Тами Хоуг
Див и опасен (12)

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

Серена се плъзна с наслада в нощницата си — имаше чувството, че не е спала цял месец. Вечерята се оказа потискаща и изтощителна, истинско мъчение. И никакво развитие, нито крачка напред. Бурке бе решил да купи Шансон дю Тер, Шелби и Мейзън бяха готови да му я продадат. А самата тя не знаеше какво е готова й какво трябва да направи.

Беше истинско облекчение да се прибере в тихата си уютна стая. Тук всичко беше същото — както в цялата къща, така и тук се бе възцарила някаква горда неподвластност на времето, възпротивяваща се на всяка промяна. Тапетите бяха с нежна шарка на бръшлянени вейки и цветчета. Килимът на пода бе протрит от краката на много поколения Шеридановци. Леглото от черешово дърво, с ръчно бродиран балдахин, е прислонявало уморените тела на много от тях… Серена виждаше в това някаква утеха. Чувството за нещо трайно сгряваше душата й, особено сега, когато бе толкова съсипана и разколебана. Поне тук, в меката светлина на нощната лампа, тя се чувстваше желан гост.

Върза колана на белия си копринен халат, отиде до отворената врата към галерията и се облегна на рамката, като че ли нямаше повече сили да стои изправена. Нощта бе тъмна и беззвездна. Във въздуха тегнеше душният аромат на глициния, орлов нокът и наближаващ дъжд. Колко ли жени с името Шеридан са стояли преди нея на същото това място, взирали са се в нощта, търсели са отговор за бъдещето?! И колко ли много още ще дойдат след нея? Нито една, ако стане така, както иска Бурке. Но ако те откажат да играят по неговата свирка?

Тихо почукване я откъсна от мъчителните й мисли. Серена се обърна — в отвора на вратата се показа главата на Шелби.

— Може ли да вляза?

Серена само сви рамене — за повече нямаше сили. Беше изчерпана. Перспективата за един дълъг словесен двубой със сестра й не бе много окуражаваща.

Шелби влезе, затвори вратата зад себе си и се облегна на нея. Изглеждаше объркана. Бе събула обувките си, косата й бе разпусната, изглеждаше млада и сладка в красивата си романтична рокля. Ръцете й все още бяха отрупани с цяла колекция скъпи пръстени. Само начинът, по който въртеше големия топаз на пръста си, издаваше нервността й.

— Аз се опитвам да бъда практична, Серена! — започна тя изведнъж, като че току-що бяха прекъснали разговора си. — Надявах се точно ти да оцениш това. Ти винаги си била практична.

— Тук не става дума за това кое е практично и кое не!

Серена се отдели от рамката на вратата и пъхна ръце в дълбоките джобове на халата си.

— А би трябвало! За Бога, Серена, та помисли малко! — с дребни нервни крачки Шелби прескочи стаята и започна да подбутва и да подрежда механично някои предмети, които изобщо не се нуждаеха от подреждане.

— Все някой ден плантацията ще бъде продадена. А сега имаме човек, който ще ни поднесе парите на сребърна табла!… Да знаеш, казвам ти го като специалист, търгуващ с недвижими имоти, купувач не се явява всеки ден. Продажбата ще донесе на всички ни само изгода. Джифорд се опъва само от инат!

— Обработвал е тази земя цял живот — каза спокойно Серена, която по навик, а и по необходимост зае позата на Advocatus diaboli^[1]. — Той просто не иска да види как всичко това изчезва.

Шелби престана да разтребва и хвърли кос поглед към сестра си. Като с магическа пръчка деловата жена в нея се превърна в сърдита глезла:

— Той те манипулира!

Серена не възрази — така си беше. Отново бе смаяна от хамелеонските способности на сестра си — нейните светкавични преобразования я плашеха и възхищаваха едновременно. Те винаги бяха обаче сигнал за някакви ходове, които Серена би предпочела да не знае.

