Дейвид Балдачи
Колекционерите (32)

32

По-късно през деня Кейлъб изпрати кратък имейл до административния отдел на библиотеката. След един час вече разполагаше с името на архитектурната фирма, която беше извършила преустройството на сградата „Джеферсън“. Набра номера на Милтън, продиктува му го, а после понижи глас и попита:

— Как се оправяш с онази жена!

— Току-що ми купи черен костюм и шарена вратовръзка — отвърна шепнешком Милтън. — И възнамерява да ме води на фризьор!

— Каза ли ти защо?

— Още не. — Милтън замълча за миг, после, без изобщо да подозира, че никога не е правил по-вярна констатация, добави: — Страх ме е от нея, Кейлъб. Тя е толкова… самоуверена!

— Е, дръж се, Милти! — ухили се Кейлъб и побърза да затвори.

След това набра Винсънт Пърл, предварително убеден, че ще се свърже с телефонния му секретар, тъй като антикварната книжарница отваряше само вечер. Не му се говореше с Пърл за продажбата на колекцията най-вече защото все още не беше решил какво ще прави с оригинала на псалтира. Нямаше никакво съмнение, че колекционерите на редки книги ще изпаднат във възторг от новината за неговото съществуване, а той ще се окаже в центъра на вниманието им. Тази мисъл беше колкото плашеща, толкова и вълнуваща. Да бъдеш известно време под светлината на прожекторите не е чак толкова лошо нещо, особено за човек, свикнал да работи в изолация.

Но имаше и още нещо, което всъщност го спираше да направи важното съобщение. И то бе вероятността, колкото и малка да бе тя, Джонатан да бе придобил книгата по незаконен начин. В подкрепа на тази вероятност беше фактът, че я беше пазил в тайна, добре скрита в сейфа в приземието. А той не искаше да направи нищо, което би опетнило паметта на приятеля му.

Тръсна глава да прогони тревожните мисли и се насочи към Джуъл Инглиш, редовна посетителка на читалнята през последните няколко години, също като Норман Джанклоу, почитателя на Хемингуей.

Джуъл го забеляза, свали очилата си и внимателно прибра в плик тънкото снопче бележки. Кейлъб се настани срещу нея, тя го стисна за лакътя и развълнувано прошепна:

— Открих един запазено издание от поредицата на Бийдъл! „Малеска, индианската съпруга на Белия ловец“! Номер едно, Кейлъб!

— Мисля, че и ние разполагаме с едно копие — бавно кимна Кейлъб. — Направете всичко по силите си да се уверите, че действително става въпрос за запазен екземпляр, Джуъл. Защото повечето книги от поредицата на Бийдъл са подвързани лошо с евтини материали.

— Страшно се вълнувам, Кейлъб! — плесна с ръце Джуъл Инглиш. — Номер едно, представяте ли си?

— Наистина е вълнуващо. Ако искате да му хвърля едно око, преди да го купите, нямам нищо против.

— Вие сте златен човек, Кейлъб! Крайно време е да се отбиете за едно питие, имаме да си говорим за толкова много неща!

Изрисуваните й вежди въпросително се повдигнаха, а Кейлъб, хванат натясно, смутено промърмори:

— Ама разбира се. Някой ден непременно ще го направим… — С усилие на волята се сдържа да не хукне обратно към бюрото си. Ухажването на седемдесетгодишната бабичка се отразяваше зле на мъжкото му самочувствие, което и без това не беше особено високо. Успя да възстанови душевното си равновесие сравнително бързо и огледа помещението. На практика винаги беше харесвал присъствието на библиофили като Джуъл и Норман Джанклоу, съсредоточени върху старите печатни издания на красивите маси. Това му помагаше да възприема по-леко пощурелия външен свят поне за няколко часа дневно. О, колко е хубаво да се завърна при тетрадките и перодръжките, дори за малко!

Двайсет минути по-късно вратата се отвори, той вдигна глава от документите пред себе си и замръзна от изненада. Корнилиъс Бихан влезе в читалнята и тръгна към бюрото на уредничката, попита я нещо и проследи пръста й, насочен към него. Кейлъб се надигна и пое протегнатата му ръка, механично отчитайки отсъствието на бодигардовете, най-вероятно недопуснати във вътрешността на сградата.

