Тами Хоуг
Див и опасен (7)

ГЛАВА СЕДМА

Пирогата се носеше като полъх на вятъра над мастиленочерните води. Кълбета мъгла тегнеха между ръкавите, като черна коприна проблясваха стволовете на дърветата. Сладникава миризма, тежка и плътна, сякаш можеш да я докоснеш, се носеше из въздуха като източен парфюм на куртизанка — миризмата на жасмин, вербена и глицинии се смесваше с душния метален мирис на тинята. Сякаш в самата миризма бяха вплетени шумовете на блатото — призивните, нестихващи звуци от жуженето на хилядите насекоми, квакането на жабите, тревожния вик на кукумявка или изпърхването на подплашена птица. Някъде в далечината ревна алигатор, като в ответ изкряска остро бобър… Това беше часът, в който нощта кипеше от живот, в люта борба за оцеляване — ще уловиш или ще бъдеш уловен.

Лъки плъзна лодката си под покрова на огромен дъб, чиито клони бяха надвиснали до масата вода. Възлестите корени се бяха вкопчили в брега — между тях водата беше отмила нещо като малък залив, достатъчно голям, за да скрие лодката. Огромната корона на дървото се бе надвесила далеч навътре във водата, веейки разпокъсаната си завеса от мъхове. Идеално място за прикритие.

Лъки изтърси цигара от пакетчето, което извади с два пръста от джоба на ризата си, запали я и се опита да се успокои, докато бавно и дълбоко вдъхваше лютивия дим. Връхчето на цигарата просветна като червена точка в мрака, а клечката кибрит описа дъга и изсъска във водата. Цялото му тяло трепереше от напрежение, като зареден електрически проводник. Вълнуваше се донякъде от задачата, която му предстоеше, ала непоносимото напрежение идваше главно от дивото желание, което го разтърсваше. През целия си живот не бе желал жена толкова болезнено силно. Дори и на младини, когато хормоните му кипяха като парен котел. Дори и през годината, прекарана в онзи адски затвор в Централна Америка. Никога, никога не беше желал някоя жена така, както сега желаеше Серена Шеридан. Целувката й го бе поразила като светкавица. Той още трепереше от нейния заряд. Все още бе възбуден.

По дяволите! Защо точно тя? Защо именно тя, при толкова много жени на тази планета? Как е възможно всеки път, като я погледне, да си спомня за коварството на Шелби, и въпреки това да я желае?!

Тя не е Шелби. Това е ясно. Шелби никога не би тръгнала да търси Джифорд. Никога не би се изправила лице с лице срещу стария, никога не би влязла в спор с него. Шелби би опитала да наложи волята си с трепкащи мигли и престорени муцунки. О, не, като характери двете сестри са напълно различни. Шелби разчиташе на своя чар и на добре изиграната плахост. Докато Серена е пряма и точна… И все пак Лъки се съпротивляваше на това влечение. Серена е заплаха за душевното му здраве, защото му напомня неудържимо за миналото, за онази катастрофа, която едва не съсипа живота му.

Беше се оставил да го покори очарованието на Шелби, капитулира пред нея безрезервно. Беше студент в университета на Югозападна Луизиана в Лафайет, млад, пламенен и самоуверен фукльо с гореща кръв. Мислеше, че може да превземе света с атака, решен на всичко, на което е способен, Високият неприветлив хлапак, който всяваше страх у околните, щеше да е първият Дусе, който ще се върне вкъщи с колежанска диплома. Решил беше да става биолог, фактът, че има до себе си — а и в леглото си — Шелби Шеридан, му даваше, още по-голяма увереност. През онази пролет той държеше целия свят в ръцете си. И тогава тя се отдръпна от него и нанесе непозволения си удар…

Оказа се, че е бил само средство за постигането на нейната цел, инструмент, с който Шелби си осигури онова, което фактически желаеше — Джон Мейзън Талбът Четвърти. Талбът се плашеше от мисълта за брак и Шелби тръгна с Лъки, за да го накара да ревнува. Толкова прост и прастар трик! Е, неприятното беше, че тя забременя от Лъки, но и на това се намери лек, щом Талбът сложи пръстена на ръката й.