— Той си е такъв! — продължи Шелби, докато разместваше машинално джунджуриите върху комода. — А сега е в апогея си. Направи всички ни на глупаци, този опак старец!

— Ти би ли зарязала децата си, би ли ги дала на чужди хора? — запита спокойно Серена.

Оскърбена и изненадана, Шелби се извърна цяла към нея:

— Да зарежа децата си?! Не ставай смешна! Разбира се, че не! Но това е съвсем друго нещо!

— За Джифорд е така. Тази земя е също част от него, както сме и ние. Как можеш да допуснеш, че ще я остави?

Шелби поруменя, пристъпи от крак на крак върху килима и стисна ръце в юмруци.

— Защото сега я искат! Защото все някога трябва да стане! Защо, мили Боже, поне веднъж не отстъпи!

— Защото е Джифорд.

— Ние трябва да предприемем нещо, Серена! — Сега Шелби говореше пламенно. Отново подхвана безцелното си щуране из стаята. — Той става все по-шантав, вреди на всички ни! Казах ти вече, че просто го виждам как става все по-неадекватен, говоря ти съвсем сериозно! И не съм единствената, която мисли така.

Серена отново си спомни как Бурке бе заплашвал с процедура на попечителство. Тя погледна Шелби намръщено и преглътна забележката си, че човек, който манипулира умело толкова хора, не може да е изкуфял. Вместо това тя каза по-простичко:

— Няма да допусна Джифорд да бъде поставен под попечителство. Изобщо не се опитвай!

— Той само това заслужава — каза Шелби кисело и издаде капризно долната си устничка.

Това предложение, и начинът, по който то бе направено, накараха Серена да изтръпне. Може и да не беше особено близка със сестра си, но просто не можеше да повярва, че човек със собствената й плът и кръв може да бъде такъв безскрупулен егоист. Тя гледаше Шелби с невярващи очи, изпълнена с отвращение.

— Толкова ли си алчна наистина, та искаш да постъпиш така долно?!

Очите на Шелби замятаха мълнии. Серена си помисли, че едва ли не чува как яката на блузката на сестра й се пука по шевовете.

— Алчна?! Алчна? — изкрещя Шелби и пристъпи към Серена. Гладкият порцелан на прозирния й тен бе грозно нашарен от кървавочервени петна. Като че ли всяко мускулче по тялото й бе изпъкнало до скъсване. — Как се осмеляваш да ме наречеш алчна? Ти си алчна! Ти и Джифорд! Вие сте алчни и себични! А аз гледам само за общото добро.

„Точно така — помисли си Серена. — Да станеш бизнесдама на годината, да вкараш Мейзън в парламента. И тогава, ела та гледай, препълнена банкова сметка и безкрайни благодарности от всички, които ще намажат от сделката…“

Разбира се, това не можеше да бъде изречено на глас. Серена стоеше мълчаливо, фиксираше с поглед сестра си и усещаше, че й се повдига.

Шелби продължи да крачи пред леглото, пухтяща като парен локомотив, ядна и зла.

— Всичко това съвсем ти подхожда! Пристигаш от Чарлстън с танцова стъпка и веднага вземаш страната на Джифорд, само за да му се подмажеш. А след това ще си вдигнеш чукалата и пет пари няма да даваш за това, че всичко си съсипала! Какво те интересува тебе? Ти не живееш тук! На тебе ти е все едно. А ние трябва да поемем отговорността.

— Не ми изглежда да се чувстваш отговорна… Нито за Джифорд, нито за родния ни дом, нито за онова, което ни заобикаля — прекъсна я Серена хапливо, макар да осъзнаваше, че би било по-добре да премълчи. Но й бе просто невъзможно да остане спокойна и дистанцирана, както би постъпила със своите свръхвъзбудени пациенти. Не можеше да се прави на обективна, когато става дума за семейството й. А единствената дистанция, която би могла да осъществи по отношение на близките си, беше дистанция в пространството.