— Мистър Бихан? — промълви объркано той и пред очите му изведнъж се появи картината на голия индустриалец с част от дамско бельо върху слабините. Успя да скрие усмивката си с цената на фалшива кашлица. — Извинете, задавих се.

— Наричайте ме Кей Би, моля — отвърна Бихан и се огледа. — Изобщо не бях подозирал за съществуването на това място. Би трябвало да го рекламирате по-добре.

— Наистина е така, но за съжаление бюджетът ни е твърде ограничен — призна с половин уста Кейлъб.

— О, уверявам ви, че отлично познавам недостатъците на централизирания бюджет — увери го Кей Би.

— Чувал съм, че се справяте добре с вашингтонската бюрокрация — кимна Кейлъб и веднага съжали за думите си, срещнал втренчения поглед на госта.

— Погребението беше хубаво — рязко смени темата Бихан. — Разбира се, доколкото това определение е подходящо за едно печално събитие.

— Наистина беше хубаво. Беше ми приятно да се запозная със съпругата ви.

— Имах няколко срещи на Капитолия и реших да хвърля едно око на работното място на Джонатан — поясни Бихан. — От толкова време сме съседи, а нямах никаква представа къде си вади хляба.

— Е, по-добре късно, отколкото никога — отбеляза Кейлъб.

— Предполагам, че Джонатан е обичал работата си…

— Така е. Винаги идваше пръв.

— Вероятно е имал много приятели? — продължи с въпросителен тон Бихан.

— О, да. Разбираше се с всички.

— Научих, че снощи сте били в къщата му заедно с някаква жена.

Този път Кейлъб беше по-подготвен и прие спокойно рязката смяна на темата.

— Защо не се отбихте и вие? — контрира с невинно изражение той. — Тъкмо щяхме да си поговорим.

— Бях зает.

О, бас държа, че беше точно така, помисли си Кейлъб.

— Видели са ви хората, които охраняват къщата ми — поясни Бихан. — Коя беше жената?

— Експерт по редки книги. Поканих я да разгледа колекцията на Джонатан преди началото на оценъчния процес.

Кейлъб изпита гордост от бързината и лекотата, с която изрече тази лъжа.

— А какво ще стане с къщата му?

— Предполагам, че ще бъде обявена за продажба, но нямам пряко участие в разпореждането с тази част от наследството му.

— Мисля да я купя и да я направя къща за гости — небрежно го информира Бихан.

— Вашата не ви ли стига? — изтърси, без да се замисля Кейлъб.

Но Бихан, слава богу, избухна в смях.

— Е, знам, че е доста голяма — кимна той. — Но нямате представа колко много хора ни идват на гости. Попитах ви, защото ми хрумна, че може би разполагате с някаква вътрешна информация. — Замълча за момент, после каза: — Предполагам, че вече сте успели да я разгледате както трябва…

— О, не — поклати глава Кейлъб. — Влизал съм единствено в хранилището.

Бихан го измери с продължителен поглед, после кимна.

— Е, добре. Ще дам задачата на адвокатите си, и без това трябва да оправдават заплатите, които им плащам. — Поколеба се за момент, после подхвърли: — Тъй и тъй съм тук, защо не ме разведете? Чувал съм, че библиотеката разполага с действително редки книги.

— Оттам идва и името на читалнята — кимна Кейлъб, после в главата му изведнъж се появи дръзка идея. Разбира се, тя влизаше в разрез с правилата, но можеше да изясни нещата около убийството на Джонатан. — Искате ли да разгледате хранилищата? — небрежно попита той.

— Да — отвърна малко по-припряно от нормалното Бихан.

Кейлъб му предложи стандартната обиколка, която завърши близо до мястото, където беше убит Дехейвън. Не можеше да бъде сигурен, но му се стори, че Бихан задържа поглед върху газовия вентил на противопожарната система, който стърчеше от стената. Подозренията му се потвърдиха миг по-късно, когато гостът го посочи с пръст.

— Какво е това?

Кейлъб накратко му разясни принципа на действие на системата, след което добави:

— Планираме да подменим този газ с някой от по-модерните, които не вредят на озоновия слой.