Лъки все още усещаше горчилка в устата си. Беше обичал, изглежда, не Шелби, а своята представа за Шелби. И когато тя го заряза, нанесе на момчешкото му самочувствие смъртен удар. Съобщението, че е направила аборт, го разтърси до мозъка на костите. Лекомислено и равнодушно Шелби разруши цялата му гордост. Тя продължаваше да си живее, сякаш нищо не се е случило, докато Лъки, огорчен и съсипан, напусна колежа, погребал всички си красиви планове.

С младежко отчаяние той патетично се отказа от всичко, веднага се записа в армията и тръгна по пътя на мрака, където вече не виждаш кое е добро и кое зло, заповядват ти, поставят ти задача, гониш, изпълняваш… И всеки ден губиш частица от душата си, ден след ден, безвъзвратно.

Бяха минали тринадесет години от тогава, а той все още страдаше от това, че една красива, тъмноока блондинка го бе направила за посмешище.

И сега ново изкушение, със следващата.

Лъки прошепна някаква ругатня и хвърли фаса си. Малко ли са му проблемите, та ще чопли старите рани? Никой не би могъл да каже точно какво представляваше това желание. Може би реши да си отмъсти, кога видя Серена. Или безсмислено усложнява нещата — може би си е просто секс…

По дяволите! Поне със секса той няма проблеми. А с нея би могло да се получи фантастично. Усети го още в момента, когато докосна устните й. Едва се сдържа тогава. А и тя изведнъж бе престанала да бъде като късче лед, бе реагирала пламенно, със същия огън, с който преди това бе разпалвала сарказма му. Не, няма да е никакъв проблем да спи със Серена Шеридан. Заливаше го гореща вълна само при мисълта да има до себе си, и под себе си, тази външно студена като лед и вътрешно така гореща красавица…

Единственото, което желае, е да избегне всякакви емоционални усложнения. Той е достатъчно умен, да не допусне те да възникнат. Просто няма да позволи на Серена да се приближи прекалено много до него. В края на краищата той не допуска никого твърде близко до себе си, дори и човек от собственото си семейство. Къта ревниво, като стар скъперник, малкото, което е останало от душата му…

Далечното жужене на извънбордов мотор откъсна Лъки от размислите му. Застанал мигновено нащрек, той внимателно се вслушваше в шума. Не беше много далече — само през един ръкав, приближаваше към разклонението, където се отделяше онзи малък безименен поток с лодката му.

Значи е застанал точно където трябва. Мургавото му лице се изкриви в зла усмивчица. Лъки измъкна от чантата с инструментите очилата си за инфрачервени лъчи, сложи ги на очите си, метна върху себе си мрежата против комари като прикритие, стиснал оръжието си в очакване.

 

 

Серена не можеше да заспи. Дори не се и опита. Чувстваше умората чак вътре в костите си, но страхът бе заседнал още по-дълбоко в нея. Беше сама. Нямаше почти никаква разлика в това, че се намира в къща, с покрив над главата си. Все още се намираше всред блатото. Сама. Обикновено тя се смяташе за силен, компетентен и устойчив човек, който може да се справи почти с всяка възникнала ситуация. Но да преодолее страха си, не беше по силите й. Дори след всичките тези години споменът беше прекалено жив. Всяко движение, всеки шум, всяка миризма го правеха още по-страшен. Би дала да й отрежат ръката срещу таблетка валиум. Една единствена таблетка. Колкото да притъпи острието, което цепеше нервните й окончания.

— Стегни се, за Бога! — каза си тя гласно и обгърна с някакъв символичен жест тялото си с ръце. Тя нервно огледа трапезарията. „Ако те видеха сега пациентите ти, ще си съберат неврозите и ще ги отнесат при друг психиатър…“

Откакто Лъки бе излязъл, не беше правила почти нищо друго, освен да се разхожда нервно напред-назад. Изми ръцете и лицето в миниатюрната, блестяща от чистота баня, намери гребен и посреса косите си. След това си намаза препечена филия с фастъчено масло и я изяде, продължавайки да крачи още по-нервно, не я свърташе на едно място. Всъщност дори не й се ядеше, но от опит знаеше, че гладът само ще засили параноята й. Дъвчейки с нежелание, тя полека-лека обиколи почти цялата къща на Лъки.

Не намери нищо, което да я откъсне от мислите й и да я накара да забрави страха си. Нито телевизор, нито радио, нито стереоуредба. На една етажерка в кухнята зърна някакъв транзистор, но не знаеше как да го включи. Не можеше да убие времето, като започна да прережда чантата си, защото чантата бе останала навън.

