Дейвид Балдачи
Колекционерите (34)

34

Докато Анабел и Милтън бяха на среща с архитектите, Стоун се насочи към квартала, в който доскоро беше живял Боб Брадли. Носеше широко палто и торбести панталони, а на главата си имаше широкопола шапка. На две крачки пред него опъваше каишка мелезът на Кейлъб, Гоф, кръстен на първия началник на отдел „Редки книги и специални колекции“. Не за пръв път прибягваше до тази роля, усъвършенствана по времето на държавната му служба. Още тогава беше открил, че по неизвестни причини никой не проявява подозрителност към човек, който разхожда домашния си любимец. Разбира се, нямаше представа, че Роджър Сийгрейвс беше прибягнал до същия метод, за да се оттегли след убийството на Робърт Брадли.

Не след дълго стигна до мястото. От къщата бяха останали само обгорели греди и част от полусрутен тухлен комин. Сградите от двете й страни също бяха пострадали. Очите му бавно обходиха околността. Кварталът трудно можеше да се нарече престижен, а фактът, че Брадли беше живял тук, влизаше в противоречие с мита за доброто материално положение на всеки, успял да намери място в Конгреса. Защото хората на Капитолийския хълм са принудени да поддържат най-малко по две жилища — едно в родния си щат и друго в столицата, а цените на жилищата в окръг Колумбия бяха изключително високи. По тази причина някои конгресмени, особено новоизбраните, често наемаха заедно временния си дом, а други направо спяха в кабинетите си. Но ветеранът Брадли беше живял сам.

Милтън успя да се добере до най-съществените моменти от биографията му, а към тях Стоун добави и информацията от изрезките, които съхраняваше в скривалището си. И картината се очерта. Роденият в Канзас Робърт Брадли имаше типичната за всеки политик кариера, ако такова нещо изобщо съществува. С дванайсет мандата зад гърба си, той беше оглавявал Комисията по разузнаването почти десет години, преди да стигне до поста председател на Камарата на представителите. Смъртта го застигна на петдесет и девет годишна възраст, със съпруга и две пораснали деца — всички живеещи в Канзас. Имаше безупречна репутация, името му не бе замесено в никакви скандали, а с твърдото си решение да се пребори с корупцията в Конгреса вероятно си бе спечелил могъщи врагове, пожелали смъртта му. Мнозина биха помислили, че заговорът за убийството на третия човек в държавата е прекалено нагъл акт, за да бъде осъществен на практика, но Стоун добре знаеше, че това е само илюзия. Никой не е защитен, след като и президентите стават обект на покушение.

Официално следствието продължаваше, но след неизбежната шумотевица около убийството медиите изведнъж замлъкнаха. Може би защото полицията беше стигнала до заключението, че митичната терористична групировка изобщо не съществува, а убийството съвсем не е дело на шепа побъркани.

Спря до едно дърво, за да даде възможност на Гоф да изпразни мехура си. Атмосферата наоколо беше подозрително спокойна, излъчвайки скрита заплаха. Той беше достатъчно опитен, за да засече веднага двамата мъже в паркираната до тротоара камионетка, които очевидно наблюдаваха местопрестъплението с надеждата да се доберат до допълнителни улики. А следствена група на ФБР без съмнение беше наела някоя от околните къщи, откъдето осъществяваше наблюдение двайсет и четири часа в денонощието. В момента към него със сигурност бяха насочени бинокли и видеокамери. Наведе се и подръпна периферията на шапката си, сякаш искаше да се защити от лекия ветрец.

После се огледа и това, което видя, го накара да прекъсне удоволствието на Гоф и да го повлече след себе си. От противоположния край на улицата беше изскочил бял микробус с надпис „Служба по поддръжката“, който бързо се приближаваше. Нямаше никакво намерение да установява дали в него действително се возят работници по поддръжката или хора, притежаващи експертни умения в причиняването на болка.

Свърна в пресечката и с облекчение установи, че микробусът не го последва. Даваше си сметка, че никой от федералните ченгета в района няма да си мръдне пръста да му помогне, а по-скоро биха помогнали на мъчителите му да го вкарат в микробуса и биха му помахали за сбогом. Извървя още две пресечки с бърза крачка, после забави ход и отпусна каишката на Гоф. Микробусът не се виждаше никъде, но това може би беше нарочно, за да го хванат неподготвен. Извади мобилния си телефон и се обади на Рубън. Оказа се, че току-що е напуснал работа.

— След пет минути съм при теб, Оливър — увери го той. — На две преки по-нататък има полицейски участък, тръгни към него. Ако мръсниците направят опит да те нападнат, започни да крещиш с цяло гърло, чуваш ли?

Стоун пое в указаната посока. Рубън си има своите недостатъци, но е смел и верен приятел, на когото винаги може да се разчита, помисли си той.

Точно след пет минути от противоположния край на улицата изскочи пикапът на Рубън и с рев се понесе към тях. Стоун и Гоф побързаха да се качат в кабината.

— Къде ти е моторът? — попита Стоун.

— Онези педали го видяха и затова го зарязах пред службата.

Няколко минути след като напуснаха квартала, Рубън вдигна крак от газта, отби до тротоара и спря.

— През цялото време следях в огледалото, Оливър — обясни той. — Мисля, че след нас е чисто.

— Сигурен съм, че ме видяха на онази улица — отвърна недоверчиво Стоун.

— Заблудила ги е дегизировката ти.

— Тия хора не се заблуждават лесно — поклати глава Стоун.

— В такъв случай те държат на къса каишка с надеждата да ги заведеш до гърнето с жълтици.

— Ще има да чакат.

— О, щях да забравя — плесна се по челото Рубън. — Обади се моят човек от Пентагона. Не знаеше много за договорите с Бихан, но в замяна на това ми каза нещо интересно. Нали помниш, че вестниците писаха за изтичане на информация от военното ведомство? Нещата се оказаха много по-сериозни. Моят човек твърди, че става въпрос за хора на ключови места, които масово продават военни тайни, включително на заклетите ни врагове в Азия и Близкия изток.

Стоун мълчаливо си играеше с кучешката каишка. Паузата се проточи.

— Обадиха ли се твоите хора от отдел „Убийства“ или ФБР? — попита най-сетне той.

— Там е работата, че никой не се обади — въздъхна Рубън. — И това ми се струва много странно.

На мен пък не, помисли си Стоун. Ама никак!