Тами Хоуг
Див и опасен (21)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА

Серена застана на тротоара и погледна табелката на боядисаната в черно врата. С елегантно артистични златни букви върху черен фон бе написано: „Ричард Галери“. Тясната триетажна тухлена постройка бе притисната между други подобни на нея сгради, явно неведнъж реставрирана и поддържана с любов през дългия си живот. На прозорците имаше изящна решетка от ковано желязо — истинска дантела. От наредените едно до друго сандъчета за цветя бликаха нацъфтели яркочервени герании и тъмнозелен бръшлян. Две къщи по-нататък, на стълбичката пред вратата бе седнал млад човек и свиреше на саксофон. Точно зад него група развеселени граждани на Ню Орлийнс се събираха, като че бяха туристи, за вечеря в малкото ресторантче с маси по тротоара. По улицата изтрополи каручка, теглена от муле — живописно облеченият каруцар разказваше възторжено на своите пътници историята на квартала. Типична за Ню Орлийнс гореща лятна нощ.

Адресът на френския квартал съвпадаше точно с адреса, отпечатан върху поканата, която Серена стискаше в ръката си, но въпреки това тя се поколеба. За последен път бе видяла Лъки преди четири месеца. До ден днешен той не бе направил опит да влезе в контакт с нея. И сегашният случай надали бе някакъв личен жест — една печатна покана, разпратена от художествената галерия. Тя можеше да означава само, че Лъки е вписал името й в картотеката си. Трогателно, наистина!…

Насреща й се зададоха група туристи — развеселени и шумни, разделиха се, за да я заобиколят и тя остана всред тях като скала в буен поток, който изтече надолу по улицата.

Серена погледна отново поканата в ръцете си. Спомни си какво изпита, когато отвори писмото. Беше някаква смесица от радост и тъга — радост, задето Лъки бе направил първата крачка и защото се опитваше да намери ново русло за живота си, но и тъга, защото за нея не се предвиждаше роля в този нов живот.

Беше се примирила с това, че не може да го забрави. Живееше живота си без него, но се съмняваше, че някога ще успее да се освободи напълно от него. Напротив, беше сигурна, че няма да може, защото очакваше дете от него.

Серена прехапа долната си устна, загледана във входната врата на галерията. През целия път дотук се бе опитвала да си внуши, че идва само заради Лъки, само за да го подкрепи. Но всъщност това й даваше възможност да се види с него на сравнително неутрален терен, точно такъв случай търсеше. Ще му заяви най-спокойно, че ще става баща, но че не желае нищо от него. Ще му се яви в образа на разсъдлива интелектуалка, пък ако ще след това и да припадне, като остане сама.

— Няма ли да влезем? Или смяташ да разгледаш само вратата?

Серена се сепна. Погледна мъжа, който застана до нея. Бе настоял да я придружи до Ню Орлийнс — Дейвид Фарел, рус и представителен, я гледаше с приветлива усмивка, и в очите си, и на широката си уста.

Серена бе отворила кабинет съвместно с Дейвид и още един колега. Много скоро се сприятелиха. Дейвид беше чудесен събеседник, пълен с разбиране, деликатен. За своя огромна изненада само седмица след запознанството си с Дейвид, Серена му довери всичко за себе си, нещо, което съвсем не беше в характера й. Но той изглеждаше толкова коректен и почтен, че всеки изпитваше веднага доверие в него. На тази именно негова черта се дължеше огромният му успех като психиатър и като любим приятел. Серена бе чула от сигурен източник, че жените в Лафайет го класирали на първо място в листата на многообещаващите кандидати за женитба.

Дейвид бе настоял да я докара до Ню Орлийнс, за да й бъде морална подкрепа. Ето че сега стоеше до нея, пъхнал ръце в джобовете си, и очакваше търпеливо отговор на своя въпрос. Серена го погледна кратко:

— Да влизаме. Исках само да се уверя дали е тук, нищо повече.

Дейвид вдигна многозначително вежди.

— Аха-а!

— Запазете тези възклицания за пациентките си, доктор Фарел!

