Дейвид Балдачи
Колекционерите (37)

37

Очуканата „Нова“ следваше на почетно разстояние камионетката с надпис „Файър Контрол Лимитед“. Зад волана беше Кейлъб, до него Стоун, а Рубън се беше разположил отзад.

— Защо не се обадим в полицията и да оставим работата на тях? — недоволно промърмори Кейлъб.

— А какво точно ще им кажем? — изгледа го Стоун. — Сам каза, че библиотеката подменя противопожарната си система, а тези мъже отпред правят точно това. Само ще привлечем вниманието им върху себе си. Тук не ни трябват ченгета, а дискретно наблюдение.

— Страхотно! Значи аз поемам риска вместо полицията! Вече не знам за какво плащам данъци, по дяволите!

Камионетката зави наляво и пое по най-дясната лента на платното. Прекосиха центъра в района на Капитолийския хълм и се насочиха към един от по-малко приветливите квартали на града.

— Намали, защото всеки момент ще спрат — предупреди Стоун.

Кейлъб вдигна крак от педала и колата спря до тротоара. Камионетката зави към портал, отворен от униформен пазач.

— Това трябва да е складът — каза Стоун, докато пазачът затваряше след автомобила на компанията.

— Е, нищо повече не можем да направим — въздъхна с видимо облекчение Кейлъб. — Да се връщаме, защото след тази кошмарна вечер наистина имам нужда от чаша капучино!

— Трябва да проникнем вътре — обади се Стоун.

— И аз мисля така — подкрепи го Рубън.

— Вие и двамата сте откачени! — извика Кейлъб.

— Можеш да чакаш в колата — успокои го Стоун. — Но аз наистина трябва да разбера какво става там вътре.

— А ако ви хванат?

— Значи ще ни хванат, и толкоз. Мисля, че сме длъжни да опитаме.

— А аз да си стоя в колата, така ли? — разколеба се Кейлъб. — Няма да е честно, защото вие ще рискувате…

— Чакаш вътре, готов да потеглиш бързо, ако се наложи — прекъсна го Стоун.

— Точно така, Кейлъб — добави Рубън.

— Е, след като казвате… — съгласи се библиотекарят и стисна волана с решителен вид. — Много ме бива да паля гумите!

Стоун и Рубън слязоха от колата и се насочиха към оградата. Намерили прикритие зад купчина дъски, те насочиха вниманието си към камионетката, която беше паркирала в далечния край. Работниците слязоха и тръгнаха към главната сграда. Няколко минути по-късно те се появиха отново, облечени в обикновени дрехи, и се насочиха към колите си. Пазачът заключи портала след тях и се прибра.

— Най-добре ще е да прескочим оградата от другата страна, по-близо до камионетката — прошепна Рубън. — По този начин ще я използваме като прикритие, в случай че някой от охраната излезе.

— Добър план — кимна Стоун.

Не след дълго се озоваха на удобно за катерене място, Стоун вдигна някаква пръчка и я запрати срещу мрежестата ограда.

— За всеки случай — обясни той. — Искам да съм сигурен, че по нея не тече ток.

— Ясно.

Предпазливо се покатериха през оградата и скочиха от другата страна. Огледаха се и затичаха към камионетката, приведени към земята. На половината път Стоун изведнъж спря и направи знак на приятеля си да залегне. Изчакаха известно време, оглеждайки се на всички страни, после отново тръгнаха. На няколко метра от камионетката Стоун рязко зави и хукна към ниска бетонна постройка без прозорци. Рубън забърза след него.

Вратата беше заключена, но връзката на колана на Стоун отново свърши работа.

Складът беше пълен с цилиндрични контейнери. В ръката на Стоун светна миниатюрно фенерче. Работната маса наблизо беше покрита с безразборно разхвърляни инструменти. В ъгъла имаше малък бояджийски компресор, до който бяха подредени големи кутии с бои и разредители. На стената бяха окачени портативна кислородна бутилка и предпазна маска. Стоун насочи фенерчето си към контейнерите и започна да чете надписите върху тях: „FM–200“, „FE–25“, „ИНЕРГЕН“, „Халон 1301“, „СО₂“. Вниманието му бе привлечено от надписа върху последния цилиндър и той се наведе да го разгледа по-добре.

— Погледни — прошепна Рубън и посочи към някакъв надпис на стената.

— „Файър Контрол Лимитед“ — нетърпеливо кимна Стоун. — Вече го познаваме.

