Тами Хоуг
Див и опасен (9)

ГЛАВА ДЕВЕТА

Лъки я остави да чака у дома му, след като й обясни, че ще се върне най-много след час й тогава ще я закара до Шансон дю Тер. Серена го видя да се отдалечава с лодката и си влезе вътре. Къщата бе тиха и прохладна. Едно от миещите мечета притисна дългите си предни лапи към стъклото на задната врата и я изгледа любопитно. Когато Серена тръгна към него, то изскимтя и изчезна. Драскането на ноктите му по дъсчения под на верандата прозвуча като шума, който бе я накарал миналата нощ да полудее от страх. Тя остави чантата си до предната врата, порови в малкия хладилник и си приготви сандвич с шунка, като се стараеше да не изпусне нито троха в безупречно чистата кухня. След като приключи с това занимание, оставаха още цели четиридесет минути до връщането на Лъки.

Мислите й се насочиха към онова, което я очакваше в Шансон дю Тер. Всичко изглеждаше толкова нереално. Фактът, че Талбът се кандидатира за парламента. Че Шелби заговорничи срещу Джифорд… Че е заложена на карта плантацията.

Багери, бе казал Лъки. „Тристар“ проектира да изравни къщата със земята, за да се отвори място за лаборатории, канцеларии, производствени цехове и складове… При мисълта за това Серена почувства болезнено пробождане. Тази къща бе преживяла последните дни на френското владичество в Луизиана, славното време преди войната… На поляната пред къщата бяха бивакували янки, по стълбището още пазеха следите, оставени от пияния офицер, влязъл вътре с коня си. Къщата бе преживяла епохата на възстановяването и голямата депресия… И всичко това, за да стане сега жертва на едно нагло сребролюбие.

Не. Разбира се, че не! Тези недоразумения ще се изяснят. Животът в Шансон дю Тер ще си продължи, както досега. Джифорд ще си поеме командването, нали той управлява къщата близо шестдесет години.

Ами когато Джифорд вече няма да го има, когато Шелби се премести в Батон Руж, а Серена отново се върне в Чарлстън? Какво ще стане тогава?

— О, не, без мене — Серена отново скочи от стола. Точно тава бе целил Джифорд, да провокира нейната сантименталност.

Сега мислите й се насочиха към другата загадка — Лъки. Несъзнателно Серена тръгна да обикаля стаите, взирайки се в наредбата — какво можеха да й разкажат вещите за него? Беше просто едно упражнение по укрепване на способността й да възприема и на нейната интуиция. Поне Серена се опита да си втълпи, че е така и че в никакъв случай не е само любопитство.

Не намери нищо, което би могло да й разкрие малко повече за Лъки. Само най-необходимите мебели, по някаква случайност старинни. Нищо одухотворено, нищо лично, нищо, което да излиза извън рамките на едно ясно изразено чувство за традиция и ред. Нито книги, нито списания, нито снимки. Нямаше дори и картини по стените. Но това също бе показателно. Този човек се крие. Самата му къща е на скрито място. Всеки личен елемент в къщата е скрит. Нищо не разкриваше човека — поне не повече, отколкото бе строго необходимо.

Защо? Положително не е от природна боязливост. Той прилича по-скоро на човек, който съзнателно е изградил около себе си цял лабиринт от стени. От какво може да се страхува мъж като Лъки? Изглежда толкова силен, толкова самоуверен. И все пак е пълен с противоречия. Прибира осиротели мечета… Застана в нейна защита срещу Джифорд. Взе я в прегръдките си, когато се чувстваше толкова уплашена и жалка…

Серена отвори вратата на бюфета в трапезарията. Само неща, каквито очакваш да намериш в една трапезария. Тя изпъшка разочаровано и се поколеба за миг, преди да отиде в другата стая, която бе наредена още по-пестеливо, оскъдно, като монашеска килия, макар че всяка мебел там бе истински антикварен експонат.

— Открих! — прошепна тя, когато отвори вратата на широкия гардероб, поставен срещу леглото.

Отляво имаше няколко малки отделения, вдясно — закачалка за дрехи. Под нея се намираха няколко дълбоки чекмеджета. Серена погледна бегло дрехите му — джинси, дънки, тениски и някаква обкичена с ордени униформа. Разбира се, униформата бе интересна, но вниманието й бе привлечено от малките лавици в лявата страна.