В галерията бе прохладно и светло. Картините изпъкваха на белия фон на стените, прожекторите бяха насочени с добре обмислена стратегия към най-добрите платна, светлият паркет бе излъскан до блясък. Имаше впечатляващо много посетители. Те обикаляха наоколо, възхищаваха се от картините, присядаха, увлечени в разговор, на ниските канапета, за да се освежат с глътка бяло вино от красивите стъклени чаши с форма на лале. Едва доловимо звучеше музика — стари мотиви на кейджуните, толкова тихо, че човек трябваше да се вслушва, за да улови този фон.

Серена изведнъж разбра колко са й липсвали Делтата, разливите, блатото. Неволно се засмя. В Чарлстън би изпитвала истинско удоволствие от една изложба, а сега би предпочела да си е горе на галерията в Шансон дю Тер и да слуша как се заяждат помежду си Джифорд и Пепър, докато радиото гърми, та се пука.

Не можеше да си представи Лъки в такава обстановка. Той беше прекалено едър, прекалено необуздан и първичен. Тя си проправяше път през навалицата, очаквайки да го зърне едва ли не по дънки и без риза.

— Той наистина има талант — чу гласа на Дейвид.

Бяха застанали пред една картина, показваща разливите в бронзовата светлина на залеза. Серена неволно си спомни деня, когато за първи път откри, че Лъки рисува, когато се бяха любили до триножника му…

— Да — промълви тя, — той наистина има дарба. Радвам се, че и самият той най-после го е забелязал.

— Струва ми се, че тази вечер сума хора ще го забележат. Смятам, че този твой господин Дусе ще изкара големи пари. Видяхте ли се вече?

— Не.

— Ясно — каза Дейвид и си взе чаша вино от келнера, който мина край тях. — Достатъчно е само да ми дадеш знак и веднага изчезвам!

Серена рязко спря и застина. Усети погледа на Лъки като прожектор, насочен към нея. Дъхът й спря — очите им се срещнаха, той я гледаше така, като че тя е единствената жена на света. Прекъсна разговора си с двама от посетителите, които продължиха да му говорят нещо. Серена гледаше като хипнотизирана как той се запъти към нея. Движеше се с грацията на дива котка, с едва обуздавана сила, като че ли тук всичко бе твърде тясно… Въпреки че присъстващите бяха достатъчно предвидливи да се отдръпнат и да му направят път.

Серена се бореше с вълнението, или по-точно с пристъпа от чувства, който едва не я събори. Тя го погледна хладно и каза:

— Какво виждам? Успели са да те накарат дори риза да облечеш?! Наистина, днес е забележителен ден.

Лъки смръщи чело, но попипа с ръка вратовръзката си, чийто възел бе поразхлабен. В добре огладения си панталон от светлокафяв лен, ризата екрю и кафявата копринена вратовръзка Лъки изглеждаш неимоверно добре. Косата му си беше дълга, ала сега бе сменил коженото ремъче, с което я връзваше, с нещо по-прилично.

Серена усети как стомахът й се свива. От нерви. Не беше сигурна дали познава този Лъки. Май че наистина щеше да е по-добре, ако си беше в дънките.

— Не знаех дали ще дойдеш — каза той навъсено. Погледът му се спря изпитателно върху мъжа до Серена. Челюстта му се издаде леко напред.

— Разбира се, че дойдох! Получих покана — отвърна Серена с лек сарказъм. Тя протегна към него плика като доказателство. — Доведох един приятел. Надявам се, че нямаш нищо против. Дейвид Фарел. Дейвид, да ти представя Лъки Дусе.

Дейвид подаде ръка:

— За мене е удоволствие.

Лъки не отговори. Сякаш се виждаше как вибрира от вътрешно напрежение.

Дейвид скри усмивчицата си и отстъпи крачка назад.

— Така-а. Аз ще пообиколя да разгледам. Вие двамата сигурно има да си казвате куп неща.