— Ясно — кимна Бихан. — Благодаря за обиколката.

Кейлъб го изпрати до вратата, набра номера на Стоун и му разказа за посещението.

— Доста любопитен е заобиколният начин, по който те е подпитвал дали Джонатан има врагове — рече Стоун. — Това ме кара да си мисля, че може би търси някой, на когото да стовари вината за убийството. Твърде многозначителен е и фактът, че те е попитал дали си разгледал цялата къща. Дали пък не е знаел за воайорските склонности на съседа си?

След като приключиха разговора, Кейлъб взе книгата, която беше извадил от хранилището на Дехейвън, и се спусна в лабиринта от подземни коридори на сградата „Мадисън“, където се помещаваше отдел „Реставрация“. Помещението беше разделено на две — в едната зала се реставрираха книги, а в другата — всичко останало. С тази дейност се занимаваха близо сто души опитни реставратори, чиято грижа беше възстановяването на редки и на не чак толкова редки предмети. Кейлъб влезе в залата за книги и се насочи към една от масите, до която слаб мъж със зелена престилка внимателно прелистваше страниците на древен ръкопис, пристигнал от Германия. Наоколо бяха пръснати различни инструменти, вариращи от ултразвукови поялници и тефлонови шпатули до старовремски ръчни преси и ножове за фино изрязване.

— Здравей, Монти.

Монти Чеймбърс го погледна иззад тъмните очила с дебели рамки и потърка плешивото си теме с ръкавицата. Необичайно вдлъбнатата, издаваща малодушие брадичка едва изпъкваше на гладко избръснатото му лице. Не си направи труда да отговори на поздрава, а само леко кимна. Отдавна надхвърлил шейсетте, Монти беше най-добрият реставратор на библиотеката от десетилетия насам. Възлагаха му най-трудните задачи, но той неизменно се справяше с тях, без да допусне нито един провал. Носеше му се славата, че е в състояние да възстанови дори и безнадеждни на пръв поглед ръкописи и печатни издания. Ценяха го заради изключително умелите и чувствителни ръце, заради оригиналния творчески подход към възстановяването на старите книги, а също така и заради огромните му познания в областта на консервацията и реставрацията.

— Нося ти нещо частно, Монти — съобщи Кейлъб. — Разбира се, ако имаш време… — Вдигна книгата в ръката си и обяви: — „Гневът и здравият разум“, с пострадали от влагата страници, собственост на Джонатан Дехейвън. На мен ми възложиха да подготвя колекцията му за продажба.

Монти пое книгата, разгледа я от всички страни и пискливо попита:

— За кога?

— О, разполагаш с много време. Все още сме в началната фаза на оценката.

Реставраторите от класата на Монти обикновено работеха върху няколко неща едновременно — както по-големи, така и по-дребни. Оставаха до късно вечерта, а понякога идваха и през почивните дни, за да работят на спокойствие. Но Кейлъб знаеше, че Монти притежава и добре оборудвана домашна работилница в покрайнините на Вашингтон, където изпълняваше външни поръчки.

— Обратима? — попита Монти.

Според въведените наскоро правила на работа всяка реставрация трябваше да бъде обратима — тоест книгата да може да се възстанови в първоначалния си вид. В края на деветнайсети и началото на двайсети век бяха прибягвали до така нареченото „разкрасяване“, но за съжаление този метод бе довел до тотално репродуциране на огромен брой стари книги, изхвърляне на оригиналните им корици и подшиването на книжното тяло с ярка кожа, понякога украсена с абсурдно изглеждащи фрагменти. Общо взето, такива книги изглеждаха добре, но историческата им стойност бе унищожена завинаги, защото не е възможно да се възстанови първоначалният им вид.

— Да — кимна Кейлъб. — Но ще те помоля да ми предложиш в писмен вид методите, до които възнамеряваш да прибегнеш. Ще ги приложим към книгата, когато я обявим за продажба.

Монти кимна и отново се залови за работа, а Кейлъб се обърна и тръгна към изхода. Някъде в средата на лабиринта от коридори той отново се разтресе от смях.

— Милти — промърмори под нос той. — Как ли изглежда с новата си прическа?

Все още не знаеше, че това ще е последният му искрен смях за дълго време напред.