Бяха пълни със снимки, поставени в рамки. Семейство Дусе през годините. Пожълтяла снимка от сватбата на родителите — красива усмихната двойка, вгледани влюбено един в друг. До нея — една поизбеляла черно-бяла снимка на бащата, поставил ръка около раменете на ухилено момченце с липсващи предни зъби, стиснало в ръце огромна риба. „Лъки — помисли си Серена. — В далечни, по-весели, години…“ Имаше и по-нови снимки на други сладки бебета в дантелени кръщелни роклички, ученици с грейнали личица, бели роклички и прилежно причесани къдрици на първото причастие…

Тези снимки стоплиха сърцето й. Лъки има семейство и го обича. Не би си направил труда да сложи всички тези снимка в рамка, ако не изпитваше обич към своите близки. Но защо се бе отделил от тях? Шелби каза, че родителите му са мили, почтени хора. Дали Лъки не се чувства някакси недостоен за тях? Или има и нещо, което го отделя от семейството му?

Серена докосна снимката на Лъки с баща му и рибата. Погали с върха на пръстите си ухиленото лице на момченцето. Какво бе станало? Какво бе превърнало това момче в опасния, навъсен мъж, който бе сега пред нея?

Серена почувства някакво проникновено, излизащо извън рамките на чисто професионалното любопитство желание да научи нещо повече за този човек. Искаше й се да разкрие тайната на Лъки Дусе, да стигне до съществото, което се криеше зад външността, да го утеши и успокои… Твърде нелепо желание, желание, което надали щеше да й достави някаква радост или удовлетворение, но тя не го отпъди. Застана замислена, изпълнена със съжаление към Лъки, съжаление към самата себе си. Ох, защо не си бе останала в Чарлстън?!

— Мами праща шоколадов кейк и малко бисквити… И две хлебчета, днеска ги пече… Ей, слагам ти ги на масата!

Серена подскочи — сякаш шкафът проговори — и се обърна: десетгодишно, тъничко като пръчка, с къси панталонки и тениска, надписът върху която оповестяваше, че Бро Бридж е световна столица на раците. Момченцето я гледаше смаяно.

— Вие не сте… Ей, Лъки е… Лъки е голям щастливец — завърши неочаквано то.

Като се усети какво е казало, детето почервеня като бейзболната си шапка, обърната с козирката назад. Серена се засмя от облекчение.

— Уплаши ме, знаеш ли? — каза тя и затвори вратата на гардероба. — Лъки излезе. Ще се върне след около половин час. Аз съм Серена Шеридан.

— Уил Гидри.

Момчето пристъпи боязливо крачка напред, канеше се да й подаде ръка, но премисли и само погледна ръката си — не е ли много мръсна. Тъй като се оказа сравнително чиста, то я протегна и погледна Серена боязливо, като че ли ако се докосне до нея, ще го удари електрически ток.

— Радвам се да се запознаем, Уил. — Серена стисна ръката му и я пусна. — Ще почакаш ли да дойде Лъки?

— О, ами… да, окей… — запелтечи момчето, пъхна ръце в джобовете на панталоните си и заби поглед в краката си, преди пак да я погледне ококорен, като че ей сега я вижда за първи път. — Донесох там някои работи. Мами казва, че той все нищо не ще… — То се намръщи и реши да се поправи: — Никога нищо не взема за това, дето пази мрежите ни от бракониерите. Ама мами казва, мога аз поне да му опека нещо вкусно, щото нали живее сам-самичък… — Уил млъкна и отново сгърчи лице, като че някакво устройство следеше всяка негова погрешна дума. — Казвам, че той си живееше самичък, преди вие… Ама вие може изобщо да не сте… Искам да кажа, вие да не сте му… Ох, дявол! Извинете ме…

Серена се взираше в него напрегнато:

— Какво каза? — попита тя тихо, без да се замисля над смутеното заекване на малкия. — Каза, че той гони бракониерите?

Уил провлачи гуменките си по пода, сви рамене и я погледна, като че тя не е с всичкия си.

— Ми да. Точно това прави.

— Но аз мислех, че… — Серена затвори толкова рязко уста, та чак се чу как зъбите й изтракаха.

Бе повярвала онова, което Лъки искаше да й внуши. От самото начало бе приела, че той е човек извън закона — той я бе оставил да си го мисли, дори укрепваше това убеждение при всяка възможност. Изглежда днес всеки се опитваше да я води за носа…

— Големи ядове бяха, знаете ли — подхвана Уил като възрастен и се почеса по острия кокалест лакът. — Тате отиде в Залива да търси работа, а мами и ние, децата, си останахме тука. Бракониерите решили, че могат и да оплячкосват нашите мрежи. Ама Лъки им даде да разберат.