Със самото си завръщане усети, че я всмуква някакъв емоционален водовъртеж, затъна в някакви подвижни пясъци, които я свличаха от поста й на наблюдател и я поглъщаха безпощадно. Серена се чувстваше унизена и разнищена. Сега обаче гневът изпъни цялото й същество и тя най-после избухна:

— Знаеш много добре какви вреди нанесе петролно-химическата промишленост тук! Всичко е замърсено, и земя, и вода! Съсипа природата…

— Изхранва хората, разкрива работни места, подпомага градовете…

— Увеличи процента на раковите заболявания, унищожи резерватите и живота в тях…

— О, стига, по дяволите! — Шелби вдигна възмутено ръце. — Говориш като някоя от ония, пощръклелите от Орегон, или дявол знае откъде, дето са се заяли с дървосекачите, че им били изплашили кукумявките, тъпите им кукумявки, дето не се сещат да се преместят в друга гора! Толкова шум за едно блато, което ти не можеш да понасяш!

Серена успя все пак някакси да преглътне гнева си, изпъшка и скръсти ръце пред гърдите си, като да се брани.

— Това, че аз не мога да търпя блатото, не означава, че съм готова да го залича от лицето на земята. В това блато все още живеят хора, както знаеш.

Шелби сбърчи презрително нос:

— Бракониери и пропаднали типове! Мене ако ме питаш, „Тристар“ направо ще стори благодеяние на всички ни, ако ги прогони.

Серена вдигна очи към тавана:

— Няма що! Самото състрадание!

— Самата практичност. Само практичност — коригира я Шелби и кимна важно. Беше се поуспокоила. Отново се появи хладнокръвната делова жена, която сега с добре заучен, също делови жест сключи ръце пред корема си. — Трябва да бъдем практични, Серена. А след като ти така и така не възнамеряваш да оставаш, просто не разбирам защо не се обединиш с нас, та да приключим с този въпрос веднъж завинаги. Така за всички ще е най-добре. Също и за Джифорд, помисли малко само! Та това е един близо осемдесетгодишен човек с порок на сърцето, за Бога! — Шелби явно започна да се вживява в този нов аспект. — Отдавна би трябвало да не работи на полето. Да не се тревожи какво ще е времето, какви буболечки са нападнали тръстиката, каква ще е цената на дизеловото гориво, ще издържи ли старият трактор още един сезон или няма. Нека да си отдъхне! Нека единствената му грижа е дали да идат с Пепър на риба или по-добре да идат при Готие да се поразговорят… Лани едва не фалира, трябва да го знаеш! — довери Шелби с тъжен поглед. — Ако и тази година нещата не потръгнат, с Джифорд е свършено. Каква ще му е тогава ползата от цялата тази гордост и упоритост? Един банкрут ще го погуби. А сега все още има възможност да се оттегли напълно достойно…

Серена мълчеше и слушаше. Не проговори. Аргументите на сестра й бяха необорими. Бяха добре обмислени, логични и плъзгави. Всичко бе съобразено — всичко, освен волята на Джифорд и съдбата на блатото, за което милееше Лъки.

Но какво значение имаше всичко това в сравнение със съдбата на един град?! Могат ли двеста години семейна история да бъдат по-важни от двеста и петдесет работни места? Но пък биваше ли за няколко работни места в повече да бъде унищожена една деликатна екосистема, един биотип, който никога, с нищо не би могъл да бъде възстановен…

— Не зная вече — прошепна Серена по-скоро на себе си.

Тя приседна в долния край на леглото, облегна се на стройната колона за балдахина и обгърна с ръце — като с бръшлян — гладкото дърво. Взираше се в своето отражение в огледалото отсреща над комода, търсеше отговори, които все не намираше. Имаше чувството, че на плещите й са легнали бедите на целия свят. Жадуваше да ги отхвърли и да побегне. Но не можеше. Не може да избяга нито от Шансон дю Тер, нито от огромната си нужда да бъде обичана от Джифорд.

