читалнята влезе Кевин Филипс.

— Ела за малко навън — тихо му нареди той.

— Какво има? — надигна се от мястото си Кейлъб.

Филипс се наведе и загрижено промълви:

— Долу чакат хора на полицията, които искат да говорят с теб.

Органите на нещастния библиотекар сякаш изключиха, всичките едновременно. Единствено съзнанието му продължи да работи, бясно прехвърляйки причините, поради които ченгетата бяха дошли да го търсят. Дали не са спипали оная проклетница със залепената под чатала й книга и тя да го е посочила като съучастник?! Или пък Джуъл Инглиш е открила кражбата на очилата и го е посочила като вероятен извършител? Пресвети боже, нима той, почтеният гражданин Кейлъб Шоу, ще седне на електрическия стол?!

— Стани, Кейлъб — обади се след кратката пауза Филипс. — Трябва да дойдеш с мен.

Кейлъб объркано вдигна глава и установи, че седи на пода. Надигна се с бяло като тебешир лице и тихо попита:

— Какво искат от мен, Кевин?

Моля те, Господи, нека поне бъде затвор!

Филипс го предаде на служителите на полицията — двама цивилни детективи с непроницаеми физиономии и измачкани костюми, след което, без да обръща внимание на умолителния му поглед, побърза да се отдалечи. Тръгнаха към канцелария, която в момента бе празна, но се придвижваха бавно, защото краката на Кейлъб омекнаха, а устата му така пресъхна, че не беше в състояние да отрони нито дума. Дали в затворите все още има библиотеки? Няма ли да стана нечия „кучка“ вътре?

По-едрият от двамата детективи седна върху бюрото, а Кейлъб се изправи до стената в очакване да му прочетат правата. Щракването на студените белезници щеше да сложи точка на живота му като уважаван гражданин. Падението от почтен библиотекар до престъпник се оказа много бърз процес. Другият детектив извади от джоба си връзка ключове и му я подаде.

— От къщата на Дехейвън, мистър Шоу — поясни той. — Намерихме ги у вашия приятел Рубън Роудс.

— По-скоро познат — успя да изломоти Кейлъб.

Детективите се спогледаха.

— Както и да е — кимна по-едрият. — Между другото, той вече е на свобода.

— Това означава ли, че вече не го подозирате?

— Не. Проверихме неговите и вашите показания и стигнахме до заключението, че можем да го освободим, поне засега.

Кейлъб погледна ключовете в ръцете си.

— Мога ли да отида в къщата, или тя все още е запечатана?

— Огледът приключи, можете да ходите там, когато пожелаете. Но за всеки случай не се качвайте на тавана.

— Искам да проверя колекцията от редки книги, защото съм изпълнител на завещанието му.

— Да, знаем това от адвокатите на покойния.

— Свободен ли съм? — погледна ги объркано Кейлъб.

— Да, ако нямате нещо друго, което искате да споделите с нас — отвърна по-едрият и заби въпросителен поглед в лицето му.

— Ами… Не. Желая ви успех в разследването.

— Благодаря.

Дебелият слезе от бюрото, кимна на колегата си и тръгна към вратата.

Известно време Кейлъб остана неподвижен. Виеше му се свят, не можеше да повярва на късмета си. После на лицето му се изписа учудване. Защо са освободили Рубън? Защо му връщат ключовете от къщата на Джонатан просто ей така? Това не е ли постановка? Няма ли да скочат отгоре му още в коридора, обвинявайки го, че е откраднал ключовете или че се опитва да избяга? Беше се нагледал на такива неща по телевизията.

Открехна вратата и предпазливо надникна през процепа. Коридорът беше пуст, всичко в библиотеката изглеждаше нормално. Не се виждаха нито полицаи, нито командоси в маскировъчно облекло. Изчака още няколко минути, но навън всичко беше спокойно. Неспособен да разгадае ходовете на полицията, той бавно осъзна, че имаше нещо, което не търпеше повече отлагане. Напусна библиотеката преди края на работното време, скочи в колата и натисна газта към квартала на Дехейвън. Слезе в хранилището и отиде направо към малкия сейф зад картината. Трябваше да види дали в книгата има печат на библиотеката. Набра кода, дръпна вратичката и се вкамени.

Масачусетския псалтир го нямаше там.