— Лъки… — промълви Серена. Огромният зъл Лъки Дусе. Спасител на осиротели животинчета. Закрилник на беззащитните. Лъки, който не бракониерства, а гони бракониерите…

— Ама е много готин! — грейна Уил от въодушевление. — Страхотен е! — Той сви рамене и целият поруменя. — Вие си го знаете. Не, не искам да кажа, че го знаете… Нали разбирате…

— Да, разбирам — каза Серена, потънала в други мисли. Все още бе прекалено смаяна, за да прояви съчувствие съм смущението на горкото момченце.

Щом Лъки не е бракониер, защо я бе оставил да мисли така за него? И откъде тогава идва тази явна враждебност между него и шефа на резервата? Може би просто не могат да се понасят? Може би Лъки смята, че Пери Дейвис не си гледа добре службата? За тази омраза може да има най-различни причини, съвсем не е задължително всички те да са непременно благородни. Това, че Лъки не е бракониер, съвсем не означава автоматично, че си няма други грехове. Остава си историята с незаконния алкохол, а и тази стая горе, в която не й позволи да влезе…

— Сега вече… аз трябва да си ходя! — Уил открехна вратата и протегна тъничката си ръка към кухнята: — Оставих ви работите ей там.

— Да, благодаря. Лъки положително ще се зарадва! — Най-после Серена се сети за добрите маниери и се усмихна сърдечно: — Довиждане, Уил!

Момчето стана червено като рак, сви рамене и се усмихна смутено:

— Ами… до скоро!

То изтърча през предната врата към кануто, оставено до пристана. Серена излезе на верандата и му махна с ръка за радяла, докато Уил започна да гребе. Пламналото му лице се виждаше и отдалеч. Пубертет. Какъв ад! Серена поклати глава, наполовина развеселено, наполовина съчувствено. Къде ли е бил Лъки на тази възраст?

Като че ли възрастният Лъки не й даваше достатъчно материал за размисъл. Ако не е бракониер, какво е тогава? С какво се занимава? Търгува с незаконен алкохол? Или контрабандира оръжие? Погледът й се спря отново на стълбата, която водеше към забранената стая.

„Това не са неща, които могат да интересуват една красива психиатърка. За самата тебе ще е най-добре да не знаеш нищо за тези неща…“

Беше ли наистина най-добре за нея да не знае нищо за това? Или беше по-безопасно за него?

Преди да има време да размисли, тя беше вече по стълбата. Не можеше да определи дали я води някаква вътрешна потребност да разбере този мъж, или се опита да откри защо Лъки толкова силно я привлича. Стараеше се изобщо да не мисли. Като че собственото й тяло принадлежеше на някакъв друг човек — тя наблюдаваше сякаш отстрани как краката й изкачват стъпало след стъпало, как ръката й се протяга към бравата и я завърта, как отваря вратата…

Беше напълно неподготвена за онова, което се разкри пред очите й. Виж, това вече не бе очаквала, не би могло да го измисли и в най-шантавите си сънища. Серена смяташе, че е подготвена за най-лошото: сандъци с оръжие, наркотици, крадена стока… Очакваше всичко, но не и… красота.

Стаята беше пълна с картини — по стените, до стените, навсякъде картини с маслени бои. В средата на просторното, греещо от багри помещение беше поставен голям статив с още незавършено платно.

Серена пристъпи навътре и се огледа смаяна. За разлика от първия етаж, тук нямаше преградни стени — цялото бе едно-единствено помещение, с прозорци на двата стръмни ската и няколко табакери откъм северната страна на покрива. През жалузите струеше мека светлина и хвърляше дълги златни ивици по пода. До една от стените имаше голяма работна маса, отрупана с кутии, четки за рисуване, туби с боя, скицници, моливи и оплескани с боя парцали. На пода вместо килим бе постлано парче тежък брезент. Миризмата на бои и разтворители тегнеше във въздуха като евтин парфюм.

Ето я, значи, страшната тайна! Художник!…

Серена тръгна покрай прострения брезент и започна да разглежда картините, подпрени по стените. Навсякъде се виждаше блатото — някаква безкрайна плетеница от дървета и мъгли. Човек просто можеше да почувства тишината, това мъчително чувство на очакване… Проникновена, тревожна красота. Спокойствие, заредено с напрежение и… ужасяваща самота. Великолепни картини. Картини, вдъхващи страх.

