Дейвид Балдачи
Колекционерите (61)

61

На другата сутрин библиотеката действително приличаше на разбунен кошер. Убийството на Норман Джанклоу, извършено толкова скоро след смъртта на Дехейвън, имаше ефекта на взривна вълна в сградата „Джеферсън“. Когато Кейлъб се появи на работното си място, полицията и ФБР вече бяха започнали разпитите. Той направи всичко възможно да отговаря кратко и ясно на поставените му въпроси, но задачата се оказа доста трудна, особено когато се изправи пред двамата детективи, които му бяха върнали ключовете от къщата на Дехейвън. Инстинктивно усети недоверието им и смутено се запита дали не е бил засечен в къщата на Джуъл, или пък бяха открили отпечатъците му там. На всичкото отгоре Рубън беше освободен по време, което му позволяваше да извърши и това убийство. Дали вече не го подозираха?

После мислите му се насочиха към книгата от поредицата на Бийдъл, която носеше със себе си, след като Анабел му я върна. Вкара я сравнително лесно, но това му костваше много нерви. На влизане в сградата охраната не проверяваше никого, а на излизане през рентгена минаваше само багажът на външните посетители. Въздъхна с облекчение едва когато премина през всички препятствия и я скри в бюрото си.

След известно време в библиотеката се появи човек от отдел „Реставрация“ с няколко готови книги в ръце. Кейлъб изрази желание да ги занесе в хранилището и това му даде възможност да върне книгата на мястото й. Но в момента, в който понечи да я постави на рафта, очите му попаднаха на корицата, леко повредена от тиксото, с което Анабел я беше залепила за бедрото си.

„Страхотно! — горчиво въздъхна той. — Не стига, че я открадна, ами сега и това!“ Налагаше се да изпрати книгата за поправка. Излезе от хранилището и се зае да попълва необходимите формуляри, след което вкара искането за реставрация в компютърната система на библиотеката. После се спусна в подземния коридор, който водеше към сградата „Мадисън“, старателно избягвайки да поглежда към вратата, зад която доскоро беше монтиран цилиндърът с газа, убил Джонатан. Когато най-сетне стигна до отдел „Реставрация“, той връчи книгата на Рейчъл Джефрис, известна със своята бърза и качествена работа.

След като поговориха за ужасните събития, Кейлъб се върна в читалнята и се настани зад бюрото си. Огледа уютното помещение, което винаги го беше предразполагало към спокоен размисъл. Сега беше абсолютно празно и натежало от скрита заплаха.

Почти подскочи, когато вратата се отвори и на прага застана Кевин Филипс с посивяло лице. Размениха си няколко думи, след което Кевин призна, че мисли да си подаде оставката.

— Не ми издържат нервите — въздъхна той. — След смъртта на Джонатан съм отслабнал с пет килограма. Смърт, която след убийството на съседа му и това на Джанклоу полицията вече не разглежда като нещастен случай.

— Може би имат право — кимна Кейлъб.

— Какво става според теб? — вдигна глава Филипс. — Това тук е библиотека в края на краищата. Не е възможно да ни се случват подобни неща!

— Де да знаех, Кевин.

Малко по-късно се свърза с Милтън, който следеше отблизо реакцията на медиите. Според него спекулациите бяха много и различни, но без официално становище на властите. Преди две години Джуъл Инглиш взела под наем къщата, където бяха предишната нощ. Посещенията в библиотеката били единствената й връзка с мъртвеца в спалнята. В момента възрастната жена се водела за изчезнала, а проучванията на миналото й не дали резултат. По всяка вероятност не била такава, за каквото се представяла, също като Джанклоу.

Каква бъркотия, по дяволите, въздъхна Кейлъб, след като остави слушалката. Напрежението не го напускаше. Подскачаше при всяко отваряне на вратата, а обстановката в читалнята ставаше все по-непоносима. Направо се задушавам! Но въпреки всичко остана на мястото си. В крайна сметка това му беше работата. Може би беше неопитен в обикновения живот, но към задълженията си винаги се беше отнасял сериозно. Читалнята беше празна, но предвид развитието на събитията не беше изненада. Ситуацията имаше и една добра страна, тъй като Кейлъб имаше възможност да отметне задачите, които отдавна чакаха неговото внимание. За съжаление не стана така. Усетил внезапен глад, той реши да отскочи за един сандвич до отсрещната закусвалня.

