Дейвид Балдачи
Колекционерите (56)

56

Кейлъб спря боботещия шевролет в дъното на сляпата улица, изключи мотора и хвърли неспокоен поглед към Милтън. Приятелят му беше облечен изцяло в черно, с прибрана под плетена шапка коса и намацано със сажди лице.

— Господи, Милтън, приличаш на оня от плаката „Престъпниците са сред нас!“ — нервно каза той.

— Стандартно разузнавателно облекло — успокои го Милтън. — Как е „жицата“?

Кейлъб опипа подслушвателното устройство, скрито под ръкава на сакото му. Батериите бяха прикрепени към колана на гърба му.

— Дяволски ме сърби, а гадните батерии така ме стягат, че не мога да дишам! — оплака се той.

— Нерви — беше краткият коментар на Милтън.

— Така ли мислиш, бандитче? — изръмжа библиотекарят, слезе от колата и добави: — Гледай да си набрал 911 на проклетия джиесем и не забравяй да натиснеш копчето, ако се наложи.

— Ясно — войнствено отсече Милтън и огледа обстановката с помощта на бинокъла, който измъкна от джоба си. Екипировката му включваше още фотоапарат и газов пистолет със зашеметяващи патрони.

Джуъл Инглиш отговори на телефонното обаждане и изглеждаше много доволна от факта, че Кейлъб е намерил очилата й. Покани го да мине веднага въпреки късния час.

— Напоследък спя малко — сподели тя, след което игриво добави: — Но вече съм по нощница.

— Страхотно — сковано отвърна той.

Насочи се към дома й, оглеждайки внимателно съседните къщи. Всички без изключение бяха стари и олющени, тип „ранчо“, с миниатюрни дворчета и тъмни прозорци. Някаква котка скочи от близката ограда и го стресна.

— Тя е само една възрастна дама, която си е изгубила очилата — говореше под носа си Кейлъб. — А може би бабичка шпионка, охранявана от главорези, които ей сега ще ми прережат гърлото.

Обърна се и погледна към колата. Милтън не се виждаше, но най-вероятно вече снимаше някоя червеношийка, която подозрително помръдва сред листата на дърветата.

В къщата на Джуъл светеше. През дантелените пердета се виждаха стъклените джунджурии, подредени над камината. На занемарената площадка за паркиране нямаше кола. Вероятно тя беше спряла да кара или колата й бе на сервиз. Моравата беше акуратно подстригана, а от двете страни на входната врата се издигаха красиви розови храсти. Натисна звънеца и зачака, но никой не отвори. Позвъни за втори път и напрегна слух, ала зад вратата не се чуха стъпки. Огледа се. Улицата беше тиха и спокойна. Може би прекалено спокойна като по филмите. След което някой стреля по теб, забива нож в гърдите ти или те смазва от бой.

Беше й се обадил преди повече от час. Какво ли се бе случило през това време? Звънецът звучеше нормално, но тя може би не го чуваше. Почука и извика името й, после го повтори още веднъж, този път по-силно:

— Джуъл?

Свиреп кучешки лай го накара да подскочи. Не идваше от вътрешността на къщата, а някъде отстрани. Вероятно песът на съседите. Започна да блъска с всичка сила и вратата най-сетне се отвори, а той зае позиция за бягство. Никой не влиза през врата, която се отваря толкова рязко. Звукът, който се разнесе миг по-късно, за малко не му спря сърцето.

— Кейлъб?

Той изкрещя и се хвана за перилата, за да не падне в храстите.

— Кейлъб, аз съм! — повтори с напрегнат шепот гласът.

— Какво? Кой? Мили боже!

Завъртя се толкова рязко, подхлъзна се по влажния бетон на площадката и за малко не се строполи. Главата му се замая и му прилоша.

— Аз съм, Милтън!

Кейлъб замръзна в полуклекнало положение, опрял ръце на бедрата си и правейки отчаяни опити да не излее върху нежните рози остатъците от вечерята си.

— Милтън?

— Да, да!

— Къде си? — изсъска той.

— В колата. Говоря ти по микрофончето, което е част от уреда под ръкава ти.

— Защо не ми каза това по-рано, да те вземат мътните?

— Казах ти, но си забравил. Предполагам, че си под голямо напрежение.

— Ясно ли ме чуваш? — процеди през стиснати зъби Кейлъб.