— Не зная какво да правя — прошепна отново Серена, докато отчаянието в нея зейваше — черно като нощта — все по-широко.

Образът в огледалото се раздвои сякаш, когато Шелби седна до нея на леглото.

„И в момента не приличаме на близначки!“ — помисли Серена, защото самата тя изглеждаше твърде зле. Под очите й имаше тъмни кръгове, беше бледна и напрегната. Войната на чувствата бе взела своето. Шелби се справяше по-добре със стреса — благодарение на арсенала си от скъпа козметика. А и като че ли изобщо не се чувстваше потисната от товара, с който не възнамеряваше да се нагърбва. Колко е удобно да имаш дарбата да прехвърлиш вината на другите! Шелби сигурно също се чувстваш притеснена, но бе дълбоко и искрено убедена, че всичко това не е по нейна вина. Серена не се и съмняваше, че сестра й спи като бебе. Независимо от всичките си приказки за отговорност, Шелби успяваше да отърсва с лекота перцата си от всяка капчица отговорност.

— Господи! Ти наистина изглеждаш изчерпана! — каза Шелби тихо. Очите й, особено полетът на веждите й, изразяваха неподправено състрадание.

Шелби се взираше не в Серена, а в нейното отражение в огледалото, сякаш запленена от поразителната прилика. Серена се почувства неудобно и се видя принудена да стане, за да избяга от този втренчен поглед. Тя се върна отново до стъклената балконска врата и се облегна на рамката.

— Не си ми казвала, че познаваш Лъки Дусе — каза тя тихо, гледайки изпод око каква ще бъде реакцията.

Шелби трепна изненадано, на лицето й се изписаха най-различни чувства — като облаци, които се носят бързо по нощното небе, застигат се и отминават.

— Какво ти е разказвал? — попита тя предпазливо.

— Нищо особено — призна Серена.

Видимо успокоена, Шелби се надигна от леглото и тръгна безцелно из стаята, после се върна, опъна покривката на леглото и оправи полата си.

— Излизала съм с него няколко пъти, докато ходех с Мейзън. Просто за да накарам Мейзън да ревнува. — Каза го напълно безстрастно, без следа от разкаяние. — Минала работа. Дори съм го забравила вече. Като си помисля в какво се превърна това момче! Неприятно ми е да призная, че изобщо го познавам. Защо се интересуваш?

— Ами… така.

— Божичко, Серена! — Шелби изглеждаше наистина обезпокоена. — Да не си се забъркала нещо с него? Той е опасен! Не можеш да си представиш какви работи се разправят за него!

Серена бе убедена, че отлично може да си представи какво би могъл да каже за Лъки един благопристоен гражданин. Той би видял в Лъки точно онова, което Лъки би му позволил да види, а думата „опасен“ в случая бе едно от най-меките определения. Серена се чудеше дали Шелби е опознала и тъмната му страна. Надали.

Ужаси се, като установи колко щастлива я прави това. Да си мисли, че е единствената жена, преодоляла отбраната на Лъки Дусе и докоснала се до сърцето му, бе все едно да се движи в минирано поле. И отгоре на всичко да се радва, че на сестра й такова щастие не е било отредено! Идиотщина!… Има си достатъчно ядове, за да се нагърбва сега и с проекти по връщането на Лъки Дусе в правия път. Нали той каза, че не иска от нея нищо друго освен секс…

— Той спомена, че те познава — каза Серена. — Просто бях любопитна.

— Ах! — Шелби сви рамена и тръгна към вратата. — Беше едно нищо!

Гласът й ясно говореше, че тази история е без всякакво значение за нея. Лъки Дусе беше дал своята дан. Тя бе получила онова, което желае. Нищо друго нямаше значение.

— Лека нощ!

— Лека нощ.

Серена остана загледана след сестра си. Пак нищо не изясниха. Бяха направили още едно завъртане на въртележката на техните отношения, бяха се издигали и спускали в емоционалния кръговрат, за да се върнат отново там, откъдето бяха тръгнали.