Предполагаше, че Лъки е свалил багажа й от пирогата. Един бракониер надали би искал да го спипат с дамско копринено бельо и чантичка с гримове. Щеше да е чудесна сензация за останалите нехранимайковци от блатото. Но дори и да бе оставил чантата й на пристана, беше все едно, защото Серена за нищо на света не би излязла сега да си я прибере. Нощем навън гъмжи от всякакви гадини. Вече се виждаше в представите си как стъпва на пръсти по купчини гърчещи се влечуги…

— Престани! — изруга тя, когато отново усети ледените тръпки и в гърлото й се надигна страхът — гъст и лепкав като смазка.

Някъде далеч се разнесе изстрел.

Лъки!…

— О, Господи? — простена Серена. Погледът й се премрежи, тя вдигна разтреперана ръка към устните си. Ами ако стрелят по него? Ако го убият? Ами… ако тези, които са стреляли, дойдат да търсят нещо — знае ли човек какво — в къщата?…

Сърцето й блъскаше в ребрата й. Серена предпазливо се приближи до вратата, взирайки се в непрогледния мрак навън. За миг чуваше само кръвта, която бучеше в ушите й, след това долови дрезгаво жабешко крякане и някакъв ужасен звук — като вик на умиращо животно или на изпаднала в истерия жена. Викът проряза като нож коприната на нощта, заглъхна и остави след себе си призрачна тишина. Серена потисна риданието си, отдалечи се от вратата и се прибра в съседната стая.

Отново поде разходката си, сега с по-бързи крачки: от предния прозорец, кой старата кушетка, тапицирана с конска кожа, до леглото, и обратно. Цялото й стъпало бе изтръпнало от болката в раната. Искаше й се да я заболи дори още по-силно, дано забрави за малко този ужасен, душещ гърлото й страх.

Опита се да си представи какво ли се е случило в Шансон дю Тер, но знаеше твърде малко, за да може да свърже нещата. В главата й се мярна споменът за последните мигове с Лъки, но тя го прогони. Не искаше сега да мисли за това, какво ли би било да бъде с него — един мъж, който сега броди някъде в нощта с пистолет в ръка.

Точно когато се обръщаше по своя маршрут обратно към прозореца, палецът на крака й се удари в нещо твърдо под леглото. Тя нерешително застана до него — беше голямо махагоново легло с балдахин, цялото в дърворезба. Откъм главата се спускаше като завеса дебела мрежа против комари. Меката светлокафява покривка на тъмнолилави ивици бе от декоративна тъкан в стила на местното население.

Тя изведнъж си представи Лъки, легнал гол върху завивката и дълбоко в нея просветна копнеж, като жарава под пепелта. Виждаше тъмното му тяло, буйната му грива върху възглавницата, и тези златни очи, които я гледат ха властно и я хипнотизираха.

Серена поклати глава в недоумение. Как може да жадува за човек, който не отговаря нито на йота на идеалния образ на един съвременен мъж?! Естествено, има жени, които обичат другия да ги превъзхожда, които за мъж като Лъки Дусе биха се разтопили като масло на слънце. Но тя не е от тях! Винаги бе пледирала за равенство между половете. А Лъки е някакъв атавизъм, някаква отживелица от времето на разцвета на мъжкия шовинизъм. Нямаше му доверие, не можеше да го понася, не изпитваше уважение към него. Как може да копнее точно за него?

Погледът й отново се върна към леглото и в цялата долна половина на тялото й избухна и се разтвори като цвете от желание — изкусително и властно.

Наложи си да мисли за него друго, коленичи на ръчно тъкания килим пред леглото и повдигна крайчеца на покривката. Под леглото бяха наблъскани големи кашони. Серена посегна към един от тях, но рязко дръпна ръка, когато пръстите й докоснаха картона. Ами ако открие нещо, което би предпочела да не узнае? Или може да намери нещо, което да й разкрие истината за Лъки Дусе. Тя прехапа долната си устна в нерешителност, но после смело изтегли кашона.

Беше пълен догоре с книги.

— Господи, кой би помислил, че може да чете! — промърмори на себе си тя.

Пръстите й се плъзнаха по подвързията на книгите, наредени грижливо една до друга. Бяха все книги по биология, но имаше и едно издание на Шекспир, няколко томчета по история на изкуството и няколко малки, твърде стари книги с френски заглавия, с избледнели златни букви. Серена извади внимателно един от учебниците — лъхна я застояла, сладникава миризма, страниците се бяха залепили. Въпреки това тя успя да отгърне първата страница, погледна подписа в горния десен ъгъл: „Етиен Дусе. Югозападен университет, Луизиана, 1979“.

