Метаданни
Данни
- Серия
- Клуб „Кемъл“ (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Collectors, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Веселин Лаптев, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 47 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ultimat (2009)
Издание:
Дейвид Балдачи. Колекционерите
Издателство „Обсидиан“, София, 2006
Редактор: Матуша Бенатова
Художник: Николай Пекарев
Техн. редактор: Людмил Томов
Коректор: Петя Калевска
ISBN 10: 954-769-132-5
ISBN 13: 978-954-769-132-2
История
- — Добавяне
46
Макар и с цената на известни усилия, Стоун все пак успя да се освободи от опашката. Веднага след това се насочи към изоставена постройка близо до гробището, която от време на време използваше като тайна квартира. Там смени дрехите си и се отправи към Гуд Фелоу Стрийт. Мина покрай къщата на Дехейвън и намиращото се в съседство имение на Бихан, пред което групичка репортери търпеливо чакаше появата на опечалената и унизена съпруга. Пострадалата от пожара къща отсреща изглеждаше пуста.
Спря на ъгъла, измъкна някаква карта и престорено се задълбочи в нея. Няколко минути по-късно пред дома на Бихан спря камионетка за превоз на мебели, от която слязоха двама широкоплещести мъже. Вратата им отвори някаква прислужница, а групата на репортерите видимо се оживи. Мъжете влязоха в къщата и бързо се появиха отново, понесли огромен дървен скрин. Бяха много яки, но теглото на скрина очевидно ги затрудняваше. Стоун лесно си представи мислите, които минаваха през главите на възбудените репортери: в скрина се е скрила мисис Бихан, която се опитва да избяга от медиите. Ех, каква сензация би могла да изскочи оттук!
Появиха се мобилни телефони, неколцина хукнаха към служебните си коли с намерението да последват камионетката, която бавно потегли. Но пред къщата на Бихан останаха доста репортери, очевидно надушили някакъв номер. Търпението им беше възнаградено минута по-късно, когато на входа се появи жена с униформа на прислужница и шапка с широка периферия. Тя се качи в колата, паркирана на алеята, и спокойно потегли.
Стоун отново отгатна какво си мислеха репортерите пред къщата: онова със скрина е било трик за отвличане на вниманието, а в колата се беше качила самата мисис Бихан, преоблечена като прислужница. Очевидно това беше достатъчно да прогони и последните съмнения, защото всички на тротоара се качиха на колите си и потеглиха след „бегълката“. От пресечката изскочиха още двама репортери, очевидно предупредени от колегите си.
Стоун напусна наблюдателния си пост и с бърза крачка се насочи към съседната уличка, която минаваше зад имението на Бихан. Избра позиция в близост до тясна асфалтирана алея, полускрита от високи храсти. Не му се наложи да чака дълго. Няколко минути по-късно на алеята се появи Мерилин Бихан, облечена с тъмни панталони, дълго палто и ниско нахлупена шапка на главата. Тя стигна до края на алеята и предпазливо огледа уличката.
— Мисис Бихан? — напусна прикритието си Стоун.
Жената подскочи от изненада и рязко се обърна.
— Кой сте вие? — просъска тя. — Навярно някой проклет репортер?
— Не, госпожо. Аз съм приятел на Кейлъб Шоу, който работи в Библиотеката на Конгреса. Видяхме се на погребението на Джонатан Дехейвън.
Жената напрегна паметта си. Изглеждаше малко упоена, но не лъхаше на алкохол. Дали не бе под влиянието на някаква дрога?
— О, да, спомням си — кимна най-сетне тя. — Пред вас направих мъдрата забележка, че Кей Би знае какво означава внезапна смърт.
Изведнъж се закашля и посегна към чантичката си за салфетка.
— Исках да ви поднеса своите съболезнования — промърмори Стоун, надявайки се мисис Бихан да не си спомни, че в онзи разговор беше участвал и Рубън, обвинен в убийството на съпруга й.
— Благодаря — кимна тя и отново огледа уличката. — Малко странна ситуация, не мислите ли?
— Видях репортерите, мисис Бихан — каза Стоун. — Ситуацията трябва да е била истински кошмар за вас, но ви поздравявам за начина, по който ги заблудихте.
— Когато си женена за богаташ, който на всичкото отгоре постоянно се забърква в скандали, бързо усвояваш триковете за избягване на медиите.
— Ще ми отделите ли няколко минути? — попита Стоун. — Бихме могли да изпием по едно кафе някъде.
— Не знам — объркано отвърна тя. — Мисля, че времето не е особено подходящо. Все пак изгубих съпруга си, по дяволите!
