Тами Хоуг
Див и опасен (19)

ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА

— Трябва да призная, че това неочаквано обръщане малко ме изненадва — повтори Ламар Канфийлд провлачено и изгледа лицата на хората, които го бяха извикали в Шансон дю Тер в такъв ранен час. Това младите, нямат никакво чувство за приличие. Едно време, когато все още се държеше на добрите маниери, никой не би се осмелил да безпокои някого преди девет…

Той погледна младата жена, застанала зад тежкото писалище от черешово дърво, което принадлежеше на Джифорд Шеридан. Изглеждаше спокойна и делова в тъмнозеления си костюм в строга линия и копринената блуза с цвят на шампанско. Носеше само тънка перлена огърлица. Косата й с цвят на пчелен мед бе сресана назад и леко завита на руло. Само скованата усмивка издаваше вътрешното й напрежение. Ръката й не преставаше да върти големия пръстен с топаз на безименния й пръст.

— Ами много просто, мистер Канфийлд — каза тя спокойно. — Както знаете, Джифорд ми даде пълномощно за цялото си имущество. Сега аз трябва да уредя нещата както намеря за добре. След като обмислих всички възможности, стигнах до решението, едно логично и практично решение, да продам имота на компанията на мистър Бурке.

Ламар Канфийлд се размърда неспокойно в креслото си, кожата под него заскърца и запъшка, когато той сложи острите си колене едно върху друго. Остана загледан за малко в мокрото петно на тавана и след това погледна домакинята многозначително. Понечи да каже нещо, но стисна устни и само смръщи чело.

— Някакъв проблем ли има, мистър Канфийлд? — подкани го нетърпеливо Лен Бурке. Бе седнал в също такова голямо кресло на един метър от адвоката и явно се бореше с махмурлука си. Бялото на очите му — доколкото можеше да се види под полуспуснатите му клепачи — беше кръвясало. Цветът на лицето му не се различаваше от зеленикаво-кафявата му, още незапалена пура.

Ламар го изгледа с онова презрително изражение, което обикновено пазеше за най-долнопробните джебчии.

— За мене, мистър Бурке, тази промяна идва твърде неочаквано. Завчера мис Шеридан бе едва ли не ужасена при мисълта, че Шансон дю Тер може да попадне в чужди ръце…

Бурке го изгледа мрачно.

— Да-а, а ето че сега просто е променила решението си, мистър Канфийлд. — Тонът му беше небрежно поучителен.

— Разбирам — каза Ламар страшно сериозно. Той се наведе напред в креслото и пооправи реверите на ленения си костюм. — Наистина, аз съм ужасно разочарован, Шелби!

— Серена — коригира го младата жена бързо.

— Да, естествено, Серена. Но аз зная какво искаше да постигне вашият дядо, предоставяйки цялата отговорност на вас. Това ще го направи много нещастен. Много! — заяви Ламар патетично и поклати неодобрително глава.

Очите на младата жена блеснаха, устните й леко се свиха.

— Той точно това заслужава, ако питате мене! — изсъска.

Мейзън се притече дипломатично, с най-чаровната си многозъба усмивка той застана до младата жена зад писалището.

— Серена иска да каже само, че Джифорд е длъжен да понесе и последиците, след като е предоставил решението другиму.

— Амин! — Бурке тръсна в скута си голямата колкото теле кожена чанта и я отвори. — Е, не можем ли най-сетне да сложим край на тази бумащина? Съставил съм текста на договора с всички точки, по които се споразумяхме. Само няколко подписа и сме готови!

Той измъкна куп листа, попрелисти ги, разтвори ги на последната страница и подаде документа за подпис.

— Изненадва ме, че сестра ви не е тук, за да присъства на сделката — заяви Ламар с едва доловим сарказъм, докато гледаше как домакинята посяга към писалката си. — Да отпразнува своя триумф, така да се каже…

Спечели си само един сърдит поглед от страна на жената зад писалището, но не и отговор.

— За съжаление, тази сутрин Шелби не се чувства добре. Нужна й е почивка — обясни Мейзън любезно. — Страда от ужасна мигрена горкичката.

— Заслужава си я — каза Ламар разсеяно и посрещна с най-невинно изражение шокираните погледи, насочени към него. — Почивката, искам да кажа. Заслужава да си почине.

Той измъкна от вътрешния си джоб очила с телени рамки, които изглеждаха точно толкова стари, колкото него. Нагласи ги на носа си и се взря в документа, който му подадоха.