Серена се опита да си представи как ли бе изглеждал Лъки с вързоп книги под мишница, забързан из вдъхващите респект зали на Луизианския университет. Но нищо не излезе. По-лесно й беше да си го представи с военни панталони, без риза, с пушка в ръка, да се катери по някаква кула… А ето че е бил студент, й то сериозен, ако можеше да се съди по всичките тези книги. Кое го кара сега да печели прехраната си по такъв долнопробен начин?

„Аз съм отвъд границата на доброто и злото. Правя всичко.“

„Живее като същинско животно всред блатото, откакто се е уволнил от армията. Хората разправят, че е побъркан…“

Каква сила бе запратила един студент по изкуство и биология от университета в армията, и оттам в блатото? Какво се бе случило? Какво го бе превърнало в злия грубиян, който бе той сега?

Серена сложи книгата обратно и бутна кутията отново под леглото. След това приседна на крайчеца на леглото и остана така, потънала в мисли. Но погледът й непрекъснато се рееше из стаята в търсене на ключа към загадката, която се наричаше Лъки Дусе.

Тишината проникна бавно в съзнанието й. Вече не се долавяше никакъв звук. Нощта, която ехтеше от шумове, бе станала изведнъж спокойна.

Страхът погали кожата й с ледена ръка.

Чувстваше се толкова беззащитна! Ако някой рече да влезе в къщата, има да преодолее само една летяща врата. Стори й се, че чу тежки стъпки на верандата, но шумът моментално заглъхна, не можеше да бъде сигурна, навярно си въобразява… В блатото нощем човек трябва да се пази не само от змии и алигатори. Пред очите й изникнаха лицата на мъжете, с които Лъки се бе спречкал в „Москито Мътънс“ — видя ги токова ясно, че й призля. В ушите й прокънтя отново заплахата: „Ще ми паднеш ти…“

Серена угаси газената лампа на нощното шкафче и стаята потъна в тъмнина. Въоръжена с един месингов свещник, тя се приближи на пръсти до предната врата. Лъки положително бе добър боец, но тя не искаше да послужи като мишена, в случай че неговите врагове решат да навестят дома му.

Серена притисна гръб о стената до самия прозорец и се вслуша изтръпнала. Нищо. Някакъв далечен удар… Или това беше собственото й сърце? Сантиметър по сантиметър тя се примъкваше към вратата, затаила дъх, стиснала здраво свещника във вдигнатата си ръка.

Една ръка хвана юмрука й.

Тя не успя да извика, толкова бързо я дръпнаха и я затиснаха до стената. Огромна ръка се лепна върху устата и, тежко мъжко тяло затисна нейното и не й позволи да мръдне. Свещникът падна от ръката й и издрънча на пода.

— Да не искаш да ми пробиеш черепа, скъпа?

Серена почувства, че коленете й омекват. Цялото напрежение я напусна и я остави безчувствена и отмаляла от страх. Лъки. Той махна ръката си от устата й и отстъпи назад. Около устните му играеше подигравателна усмивка. Но смехът му угасна, когато Серена се нахвърли върху него.

— Свиня! Каква простащина!

Той я хвана за китките и я задължа на неизвестно разстояние от себе си.

— Чакай! Съвземи се!

— Няма да се съвзема! — Тя понечи да го ритне по пищяла, но той избегна ритника умело и това още повече я вбеси. — Ако знаеш колко ме беше страх, мръсник такъв!… — В очите й избликнаха сълзи от гняв. — Тя го ритна отново и го чу как изгрухтя, защото този път го улучи. — Ако знаеш само…

За миг всичко се стовари върху й — страхът, спомените, кавгата с Джифорд, изтощението й, напразните усилия да се сдържа пред Лъки… Сякаш върху й връхлетя товарен влак. Не можеше повече…

Лъки поотслаби хватката си и тя измъкна ръце от неговите. Извърна се към вратата и скри лице в дланите си. Само миг, преди цялата й сила да рухне като къщичка от изправени карти.

Иска да си иде у дома! Иска да не се страхува повече. Да не си трови душата с разни семейни раздори. Да не мери сили с човек като Лъки.

Сълзите бликаха въпреки волята й, а тя нямаше сили да ги спре. Търкаляха се по бузите й, сякаш се ронеха мъниста.