Серена видя как Дейвид се изгуби всред хората и чак тогава се обърна към Лъки. Той я наблюдаваше с типичния си поглед — объркващ и смущаващ, както винаги. Дори и след толкова много време Серена се хвана, че следи как реагира тялото й на неговата близост. Сърцето й туптеше до пръсване, стана й горещо, изведнъж като че ли усети всичките си нерви, оголени и чувствителни.

Тя се насили да не обръща внимание на себе си и го погледна любезно:

— Сърдечни поздравления за изложбата, Лъки! Зная какво означава това за тебе. Много се радвам!

Лъки не отговори. Бе изцяло зает с това да я съзерцава. Нощ след нощ бе лежал буден, изпълнен с копнеж по нея. Но не си позволи да я потърси, преди да е в състояние да й предложи нещо. Сега се бе потопил в образа й, попиваше всяка подробност — тъмнорусите коси, нежната руменина на страните, тъмните искрящи очи, енергично издадената брадичка. Беше облечена в един от своите семпли костюми — морскосиня блуза и двуредно сако с четвъртито деколте вместо ревери. Ала Лъки се улови, че не може да си я представи в никаква друга дреха освен в неговата стара дънкова риза, която тогава й бе дал… Неволно се питаше дали ще види някога Серена отново с нея… Или я беше обличала вече за този „приятел“?…

— Добре изглеждаш — каза той, докато продължаваше да се чуди каква промяна е настъпила в нея, та изглежда някак по-различно.

— Ти също — прошепна тя.

— Как е Джиф?

— Добре.

„Мили Боже! — помисли си той. — Има толкова неща, които исках да й кажа!…“

А ето че стои срещу нея и се опитва да води светски разговор като с чужд човек. Думите може би щяха да дойдат след като й се нагледа — като че ли можеше изобщо някога да й се насити.

Но всъщност никога не е бил занимателен събеседник. Би предпочел да я целуне. Да я вземе в ръцете си, да вдъхне топлото й тяло, притиснато към неговото! Искаше му се да свали фибите от косите й да зарови ръце в копринения им разкош. Да я съблече, да слее тялото си с нейното, да намери отново онзи неизказан покой, който бе почувствал само с нея.

Но тя беше дошла с друг мъж.

Един пръст се забоде в рамото му. Лъки се извърна и изгледа гневно собственика на галерията Хенри Ричард, строен мъж, към четиридесетте, прекалено космополитичен за вкуса на Лъки. О, през последните седмици Лъки твърде често бе принуден да си напомня, че този човек управлява една от най-прочутите галерии в града и че Даниел, снахата на Лъки, си бе дала немалко труд, за да ги запознае двамата. Само уважението към Даниел го възпираше да изпрати сега Ричард по дяволите — спираше го и фактът, че сега има възможност да покаже на Серена колко много се е променил.

Ричард се направи, че не забелязва недружелюбния поглед на Лъки и кимна към екзотично изглеждащата жена до себе си:

— Непременно трябва да се запознаете с Анис, Лъки. Тя е изкуствовед в „Таймс“.

— Вас не са ли ви учили на добри обноски? — попита Лъки с най-мекото кадифе на гласа си. — Не виждате ли, че в момента разговарям с мис Шеридан?

Високите скули на Ричард се покриха с руменина. Художествената критичка погледна Лъки с нескрит интерес. Ричард пристъпи към Лъки и прошепна със стиснати зъби:

— Анис е много важна клечка в нашия бранш.

— Ами тогава защо не й го заврете отзад! — изруга Лъки просташки. — Зает съм с нещо по-важно.

— Лъки, виждам, че си зает. Ние можем да си говорим по-късно…

— Можем да си поговорим сега! — Той се обърна и хвърли пълен с предупреждение поглед към Хенри Ричард. След това хвана Серена за ръка и я поведе към задния изход. — Давай да се махаме оттук! Задушавам се!

— Но твоят вернисаж…

— Може да се състои и без мене.

— О, Лъки! — запротестира Серена, без да движи устни, за да не привлече вниманието на околните. — Тези хора са дошли, за да се срещнат с тебе!

