Дейвид Балдачи
Колекционерите (25)

25

Открил адреса на Стоун, Роджър Сийгрейвс изпрати хората си да претърсят къщичката, разбира се, в отсъствието на домакина. Те изпълниха задачата професионално, без да оставят никакви следи, като на всичкото отгоре успяха да снемат и отпечатъците на Стоун — от барплота и от една водна чаша.

Но проверката им в общата база данни на ЦРУ не даде резултат и Сийгрейвс използва паролата, която беше откраднал от свой колега, за да влезе в една засекретена база данни. Броени секунди по-късно стигна до специалната „Поддиректория 666“, която познаваше добре, но която отговори с лаконичното „Достъпът забранен“, когато вкара в нея отпечатъците на Стоун. Познаваше споменатата част от електронния архив по простата причина, че личните му данни се съхраняваха именно в нея — по-скоро онази част от тях, която засягаше специфичните особености на службата му в разузнавателната централа.

Сийгрейвс излезе от системата и се замисли. Стоун със сигурност беше работил в ЦРУ но съдейки но възрастта му това бе доста отдавна. Може би е бил „елиминатор“, защото с индикацията три шестици не се обозначават чиновниците, които държат писалка или чукат по клавиатурата. За момента обаче Сийгрейвс не знаеше как ще се възползва от това откритие. Беше успял да научи, че приятелят на Стоун в Библиотеката на Конгреса е получил задачата да продаде колекцията от редки книги на Дехейвън. За съжаление Стоун беше усетил проследяването и беше взел съответните мерки. Всеки агент, маркиран в системата с три шестици, страда от силна параноя, защото тя е неразделна част от длъжностната му характеристика.

Дали да го убия сега? Или това би изровило още по-голяма дупка? След задълбочен размисъл Сийгрейвс стигна до решението да отложи окончателното отстраняване, до което имаше възможност да прибегне на всеки по-късен етап. Лично ще го извърша, по дяволите! Един троен шестак вижда сметката на друг. Младият агент няма как да не спечели битката с по-стария. Засега ще те оставя да живееш, Оливър Стоун!

Но нещо все пак трябваше да се направи. Още сега, докато моментът беше подходящ.

Два дни след посещението им в дома на Дехейвън Стоун и Рубън яхнаха мотоциклета и се отправиха към антикварната книжарница в старата част на Александрия. Наименованието на магазинчето беше латинско и в превод означаваше „Четири книги със сентенции“. Кейлъб беше съсобственик в него още от времето, когато то се казваше „Книжарницата на Дъг“, но в един момент се беше оттеглил, осенен от гениалната идея да насочи усилията си към най-горната ниша на бизнеса, а именно — търсенето, оценката и реставрацията на наистина редки издания. Самият Стоун нямаше такива интереси и тръгна към книжарницата не за да търси редки книги, а защото там държеше някои свои лични вещи, които използваше рядко.

Собственикът на книжарницата — споменатият по-горе Дъг, който от известно време се представяше с по-авторитетното Дъглас, му осигури безпрепятствен достъп до тайната стаичка. Безпрепятствен, защото Дъглас изпитваше дълбок ужас от Оливър Стоун, когото Кейлъб му беше описал (по изричното настояване на Стоун) като убиец маниак, който се разхожда на свобода единствено благодарение на малък пропуск в законодателството.

Тайната стаичка се намираше в мазето, зад фалшива стена, която се отместваше с дърпането на висящ край камината синджир. Килия на някакъв свещеник аскет навремето, днес тя съхраняваше голяма част от вещите, свързани с предишния живот на Стоун, плюс богата колекция от изрезки, събирани в продължение на много години.

С помощта на Рубън подбра няколко папки от тази колекция и ги взе със себе си. После приятелят му го остави на входа на гробищата и загрижено подхвърли:

— Отваряй си очите, Оливър. Ако онзи гадняр Бихан има пръст в тая работа, зад него със сигурност стоят могъщи покровители и съюзници.

Стоун го увери, че ще внимава, след което се сбогува и влезе в къщичката. Направи си голяма чаша силно кафе, седна зад бюрото и разгърна папките. Изрезките бяха свързани с убийството на председателя на Камарата Робърт „Боб“ Брадли и последвалото го опожаряване на дома му — две събития, връзката между които можеше да види дори слепец. В същото време липсваха доказателства, че убийството на Брадли, приписвано на вътрешната терористична групировка „Американци срещу 1984“, има нещо общо с на пръв поглед естествената смърт на Джонатан Дехейвън. В писмото си до ФБР терористите заявяваха, че убийството на Брадли е първата стъпка във войната им срещу федералното правителство — институция, която според тази явно налудничава банда се контролираше от богатите, от евреите и от католиците със скритата подкрепа на отделни представители на чернокожото население. Разбира се, епитетът, лепнат на въпросната олигархия, беше нецензурен и много по-обиден. Накрая обещаваха нови нападения и това беше станало причина за повишените мерки за сигурност във Вашингтон.

Докато прелистваше страниците, Стоун имаше чувството, че нещо му убягва. Брадли беше заемал поста председател за кратко време след шумния скандал с предшественика му и лидера на мнозинството, осъдени за вземане на подкупи и изпиране на пари, използвани в предизборната кампания. При нормални обстоятелства председателят следва структурата на партийната йерархия, но когато двамата лидери изведнъж попадат в затвора, извънредните мерки са наложителни. Така Боб Брадли, авторитетен председател на комисия с безупречна репутация, но отдавна извън сметките за възходяща партийна кариера, изведнъж се беше превърнал в политическия Мойсей, който трябваше да изведе народа си от тресавището на корупцията.

