Дейвид Балдачи
Колекционерите (58)

58

Анабел се свести първа. Очите й бавно се фокусираха и съзряха двамата мъже, които правеха нещо до стената. Единият се беше качил на стълба, а другият му подаваше различни предмети. Самата тя лежеше на студения цимент със завързани ръце и крака. Стоун беше на метър от нея, неподвижен, със затворени очи. След миг клепачите му потрепнаха и се отвориха. Анабел изчака той да я види и му посочи с очи мъжете край стената. Нямаха лепенки на устата, но мълчаха, предпочитайки да не информират похитителите, че са дошли в съзнание.

Стоун огледа помещението и коремните му мускули се стегнаха. Намираха се в склада на „Файър Контрол Лимитед“. Напрегна взор, опитвайки се да разчете надписа на контейнера, обработван от двамата мъже. Той висеше на вериги от тавана и това обясняваше стълбата.

„Въглероден двуокис 5000 ЧНМ“, беззвучно артикулира Стоун в отговор на питащия поглед на Анабел.

Готвеха се да ги убият по начина, по който бяха ликвидирали Джонатан Дехейвън!

Очите му трескаво огледаха помещението. Трябваше да открие нещо, с което да среже въжето около китките си. Със сигурност нямаше да разполагат с много време, след като онези двамата напуснат помещението. Газът щеше да напусне цилиндъра, изсмуквайки кислорода от въздуха за броени секунди. А след него щеше да дойде мъчителната смърт от задушаване. Зърна го в мига, в който пазачите им свършиха работата си.

— Мисля, че е достатъчно — каза мъжът на стълбата и започна да слиза. Стоун го позна в момента, в който застана под светлината на лампата: беше шефът на бригадата, която демонтира контейнерите в подземието на библиотеката. После побърза да затвори очи, тъй като двамата се обърнаха към тях. Следейки внимателно реакциите му, Анабел стори същото.

— Е, добре — обади се шефът. — Няма смисъл да губим повече време. Газът ще изтече след три минути. Ще изчакаме да се разсее и ще дойдем да ги извадим.

— Къде ще ги хвърлим? — попита другият.

— На едно уединено място. Но няма страшно, защото дори да ги открият, ченгетата няма как да установят причините за смъртта. Това е сладкото на цялата работа.

После двамата вдигнаха стълбата и излязоха. Стоун изчака щракването на ключалката, приседна и се плъзна към работната маса в ъгъла. Опрял гръб на един от краката й, той успя да се изправи и да хване с върха на пръстите си ножа за отваряне на кашони. После отново седна на пода и се плъзна към Анабел.

— Бързо! — прошепна той. — Хвани ножа и прережи въжето около китките ми! Разполагаме с по-малко от три минути!

Опряха гръб в гръб и Анабел започна да движи острието нагоре-надолу, колкото й позволяваше собственото й въже. В един момент то прониза кожата на Стоун, който изпъшка, но тръсна глава.

— Давай, давай, не обръщай внимание на подобни дреболии!

Очите му не се отделяха от цилиндъра, увиснал над главите им. От мястото си можеше да види таймера, чиито цифри се сменяха с тревожна бързина. За разлика от него Анабел не виждаше нищо. От резките движения нагоре-надолу я заболяха раменете, а очите й засмъдяха от потта.

Най-накрая Стоун усети как въжето поддава и успя да раздалечи ръцете си, осигурявайки й повече пространство за работа. До изтичането на газа оставаше една минута. Миг по-късно Анабел успя да среже въжето. Стоун изправи гръб, развърза крака и скочи. Изобщо не направи опит да стигне до цилиндъра. Първо, защото беше твърде високо и, второ, дори да можеше да го стигне и да спре таймера, онези отвън веднага щяха да разберат, че нещо не е наред. Вместо това грабна кислородната бутилка с маската от далечния ъгъл на склада, които беше забелязал при предишното си идване, и хукна обратно към Анабел.

Разполагаха с трийсет секунди. Намериха убежище в далечния ъгъл зад висока купчина с най-различно оборудване. Двамата се мушнаха под брезентово платнище. Стоун притисна широката маска към лицето на Анабел и сам се навря под нея, после пръстите му развъртяха вентила на кислородната бутилка. Лекото съскане и полъхът на свеж кислород доказаха, че системата работи.

Миг по-късно чуха звук, наподобяващ на експлозия, последван от силен грохот. В продължение на безкрайно дълги десет секунди въглеродният двуокис яростно нахлуваше в помещението. Получи се „снежен ефект“, температурата рязко се понижи. Стоун и Анабел започнаха неудържимо да треперят, но устните им останаха залепени за живителната маска. Околната атмосфера бе по-близо до лунната, отколкото до земната, и безмилостно изсмукваше кислорода от всяка клетка на тялото им. Анабел отчаяно се вкопчи в него, а той не мислеше за нищо друго освен за плътно прилепналата маска.

После въпреки кислорода съзнанието му започна да помътнява. Имаше чувството, че е пилот на изтребител, който набира пределна височина, а земното притегляне дърпа маската от лицето му с такава сила, че заплашва да му откъсне главата. Едва сега получи представа какъв ужас е изпитал Джонатан Дехейвън в последните мигове от живота си.

После грохотът рязко спря. Анабел понечи да отблъсне маската, но Стоун задържа ръката й.

— Трябва да почакаме, защото нивото на кислорода все още е твърде ниско — прошепна в ухото й той.