Лъки продължи да крачи — свъсил вежди, с издадена напред брадичка.

— Ако са дошли заради картините, чудесно! Ако са тук заради коктейла, нямам нищо против! Но ако са пристигнали, за да се кокорят срещу мене, да вървят по дяволите! Аз не съм експонат.

Гостите се разделяха пред тях като библейското Червено море пред Мойсей. Лъки крачеше към вратата, следван от Серена, която едва успяваше да го догонва. Прекосиха малката кухня, без да обръщат внимание на любопитните погледи на хората от бюфета, и излязоха на двора, обща градина за няколко от сградите в квартала.

Павирани алеи водеха като лъчи към един шадраван в средата на двора. Топлият вечерен въздух ухаеше на цветята, нацъфтели разкошно навсякъде. Месинговите фенери вече бяха запалени, въпреки че все още не се бе мръкнало.

— Имаш късмет, че грубото и ексцентрично държане се смята за много шик при художниците — каза Серена сухо, като му позволи да я поведе към пейката в другия край на градината.

— О, да, ще направя истински удар, нали?

— Не удар, а същинска бомба! Мислиш ли, че от тая моя ръка ще остане нещо, след като ме дърпаш така!

Лъки изруга на френски и пусна веднага ръката й. Бяха стигнали до пейка от ковано желязо под огромен жасминов храст.

— Не мога да се отпусна всред това гъмжило! — каза Лъки, като че да се извини.

Серена му се усмихва мило.

— А пък аз имах впечатлението, че се справяш отлично.

Широките му рамене се свиха за миг и след това отново се отпуснаха.

— Старая се.

В Серена се надигна непреодолима потребност да го докосне. Да му помогне. Да го прегърне и да му каже колко се гордее с него. Но вместо това само приседна на пейката. През последните месеци Лъки се бе справил блестящо и без нея. Явно бе, че действително полага усилия да превъзмогне проблемите, които му създаваше неговото минало. Серена съзнаваше, че може да се гордее с него, но че не й е позволено да сподели с него тази победа. Ако тя иска да оцелее, ще трябва да спазва дистанция, да стои настрана и емоционално, и физически.

— Ти оправи ли се? — запита той простичко. Погледът му се местеше по лицето й като прожектор.

— О, да! — отвърна тя бавно, без особена убеденост. — Добре съм.

Ако „добре“ равнозначно на „болна от любов“ и на „самотна“…

Би могла да му каже истината, но бе решена да запази поне гордостта си.

Тишината на градината ги обгърна. Шадраванът плискаше водите си. Някъде зад сградите, в далечината, шумеше градът — чуваше се клаксон на кола, долиташе джаз, някой разговаряше на висок глас…

Лъки нищо не чуваше. Стоеше пред нея, усещаше, че новите му обувки го стягат и се питаше дали ще остане без единствената жена, която истински е обичал.

— Липсваше ми — заяви той внезапно.

Серена го погледна смаяна. Почувства, че сърцето й ей сега ще спре. Дъхът й поне наистина секна.

— Ужасно ми липсваше, Серена.

— Но защо не дойде при мене?

Цялата болка на последните месеци сега се надигна и я стегна за гърлото.

— Не можех. Нямах какво да ти предложа. Не исках да дойда при тебе като несретник.

— Но аз и такъв те обичах!

Погледът на Лъки улови нейния и го закова така, в очакване на отговора й.

— Опитвах се през тия месеци да те забравя — каза беззвучно Серена.

— И успя ли?

Серена мълчеше. Гледаше го, мразеше го, задето й причини толкова болка, задето сега срутваше всички стени, които тя бе иззидала камък по камък, нощ след нощ през последните седмици. Мразеше го, защото й ограбва мнимото спокойствие.

Лъки се наведе над нея, сложи коляно на пейката и се опря с два ръце на облегалката, отляво и отдясно на главата й.

— Забрави ли ме, Серена? — Гласът му изведнъж прегракна.

Серена направи опит да се извърне, но той хвана брадичката й и вдигна лицето й, за да вижда очите й.