Напрежението в кабинета се втурна нагоре като живак на термометър през горещ юлски ден. Какво прави този човек?! Защо не посяга към писалката?

Канфийлд само издаваше някакви тихички звуци — може би си тананикаше — докато се вглеждаше в подписа.

— Необходимо е да сверя подписа ви с пълномощното. — Той вдигна очи и се усмихна миличко. — Чиста формалност, естествено. Той сравни двата подписа с мъчителна придирчивост, продължавайки да си тананика.

— Да-а, изглежда съвпадат.

— Естествено, че съвпадат! — изпръхтя без глас домакинята.

— Ламар действа само в интерес на клиента си — обяви Мейзън тежко-тежко.

Канфийлд кимна важно.

— Точно така, Серена.

— Шел… — Младата жена прехапа устни и след това продължи със стегнат глас: — Шелби… може да ни се сърди, мистър Канфийлд, но ние трябва да побързаме. Мистър Бурке е много зает човек. Сигурно няма време. Така че и вие ще ни извините… Дайте да свършваме!

— Правилно! — изгрухтя Бурке. — Подписвате, давам ви чека и изчезвам по възможно най-бързия начин. Писна ми от Луизиана!

Достопочтеният джентълмен от Юга изгледа тексасеца с намръщено чело.

— Мога да ви уверя сър, че това ваше чувство среща взаимност. Но задълженията ми няма да бъдат изпълнени, ако не изчета целия текст. Само тогава мога да подпиша.

Лицето на Бурке промени цвета си — получи се някакъв невъобразим контраст със зачервените му, прошарени с кървави жилки очи. Шелби нададе отчаяна въздишка — дали беше само презрение? Мейзън се окашля предупредително и допря показалците си един срещу друг.

— Щом считате за необходимо, Ламар — каза той само.

Ламар ги изгледа един след друг с престорено недоумение.

— Всъщност, не съм съвсем сигурен. Може би ще трябва да поговоря най-напред със самата Серена.

Три лица побледняха едновременно — мигновено станаха бели като вар, когато вратата се отвори и влезе Серена, придружавана от Лъки.

Очите на Шелби се ококориха смешно към сестра й:

— Серена! Аз мислех, че си…

— Мъртва? — допълни Серена, въпреки че гърлото й се сви при произнасянето на тази дума и тя само изхриптя. Нямаше сили да погледне сестра си, бе вперила очи в Бурке, като че с някакво заклинание искаше да изтръгне от него признание само с поглед. Сърцето й лудо биеше. „Сигурно е бил Бурке. Трябва да е бил Бурке!“

— Не — отвърна Шелби. — Изчезнала. Че си се махнала.

— Мистър Бурке ли ти го каза? Че е наел някого, за ме „махне“?

— Не зная за какво говорите — намеси се Бурке предизвикателно, като се размърда в коженото кресло, готов за бой. — Никого не съм наемал, за нищо! Всичко, което стана, е тяхна идея! — И той посочи с пурата си към Шелби и Мейзън.

— Нямам и представа, че някой е трябвало да бъде премахван! — подскочи като ужилена Шелби и хвана перлената си огърлица, като че посегна към оръжие. Червените петна отново избиха по лицето й.

Серена се обърна към сестра си — някакво отвратително подозрение накара стомаха й да се свие.

„Мили Боже, нека да не е тя… Направи така, че да не е…“

Погледът на Шелби пресрещна нейния за един кратък миг, миг на прозрение, и след това отново е плъзна настрани.

— Наистина, наистина не зная нищо за това — повтори тя без дъх.

— Наистина ли, Шелби?

Това беше дълбокият глас на Лъки, който бе застанал зад Серена. Тя усещаше топлината му, долавяше гнева му. Лъки мина пред нея и тръгна с едва сдържана ярост към писалището.

— Значи нищо не знаеш за това, че Джин Уилис и Пу Пере трябваше да завлекат в блатото сестра ти, твоята собствена плът и кръв, да се гаврят с нея, да я убият и да хвърлят тялото й някъде, където никой да не може да го намери?… — Странно, Лъки шептеше, а думите му падаха като, стоманени бодли, тежки от заплаха. — Наистина не знаеш за това, така ли? Дали да не поосвежа малко паметта ти?