— Прочети какво пише под него.

Стоун се подчини и шумно си пое дъх.

— „Файър Контрол“ е филиал на „Парадайм Текнолъджис“!

— Собственост на Корнилиъс Бихан — мрачно добави Рубън.

— Което означава, че е излъгал Кейлъб, когато го е разпитвал за вентилите в хранилището!

 

 

Стиснал кормилото, Кейлъб не отделяше поглед от телената мрежа.

— Хайде, защо се бавите?! — нетърпеливо прошепна той.

В следващия момент се просна странично на седалката, тъй като иззад ъгъла изскочи някаква кола и бързо се насочи към портала. Сърцето му заби силно, като видя логото на частна охранителна фирма върху страничните врати и едрата немска овчарка на задната седалка.

Трескаво бръкна в джоба си за мобилния телефон, но с досада установи, че батерията му е паднала. Постоянно забравяше да зарежда проклетото апаратче най-вече защото никак не обичаше да говори по него.

— Мили боже! — простена той, после направи опит да се стегне. — Хайде, Кейлъб Шоу, можеш да го направиш! Можеш! — Изпусна въздуха от гърдите си, концентрира се и започна полугласно да рецитира едно от любимите си стихотворения: — Още половин левга, само половин левга до Долината на смъртта! Напред, доблестни воини! Пригответе оръжията!

Замълча и напрегна взор към портала, където се развиваха събитията от реалния живот — с обучени кучета и въоръжени мъже. По гърба му пробягаха тръпки, куражът бързо го напусна. В крайна сметка онези доблестни воини са били напълно пометени!

— Тенисън изобщо не е знаел какво представлява истинската опасност! — гневно процеди той.

Слезе от колата и колебливо тръгна към оградата.

 

 

Стоун и Рубън изскочиха от склада и се насочиха към камионетката.

— Аз ще проверя каросерията, а ти ми пази гърба — прошепна Стоун и се покатери отзад. Лъчът на фенерчето му бързо пробяга по изправените вътре контейнери. На всички личеше обозначението „Халон 1301“ с изключение на един, на който пишеше „FM–200“. Извади увито в парцалче шишенце с терпентин, което беше взел от склада, и започна да търка надписа. Боята започна да се лющи и под нея се показа друг надпис: „CO₂ 5000 ЧНМ“.

— Мамка му! — долетя напрегнатият глас на Рубън. — Хайде, Оливър, тръгвай!

Стоун вдигна поглед и видя огромното куче, което излезе от патрулната кола пред портала. Без да губи време, той скочи на земята и двамата хукнаха към телената ограда, използвайки камионетката за прикритие. За съжаление бяха безсилни пред обонянието на кучето. Зад гърба им се разнесе глухо ръмжене и драскане на нокти по асфалта, последвано от тропота на въоръжените мъже.

Двамата се вкопчиха в мрежата и започнаха да се катерят по нея. Кучето скочи подире им и захапа крачола на Рубън.

Намерил някакво прикритие извън оградата, Кейлъб безпомощно наблюдаваше развоя на събитията.

— Спрете! — извика силен мъжки глас. Рубън риташе и блъскаше, но кучето не пускаше крачола му. Стоун се обърна и видя двамата охранители с насочени пистолети.

— Слизай или кучето ще ти откъсне крака! — извика единият от тях. — Веднага!

Двамата бавно се подчиниха, а пазачът извика кучето. То се оттегли с ръмжене и заплашително оголени зъби.

— Почакайте, станало е недоразумение — извика Стоун.

— Кажи го на ченгетата! — изръмжа вторият охранител.

— Оттук поемаме ние, момчета! — обади се женски глас.

Всички се обърнаха. Анабел се беше изправила до черен седан, а до нея се пъчеше Милтън, облечен в синьо яке и шапка с надпис ФБР.

— Кои сте вие, по дяволите? — попита единият от мъжете.

— ФБР агенти Макалистър и Дюпре — извика в отговор Анабел и вдигна служебна карта. После леко разтвори якето, за да се видят значката и кобурът с пистолета. — Отворете портала и си приберете проклетия пес!

— Каква работа им тук ФБР? — нервно попита същият охранител, но побърза да изпълни заповедта.

Анабел направи крачка напред и се обърна към Милтън:

— Прочети им правата!

Милтън извади два чифта белезници от джоба на якето си и тръгна към арестуваните.