Серена застана пред една от тях, на която бе нарисувана бяла чапла. Голямата птица изглеждаше незначителна и дребна всред страховитите сиви стволове на кипарисите, тъмните повлекла от вирджински мъх и сребристия дим на утринните мъгли. Имаше чувството, че картината диша, струи, изпълва помещението, за да погълне и самата нея, и всичко. Серена просто усети студената мъгла, миризмата на мочурищата, в ушите й с долавяха далечни птици крясъци…

Всички картини излъчваха същата сила — сила, която превръщаше зрителя в част от блатото и го караше да изпитва страховете на художника.

Това бяха невероятни, изключителни картини.

— О, Лъки! — прошепна тя.

Впечатлението бе толкова болезнено, че Серена затвори очи и захлупи лице в ръцете си.

Ето какво бе искал да избегне той. Тя не е трябвало да надзърне зад фасадата на безочливия грубиян, не защото той се е срамувал от онова, което тази фасада скрива, а защото всичко това е било твърде лично, прекалено интимно, за да го покаже. Той не бе от хората, които излагат на показ най-съкровените си чувства… Всъщност тя бе разбрала това още в самото начало. Но никога не би предположила, че у него има толкова много нежност, толкова болезнени преживявания, толкова копнеж.

Серена обгърна с ръце раменете си, взряна в една от картините — буря, кълбяща се над блатото. Сърдито черно небе и водопади от сиво, зелено и жълто над притихналите води. В очите й избликнаха сълзи.

На няколко пъти вече й бе заявил, че не я иска да се бърка в живота му. С нежелание я взе с лодката, с нежелания я приюти в дома си. Но тя, оправдавайки се с чисто професионално любопитство, все се опитваше да изкара, че има право да разбере доколко този човек е опасен. Непрекъснато бе ровила и подпитвала, нарушавайки едно от основните права на човека — правото на собствена интимна сфера.

Серена се обърна да си тръгне, но направи крачка назад стъписана, ушите й писнаха: на вратата стоеше Лъки и я наблюдаваше. Стоеше напълно спокойно, но тя долови страхотното напрежение, което просто се излъчваше от него. В очите му тлееше огън, готов да се разрази в светкавици.

— Съжалявам! — прошепна Серена. Усети, че цялата трепери. — Не трябваше… Не биваше да го правя.

— Точно така, не биваше — потвърди той с нисък, вибриращ глас.

Лъки се бореше с едва сдържаната си ярост. Това беше негова територия! Тук бе намерил утеха и мир, след като се върна от Централна Америка. Бе прекарал тук часове, потънал в своите платна. Тук се бе борил с пристъпите на лудостта, тук бе воювал срещу демоните, които връхлитаха да го разкъсат. Тези картини… Те бяха неговото откровение, бе вложил в тях най-интимните си чувства, болките, които го държаха в ноктите си, страха, който не можеше да разкаже… Да ги покаже на някого, би означавало да разголи душата си и да я изложи на разтерзание. Не би могъл и да помисли за това. А ето че бе станало.

— Нямах намерение да надзъртам из къщата… — каза Серена глупаво, като че бранейки се от неговия упрек.

— Разбира се, че точно това си правила — пресече я Лъки. Той влезе в ателието и започна да мята кърпи и парцали по картините с неумели, резки движения. — Вие, психолозите, точно това страшно обичате, не е ли така? Да ровичкате в хорските души, да ги чоплите и да разкривате тайните им…

— Исках да се уверя само, че не вършиш нещо незаконно… Имам право да зная с какъв човек съм се свързала.

Дори в собствените й уши това прозвуча предвзето и глупаво.

Лъки гневно се спусна към нея, хвана я за рамото, дръпна я към себе си и я изви така, че да го гледа в очите.

— Никакви права нямаш ти тука! Ти си чужд човек! Това не ти е висшето общество, Шелби! Тук важат моите собствени правила.

„Аз съм отвъд границите на доброто и злото…“

„Хората казват, че е побъркан…“

Серена го гледаше ужасена.

— Аз съм Серена, Лъки — каза тя тихичко. С разтуптяно сърце го наблюдаваше как се опитва да се овладее.

Той спря очи на нея. Мракът в очите му се отдръпна и остави след себе си само ледени тръпки, когато осъзна какво е казал. Лъки се изправи и я пусна рязко. Серена се препъна към триножника и платното, поставено на него, се разклати.

— Зная коя си — каза горчиво той.

Лъки прекара пръсти през косата си и започна да крачи нервно из стаята, като тигър в клетка.

— По дяволите! По дяволите! — повтаряше той между шумните поемания на въздух. Отнеха му всичко: младостта му, вярата му… Бяха му останали само гордостта и неговият съкровен свят, а жената, която сега го гледа с тези очи на изплашена сърна, се кани да му отнеме и тях. Не я иска! Не желае да му се бърка! Не иска да му напомня за миналото! Не я иска да буни кръвта му… — По дяволите!