Дебелият слой пудра сякаш се отдели като гротескна маска от пепелявосивото лице на Шелби. Ружът, който тя така умело нанасяше върху страните си, се очерта като две червени мастилени петна. Очите й бяха станали огромни от страх. Тя се смъкна в креслото на дядо си, като да намери закрила от атаките на този човек.

— Не зная… Не разбирам за какво говориш — отвърна тя разтреперана. — Ти си побъркан! Всеки го знае…

— Но да, скъпа, побъркан съм! — продължи да шепне Лъки, наведен към нея. — Всеки го знае. Но никой не знае как ще си отмъстя!

От очите на Шелби рукнаха сълзи.

— Лъки! Моля те, престани! — заповяда Серена. Страхуваше се от онова, което Лъки Дусе може да изкара на бял свят. Господ да й е на помощ, тя се страхуваше, че той може да се окаже прав. Жадуваше от все сърце той да се заблуждава. Мисълта, че собствената й сестра би могла да я убие, се забиваше като острие в душата й. Не може да е вярно! Не би желала да узнае такава истина, о, не сега, след всичко, което трябваше да изтърпи през последната седмица! Не би могла да го понесе…

Лъки се обърна с разкривено от гняв лице към нея:

— Да престана? — Сега вече той не шептеше, а направо изрева. — Господи! След като е накарала да те претрепят!

— Не е така! — изкрещя Шелби и удари с юмрук по писалището. — Просто трябваше да я отстранят от пътя ни, това е всичко! Кажи им, Мейзън! — Тя извъртя стола си към своя съпруг. — Ти не си наредил да я убиват! Кажи им!

За миг като че ли времето спря. Всички очи бяха вперени в Мейзън Талбът. Той стоеше с увиснали рамене, прав, до жена си. Най-сетне той бръкна дълбоко в джобовете на измачкания си ленен панталон, залюля се напред-назад на токовете си и погледа надолу към Шелби:

— Прасковке — каза той уморено, — ти както обикновено пак не домисляш докрай нещата. И какво щеше да стане, ако Серена се появеше отново? Положително щеше да съсипе всичко. Ние не можехме да допуснем тя да се върне…

Шелби го гледаше смаяна.

— Но тя е моя сестра!…

— Ти я мразиш — отвърна Мейзън, като че това обясняваше всичко.

Шелби сбърчи горчиво лице.

— Да… Добре… Но тя е моя сестра!… Никога не бих я убила. О, Мейзън, как си можал да помислиш такова нещо!? — Гласът й бе пълен с укор, като че поучаваше невъзпитано дете.

— Нали ти искаш да вляза в парламента? — поясни той със същата желязна логика. — Нали ти искаш да се преместим в Батон Руж? Ние нямахме пари, Шелби, ти прекалено много харчиш! Появи се новата къща, а старата все още не е продадена. Да, естествено, ти не се интересуваш от такива прозаични неща като парите, не е ли така? За тебе е важно да постигнеш своето, все едно на каква цена!

Нещо стана с Мейзън — цялата му вялост и сдържаност в миг се изпариха, сякаш пред очите им някой сваляше от него олющена боя. Той гледаше Шелби с измъчено изражение:

— Какво трябваше да направя? Всичко беше в ръцете ми. Трябваше само да посегна, с един-единствен удар щяхме да имаме всичко, което сме желали. А ти непрекъснато ме тласкаше, беше готова да стреляш в тила ми, ако отстъпя назад. Какво трябваше да направя?!

В този миг Шелби най-после осъзна какво бяха сторили и какви последици можеше да има то. Серена просто видя как внезапното прозрение осени сестра й — очите на Шелби се разшириха, като че имаше видения. Мейзън вярно каза, че тя не дообмисля нещата. Беше типично за нея — намисли ли нещо, решава в момента, без дори да си представи последствията. Ето я и сега — прилича на малко момиченце, неприятно изненадано, изплашено, огорчено, разкайващо се.

Серена извърна поглед. Лицето на Шелби се изкриви на плач, тя обърна гръб на мъжа си, зарови лице в дланите си и се разхълца. Серена почувства, че и тя се просълзява.

— Добре, а Джифорд? — запита Лъки, вперил очи в Мейзън. — Какво трябваше да стане с него?

Мейзън повдигна очилата на носа си и преглътна. Отговорът му прозвуча равнодушно, като че ли ставаше дума за нещо съвсем незначително. Сякаш обсъждаха къде да отидат на пикник.

— Изчезването на Серена и загубата на плантацията щяха да му прекършат гръбнака. Горкият! Току-виж се решеше на самоубийство.