Серена въздъхна, когато вратата се затвори тихо зад Шелби. И в следващия миг подскочи и се задави — една жилеста ръка се протегна иззад гърба й, сграбчи я през кръста и я притисна сякаш към стена, докато другата ръка се сложи тежко на устата й, за да заглуши писъка й.

— За мене ли си се направила толкова хубава, сладка моя?

Лъки погали с устни ухото й и жадно плъзна лявата си ръка по коприната върху корема й.

— Не е имало нужда…

— Звяр такъв! — изстреля Серена, след като той махна ръката си от устата й. Опита се да се обърне в ръцете му и да му отвърти една плесница, но той й попречи без никакво усилие, като на шега. — Изкара ми ума!

— Правилно! Ти трябва да имаш страх от мене — изръмжа той, скрил лице във врата й.

Лъки не преставаше да пуска все такива забележки, като че да я убеди каква черна душа носи. Но Серена вече не му обръщаше внимание. Бе видяла лицето, което се криеше зад маската, и не желаеше да я залъгват с някакви митове. Сърцето й по собствена воля се бе отдало на човека зад страховитата фасада. Колкото и наивно да звучеше, Серена бе решена да изкара на бял свят доброто у него…

Подлудяваше я това, че той все още се опитва да скрие от нея истинската си същност. Ядосваше се и на него, и на себе си. Защо измежду всички мъже на този свят точно той трябваше да плени сърцето й?! Само допреди два дни не й беше дори симпатичен. Тя и сега не бе сигурна дали го харесва, но не можеше да продължава да отрича, че е влюбена в него. Всичко бе толкова романтично и невероятно, толкова нетипично за Серена Шеридан с нейния спокоен, подреден живот в Чарлстън… Но сега не се намираха в Чарлстън, а и тя не бе вече същата От това признание лъхаше умора и смирение.

— Престани, Лъки!

— С какво? И защо? — Лъки потърка брадясалата си буза о нея и вдъхна парфюма й. — Може би с това? — И той пъхна грубо мургавата си ръка между краката й, сграбчил тънката коприна.

Серена простена, пороят от усещания я заля и помете съпротивата й. В една-единствена нощ Лъки бе настроил тялото й така, че да откликва безусловно на неговото. Желанието я прониза моментално, в същия миг, не остана друга мисъл освен да се отпусне и да му се отдаде, да се остави да я люби. И тя да го люби от цялата си душа!…

Насили се да го отблъсне, да запази поне капчица самообладание, поне следа от здрав разум.

Със злобничък смях той я пусна и провлачи стъпка към тоалетката, взе небрежно някакво шишенце парфюм и го завъртя между пръстите си, без да откъсва поглед от образа на Серена в огледалото.

Тя стегна колана на халата си и го погледна:

— Моля те, спести си опитите да ме уплашиш!

— Плаша ли те? — На лицето му се изписа изненада. — Аз пък си мислех, че правя опити да те вкарам в леглото си.

— Знаеш много добре какво имах предвид!

Лъки сви рамене, но се отказа от коментар. Даваше си вид, че шишенцата и кутийките на тоалетката й са му далеч по-интересни от нейните упреци. Серена почувства, как гневът глухо се надига в нея, но не даде израз — съзнаваше, че Лъки нарочно я дразни, за да поддържа дистанцията помежду им.

— Какво правиш тук? Няма ли да гониш бракониери тази нощ?

Той погледна мрачно своята огледална събеседница и пак насочи цялото си внимание към тубата с дневен крем за лице.

— Как мина вечерята? — попита небрежно той.

— Забележително. Бурке заяви, че „Тристар“ изобщо не са осъждани досега за екологични нарушения.

— Виж ти! — присмя се Лъки. — Също както не са осъждани нито за подкупи на държавни чиновници, нито за транспортиране на вредни вещества, нито за стоварване на отровни отпадъци на скрити места в резервата. Виж, ако бе казал не, че не са осъждани, а че не са го правили, тогава вече щеше да е лъжец!