— Не — прошепна тя с треперещ глас. Една сълза затрепка на миглите й и се отрони надолу по бузата. С това се отрони сякаш и последната й надеждица да запази гордостта си. — Не.

— И какво, по дяволите, правиш тук с друг мъж?

Ревността просто скърцаше като пясък в гласа му. Серена се ококори.

— Дейвид? Той ми е само приятел. Работим заедно.

— Приличате на влюбени.

— Глупости! — изфуча Серена. — А освен това, не те засяга!

Лъки отстъпи назад и сложи ръце на кръста си. Мракът в погледа му ставаше все по-гъст, очите му станаха черни като нощта.

— Засяга ме и още как!

— Така ли? — Серена вдигна вежди иронично. — И защо, ако мога да попитам?

— Защото те обичам! — сопна се гневно Лъки.

Изведнъж стана абсолютно тихо. Серена го гледаше, без да може нито да издаде звук, нито да помръдне.

— Обичам те! — повтори Лъки тихо, вече без гняв.

Без да откъсва поглед от Лъки, Серена бавно се изправи.

— Вече се бях отчаяла — прошепна тя. — Толкова дълго те чаках… — Тя поклати глава. Сълзи напълниха очите й и замъглиха всички образи. — Кажи го пак! — примоли се тя, когато той я взе в прегръдките си. — Моля те, повтори какво каза!

— Обичам те! Обичам те!… — всяка дума бе целувка. Лъки я притискаше към себе си, вдъхваше насладата от близостта на тялото й. — Je t’aime, ma cherie, je t’aime!^[1]

Той я притисна бурно и целуна устните й. След безкрайните месеци без нея той просто чувстваше, че губи свяст от жажда и глад. Езикът му докосна нейния, вкусваше сладостта й, пиеше без насита… Откъсваше уста само за миг, за да поеме сълзите по бузите и по миглите й.

— Не плачи, скъпа! Не плачи! Всичко ще се оправи.

Серена не можеше да издържа повече. Вълнението бе твърде голямо, самообладанието я напусна. Тя скри лице в широкото му рамо и се разрида неудържимо под напора на чувствата. Беше се вкопчила в Лъки, търсейки неговата сила, изпълнена с безкрайна благодарност към Бога, че може отново да го държи в ръцете си.

— Омъжи се за мене, Серена! — Гласът му бе напрегнат и дрезгав. — Нужна си ми. И да обърна живота си на сто и осемдесет градуса, пак няма да има никаква стойност, ако ти не си при мене. Омъжи се за мене!

Серена вдигна глава, погледна го и успя да се усмихне с треперещи устни. Това е един суров мъж, своенравен и горд. Животът с него няма да е нито лесен, нито скучен. Но животът й без него нямаше никаква стойност. Добре, любовта й взривява границите на здравия разум, но какво общо има разумът с любовта?! Не очите й, а нейното сърце съзря какво се крие под неговата броня, сърцето й именно разбра, че този мъж заслужава обич…

— Омъжи се за мене, Серена — повтори отново той.

— Да — прошепна Серена.

— Искам да имаме деца…

— Да… — Усмивката й стана по-широка. Тя хвана ръката му и я сложи на заобления си корем.

Не беше нужно да казва повече. Лъки прочете останалото в очите й. В сърцето му затрептя топлина, като си я представи с дете на ръце, с едно тъмнокосо бебе, което суче от гърдите й. Животът заслужава да се живее! А той почти се беше отказал!…

Той взе Серена в обятията си. Любовта му се разрази в него като гръмотевична буря, която помита всичко, всичко, дори последните сенки на мрака в неговото сърце.

Най-сетне той я пусна и изтри с палец последните сълзи от очите й, сериозен и вглъбен, като че свещенодейства.

— Не зная дали ще бъда добър съпруг, скъпа. Толкова дълго бях сам! По-дълго, отколкото предполагаш.

— Не се страхувай — отвърна Серена и сложи длан на гладката му буза, — никога вече няма да бъдеш сам.

— Моята жена ще е с мен.

— Винаги.