— Искам да поговорим именно за смъртта на съпруга ви — спокойно поясни Стоун. — И най-вече за думите му на онова погребение.
Тя замръзна, в очите й се появи подозрение.
— Какво знаете за смъртта на съпруга ми?
— Не толкова много, колкото бих искал. Но мисля, че има връзка със смъртта на Джонатан Дехейвън. Най-малкото защото двама съседи умират един след друг при… хм… доста необичайни обстоятелства.
— Значи и вие сте на мнение, че Дехейвън не е починал от сърдечен удар, така ли? — преценяващо го погледна тя.
И вие?
— Моля ви, мисис Бихан, отделете ми няколко минути! — настоя Стоун. — Важно е!
Отидоха да пият кафе в близкото магазинче за деликатеси. Стоун избра една масичка в дъното, вдигна глава и директно попита:
— Съпругът ви е споменал нещо за смъртта на Дехейвън, нали?
Жената отпи от чашата, подръпна широката периферия на шапката си и тихо отговори:
— Мога да ви кажа, че Кей Би не повярва в диагнозата инфаркт.
— Защо? На какво основание?
— Не съм сигурна. Всъщност не ми го каза директно.
— В такъв случай откъде знаете, че е имал съмнения?
Мерилин Бихан се поколеба.
— Не знам защо трябва да споделям подобни неща с когото и да било — промърмори тя.
— Ще бъда откровен с вас, надявайки се да ми отвърнете със същото — погледна я в очите Стоун. След което й разказа за Рубън и причините да бъде в къщата, деликатно избягвайки да спомене за телескопа. — Той не е убил съпруга ви, мисис Бихан. Аз го изпратих там, за да наблюдава. Защото напоследък на Гуд Фелоу Стрийт се случиха доста странни неща.
— Например?
— Например човекът, който наблюдаваше от отсрещната къща.
— Не знам нищо за това — нервно отвърна тя. — Кей Би също не ми го е споменавал. Знам, че се боеше от определени хора и институции, най-вече от ФБР, което правело всичко възможно да го окаля. Не знам дали наистина е така, но той имаше много врагове.
Остави чашката и старателно избърса следите от червило по нея.
— Веднъж го чух да говори по телефона, съвсем случайно… Търсех някаква книга в библиотеката, а вратата на кабинета му беше открехната.
— Сигурен съм, че е било случайно — успокои я Стоун.
— Чух го да обяснява на някого, че Дехейвън се е подложил на пълни изследвания в „Джонс Хопкинс“, които установили отлично здравословно състояние. След смъртта му се обадил на свои познати в полицията и те му казали, че резултатите от аутопсията изобщо не се връзват със заключенията на болницата. Говореше разтревожено и настояваше да научи повече.
— А научи ли?
— Вижте… Обикновено не го питах къде ходи и какво прави, а той ми връщаше жеста. Искам да кажа, че предвид обстоятелствата около смъртта му е ясно, че не е бил светец. Тогава бързах да хвана самолета за Ню Йорк, но по неизвестни причини — може би поради загрижения му вид — го попитах къде отива, какво не е наред. Дори не знаех, че проклетата компания е негова.
— Компания? Каква компания?
— „Файър Контрол Лимитед“ или нещо подобно.
— Отишъл е във „Файър Контрол“?
— Да.
— Каза ли ви защо?
— Искал да провери нещо. О, спомена и за библиотеката, или за мястото, където е работил Джонатан… Неговата компания имала договор за противопожарната защита на сградата. Научил, че оттам били изнесени някакви контейнери и нещо в склада се объркало.
— А знаете ли дали е открил нещо?
— Не. Нали ви казах, че трябваше да замина за Ню Йорк. Оттам му се обадих, но той не ми спомена нищо и после съм забравила.
— Звучеше ли ви обезпокоен по време на разговора?
— Не повече от нормалното — отвърна Мерилин Бихан, помълча малко и добави: — А, каза ми, че ще направи проверка на тръбите у дома, а аз реших, че се шегува.
— Тръби? Какво е имал предвид?
— Не знам. Предположих, че става въпрос за тръбите на газта, защото при изтичане има опасност от експлозия.
Както е станало в дома на Боб Брадли, председателя на Камарата, помисли си Стоун, след което изведнъж му хрумна нещо.
— В дома ви има ли автоматична система за потушаване на пожар с водна струя, мисис Бихан?
— О, не. Притежаваме голяма колекция от предмети на изкуството и употребата на вода е изключена. Но Кей Би действително се страхуваше от пожар. Нали видяхте какво се случи отсреща? У дома поръча друга система, която потушава огъня без вода. Не съм наясно как точно го прави.