Лъки я гледаше безпомощно. Удивлението му прерасна в ужас. Видът на плачеща жена накара да зазвънят в него всички сигнални системи за опасност. Можеше да се справи с нейните заядливи отговори, с нейната хладна резервираност, с нейната ярост, която току-що бе изпитал върху себе си, но със сълзи… Господи! И това тука бяха сълзи истински, не някакво фалшиво хленчене, за да постигне нещо. Тези сълзи си бяха горещи, неподправени, и беше ясно, че ги лее не с цел да го впечатли. Напротив, беше му обърнала гръб и се мъчеше да се овладее. Лъки стоеше безпомощен, със стиснати юмруци. Отново я видя — как стоеше на кея зад Готие, как пребеля като платно, когато видя пирогата му, колко крехка и измъчена изглеждаше тогава. Сега отново имаше същото чувство — че нещо в нея се е счупило.

Изпита безкрайна нежност към нея. Знаеше какво е да останеш без сили, да усетиш как мракът налива всички части на тялото ти като с черно мастило… Въпреки че се бе зарекъл, че най-многото, което може да си позволи с нея, ще е нещо чисто физическо. Макар да се би втълпявал, че всичко това изобщо не го засяга. Той не можеше да игнорира една истинска болка.

— Ела — каза той и застана зад нея. Сложи ръка на рамото й и я задържа там, въпреки че Серена понечи да я отблъсне. — Какво има, скъпа? Уплаших ли те? Съвсем не исках да го направя. Просто не обичам да влизам през предната врата. Стар навик, който ми е спасявал живота неведнъж. Този път пък си спестих някоя и друга цицина.

Той отмести с крак свещника.

— Не е това — прошепна Серена измъчено. Поклати глава и подсмръкна, за да спре сълзите, които продължаваха да обливат лицето й. Чувстваше се твърде жалка, за да се тревожи сега за гордостта си. И без това нищо не можеше да помогне. Защо не му разкаже всичко? Той сигурно и без това си мислеше за нея най-лошото — а и така да е, какво от това? Не е необходимо да се оправдава пред него.

— Блатото… — каза тя. Отмахна кичурите коса, полепнали по лицето й и се взря през вратата навън в мрака. — То ми вдъхва непоносим страх…

— Затова ли си оставила чантата си навън?

Серена кимна.

— Сигурно ти се вижда идиотско, но за мене е истински кошмар да изляза навън в тъмното.

— Но защо? — Лъки отстъпи назад и свали ръка от рамото й. — Какво толкова те плаши блатото? Намираш го много мръсно? Или твърде диво? Като цивилизовано градско чедо не можеш да го понесеш?

Горчивината в гласа му подейства като киселина върху оголените нерви на Серена. Тя се извърна рязко и го погледна гневно през сълзи:

— Престани! Призлява ми от твоите подигравки! Престани да ме виниш за това, че живея в града, че си имам добра работа и че се обличам прилично. Ти изобщо не знаеш нищо за мене. Нямаш понятие защо се боя толкова много от блатото.

— Ами разкажи ми тогава!

Това прозвуча като предизвикателство. Лъки се опита да си втълпи, че нейният отговор изобщо не го интересува, но го очакваше жадно.

Серена въздъхна. Обхвана раменете си с ръце и отново се обърна с гръб към него.

— Бях на седемнадесет, когато се губих веднъж там… — говореше с усилие, решила да не допуска в гласа си никакви чувства. — Сестра ми, аз и неколцина приятели излязохме с новата лодка на Джиф, смяхме се, забавлявахме се, направихме си пикник на една полянка… Аз не знаех къде се намираме, но момчето, което караше лодката, твърдеше, че е наясно, затова аз изобщо не се безпокоях… После Шелби и аз се спречкахме за нещо, вече не помня за какво беше. Това си беше нещо обикновено, непрекъснато се карахме, и за най-малката дреболия бяхме на различни мнения. Когато си тръгнахме, видях, че е оставила жакета ми на поляната, върнах се да го прибера… Шелби… Шелби накарала момчето да тръгнат без мене.

— Оставила те е там?! Сама… — Лъки усети парливата вълна на гнева, която се надигна в стомаха му. — Шелби!… Този звяр!

Серена само махна с ръка и отново я обви около рамото си.

— Просто лоша шега. Не е искала да ми се случи нещо лошо.