Серена слушаше поразена. За миг остана като упоена, само клатеше машинално глава. Рушеше се нейният свят! Мейзън, сериозният, стабилният любезен Мейзън Талбът, когото винаги бе обичала, на когото бе вярвала — Мейзън се бе опитал да я убие. Алчността и любовта му към Шелби се бяха изродили в нещо чудовищно, нещо, което бе направило от него убиец!…

— А пожарът? — продължаваше да рови Лъки. Мейзън сви глава между раменете си, които увиснаха още повече.

— Няма да кажа нито дума повече в отсъствието на моя адвокат — заяви той тихо.

— Чудесно, Мейзън! — Шериф Холингс нахлу в салона, следван от двама мъже. — И така чухме вече достатъчно.

Серена наблюдаваше омаломощена процедурата по ареста. Бурке възропта гневно, когато щракнаха белезниците на ръцете му. Мейзън мълчеше. Шелби се захлупи, ридаейки върху писалището, та се наложи шерифът да й помогне да се изправи.

— Ти си виновна за всичко! — изкрещя Шелби на Серена. — Лицето й бе обляно в сълзи и аркансил, една нова маска бе заместила божествения грим, маска на омраза и злоба. — Никога да не се бе връщала! Всичко това нямаше да се случи, ако ти не се беше върнала!

Серена дори не помисли да отговори. Тя гледаше своята сестра-подобие и усещаше само някаква болезнена празнота. Би трябвало да се чувстват близки, но ги разделяха светове. Беше останало само огорчение, състрадание и разкаяние — каква връзка бе това?!

Лъки се приближи и я прегърна през кръста — сякаш долови мълчаливата й молба да й даде от своята сила. Стояха един до друг и наблюдаваха как служителите поведоха към вратата арестуваните, докато шерифът продължи да грачи високо и отчетливо:

— … Имате право да откажете да отговаряте. Всичко, което ще кажете, може да бъде използвано в съда срещу вас…

Ламар се надигна бавно от коженото кресло и се почеса по гърдите.

— Мисля, че не мога да върна на шериф Холингс това микрофонче. Да се чуди и мае човек с какви технически дяволии разполага сега полицията! — Той погледна Серена извинително и леко докосна рамото й с набръчканата си ръка. — Наистина съжалявам, мила моя, че станаха такива работи. За вас това е навярно страхотен удар!

— Така е — промълви Серена. — Благодаря за помощта ви, мистър Канфийлд.

— Не заслужава да се говори. Изпълних само гражданския си дълг. Не се притеснявайте да ме повикате, ако имате нужда от помощ! — Той изви очи нагоре и въздъхна театрално. — Може да изглеждам като призрак от миналото, но все още крия в ръкава си някой и друг коз.

Серена успя да се поусмихне, загледана след стария адвокат, който се отдалечаваше по коридора — с панамена шапка в ръка, самото южняшко достойнство. Чу го как се шегува с Одил на портала, а след това настъпи тишина.

Тя усети върху себе си погледа на Лъки, който бе излязъл на галерията. Серена си наложи да се чува шума на потеглящите полицейски коли, загледана в зелената трева на поляната пред къщата. Реката се виеше като тъмна лента между дърветата. Небето пъстрееше — истински калейдоскоп от сини стъкълца и шарени, менящи цвета си парченца от облаците. Беше тревожно и бурно, точно както се чувстваше самата тя.

Като че ураган бе връхлетял в живота й. Семейството й, личността й, увереността, че може сама да определя съдбата си — всичко лежеше разбито около нея и тя не знаеше как да започне да събира късовете. Дойде тук само да прекара няколко дни отпуска. Вместо това животът й се промени безвъзвратно, самата тя не бе вече същата.

— А сега какво? — чу тя собствения си глас, но имаше чувството, че друг някой задава въпроса. Не можеше да си представи защо точно тя трябваше да го изрече, след като съвсем не бе сигурна, че действително очаква да чуе отговора на Лъки.

— Ще ги изправят пред следователя — отвърна той, интерпретирайки въпроса й по възможно най-простия начин. — След това ще им връчат обвинението, ще определят размер на гаранцията, поне що се отнася до Бурке и Шелби…

Серена се извърна към него. Лъки се бе облегнал на ръба на бюрото, въртеше в ръка гладката сфера за притискане на документи и се взираше в Серена.

— Никога не бих се усъмнила в Мейзън — промълви тя. — Никога.