 

 

Вечерта всички се събраха в дома на Стоун, за да видят наскоро освободения Рубън. Стоун изчака да стихне радостта на приятелите, после придърпа лист хартия и написа: „Предпочитам да не говорим тук.“ Докато нахвърляше няколко допълнителни инструкции, групата продължаваше да си бъбри.

Половин час по-късно Милтън и Кейлъб напуснаха къщичката. Двайсет минути след тях си тръгнаха Рубън и Анабел. А след още трийсет минути самият Стоун пълзеше по корем във високата трева около къщата. Напусна гробището през малка дупка в оградата от ковано желязо, скрита зад широка надгробна плоча.

След продължителна обиколка из старата част на Джорджтаун той влезе в малък парк, където вече го чакаха останалите. Направи им знак да го последват, прекоси тясната уличка и отключи вратичката, полускрита зад огромен контейнер за смет. Изчака приятелите си да влязат, затвори след тях и завъртя слабата крушка над главата си. Помещението беше без прозорци, следователно нямаше опасност някой да види светлината. Групата се настани върху двата плетени стола и няколкото празни каси, пръснати около тях. Анабел огледа тясната мръсна стаичка и се пошегува:

— Наистина знаеш къде да поканиш една изтънчена дама. Предполагам, че на това място се организират щури купони.

— Да чуем доклада ти — сухо отвърна Стоун.

Няколко минути й бяха достатъчни, за да разкаже какво са открили двамата с Кейлъб. След това подаде на Стоун книгата и специалните очила.

— Права си, това наистина прилича на шифър — обяви миг по-късно домакинът.

— Кой може да вкарва шифър в библиотечни издания? — продължително го изгледа Анабел.

Стоун подаде книгата и очилата на Милтън. Подпрял брадичка с юмрук, Рубън замислено каза:

— Дали има нещо общо с убийството на Бихан? Той е имал връзки с Министерството на отбраната и с разузнаването, а там гъмжи от шпиони.

— Твърде вероятно, но според мен нещата са по-дълбоки — въздъхна Стоун, след което разказа какво са открили в Клуба на федералистите и за срещата с Денис Уорън.

— Значи този Албърт Трент си е останал в Комисията по разузнаването, а? — поинтересува се Анабел. — Какво означава това?

— Означава, че има достъп до тайни, които могат да се продадат — изръмжа Рубън. — Докато бях в АВР, непрекъснато провеждахме брифинги на Капитолия. Членовете на Комисията по разузнаване и техните сътрудници имаха официален достъп и до свръхсекретната информация.

— Но шпионите са известни с това, че никога не казват цялата истина, дори и пред Конгреса — вдигна глава от книгата Милтън. — Дали Трент има достъп до информация, която струва пари?

— Забравяш, че той невинаги е бил сътрудник в комисията — погледна го Стоун. — Преди това е бил на работа в ЦРУ.

— Което означава, че има достатъчно контакти там, а може би и в други организации като АНС и НРЦ — заключи Рубън. — Кой знае, може да си е отворил цял минимаркет с шпионски стоки!

— Добре де, но как свързвате шпионина Трент с тайния шифър в рядкото печатно издание? — попита Анабел, докато местеше тежестта на тялото си върху изтърбушения стол и леко разтриваше зачервеното място на бедрото си, от което беше отлепила тиксото.

— Не знам — призна с въздишка Стоун. — Трябва да съберем информация за тази Джуъл Инглиш. Ако я накараме да говори, може би ще стигнем до организатора. Вече трябва да е разбрала, че очилата й са изчезнали.

— Как ще я накараме да говори? — възкликна Рубън. — Не можем да я проснем на пода и да я бием, докато си признае!

— Но можем да покажем на ФБР книгата и очилата, да им разкажем каквото знаем и да ги оставим да свършат останалото — предложи Стоун.

— Какво? — изгледа го с недоверие Рубън. — Колкото по-далеч сме от тях, толкова по-добре!

Стоун погледна към Кейлъб, който седеше в ъгъла със съкрушен вид и очевидно нямаше желание да се включи в разговора.

— Какво има, Кейлъб?

Библиотекарят си пое въздух, но не вдигна очи.

— Извинявай, че днес се държах грубо, Кейлъб — загрижено подхвърли Анабел. — На практика ти се справи много добре. — За малко не прехапа устната си от тази явна лъжа.

— Не е така — поклати глава Кейлъб. — Ти си абсолютно права, че не ме бива за тая работа.