— Не е искала, така ли? — повтори Лъки, останал без глас.

— Разбира се, че не. Беше ми ядосана и е искала да ме изплаши. Решили да ме оставят там, а след това да минат и да ме приберат. Но в това време се разрази буря. Както си беше синьо, небето изведнъж стана черно…

Серена сякаш още виждаше всичко пред очите си — безпощадно ясно. Облаците над блатото, сиво-черни, с някакъв жълтеникав оттенък, като отровен дим от стотици фабрични комини. Още долавяше вкуса на въздуха, смазващо тежък, преди бурята да се разрази… В ушите й още избухваха гръмотевиците, трясък след трясък, светкавица след светкавица, раздиращи небето.

— … Заваля проливен дъжд, имах чувството, че падат не капки, а цели ледени висулки. И, цели часове така… Престана да святка и да гърми, но дъждът продължаваше да се лее. Ставаше ми все по-зле. Знаех, че не могат да дойдат де ме приберат в този дъжд. Реших, че ако вървя в правилна посока, може да се добера някакси до вкъщи. Беше грешка…

Серена млъкна. Просто не можеше да разказва повече. Как вървеше, как се опитваше да следва течението на придошлите води, ту в една посока, ту в друга… Докато изгуби всякаква представа накъде върви — дали към дома или точно в обратна посока…

Тя не можеше да му разкаже колко ужасна беше тази нощ без покрив над главата й, без завивка, без един залък. Как да намери думи да опише какво е да стоиш клекнала на един пън, докато водата около тебе кипи, върти се и се издига все по-нагоре и по-нагоре… Как върху същия този пън пропълзяват да търсят спасение три кобри…

Ужасният спомен взриви привидното й спокойствие.

— Повечето неща вече не помня — прошепна Серена разтреперана. — Много от тях успях да изхвърля постепенно от съзнанието си. Зная само, че беше студено и мокро… Че усещам как се задушавам от страх. Треперех така, че просто не можех да ходя. Помня и лицето на Джифорд, когато ме намериха.

— След колко дни?

— След два.

Лъки изруга без глас. Бе израснал в мочурищата, от дете ходеше с баща си и брат си на риба и на лов, бе изследвал разливите просто за удоволствие. За него не беше проблем да прекарва по цели дни в пустошта. Познаваше всяко растение, всяко животно, всяко насекомо, всяко сантиметърче тиня и вода. Но виждаше пред себе си Серена като момиче — лъчезарно и хубаво, наперена членка на Кънтри-клуба… Представяше си какво е преживяла. Блатото не знаеше милост. Бе пълно с красота, но и с ужас. Не прощаваше и най-малката грешка. А Серена е била напълно неподготвена. Истинско чудо е, че е оцеляла.

И всичко това по вина на Шелби.

Нали пак по вина на Шелби Серена стоеше сега тук пред него, крехка и трепереща, като че някой неумолимо и методично й пуска по тялото електрически ток… Този ужасен страх тя дължеше на собствената си сестра, на близначката. Това вече Лъки не можеше да проумее. Каквото и да бе вършил, никога не би причинил съзнателно страдание на някой член от своето семейство. Но Шелби… Шелби го бе сторила. Шелби, за която нищо друго нямаше значение, стига да получава онова, което иска.

Лъки погледна Серена и пак усети надигащия се в него гняв. Гняв и някакво друго чувство, което той с нежелание определи като порив да бъде закрилник. Серена бе гърбом към него, но той се поотмести настрани, за да вижда профила й в тъмното. С тази разпусната коса, без всякакъв грим, тя изглеждаше невероятно млада и тъжна.

— Лежах една седмица в болницата… — продължи тя. — Бях получила преохлаждане… и няколко ухапвания от змии. Изглежда, че все още не съм го преодоляла напълно. — Тя се засмя късо, смях пълен с горчивина, болка и срам. Подсмръкна и вдигна рамене. — Сега знаеш моята малка, мъчителна тайна. Спокойната самонадеяна психоложка си има фобия, от която не може да се отърве.

Лъки затвори очи и я прегърна. Държеше я в ръцете си, защото знаеше, че тя се нуждае от утеха. Бе го доловил в гласа й и не можа да устои. Притегли я към едрото си яко тяло, изненадан от това как хубаво се притисна тя към него.