— Никой не би го помислил. — Лъки остави сферата на мястото й и застана до стъклената врата към галерията зад Серена. Лицето му беше сериозно и тъжно. — Никой не знае на какво е способен един човек, когато е притеснен. Съжалявам за Шелби. Аз нямам какво добро да кажа за нея, но все пак ти е сестра. Сигурно те боли…

Серена кимна. В очите й напираха сълзи.

— Винаги съм си мечтала да сме близки, както е редно между близнаци. Никога не станахме близки. И никога няма да станем. Онова, което се случи, ще се изправя винаги между нас.

Лъки обви с ръце раменете й и се наведе да я целуне.

— Обещах на Холингс да ида с някой от неговите хора до колибата на Уилис…

Серена кимна и започна да разтрива раменете си, като да се стопли през грубия плат на ризата, която Лъки й бе заел. Ризата стигаше чак до коленете й, тя бе завила ръкавите няколко пъти, за да се покажат ръцете й, но й беше все пак по-добре с нея, отколкото с разпокъсаната копринена блуза, свързана с такива ужасни спомени. Тя потреперваше дори само при вида на „онези“ дрехи, струпани на купчинка на земята, когато Лъки я съблече. Накрая той ги бе изнесъл да ги изгори, а после й даде риза и един свой стар анцуг.

— Мисля, че трябва да се преоблека — каза Серена. — Сигурно ще си искаш ризата.

— Задръж я.

Думите изглеждаха безобидни, но Серена разбра какво ще последва — беше толкова сигурна, като че Лъки бе размахал червен флаг пред очите й.

„Ето го. Това е моментът. Сега Лъки ще сложи край на всичко…“

Ще се сбогува и ще изчезне в блатото си, без дори да се обърне. Ще остави след себе си едно разбито сърце и една стара дънкова риза.

— За спомен ли? — попита тя сухо и го погледна през рамо. — Да си я прибера при другите сувенири и от време на време да я изваждам, да се си спомням с умиление за тебе?

Лъки отстъпи крачка назад и смръщи чело:

— Недей, Серена!

— А какво? — Тя изви нагоре златния лък на веждата си. — Да ми напомня с любов за тебе? Или просто да ми напомня, че те е имало? Че въобще не съм била влюбена в тебе? Ти така ли ще правиш, Лъки? Ще се преструваш ли, че никога не си ми казвал, че ме обичаш?

— От самото начало ти казах какво търся в тебе.

Серена вдигна двете си ръце, за да го накара да млъкне. Кръвта нахлу в главата й, чуковете на яростта заблъскаха в слепоочията й.

— Престани най-после да ми го набиваш в главата! Призлява ми от тебе! Не ме интересува какви ограничения сам си си измислил! Не ме интересува, че е било толкова кратко! Онова, което е между нас, е нещо много повече от „просто секс“ и ти го знаеш много добре!

— Зная, че нищо не може да излезе от това — каза той упорито и я изгледа ядно.

Тя му отвърна с не по-малко непреклонен и яден поглед:

— Защото ти не желаеш.

Лъки се обърна с вдигнати ръце, сякаш се готвеше да стисне някого за гръкляна, беше наистина побеснял от гняв.

Разбира се, тя ще направи така, че да усложни максимално нещата! Няма да приема просто фактите и да си отиде. О, тя!… Тя ще чопли сега, ще анализира, ще не опитва да намериш някаква панацея!

— По дяволите, Серена! Видя какво стана миналата нощ. — Той впери очи в обувките си, срамуваше се да я погледне в очите. — Искаш ли да се омъжиш за такъв човек? Ами ако следващия път не мога да ударя спирачките?

— Видях какво стана — каза Серена тихо и скръбно. — Видях и това как ти се справи. Ти ми спаси живота. Видях и как се грижеше за мене, любихме се… Онова, което направи с Уилис, не ме кара да те обичам по-малко. Дори бих казала, че затова те обичам още по-силно, разбира се, ако е възможно любовта да се степенува.

Лъки поклати нетърпеливо глава и хукна отново напред-назад из стаята.

— Това не е любов! Това е състрадание. Зная какво виждаш, щом ме погледнеш, Серена: един клет, побъркан тип, за когото някой трябва да се грижи.