— Мисля, че аз знам — промърмори Стоун.
— И смятате, че Кей Би е бил убит от онзи, който е ликвидирал и Джонатан?
— Точно така — кимна Стоун. — Ако бях на ваше място, щях незабавно да се преместя в някое от другите ви жилища — колкото по-далеч, толкова по-добре.
— Мислите, че съм в опасност? — Очите на жената се разшириха.
— Според мен в опасност са всички, които живеят на Гуд Фелоу Стрийт.
— В такъв случай се връщам в Ню Йорк! Тръгвам още днес следобед.
— Това е добро решение.
— Дано полицията ми разреши. Ако съм заподозряна, вероятно ще ми поискат паспорта. Все пак съм съпругата. Имам желязно алиби, но спокойно бих могла да поръчам убийството му, нали?
— Историята познава и такива случаи — призна Стоун.
Помълчаха известно време, после Мерилин Бихан вдигна глава:
— Знаете ли, Кей Би наистина ме обичаше…
— Сигурен съм, че е било така — любезно отвърна Стоун.
— Знам какво си мислите, но той наистина ме обичаше. Другите жени бяха просто играчки, които идваха и си отиваха. Но аз съм тази, която го отведе пред олтара. И която ще наследи всичко. — Отпи нова глътка кафе и добави: — Най-смешното е, че Кей Би натрупа състояние от производството и продажбата на военно оборудване, но на практика мразеше оръжията и никога не е имал дори пистолет. По образование беше инженер и работеше адски много, повече от всички, които познавам… — Нова пауза. — И ме обичаше. Жената усеща тези неща. Аз също го обичах въпреки недостатъците му. И все още не мога да повярвам, че го няма. С него умря и частица от мен. — Замълча и избърса сълзата, появила се в ъгълчето на окото й.
— Защо ме лъжете, мисис Бихан?
— Моля?
— Питам защо ме лъжете. Защо си правите труда, след като изобщо не ме познавате?
— Какви ги дрънкате, по дяволите? Не лъжа! Наистина го обичах!
— Ако наистина го обичахте, нямаше да наемете частен детектив, който да го наблюдава от отсрещната къща. Питам се дали е снимал жените, които са идвали да забавляват съпруга ви?
— Как смеете: Нямам нищо общо с това! Казах ви, че това вероятно е било работа на ФБР, което следеше Кей Би!
— Не — поклати глава Стоун. — ФБР би изпратило мъж и жена, които да играят ролята на семейна двойка. Те щяха да изхвърлят боклука и да вършат всичко, което върши едно нормално семейство. А защо биха наблюдавали дома ви? Нима биха допуснали, че съпругът ви ще се среща с компрометираща личност именно тук? — Той отново поклати глава. — Дори ФБР не разполага с неограничен бюджет, за да си позволява подобно разточителство. Надявам се, че не сте платили прекалено голяма сума, защото наблюдението не доведе до нищо съществено, нали?
— Мръсник! — надигна се от стола си тя.
— Можехте просто да се разведете — спокойно добави Стоун. — Вземате половината от богатството и ставате свободна жена.
— След всичките унижения?! — втренчи се в него тя. — След постоянните паради на курви в дома ми?! Не, исках да страда! Прав сте — действително наех частен детектив и го поставих в онази къща! Какво от това? Питате защо са ми снимките на съпруга ми с проститутките? Защото възнамерявах да го обезкостя! Да го принудя да ми прехвърли всичко, което притежава! Федералните власти не обичат пикантни скандали около доставчиците си на военно оборудване. А след това, уверявам ви, АЗ щях да го зарежа! Нима си въобразявате, че само той се е забавлявал? Аз също имах любовници, с един от които ще прекарам остатъка от живота си. Но нещата се развиха така, че получих всичко, без да го изнудвам, без дори да си мръдна пръста. И това е едно перфектно отмъщение!
— Няма да е зле, ако говорите по-тихо — предупредително я изгледа Стоун. — Сама казахте, че полицията сигурно има известни подозрения срещу вас. Излишно е да ги подхранвате.
Мерилин Бихан се огледа и срещна смаяните погледи на част от посетителите. Това я накара да млъкне и да седне на мястото си.
Сега беше ред на Стоун да се изправи.
— Благодаря за времето, което ми отделихте — любезно рече той. — Дадохте ми много полезна информация. — После с абсолютно каменно лице добави: — Съжалявам за тежката ви загуба.
— Върви по дяволите! — изсъска тя.
— Ако последвам съвета ви, сигурно ще си имам компания, нали?