После нещо изщрака, включи се вентилатор. Времето се точеше бавно, а Стоун не отделяше поглед от вратата. Най-накрая се реши да се отдръпне от маската, но ръката му продължи да я притиска към лицето на Анабел. Предпазливо си пое дъх, повтори и едва след това отметна платнището. Вдигна на рамо неподвижната фигура на Анабел и я понесе към мястото, на което лежеше преди изтичането на смъртоносния газ. После вдигна полупразната кислородна бутилка и зае позиция зад вратата.

Не се наложи да чака дълго. След минута вратата се отвори и първият от мъжете влезе в стаята. Стоун изчака и другия, след което стовари бутилката върху главата на първия. Човекът падна като подкосен.

Другият стреснато се обърна, ръката му потърси пистолета на колана. Бутилката го улучи право в лицето, тялото му отлетя към работната маса и се блъсна в дъската с инструментите. От окървавената му уста излетя дрезгав вик, който рязко прекъсна в мига, в който Стоун стовари бутилката в слепоочието му. Тялото му се строполи на пода, а Стоун се втурна към Анабел и бързо развърза ръцете й. Тя се олюля, изправи се и се взря в сгърчените фигури на пода.

— Това ми напомня никога да не те ядосвам — обяви с дрезгав шепот тя.

— Да тръгваме, преди да се е появил още някой — подкани я Стоун.

Прекосиха коридора, прескочиха оградата и затичаха по тясната уличка. Три минути по-късно спряха, останали без дъх. Вадички пот браздяха мръсотията по лицата им. Напълниха дробовете си с чист въздух и пробягаха още половин километър, преди краката им да откажат окончателно. Облегнаха гърбове на стената на някакъв склад и се снишиха.

— Взеха ми телефона — оплака се Стоун, изчака дишането му да се успокои и добави: — Между другото, вече съм стар за подобни кросове. Най-сериозно ти го казвам.

— Аз… аз също — отвърна на пресекулки Анабел, изчака малко и добави: — Трент беше в къщата, Оливър. Видях го в едно огледало.

— Сигурна ли си?

— Той беше — тръсна глава тя.

— Трябва да се свържем с Кейлъб и Милтън — огледа се Стоун.

— Мислиш ли, че са добре, особено след това, което се случи с нас?

— Не знам — колебливо отвърна той, надигна се и й подаде ръка.

Изминаха няколко крачки, после тя забави ход и попита:

— Така ли е умрял Джонатан?

— Да. Съжалявам.

Тя само сви рамене, но той успя да види как изтрива една сълза от очите си.

— Мили боже!

— Така е — въздъхна той, помълча, после заговори: — Виж какво, Сюзан. Не бих си позволил да те въвлека във всичко това, но…

— Не се казвам Сюзан! — прекъсна го с решителен тон тя.

— Добре, ясно.

— Освен това… Ако ми кажеш истинското си име, и аз ще ти кажа моето.

Стоун се поколеба за миг, после кимна:

— Франклин. Но всички ме наричаха Франк. А ти?

— Елинор. Приятелите ми викат Ели.

— Значи Франклин и Елинор, а? — развеселено я погледна той.

— Ти започна пръв! — обвинително извика тя, но устните й се разтеглиха в усмивка. После усмивката се стопи, а очите й се напълниха със сълзи. — О, Джонатан!

Стоун нежно я прихвана за рамото.

— Не мога да повярвам! — изхлипа тя. — Не го бях виждала цели петнайсет години!

— Няма нищо лошо, ако все още го обичаш.

— До този миг изобщо не бях сигурна.

— Никой закон не забранява подобни неща.

— Ще се оправя — тръсна глава тя. — Била съм и в далеч по-тежки ситуации, повярвай ми.

Избухна в плач в момента, в който изрече тези думи, а Стоун внимателно я притегли към себе си. Двамата седнаха на бетонния тротоар. Стоун я прегърна през рамото, а тя зарови лице в гърдите му. Сълзите й бързо намокриха ризата му и проникнаха до кожата.

Пет минути по-късно тя се успокои. Сълзите й секнаха, остана само хълцането. Отдръпна се от него, разтърка с юмрук подпухналите си очи и подсмръкна.

— Извинявай. Никога досега не съм си изпускала нервите по подобен начин.

— Нормално е да си поплачеш за любим човек — рече Стоун.

— Не е точно така… Искам да кажа, че ти никога…

Стоун сложи длан върху устата й и тихо промълви:

— Истинското ми име е Джон. Джон Кар.

Тялото на Анабел се стегна за миг, после отново се отпусна.

— А аз съм Анабел Конрой. Приятно ми е да се запознаем, Джон. — От устата й излетя дълбока въздишка. — Уф, не бих казала, че подобни неща ми се случват често!

— В смисъл да използваш истинското си име? — вдигна очи той. — Мога да те разбера. Човекът, на когото се разкрих за последен път, направи опит да ме ликвидира.

Стана и й протегна ръка. Анабел се възползва от помощта му, но пръстите й останаха преплетени с неговите.

— Благодаря ти, Джон. За всичко… — Забеляза смущението му и побърза да добави: — Да вървим да търсим Милтън и Кейлъб. Може би изпитват отчаяна нужда от спасители. — Задържа за миг очите си в неговите, после тръсна глава. — Хайде!

Обърнаха се и затичаха по пътя.