— Той не е склонен да се откаже от сделката.

— Убеден съм, че е така! Та това е идеална строителна площадка! В центъра на нищото, с огромни площи за складове зад самата сграда, а и разполагащи благополучно с един млад и амбициозен политик… — Лъки поклати глава, вглеждайки се внимателно в красивата четка за коса от розово дърво. — Господи! Оставало да се откаже!

Серена застана до него. Не можеше да откъсне очи от дългите му изящни пръсти, които си играеха с предметите върху тоалетната й масичка.

— Джифорд каза, че няма да продаде и сигурно няма да го направи. Бурке не може да стари нищо срещу това. Не може да се принуди Джифорд да си продаде имота.

И в този миг тя си спомни погледа на едрия тексасец, когато обясняваше на масата, че Джифорд трябва да бъде убеден. Приличаше на човек, който винаги получава онова, което желае, независимо на каква цена. И дядо й се бе изпречил на пътя на този човек! Какво ще предприеме той? Ще се спре ли пред нещо?

Серена отхвърли неприятните си мисли, отиде отново да отворената врата и потопи поглед в нощта, сякаш някоя звезда или самият мрак ще й подскажат отговора.

— Той каза, че още с откриването на фабриката ще бъдат създадени нови двеста и петдесет работни места за тукашните хора…

— Глупости! — отсече Лъки. — Най-много стотина. Или по-скоро седемдесет. Останалите ще си бъдат хора на фирмата. Тука не се срещат под път и над път химици и инженери, които чакат за работа.

— И все пак това са повече хора, отколкото би могъл да наеме Джифорд. Цялата област ще се съвземе икономически, хората ще се замогнат…

— А околната среда ще бъде съсипана завинаги!

Серена въздъхна и потърка с пръсти челото си, за да се освободи от напрежението.

— Не е толкова просто, колкото си го мислиш.

— Просто е — възрази Лъки неотстъпчиво. — Съвсем е просто! Черно и бяло. Добрите и лошите.

Серена се обърна и го погледна:

— А ти към кои си, Лъки? Мислех, че тебе за нищо и за никого не те е грижа. Опитваш се да ме убедиш, че си някакъв злодей, а откривам, че нощем се правиш на закрилник на бедните и слабите. Представяш се за безскрупулен бракониер, а още в следващия момент зовеш пламенно „Да спасим Земята!“ Кой си всъщност?

— Повярвай ми, сладка моя — отвърна Лъки навъсено — ще съжаляваш, ако поискаш да разбереш.

Тя издържа мрачния му поглед, без да трепне.

— Да, но ето че искам да разбера!

— Вече ти казах, докторке! — Лъки вдигна предупредително пръст. — Недей да човъркаш в главата ми! Онова, което ще откриеш там, няма да ти хареса.

Серена се взираше в него — в енергичната, издадена напред брадичка и също така в тая неувереност в очите му… На кого той няма вяра — на нея или на самия себе си?

Серена усети отново непреодолимо желание да го докосне, съчетана с някаква жажда да проникне в ума му, да, жажда, а не обикновено любопитство. Наистина е разумно да се вслуша в неговото предупреждение. Разумно е да запази безопасна дистанция. Той бе начертал границата между тях, а тя като упорито дете отново бе прекрачила чертата, както в буквалния, така и в преносния смисъл — все търсеше да се доближи, да узнае нещо повече, да се допре до него.

— А какво ще открия в сърцето ти? — запита тихичко тя.

— Ще откриеш, че изобщо нямам сърце! — отвърна Лъки с безизразно лице.

Серена поклати глава.

— Не ти вярвам. Правиш толкова много, за да помогнеш на другите. Господи! — И тя посочи към кърпата, с която беше превързана все още ръката му. — Дори излагаш живота си за чужди хора.

— Само не ме превръщай в герой! — сряза я Лъки. — На мене ми се плаща за това.

— С хляб и бисквити, нали?