Серена протегна ръка, за да предпази триножника и себе си. Гледаше как Лъки гневно кръстосва стаята, виждаше как се бори със себе си, за да изплува от мъглата на яростта си. И в този миг целият й страх изчезна. Отстъпи място на нещо много по-силно: желанието да го утеши.

— Не исках да те нараня, Лъки — каза тя тихо. — Ужасно съжалявам! Наистина!

Той изведнъж преустанови яростния си бяг и я изгледа втренчено. Очите му грееха като разтопено злато. На потъмнялото му лице просветна отчаяна усмивка.

— Съжаляваш. Набутваш се в живота ми, в най-интимното ми кътче, въвличаш ме в историите си и нямаш какво друго да кажеш, освен че съжаляваш! Използваш ме и си въобразяваш, че с едно извинение всичко е уредено? Твърде цивилизовано, няма що! Божичко, колко изискано! Типична за двете госпожици Шеридан!

Думите отекваха като глухо биене на тъпан в ушите му. Да можеше да ги улови и да ги върне, би го сторил. Но беше вече късно. Серена срещна погледа му с очи, в които се четеше и въпрос, и разбиране.

— Познаваш ли добре Шелби? — Попита предпазливо, сякаш не желаеше всъщност да научи отговора.

— Достатъчно добре, за да не се оставя на близначката й да ме води за носа!

Изневиделица я бодна ревност. Представи си Лъки и Шелби заедно. Не е възможно! Не искаше да го повярва, но надали й оставаше друго.

— Аз не съм Шелби! — заяви тя и се оттегли зад своята защитна стена от хладна надменност. — Ние изобщо не си приличаме. Съжалявам, ако тя те е наранила с нещо, но аз няма да плащам за нейните грехове, Лъки!

— Забрави го! — изръмжа той. — Всичко отдавна е приключено.

Той видя, че тя се кани да зададе още въпроси, но преди да отвори уста, той се извърна, подхвана отново разходката си и небрежно промени темата, като че ли това събитие не бе съсипало целия му живот.

— Ти какво всъщност очакваше, ma petite?^[1] Контрабандни стоки? Оръжие? Наркотици?

— Та ти сам ми показа, че си бракониер — отвърна Серена без глас. — Защо, Лъки? Защо трябваше да мисля за тебе най-лошото, след като изобщо не си такъв?

„За да седиш настрана от мене. За да не ме нараниш…“

Той притисна длани към слепоочията си, като че искаше да възпре мислите, които като чукове кънтяха в главата му.

Изведнъж той нададе отчаян вик — като някакво уплашено, хванато в капан животно, се втурна към нея. Серена отстъпи назад, но запази равновесие, все още очаквайки неговия отговор. Лъки дойде толкова близо до нея, че почти я докосваше.

— Ти ме гледаш и виждаш какъв съм. Виждаш лошото в мене. Защото наистина съм лош.

— Аз виждам само онова, което ти искаш да видя, а не какъвто си всъщност.

— О, не скъпа! — засмя се той горчиво. — Ти ме видя такъв, какъвто съм.

— Това не е вярно! А какво ще кажеш за това? — Тя посочи с широк жест към полузавършената картина на статива. — Ти не желаеше да видя това. А то не е нещо лошо. Картините ти са прекрасни и вълнуващи, Лъки! Защо не искаше да ги видя? Толкова много ли те разголват?

С гневно ръмжене той се втурна покрай нея, откъсна платното от триножника и го хвърли през стаята като огромна птица. Картината падна върху работната маса, летвичките, с които бе опъната се строшиха и разкъсаха платното.

— Платно и боя! — изрече Лъки задъхан. — Това е всичко. Просто да минава времето. Само не притуряй сега някакви твои измишльотини, мис Шеридан! — Той се приведе отново към нея. — Не търси символи и метафори! Повярвай ми, ако имам желание да те докосна по някакъв начин, това ще е само с ръце! — Лъки грубо я притегли към себе си. — Ето така! Така искам да те докосвам!… — Той шепнеше прегракнало, галеше косата й, гърба й, хълбоците й… Пръстите му се впиваха в плътта й, стискаха, опипваха, без всякаква нежност. — Само така! Само така искам да те докосвам! — Той хвана в шепа гърдите й под тънкия плат на блузата. — Нямам какво повече да ти дам. Повече от мене няма да получиш.

Той се наведе и я целуна бурно.