Беше започнал с обещанието за морална чистка в Камарата на представителите и за края на партизанщината в нея. Мнозина преди него бяха обещавали същото, но никой не беше успял да го реализира на практика. Въпреки всичко в Камарата цареше убеждението, че ако някой изобщо може да го направи, това е именно Боб Брадли.

Стоун прелисти изрезките и намери материал, в който се описваше сагата на Корнилиъс Бихан, пристигнал в страната без пукната пара, но въпреки това с упорство и талант успял да изгради компания с международна известност, която подобно на повечето изпълнители на военни поръчки не се придържаше особено стриктно към принципите на етиката и морала. Пари срещу политически услуги от страна на определени конгресмени бе игра, която във Вашингтон се играеше от години. А най-големите майстори в нея бяха производителите на танкове и самолети.

В края на материала беше отделено място и на двете последни постижения на компанията на Бихан. Едното бе спечеленият търг за производство на нова система ракети с конвенционални бойни глави, а другото — строителството на нов противоатомен бункер за членовете на Конгреса в околностите на Вашингтон. За разлика от някои циници, според които прякото попадение на вражеска ракета на Капитолийския хълм би решило голяма част от проблемите на страната, Стоун беше на мнение, че държавата винаги ще има нужда от сигурност за своите лидери.

Стойността на всеки от двата договора, сключени от Бихан с правителството, възлизаше на няколко милиарда долара. Според автора на материала той бе успял да надхитри конкуренцията точно там, където трябва. „Сякаш умее да чете мислите им“, пишеше журналистът. Стоун не вярваше в ясновидството, но поради професията си беше съвсем наясно с един друг акт, който се наричаше кражба на търговски тайни.

Облегна се на стола и отпи глътка кафе. Ако Бихан е държал в ръцете си предшественика на Брадли, а Брадли е обещал решителни мерки срещу корупцията, той е имал всички основания да отстрани от сцената новия кръстоносец. Разбира се, нямаше гаранции, че човекът след него щеше да бъде по-сговорчив с хора като Бихан, но винаги съществуваше и един друг фактор — заплахата. Дали заместникът на Брадли щеше да прегърне идеята му за възстановяване на морала във властта — същата, която бе станала причина за смъртта му? Защото по-вероятно бе да се окаже, че терористичната групировка е просто една димна завеса.

Отначало Стоун подложи на анализ смъртта на Брадли, защото виждаше една-единствена връзка между нея и тази на Дехейвън — предприемача Корнилиъс Бихан, който печелеше милиарди от производството и продажбата на най-разнообразни средства за унищожение, всичките използвани в мирно време.

Дали мъжете в онзи микробус бяха хора на Бихан? По какъв начин бяха принудили Сикрет Сървис да се оттегли? Или са били представители на друга институция, работеща в тясно сътрудничество с предприемача и поела ангажимент да му разчиства пътя? Дебатите относно съществуването на военнопромишления комплекс се водеха от десетилетия и в това нямаше нищо чудно. Самият той бе част от него в продължение на години. И ако този комплекс имаше нещо общо с онзи отпреди трийсет години, значи нещата бяха сериозни. Защото това бе сила, която не се колебаеше да елиминира всеки, изпречил се на пътя й. Стоун знаеше това от личен опит. Нали в крайна сметка беше един от „елиминаторите“?

Щеше да накара Милтън да открие максимална по обем информация за Брадли и Бихан. Приятелят му притежаваше качеството да прониква във всякакви кодирани данни, които не бяха негова работа, но които по силата на непонятни закони винаги бяха най-интересните. Самият той щеше да отскочи до опожарената къща на Брадли, за да потърси допълнителни улики. Освен това беше наложително да се върне още веднъж в дома на Джонатан Дехейвън и да надникне през онзи телескоп — разбира се, не за да се наслаждава на секс шоуто на съседа му. През него беше видял нещо много важно, но за съжаление не му бе обърнал достатъчно внимание.

Изведнъж му стана студено и той запали камината. После спря на място и потърка кожата си. Беше студена, много студена. Какво беше казала онази жена, по дяволите? Напрегна се, за да си спомни точните й думи. „Температурата ви отново се вдига…“ Да, това бяха думите на медицинската сестра, която се грижеше за Кейлъб. Тогава те му прозвучаха странно, може би защото, когато е в болница, човек очаква да чуе, че се възстановява или че температурата му спада. Но сестрата каза, че тя се вдига. Беше абсолютно сигурен в това.

Възбудата му изведнъж нарасна. В крайна сметка някои неща започваха да придобиват смисъл. Грабна мобилния телефон с намерението да се обади на приятелите си, после изведнъж спря и извърна глава към прозореца. От него се виждаше цялата улица, която минаваше покрай гробището. До тротоара беше спрял бял микробус с надпис „Служба по поддръжката“. Беше точно под уличната лампа и се виждаше съвсем ясно.

Отдръпна се рязко назад и набра номера на Рубън, но връзката се разпадна. Взря се в дисплея и установи, че батерията му е паднала. Но сигналът в района винаги беше силен и ясен. Отново се обърна към прозореца и поклати глава. Заглушават ме! Опита стационарния телефон, но и той не даваше сигнал.

Скочи на крака, грабна палтото си и тръгна към задния вход. Възнамеряваше да прескочи оградата и да потъне в лабиринта от тесни улички на Джорджтаун, който щеше до го изведе до изоставената къща, в която се приютяваше понякога. Отвори предпазливо задната врата и надникна навън. Оградата се мержелееше в далечината.

Куршумът го улучи в гърдите и той падна на колене. Пред очите му притъмня, но успя да зърне за миг мъжа с черна качулка на главата, стиснал пушката с две ръце. Стори му се, че на лицето му изплува широка усмивка, гледайки как жертвата му се строполява на земята и престава да мърда.