— Не. С това, че ме оставят на спокойствие. Хората си навират носовете в живота ми, а аз се опитвам да се отърва от тях. Това е всичко. Друго няма… — Плътният, попрегракнал глас се скъса от напрежение.

— Значи така се самозалъгваш, Лъки? Значи си просто лъжец?

— Точно така — Лъки вдигна ръце, хвана Серена за раменете и заби пръсти в коприната и нежната й плът, като че искаше да й наложи мнението си с физическа сила. Виждаше се как пулсират жилите на врата му. Той се наведе над Серена, очите му светеха като на някакъв екзалтиран фанатик. — Аз съм дявол, не съм светец! И дори да съм притежавал някога сърце, то отдавна ми е било изтръгнато, сладка моя! Не търси нещо, което липсва!

Серена не отговори, само вдигна ръка и я сложи на гърдите му — нежните бели пръстчета се откроиха рязко върху черната фланелена риза. Гледаха се в очите — и двамата усещаха мощните бързи удари на сърцето му — те опровергаваха лъжата му по-добре от всякакви приказки.

Лъки издаде някакво гневно ръмжене — изведнъж го обзе паника. Трябва да се брани със зъби и нокти! Да се възпротиви! Да се съпротивлява на всяка цена!…

— Все едно ми е дали ми вярваш или не. — Гласът му бе грапав и чужд. — Ако ще се ровиш в книгите си по психология, за да дириш обяснение, направи го през свободното си време. Аз не съм дошъл, за да бъда анализиран. Дошъл съм, за да си легна с тебе!

Той я целуна бързо, гневно някак, като че да я накаже. Ала не срещна нито съпротива, нито страх. Устата й бе мека, сладка и покорна, сля се с неговата и от това гневът му мигновено се изпари. Той я целуваше нежно, от гърдите му се изтръгна тих звук, обявяващ неговата пълна капитулация. Целувката ги погълна изцяло. Лъки просто усети как се предава, как изчезва… Сърцето му щеше да се пръсне… Как можа да се вкопчи така в Серена? За какво се е хванал, Боже мой?! За камъка, който ще го повлече в бездната или за онази спасителна сламка…

Той отпъди тази мисъл. Не, Серена не е нито едното, нито другото. Не би могла да бъде! Та нали всичко това е само плътско желание, нищо повече! Тя не е в състояние нито да му причини болка, нито да го излекува… Толкова е просто: тя ще му даде наслада, докато той пък ще й помогне да позабрави за някой час проблемите си. „Не усложнявай нещата! Всичко е просто. Съвсем просто. Черно и бяло…“

— Искам те! — прошепна той.

Той опари с дъха си слепоочието й и я завъртя в ръцете си с лице към тоалетката. Серена погледна двойния им образ в огледалото. Лъки, едър и мъжествен, обгърнал с ръце тялото й, навел глава, за да може да се огледа, самата тя — малка и женствена в сянката му, златна и бяла на фона на тъмната му фигура. Видя как пръстите му развързват колана на робата й, остана неподвижна, когато той плъзна коприната по раменете й и я остави да се свлече на пода. Под халата си Серена беше с къса дантелена нощница, забулваща тялото й като прозирна мъгла.

Лъки обхвана с длани корема й, сграбчи гърдите й под дантелата, ръцете му проследиха извивката на бедрата й, всяка линия и форма на красивото й женствено тяло. Изтръпнала, Серена наблюдаваше в огледалото как той целува бавно всеки сантиметър от кожата й, как го докосва с език и пръсти. Тя отметна сластно глава, за да му предложи извивката на шията си, простенваща от тръпките на насладата. Лъки отмахна и втората презрамка и дантелата се плъзна надолу около талията й. Ръцете му жадно обхванаха гърдите й — притискаха ги до болка, докато палците му си играеха със зърната им.