Ох, трябваше да го отблъсне! Разумът я съветваше да го отблъсне. Разумът й казваше, че Лъки Дусе е човек, затънал в проблеми, все едно дали е бракониер или художник. Човек, който не допуска никого до себе си. Поне в това отношение той не й беше оставил никакви илюзии. Иска само тялото й, само секс. Търси страст, нищо повече. А дори и тази си потребност той признава неохотно, дори гневно. Но тя го желае, и именно това я объркваше. Серена беше достатъчно умна, за да започне връзка с човек, който не допуска никого близо до себе си. Беше твърде интелигентна, а и твърде деликатна, за да бленува за един варварин. Достатъчно ценеше душевното си равновесие, за да се предаде безрезервно.

Трябваше да го отблъсне. Но не го направи. Не можа. Не искаше. Жадуваше той да я докосва, да я целува. Този мъж разбуди в нея нещо, което дори по време на брака й беше останало в дълбока дрямка. Сега то се пробуждаше за живот, заплашваше да я погълне изцяло. Някакво всяващо страх, зашеметяващо чувство, на което тя се предаде без съпротива. Защото здравият й разум, жената у нея, знаеше, че така трябва да бъде.

Жената у нея, която не беше познала истинска страст, сега жадуваше за него. Тя искаше този мъж, този войник с душа на художник. Серена се беше вкопчила в представата, че Лъки е някакъв криминален тип, а ето че не беше така. Той беше човек, терзан от тайнствени страхове. Човек, които криеше своята уязвимост, своята самотност зад сурова, страховита маска. Човек, който се нуждаеше от любов, но никога не би молил за нея.

Серена не го отблъсна. Сля се с него.

Лъки простена безпомощно, когато устните й отвърнаха на целувката му. Не бе искал това… Трябваше да я отблъсне, да я подплаши, да я прогони далеч от своя живот. Но в мига, в който съпротивата й рухна, изчезна и неговият гняв. Копнежът го заля като огромна вълна. Имаше нужда да я докосва, да я вкусва, да я държи в ръцете си. Да потъне в нея и да изчезне.

Безумие беше, много добре го знаеше. Но сладко безумие, на което не можеше да противостои.

Лъки вдигна леко глава и се взря в очите й. Като в огледало той видя там същото объркване, желание и срах от това желание.

— Искам те — промълви той. И с това сякаш събра в една-едничка дума всичките противоречиви и неизречени вълнения. — Искам те, Серена!

— Зная, Лъки…

Думите трептяха тихо, като звук на флейта от устните й, станали още по-алени от неговата целувка. Възелът на косите й се беше отпуснал и кичурите падаха свободно по раменете й. Един слънчев лъч се прокрадна през прозореца и превърна косите й в разтопено злато.

Тази жена беше самото изкушение. Изкушение, на което Лъки не желаеше да се противи повече.

— Миналата нощ се въздържах — предупреди той. — Този път няма да се овладея, скъпа!

Серена почувства възбудата му — слабините му, твърди и пулсиращи, опираха до самия й корем. Разбра, че сега Лъки говори напълно сериозно. Обзе я някакъв примитивен страх. Представи си как ще я вземе, ще я обладае…

Лъки отново впи устни в нейните — търсещ, изучаващ, жаден. Серена обхвана с длани лицето му, полуотворила устните си срещу неговите, за да го посрещне.

Разум и логика бяха парализирани. Серена се остави на своята интуиция. Този мъж я обгърна властно с топлината на своето желание и своята сила. Тя метна ръце около врата му, борейки се за глътчица въздух, когато гърдите й се опряха о канарата на неговия гръден кош.

С една ръка Лъки притегли бедрата й към себе си, а другата му ръка се плъзна по раменете на Серена и потъна в отворената яка на блузката й. Първото копче поддаде под гъвкавите му пръсти, но останалите се разхвърчаха едно след друго по пода. Той целуваше брадичката и врата й, дръпна блузата нагоре и я съблече. Палецът му се плъзна под презрамката на сутиена й, той го повдигна нагоре през раменете й и гърдите й изскочиха от чашките, открити за допира му, за погледа му, за жадните му целувки. Серена извика диво, когато той взе между устните си твърдата пъпка на едната й гръд и я засмука неистово. Ала тя сама зарови пръсти в черната му лъскава коса и го притисна към себе си, като да затисне лумналите в нея пламъци.

Заедно се строполиха върху измачканата ленена покривка. Серена се облегна назад, за да отвръща по-добре на огнените му целувки. Томлението беше непосилно — тези смучещи устни, грапавият език и жадната ръка, обхванала другата й гърда. Ръцете й трескаво галеха широките му плещи, вкопчвайки се в плата на ризата му.