— Какво има тогава? — нетърпеливо попита Стоун.

Кейлъб отново си пое дъх и най-сетне вдигна глава.

— Днес в библиотеката дойде полиция. Върнаха ми ключовете от къщата на Джонатан и аз веднага отидох там, за да проверя колекцията… — Замълча за момент, стрелна с очи Анабел и се наведе към ухото на Стоун. — Откраднали са Масачусетския псалтир!

Стоун замръзна, а Милтън и Рубън се втренчиха в приятеля си.

— Не ми казвай, че онази книга я няма! — простена Милтън.

— Хей, ако петима са много, аз веднага си тръгвам! — изгледа ги подозрително Анабел. — И без това не си падам по книгите!

Стоун вдигна ръка да я спре и объркано каза:

— Но как може да е станало това?

— Не знам. За проникването в хранилището е нужен специален код, за отварянето на сейфа — също. Липсват каквито и да било следи от взлом.

— Кой друг разполага с кодовете? — попита Рубън.

— Не съм много сигурен.

— Адвокатът положително — обади се Стоун. — Той разполагаше както с ключовете, така и с кода за достъп в хранилището. Могъл е да си запише кода и да си извади дубликат, преди да ти ги предаде.

— Вярно, не бях се сетил. Но остава малкият сейф, за който той не е знаел кода.

— Ако се замислиш, ще видиш, че не му е било чак толкова трудно да се сдобие с него. Особено ако е бил близък с Джонатан и му е ходил на гости. Възможно е и друго — Джонатан сам да му го е дал, но по неизвестни причини адвокатът да не ти го е казал.

— Ако е искал да открадне книгата, защо не го е направил, преди да се срещне с мен? — попита Кейлъб. — Така изобщо нямаше да разбера за нейното съществуване.

— Вярно — кимна с озадачено изражение Стоун. — Но аз все още съм на мнение, че този човек няма нищо общо с убийствата.

— Прекрасно! — проплака Кейлъб. — Само дето Винсънт Пърл ще ме убие, когато разбере! Той е убеден, че тази книга ще бъде венецът на дългогодишната му кариера, а най-вероятно ще обвини мен за кражбата!

— А може би тя е точно негово дело! — предположи Милтън, вдигнал за миг глава от разтворената книга.

— Няма как — въздъхна Кейлъб. — Той не може дори да влезе в къщата, да не говорим за кодовете на хранилището и сейфа. Освен това знае, че такава книга не може да се продаде без съответните документи, удостоверяващи произхода й. Утре отиваме във ФБР, и толкоз!

— Ами Джуъл Инглиш? — попита Милтън.

Кейлъб изпъна рамене, очевидно доволен от шанса да мисли за нещо друго.

— Ако дойде да си търси очилата в библиотеката, мога да й кажа, че ще проверя в отдела за изгубени вещи — предложи той.

— Ако е шпионка, вече е напуснала страната — поклати глава Рубън.

— Възможно е все още да не знае, че очилата ги няма — каза Стоун. — Защото най-вероятно ги използва само при разчитане на кодираните послания. А това означава, че ще ги потърси едва когато се появи в читалнята.

— Значи можем да й ги върнем, преди да е открила липсата им — светна лицето на Кейлъб.

— Ще ни трябват за доказателство пред ФБР, но ако успеем да ги убедим да ни включат в играта, те със сигурност ще позволят да й ги върнем — рече Рубън. — Разбира се, след като установят наблюдение в залата. Така ще могат да проследят на кого предава разчетените послания.

— Добър план — съгласи се Стоун.

— Не е добър — обади се Милтън. — Защото не можем да занесем книгата във ФБР.

Всички очи се извърнаха към него. През цялото време на разговора той беше прелиствал тънката книжка, всеки път с по-голяма бързина от предишния. В момента я беше вдигнал над главата си и с треперещи ръце сваляше специалните очила.

— Защо? — раздразнено попита Кейлъб.

— Виж сам — подаде му книгата и очилата Милтън.

Кейлъб се подчини и нетърпеливо разгърна книгата.

Прелисти първите страници, после бързо стигна до края. Миг по-късно шумно затвори кориците, а на лицето му се изписаха недоумение и гняв.

— Какво има? — загрижено попита Стоун.

— Няма ги — тихо прошепна Кейлъб. — Всички оцветени букви са изчезнали!