Серена замря. Никога досега не бе изпитвала такова чувствено вълнение. Погледът й замръзна, тъмен и натежал от страст, впит в образите им в огледалото. Големите, загорели от слънцето ръце на Лъки върху гърдите й, розовите набъбнали зърна… Бе непоносимо сладостно да наблюдава как той я прелъстява, и в същото време да усеща всяко докосване, възбудата пълзеше по тялото й като огнена лава.

Ръката на Лъки се плъзна по корема й, сграбчи коприната на нощницата в шепа и така я притисна към венериния й хълм.

Серена се облегна на гърдите му, разкрачи крака, за да се отвори за него. Лъки я галеше през коприната — прохладна и гладка върху горещата й кожа. А после коприната вече я нямаше — бяха останали само неговите пръсти, потънали в кафявите къдрави косми. Желанието я изгаряше като треска. Лъки пъхна ръката си под дупето й и я повдигна леко, главата й падна назад върху рамото му, люшкайки се в екстаз, докато пръстите му проникваха все по-дълбоко в нея.

— Погледни! — прошепна той. — Гледай! — Гласът му бе мамещ и упойващ като уиски. — Ето, това искам, така искам!…

Очите му се взираха в огледалото. Той я галеше все по-настойчиво в ритъма на дишането си. Серена стенеше и се мяташе в ръцете му, забравила себе си, омаяна, луда от наслада.

Изкрещя името му задавено, борейки се да си поеме въздух. Само видя в огледалото как трептят гърдите й, коремът й… Ръката на Лъки скриваше къдравите косъмчета. Той гледаше образа й в огледалото изпод полуспуснатите си клепачи — очите му бяха като кехлибар, топли и блестящи. Погледът й остана като прикован върху сладострастните му устни на изкусител, тези влажни, полуотворени устни, които зовяха, изискваха.

— Viens, cherie, viens!^[2]

Върховната наслада избухна в нея като ярка светлина, вълната я издигна и я понесе, без да я остави да си поеме дъх. Струваше й се, че ей сега ще закрещи неистово, ала Лъки я обърна към себе си и затвори устата й с целувка — жадна, лакома, дива целувка, която ги завъртя шеметно и ги хвърли върху леглото.

Серена лежеше по гръб на хладния чаршаф. Надвесен над нея, с един крак на пода, а другият на коляно до нея, Лъки смъкна ризата си през глава и я захвърли в ъгъла. След нея полетяха джинсите му. Той се приближи към нея, с възбуден до пръсване член и я облада с един бавен, мощен тласък, който едва не я повдигна от леглото.

Серена се притисна към него да го поеме, да вземе всичко, което може да й даде, съзнавайки отсега, че никога няма да се насити. Тя му се отдаваше отново и отново, като дар, копнеейки да бъде завоювана и покорена. Остави се на силата на неговото тяло, впила нокти в мускулестия му гръб, люшкаща се в неговата миризма, в тези горчиво-сладки изгарящи целувки, жадуващи, искащи, вземащи все повече…

Тя се взираше в лицето му — то издаваше какви мъки му коства да й отдава тялото си, продължавайки да се съпротивлява и брани, за да не й отдаде душата си. Очите й за миг се потопиха в неговите — там бушуваше ожесточена битка. Това откритие разкъса сърцето й. Тук нямаше място нито за разум, нито за гордост. Всичко, което тя можеше да му даде, бе нейната любов — дори и ако това е чисто безумие, дори и след като знае, че той не иска тази любов, дори и след като е сигурно, че това ще разбие сърцето й.

Серена обви ръце около снажното му тяло, което я люлееше в своя ритъм, и притисна лице към гърдите му, сякаш никога няма да го пусне. Изкованият от логиката щит бе разбит безвъзвратно. За първи път в живота си бе безнадеждно, неспасяемо влюбена. Голямото му тяло я подхвърляше, ръцете му я притискаха здраво — водеше я със себе си по стръмната пътека на страстта към най-високия връх, към полета в небесата… И за един прекрасен, сияйно сладък миг тя се отдаде на измамния сън, че и той я обича.