Лъки се освободи от Серена, издърпа ризата напред през главата си и я захвърли настрани, без да откъсва нито за миг очи от Серена. Пламенният му гладен поглед я замайваше. Чак дъхът й секна пред вида на изваяното му като на древна статуя тяло. Някакъв символ на мъжа-животно, гладен, необуздан, подвластен само на любовния нагон.

Той отново я дръпна към себе си и тя простена от желание. Бяха плътно притиснати един до друг, тяло до тяло, жена и мъж, бяла мека кожа до корави, обжарени от слънцето мускули. От този допир по гърба й пробягнаха студени тръпки, виеше й се свят, мислено отдаваща се вече, чакаща да бъде завоювана.

Лъки я целуваше грубо и невъздържано, ръцете му галеха гърба й, притискаха я, плъзгаха се по талията и замряха до копчето на панталона й… Той се свлече на малка купчинка в краката й, последва го късчето коприна и дантелите на бельото й. Лъки шепнеше трескаво нещо в ушите й, докато опитваше с жадна, трепереща ръка голите й хълбоци, кръглите й, съвършено изваяни задни части. Той стискаше, опипваше, грабеше. Другата му ръка се плъзна в гнезденцето от тъмноруси къдрави косъмчета между бедрата й, за да намери топлината на копринената й женственост скрита под тях. Той продължаваше да я залива неудържимо със сладки, мамещи слова, говореше й на език, който тя не разбираше…

Серена напразно се бореше да си поеме дъх, за да прошепне името му. Той продължаваше да я гали все по-настойчиво и необуздано. Бедрата й трескаво се триеха в ръката му — канеха, искаха, молеха…

Лъки вдигна лице и я погледна. Очите й бяха затворени, но устните й се разтваряха все повече. С разпилените си коси тя приличаше на паднал ангел. Нямаше и следа от ледената надменност, която го вбесяваше. Нито помен от острия като бръснач интелект. Беше само жена, която страстно желаеше мъжа, която страстно желаеше него — цялото й тяло беше един зов.

Желанието избухна в Лъки като клада, замъгли съзнанието му, запулсира лудо в слабините му. Никога, през целия си живот не беше желал жена толкова силно. Никога досега. Желаеше я с всяка фибра на тялото си, а тя се отдаваше цяла, тялото й зовеше и молеше да я вземе. Ноздрите на Лъки трептяха като ноздри на жребец, подушил кобилата. Той вдъхваше опияняващата миризма на скъпия парфюм и на мускуса на нейната възбуда.

Сега той се откъсна от Серена и дръпна ципа на джинсите си. Изтръпнала от възбуда, Серена обхвана с ръка огромния фалос, невероятен, страшен, пулсиращ от желание. Тя притисна устни към тялото на Лъки и докосна с език едното зърно на неговите гърди. В този миг Лъки изгуби и последния остатък от самоконтрол. От дълбините на гърдите му се надигна див, животински стон. Той я събори по гръб. Нуждата да влезе, да я обладае сега, в този момент, веднага, беше толкова силна, че той проникна в нея с един-единствен тласък. Серена изкрещя и впи нокти в гърба му. Цялото й тяло трепереше от напрежение.

— О, Боже! — простена Лъки, тласкан от извечния стремеж да проникне, да потъне, да изчезне в нейната мамеща женственост. — Моля те! Искам те! Искам те цялата!… Цялата, докрай! Моля те Серена…

— О, Лъки! — проплака тя. — Не мога. Ти си толкова…

— Ш-т! — прошепна той и нежно докосна с устни слепоочието й. — Отпусни се! Ела! Ела сега… Така… — Гласът му беше ласкав и изкусителен. — Ето, отпусни се, сладка моя. Всичко ще бъде… добре. Точно така… Сладка моя!…

Тя се движеше ритмично заедно с него. Поемаше го все по-дълбоко в себе си, сантиметър по сантиметър, все по-близо до екстаза. Лъки правеше всичко, за да се сдържа, да бъде нежен и предпазлив. Отмахна кичурите от челото й, целуваше я бавно и пламенно и проникваше с усилие все по-дълбоко в нея.

Устните му бяха върху устата й. Той дишаше на пресекулки — костваше му огромно усилие да сдържа тялото си в покой, докато нейното тяло се извиваше призивно под него, за да го поеме.

— Господи! Не знаят ли тия мъже горе в Чарлстън как се обладава една красива жена?!