— Ще престанеш ли най-сетне, Лъки Дусе?! — изфуча гневно Серена. Тя застана пред него и го сграбчи за джинсите, за да не му позволи да избяга. От очите й излизаха искри, цялото й ожулено, изподрано лице пламтеше от гняв. — Ще ти бъда благодарна, ако престанеш да тълкуваш собствените ми чувства. Не те съжалявам, ти сам се съжаляваш! Ти си толкова дяволски горд и твърдоглав, че не можеше да понесеш мисълта, че не си съвършен, че имаш своите грешки и слабости като всеки нормален човек. Караш ме да побеснявам, но те обичам! Под цялото това твое тръшкане и кривене се крие един силен, добър и нежен човек. А и ти ме обичаш. Погледни ме в очите и кажи, че не ме обичаш!

Той съзнаваше, че това би било най-доброто, което може да направи, но не надмогна себе си. Не можеше да гледа това прекрасно, изранено лице и да й каже, че не я обича, след като я обича повече от собствения си живот. Но и не можеше да й даде онова, което тя заслужава.

— Не мога да ти дам любовта, която заслужаваш.

— Онова, което заслужавам, е мъжът, когото обичам!

— Аз съм човек от блатото — каза той. — Не мога да понасям хора около себе си. За мен е истинско щастие, ако успея да прекарам още един-едничък ден, без да полудея. Какво бъдеще мога да ти предложа? Какво имам да ти дам, Серена?!

Отговорът дойде простичък и унищожителен:

— Сърцето си.

Лъки стисна очи от болка.

— Само не започвай да ми разправяш, че нямаш сърце! Ти всъщност се боиш да не го загубиш! — Като че ли някой бе стегнал гърлото й с въже, в очите й пареха сълзи. — Аз зная какво значи да се страхува човек, Лъки…

Той поклати глава, без да я поглежда. Мускулите на челюстите му играеха.

— Така е! — настоя Серена. Тя го гледаше със сериозни, пълни с обич очи. — Зная как се чувства човек. Зная какво е, когато страхът те сграбчи и те завладее напълно. Но аз зная и как можеш да го победиш! Не, не защото съм психоложка! А защото съм жената, която те обича.

— Аз трябва да вървя — промълви той, криейки погледа си. Лицето му се бе превърнало в непроницаема маска.

Серена почувства как всичките й напразни усилия се стовариха върху нея като непосилен това. Не, Лъки няма да отстъпи! Той ще се отдръпне отново в себе си, ще затръшне вратата под носа й, както бе правил толкова пъти вече през изминалите дни. Нито едно от средствата, с които тя разполагаше като професионалист, не бе в състояние да й помогне да се доближи до него. Единственият ключ за тази затворена врата бе любовта й, но Лъки не й оставяше никаква надежда, че би могла да отключи и тази врата, и веригите, които го приковаваха към неговото минало.

— Да се крие човек не е никакво решение, Лъки — каза тя тъжно. — Ти си един добър човек, един силен човек, имаш талант. Можеше да дадеш толкова много, стига само да престанеш да бягаш от самия себе си.

— Остави ме, Серена — каза тихо той. — Нека да си ида, така ще е по-добре за тебе.

Тя отстъпи назад, вирна упорито брадичката си и подсмръкна, за са сдържи сълзите си.

— Да не мислиш, че го правиш заради мене? Твоето високомерие е невъзможно! То не ми е нужно. Нужно ми е да живея с тебе. Бихме могли да имаме толкова много, много повече, отколкото ти искаш да признаеш. Добре, Лъки! Обади ми се, когато го проумееш. Ще те очаквам.

Лъки я изгледа остро:

— Не се връщаш в Чарлстън, нали?

— Не… — До този миг Серена не бе наясно какво ще направи, но отговорът й дойде бързо и категорично. Това бе единственото възможно решение. — Ще отида там, колкото да уредя работите си. Шансон дю Тер е моят дом. Корените ми са тук, тук е всичко, за което нося отговорност. Дойде моментът, в който се виждам и се възприемам такава, каквато съм, а не на каквато бих искала да се правя в Чарлстън. Престанах да бъда страхливка! Обади ми се, когато и ти приключиш с това.

Тя му отправи един последен поглед и тръгна към вратата.

В този миг там се показа главата на един от помощник-шерифите:

— Хей, Лъки, лодката дойде. Готови ли сте? — Серена застана на място, изчаквайки отговора му, сякаш това беше и отговор на въпроса, изпълнил цялото й сърце.

Мълчанието продължи безкрайно.

— Аха — каза най-сетне Лъки тихо и тежко. — Да тръгваме!