Серена не се възпротиви на прегръдката му. Не разбра как стана така, че този суров мъж изведнъж стана толкова грижовен и нежен, но му се подчини. Облегна се на него, наслаждавайки се на сигурността, която струеше от него. В момента изобщо нямаше значение, че са се спречквали, че са напълно различни един от друг. Това беше просто човек, който й даде безкрайно жадуваната утеха. Тя извърна лице настрани и опря буза до гърдите му, заслушана в силните равномерни удари на сърцето му.

— И затова не искаше да влезеш в пирогата, така ли? — попита Лъки тихо, опрял буза на косите й, без да съзнава нежността на този жест.

— Изобщо не исках да идвам насам. Да не говорим повече.

— Но защо все пак дойде?

— Защото трябваше. Все някой трябваше да дойде.

— Защо не ми каза, че те е толкова страх от блатото? Трябваше да ми кажеш.

— Та да ми се подиграваш? Не, благодаря. Казано честно, не смятах, че мъж като тебе би обърнал внимание на страховете ми.

— Ние всички си имаме свои страхове, скъпа — промълви той.

Серена го изгледа през рамо и вдигна едната си вежда:

— Дори великият, страховит Лъки Дусе?

Лъки не отговори. Едно бе да изслуша признанието на Серена, съвсем друго — да отвърне на нейната откровеност. Не бива, не може да я допуска толкова близо до себе си. Беше му коствало твърде големи усилия да хване отново кормилото на живота си, за да остави сега на една психоложка да изследва душата му…

— От какво се страхуваш ти, Лъки? — Тъмните й очи блестяха от любопитство. Цялото й лице бе набраздено от сълзи, устните й бяха леко подпухнали.

— От нищо — промълви той и я обърна към себе си. — От нищо.

Устните му се сложиха като печат върху нейните.

Целуваше я пламенно. Раздели устните й и властно завладя цялата й уста с езика си. Беше солена и сладка. И така дяволски съблазнителна, че той почувства, че губи разума си. Галеше копринената й коса, плъзна ръка по гърба й, надолу, до нежната извивка на хълбоците й.

Не бе престанал нито за миг да я желае. Огънят само тлееше, не бе угаснал. Сега пламъците лумнаха, само като усети устните й под своите, само когато тялото й се притисна към неговото. Първия път я бе отблъснал, но сега няма да бяга от нея. Желае я. Едно силно физическо желание. Нищо повече. Нищо по-дълбоко, нищо по-сложно от вечната история — един мъж, който търси жена…

Лъки сложи ръка на гърба й и я притисна по-здраво. С другата си ръка потърси пипнешком деколтето на блузата й, смъкна дрехата надолу. Ловко освободи предното закопчаване на сутиена й и сграбчи едната й гърда. Изненада се, че е толкова голяма и плътна. Само от нежното докосване пъпката набъбна и щръкна.

Лъки откъсна устни от нейните и ги плъзна към брадичката и ухото й. Побиха я тръпки, когато с върха на езика си той проследи нежната извивка на ухото й. Гласът му бе тъмен и горещ като нощта:

— Искам да те целувам. Искам да целувам гърдите ти. Искам да те вкуся, да те изсмуча… цялата.

Думите му извикаха такива сластни картини в съзнанието й, че свят й се зави. Почувства, че й става горещо, желанието я разтърси като треска — объркващо, зашеметяващо и страшно. Серена притискаше тялото си към него, покорна на желанията му, преди мозъкът й да ги осъзнае.

Той я целуваше по врата, хапеше нежно кожата й. Серена затаи дъх, стискаше зъби, за да не стене, но отметна още по-силно глава, за да му разкрие шията си.

Лъки продължаваше да шепне горещи слова, опипвайки с устни меката част на ухото й.

— Не! — промълви със стенание тя. Прозвуча по-скоро като въпрос. — Не!…

Лъки вдигна очи към нея — тъмни и натежали от страст, кехлибареният пръстен се бе изтънил като ореол около черните зеници, като отблясък от светлината на лампата върху масата.

— Да, скъпа — прошепна той.

Погледът на Серена бе закован върху устните му, тази невероятно сладострастна уста, алена и лъскава след целувката. Тя гледаше като омагьосана, представи си я върху гърдите си, властна, завладяваща.

— Не! — Думичката излезе ведно с дъха й. — Та аз не зная нищо… за тебе.

— Знаеш! Знаеш, че съм мъж. Аз зная, че ти си жена. Не е ли достатъчно?

— Ние не се харесваме един друг.