Серена не отговори. Не можеше. Тя бе отвъд всякакви думи. И какво можеше да каже? Че дори не си спомня името на последния мъж, с който е била в леглото? Толкова категорично го беше изхвърлила от съзнанието си. В този миг съществуваше само Лъки. Лъки, който я галеше, който я целуваше. Тя плъзна ръце по гладките, влажни от пот мускули на гърба му и прокара пръсти в улейчето по гръбнака му. Обхвана твърдите му задни части и го притисна отчаяно към себе си, надигна се насреща му, жадуваща, отдаваща се.

Тежкото му тяло притисна нейното, той започна да се движи — отначало бавно, а след това все по-бързо. Мощните му тласъци я повдигаха цялата. Серена се държеше за него, вкопчила се сякаш в някаква цел, за чието съществувание не бе и подозирала до този миг. Тази безгранична възбуда беше нещо съвсем различно от всичко преживяно досега, тя я влечеше като бесен порой и не й позволяваше нито да мисли, нито да се владее. Беше тревожно, беше страшно и фантастично…

Останала без дъх, понесена от огромна бучаща вълна, Серена се вкопчи в Лъки, като че той бе последната й връзка с този свят. Обви ръце около него, преплела крака над хълбоците му. Все по-силно, все по-парещо и интензивно ярко ставаше това божествено усещане… Изведнъж то избухна и се разпадна на милион бляскави късчета…

— Лъки!

Лъки почувства оргазма й, чу как тя изкрещя името му и почувства, че губи свяст. С един дрезгав вик той се потопи за последен път в нейната сладост, без да осъзнава нищо друго освен неудържимия трепет на тялото й под неговото. Беше толкова сладко, толкова съвършено… Беше божествено. За миг мракът, обгърнал душата му, се стопи и той за първи път от много, много време се почувства чист и спокоен, постигнал единение със самия себе си. Той се вкопчи в това усещане, вкопчи се в Серена, притискаше я, надявайки се сякаш да поеме малко от добротата, която бе намерил у нея.

Бавно, като да излизаше от гъста мъгла, той се върна към действителността. Изпоцапаният с бои брезент под триножника, ивиците светлина, проникващи през жалузите… Жената под него.

Лъки погледна Серена и усети мъчителна болка в гърдите си. Тя беше обърнала глава настрани и плачеше беззвучно, сълзите бликаха изпод гъстите мигли. Беше й причинил болка. Беше я обладал като разгонен елен! Усети колко е тясна, и въпреки това не се овладя и се остави на нагона си… Постъпи с нея като дивак, като животно…

Господи! Колко се беше заричал да не допуска близост с никого и с нищо, а какво направи сега? От дете го бяха възпитавали да се отнася към жените внимателно и почтително. Какъвто и циник да беше станал през последните години, дори само мисълта, че може да малтретира жена, да я насили и да злоупотреби с нея, му беше дълбоко противна. Болеше го заради болката, която бе причинил на Серена, на тази храбра, тази горда Серена, скрита зад маската си от високомерие, зад която се таяха раздиращи нервите страхове… Болеше го повече, отколкото би искал да признае.

С трепереща ръка той отмахна косите от слепоочието й.

— Серена? Серена, съжалявам…

— Не бива да съжаляваш — прошепна тя. — Добре ми е.

— Нараних те. Бях груб. Аз…

— Ох, не! Просто досега не съм изпитвала такова нещо…

Лъки се вцепени. Думите й бавно достигнаха до съзнанието му.

— Никога досега?

Тя го погледна и се засмя неловко.

— Никога. Не съм имала понятие, че може да има такова нещо. Никога не съм била много по секса…

Попадението беше точно. Надали нещо друго би могло да го улучи по-болезнено и по-дълбоко. Да разбере, че е преживяла с него нещо, което не е изпитвала с никой друг мъж преди него, беше напълно невероятно — все едно да му беше признала, че е девствена. Обхвана го някакво собственическо чувство, някаква радост, срещу която този път той не се възпротиви. Серена му принадлежи. Една дълбока, инстинктивно почувствана увереност. Тя е негова.

Лъки усети как желанието отново заявява властно правата си. Обхванат от някакво странно чувство, което сам не можеше да определи, той погледна Серена. Тя вдигна към него тъмните си, сияещи очи, устните й се разтвориха, защото дъхът й изведнъж секна.

— О, ma jolie fille!^[2] — прошепна Лъки и наведе глава, да целуне врата й. — Това може да е било първото ти излитане до седмото небе, но положително не ще бъде единственото…