На тротоара пред сградата към него се приближи висок и изискан мъж.

— Мистър Фоксуърт?

— Бил, ако не сте забравили — усмихна се Сийгрейвс. — Тъкмо идвах при вас.

На практика стоеше отвън и чакаше, при това от доста време.

— Отивам да хапна — отвърна Кейлъб. — Но бъдете спокоен, има кой да ви обслужи в читалнята.

— Всъщност исках да ви попитам дали не бихте хвърлили едно око на моята колекция — попита Сийгрейвс.

— Моля?

— Моята колекция, казвам. Държа я в офиса си, който е само на няколко пресечки оттук. По професия съм лобист, работя за петролния бизнес. Това е причината да държа офис близо до Капитолийския хълм.

— Сигурно е така.

— Ще ми отделите ли няколко минути? Знам, че искам много, но…

— Добре — реши Кейлъб. — Но нека си взема един сандвич, защото пропуснах обяда.

— Няма проблем — усмихна се Сийгрейвс. — Исках да ви кажа, че в момента тече петдневна проверка на книги от Ан Радклиф и Хенри Филдинг, които са мое притежание.

— Много добре. Кои книги?

— „Горски романс“ на Радклиф и „Приключенията на Джоузеф Андрюс“ на Филдинг.

— Добър избор, Бил. Радклиф е типична представителка на готическата мистика. Някой хора си мислят, че романите на ужаса са продукт на нашето време, но трябва да прочетат нещо от Радклиф. Със сигурност ще им спре дъхът. А „Джоузеф Андрюс“ е великолепна пародия на „Памела“ от Ричардсън. По ирония на съдбата Филдинг е прекрасен поет, но е известен с романите и пиесите си. Говори се, че Джонатан Суифт се разсмял за втори път в живота си именно когато прочел неговия „Палечко“. — Кейлъб замълча за момент, после с усмивка добави: — Не зная какво го е разсмяло за пръв път, въпреки че имам няколко теории по въпроса.

— Страшно увлекателно — любезно кимна Сийгрейвс. — Проблемът е там, че филаделфийският букинист, от когото купих книгите, се кълне, че става въпрос за първи издания, и подкрепя твърденията си с обичайните полиграфически доказателства, но аз имам нужда от мнението на истински експерт. Цената им никак не беше малка, знаете…

— Сигурно. Нека направим така: аз ще им хвърля едно око и ако не успея да си съставя мнение — в което се съмнявам, ако това не ви прозвучи прекалено самохвално, — ще ви свържа с човек, който положително ще може да го направи.

— Нямате представа колко съм ви благодарен, мистър Шоу!

— Моля, наричайте ме Кейлъб.

Отбиха се за сандвич в деликатесния магазин на Индипендънс Авеню, след което продължиха към офиса на Сийгрейвс.

Той действително се оказа на две крачки от Капитолия, но се наложи да минат през задния вход.

— Ремонтират фоайето и там е пълна бъркотия — поясни Сийгрейвс. — Налага се да вземем асансьора отзад.

Насочиха се към задната част на сградата. Сийгрейвс продължаваше да говори за стари книги и желанието си да събере добра колекция.

— За това се изисква време — отговори Кейлъб. — Аз съм съдружник в една антикварна книжарница в Александрия, някой ден трябва да се отбиете там.

— О, със сигурност ще го направя.

Сийгрейвс отключи врата в задната част на сградата и побутна Кейлъб пред себе си.

— Асансьорът е ей там, зад ъгъла — посочи тъмния коридор той и старателно заключи вратата.

— Добре — кимна Кейлъб. — Мисля, че…

Не успя да каже какво мисли, защото загуби съзнание и се свлече на пода. Сийгрейвс се надвеси над него с чук в ръка. Не беше излъгал, че ремонтират фоайето. Всъщност това важеше за цялата сграда, която още преди седмица беше опразнена.

Завърза ръцете и краката на жертвата си, пъхна парцал в устата му и го понесе към големия сандък, опрян до стената. Вкара го вътре и ловко закова капака, после извади телефона си и проведе кратък разговор. Пет минути по-късно наблизо спря микробус. Шофьорът слезе и помогна на Сийгрейвс да натоварят сандъка, после даде газ и бусът изчезна зад ъгъла.