— О, да, отлично.

От устата на почтения библиотекар се изля такъв поток от сквернословия, че и най-циничният рапър на света без колебание би присъдил голямата награда за мръсен език на мистър Кейлъб Шоу.

Избликът му бе последван от дълбока тишина.

— Е, вече мога да кажа, че наистина си напрегнат — обади се най-сетне смаяният глас на Милтън.

— Точно така! — хлъцна Кейлъб и решително заповяда на храната да остане в стомаха му. После бавно се изправи и разкърши рамене, въпреки че сърцето му бясно препускаше. Беше дълбоко убеден, че ако хвърли топа вследствие на сърдечен пристъп, призракът му ще се явява на онзи малък технически гений всеки ден и всеки час от жалкия му живот.

— Звънях, но тя не отвори — окопити се най-сетне той. — После започнах да чукам и вратата изведнъж зейна. Какво да правя?

— На твое място бих се оттеглил — механично отговори Милтън.

— Надявах се да го кажеш — зарадва се Кейлъб и се обърна с намерението да слезе обратно по стъпалата. После изведнъж спря. Ами ако е паднала в банята и си е счупила крака? Ами ако е получила инфаркт? Въпроси, които изникнаха в съзнанието му благодарение на простия факт, че не вярваше в шпионската дейност на милата възрастна дама, която проявяваше толкова искрен ентусиазъм към книгите. А ако все пак имаше нещо общо, най-вероятно я използваха без нейно знание.

— Кейлъб? Тръгна ли си?

— Не! — сопнато отвърна той. — Мисля.

— За какво мислиш?

— Дали да не вляза и да проверя какво става.

— Искаш ли да дойда с теб?

Кейлъб се поколеба. Приятелят му все пак имаше газов пистолет, който можеше да спре Джуъл, ако случайно ги нападнеше с кухненския сатър.

— Не, Милтън, остани на мястото си — реши най-сетне той. — Сигурен съм, че няма опасност.

Прекрачи прага и влезе. Всекидневната беше празна, малката кухня също. На печката имаше тиган с останки от някакво ястие — най-вероятно телешко с пържен лук, ако се съдеше по миризмата във въздуха. В умивалника лежеше самотна мръсна чиния, върху която имаше вилица и чаша. Кейлъб се върна във всекидневната, взе от масата солиден на вид бронзов свещник и предпазливо се насочи към коридора. Първата врата се оказа на банята. Капакът на тоалетната чиния беше спуснат, завесите на ваната дръпнати, а в нея — слава богу! — липсваше окървавен труп. Не отвори шкафчето с лекарствата по единствената причина, че не искаше да види уплашената си физиономия в огледалото.

Първата спалня беше празна, а малкият гардероб се оказа пълен с чаршафи и кърпи.

Оставаше само едно помещение. Кейлъб вдигна свещника над главата си и побутна вратата с крак. Дишайки напрегнато, той изчака очите му да свикнат с тъмнината. Под завивките на широкото легло се очертаваше някаква фигура.

— На леглото има някой! — прошепна в ръкава си той. — Завит презглава.

— Мъртва ли е? — попита Милтън.

— Откъде да знам! Но защо ще спи, завита през глава?

— Да повикам ли полицията?

— Задръж още една секунда.

В дъното на стаята се виждаше малък гардероб с полуотворена врата. Кейлъб пристъпи към него, стисна свещника и побутна вратичката с крак. Оказа се, че вътре няма труп, а само няколко дрехи на закачалки.

Обърна се към леглото. Сърцето му блъскаше толкова силно, че се запита дали не е време да помоли Милтън да повика линейка. Ръцете му трепереха неудържимо.

— Добре де, един труп не може да ти направи нищо лошо — успокоително промърмори той.

Но никак не му се искаше да види старицата мъртва. После изведнъж му стана ясно, че ако са я убили заради липсващите очила, вината за това ще бъде изцяло негова. Тази мрачна констатация го депресира и успокои едновременно.

— Съжалявам, Джуъл, дори и да си била шпионка — тържествено прошепна той, после протегна ръка и рязко дръпна завивката.

Оказа се, че в леглото действително лежи мъртвец, но мъж. Норман Джанклоу, почитател на Хемингуей и противник на Джуъл Инглиш в читалнята.