— Хей, почакайте! — обади се другият охранител. — Ние сме длъжни, щом заловим нарушители, да извикаме полицията!

Анабел пристъпи към него, огледа униформата му и заби поглед в червендалестото му лице.

— От колко време си в охранителния бизнес, момче?

— От тринайсет месеца — отвърна предизвикателно той. — И имам разрешително за оръжие!

— От тринайсет месеца значи — проточи тя. — Я прибери ютията, да не вземеш, без да искаш, да гръмнеш някого, например мен! — Охранителят неохотно се подчини, а тя тикна служебната си карта под носа му. — Случайно да си чувал, че това нещо винаги надцаква местните ченгета?

В ръката си държеше добър фалшификат, произведение на Фреди, който извади от кутийката за тампони — носеше го ей така, за всеки случай.

— Ние си имаме своите заповеди — нервно преглътна охранителят и махна към Рубън и Стоун, покорно протегнали ръце за белезниците на Милтън. — А тези двамата са нарушители!

— Нарушители значи! — подигравателно подхвърли Анабел и сложи ръце на кръста си. — А имаш ли представа кои са тези нарушители?

Охранителят безпомощно погледна към колегата си и колебливо каза:

— Някакви дребни крадци, предполагам.

— Хей, копеленце! — ревна Рубън и скочи напред, вдигнал нагоре окованите си ръце.

Милтън светкавично извади пистолета си и го опря в челото му.

— Млъквай, преди да съм ти пръснал черепа, задник!

Рубън замръзна на място.

— Този любезен джентълмен е Рандъл Уедърс — обяви с леден глас Анабел. — Издирван е във връзка с четири обвинения за разпространение на наркотици, пране на пари, две убийства и палеж на дома на федерален съдия в Джорджия. Другият е Пол Мейсън, или Питър Даусън, който използва общо шестнайсет фалшиви самоличности. Поддържа пряка връзка с известна близкоизточна терористична групировка, която оперира в околностите на Вашингтон. От известно време насам следим всичките му телефонни разговори и електронна поща и именно благодарение на тях сме тук. По всяка вероятност тази приятна компания се е появила в склада с намерението да задигне известно количество експлозиви или отровен газ, които по наши сведения ще използва за атентат срещу Върховния съд. Вероятно се досещаш какво ще стане, ако въпросната субстанция се появи пред сградата на съда в някоя крадена кола, нали? Бум, и всичките девет многоуважавани юристи отиват по дяволите!

— За бога, Ърл! — преглътна уплашено другият охранител. — Това са терористи!

— Дайте ми имената си, момчета — смени тона Анабел и извади малък бележник. — Бюрото няма да забрави помощта ви при задържането на опасни престъпници. — На лицето й изплува усмивка. — Бъдете сигурни, че това ще се отрази доста добре на кариерата ви.

Охранителите се спогледаха.

— Страхотно! — ухили се Ърл и бързо продиктува имената.

Анабел прилежно си ги записа и се обърна към Милтън:

— Води ги в колата, Дюпре! Колкото по-бързо откараме мръсниците във вашингтонското оперативно бюро, толкова по-добре! — Стрелна с поглед смутено ухилените охранители и добави: — Бъдете спокойни, момчета. Ще имаме грижата да уведомим местната полиция, но след като ги поразпитаме, както си знаем! — Помълча малко, намигна и подхвърли: — Това последното не сте го чули от мен!

Онези се побутнаха с лакти, а Ърл се ухили и изръмжа:

— Хубавичко им наритайте задниците!

— Знаем си работата — отвърна на усмивката му Анабел. — Хайде, ще се чуем по-късно.

Натикаха Стоун и Рубън на задната седалка и бързо потеглиха.

Кейлъб изчака патрулката на охранителите да изчезне зад ъгъла и хукна към колата си. Запали мотора и даде газ след черния седан на Анабел.

Милтън се обърна и свали белезниците на приятелите си.

— Браво бе, момче — похвали го Рубън. — Направо ми смрази задника с тоя пищов!

Милтън отвърна с горда усмивка, смъкна шапката с надпис ФБР и дългата му коса се плъзна към раменете.

— На това му се вика подкрепление! — с уважение възкликна Стоун, хвърляйки кос поглед към Анабел. — Благодаря.

— Действаме според случая — скромно отвърна тя. — А сега накъде?

— У дома. Трябва да обсъдим ситуацията.