Лъки издаде някакъв тих, гърлен звук и отново докосна устните й.

— Харесвам те такава, каквато си сега, сладка моя! — Той лекичко докосна с език ъгълчето на устата й. — J’aime faire l’amour avec toi^[1] — прошепна той в самите й устни. — Bien, ma chere, casse pas mon coeur!^[2]…

О, той можеше да каже каквото и да е. Би могъл да заяви, че е грозна, че я ненавижда и въпреки това, с думите си, с този ръждив тъмен глас с напълно френски акцент да развихри в нея лудо желание. Серена почувства, че страстта помита разсъдъка й. Ръцете и краката й натежаха и омекнаха. Тя се опря на Лъки и неговият аромат я изпълни цялата — тежък, топъл, неотразимо мъжествен.

Той я целуна отново, докато цялата й уста, не, цялата й душа се изпълни с неговия вкус. Пръстите му се откъснаха от зърното на гърдата й и обхванаха китката на дясната й ръка, която лежеше на гърдите му. Дръпна я надолу и я притисна върху коравата сила на своята мъжественост. Серена изохка на глас — някакъв неосъзнат вик на диво желание и възторг.

Лъки се притисна към ръката й, поглади бузата й и отново зашепна своето заклинание:

— Всичко това е за тебе, ангел мой. Нека да ти го дам, скъпа…

Отново я плисна гореща вълна. О, Боже, как го желае!

Копнее за един мъж, когото току-що е срещнала, който е истинска загадка, от чиято завладяваща мъжественост се бои…

Тя извърна глава, за да си поеме дъх, и погледът й попадна на дулото на полуавтоматичния пистолет, увиснал под ребрата му. Сърцето й подскочи, спря да бие, а след това се разтупа като лудо — Серена видя рамото му. Една ужасна, широка колкото пръст рана бе разцепила мускулите, цялата в засъхнала кръв… Този човек!… Този човек е опасен! Един престъпник…

Вътрешно раздвоена и разтреперана, тя се откъсна от прегръдката му.

— Ти кървиш.

— Какво?

— Рамото ти. Точно над пистолета ти… Цялото е в кръв.

— Дреболия, няма значение! — Лъки протегна отново ръка към нея.

Серена отстъпи крачка назад, скръстила ръце пред гърдите си. Тя отбягна погледа му.

— За мене не е дреболия.

Той предпазливо докосна с ръка косата й и започна да усуква около пръстите си една златна къдрица.

— Като й сложа лейкопласт, ще легнеш ли с мене?

— Не.

— Защо не?

— Защото аз не се впускам в нищо неозначаващи любовни афери с мъже, които не познавам — издекламира тя, полагайки усилия да издигне отново ледената си фасада.

Лъки видя как Серена вирна брадичка и изпъна рамене. Не проумяваше как е възможно тя да се отърси толкова лесно от чувствата си, докато той все още бе в тяхна власт.

— Искаш да кажеш, че спиш само с мъж, който ще се ожени за тебе! — Говореше хапливо, злобно.

— Такова нещо не съм казала.

— Не, разбира се, но си го мислиш!

— Не съм го мислила! — възрази Серена. — За мене сексът не е забавление за свободното време. Не лягам с мъже, които не желаят да вложат никакво чувство, а търсят връзка, само защото по някаква си случайност, видите ли, са физически надарени. Ето, това исках да кажа! — заяви тя остро. — Само да не вземеш сега да твърдиш, че ме обичаш!

Лъки се насили да се усмихне.

— Положително не.

Серена стисна зъби, думите му я боднаха болезнено. Разбира се, че той няма да каже такова нещо — нито днес, нито при някаква друга ситуация. А и тя не иска да го чуе.

— В такъв случай всичко е ясно, нали?

— Само за тази нощ, сладка моя! — каза той и повдигна брадичката, й с пръст. Наведе се и я целуна леко, престорено целомъдрено, по устните. — Bonsoir, cherie!^[3] Сънувай сладки сънища!

Серена го изгледа как тръгна да излезе през предната врата. Нямаше представа къде отива. Опита се да си внуши, че й е все едно. Освен това се чувстваше толкова изнурена, че не можеше да мисли. Болеше я всяко мускулче, всяка костица.

Избягвайки да погледне към леглото, тя се сви на кушетката, и се опита да си наложи да не мисли за Лъки, за неговия плам, за страстта му… За това, как я бе държал в ръцете му, когато му призна, че се страхува…