Тами Хоуг
Див и опасен (20)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТА

— Серена? Ти ли си? — излая Джифорд от дъното на кабинета си.

Серена застана на отворената врата с куфар в ръка.

— Ей, мис Рена! — подвикна Пепър от дълбокото кожено кресло и се ухили. — Колко е хубаво, че сте отново тук!

— Благодаря, Пепър. — Искаше й се да може да каже, че и тя смята за много хубаво, че е отново тук, ала в този момент се чувстваше напълно изчерпана. Жадуваше да се просне на стария персийски килим между двете черни кучета и да спи, да спи две-три седмици.

Кучетата я погледнаха със загрижено изражение. Едното събра сили да пролае веднъж, но след това, видимо уморено от това усилие, се излегна лениво и замижа.

Джифорд се откъсна от сините паусови чертежи върху бюрото си и прекоси стаята, за да я посрещне. Изглеждаше толкова жизнерадостен и предприемчив, толкова оживен и войнствено настроен, както винаги. Хлътналите му бузи бяха розови, очите му светеха. Разрешената му бяла коса издаваше, че пак е ровил час по час с пръсти в косата си.

— Къде се загуби, по дяволите? — нападна я веднага той. — Преди два часа трябваше да си тук. Одил се измъчи да бави вечерята.

— Съжалявам. Полетът ми закъсня.

— Телефони в Чарлстън няма ли? — Очите му я парнаха с познатата подигравка. Гледаше я укоризнено, но все пак грабна куфара от ръката й и тръгна с него по коридора.

Серена едва успяваше да го догонва. Джифорд беше почти на осемдесет, а още работеше из полето. Да не повярва човек!

Той спря пред вратата на стаята й и остави куфара на земята.

— Накара стария човек да се тревожи за тебе. Изплаших се да не съм те прогонил завинаги! — изръмжа той грубо, преди да се изправи и да я погледна в лицето. Острият блясък на очите му бе станал по-мек, сега там се четеше любов и някакво неизречено извинение.

— Не — каза Серена с уморена усмивка. — Не можеш да ме прогониш, стари господинчо. Аз не съм страхливка.

— Дявол да го вземе, наистина не си! — Джифорд я изгледа, въздъхна и изведнъж омекна, сложи набръчканите си, изкривени ръце на раменете й. — Радвам се че си тук, Серена! Знаех, че те притиснах и изнудих, но ти все пак можеше да откажеш. Радвам се, че не го направи!

Серена обви ръце около изпосталялото му, кокалесто тяло и го притисна към себе си. Отношението й към него се бе променило, бе станало по-сложно, но основното си оставаше:

— Обичам те — прошепна тя, след като го пусна.

Джифорд целият пламна и заби очи в краката си. Притесняваше се, не обичаше да се казват тези неща.

— Ти пипна ли го оня едър кейджун? — попита той непринудено.

Въпросът я стресна, свари я неподготвена, за да успее да намери благовиден отговор. Серена поклати глава и също наведе очи — боеше се, че дядо й ще прочете по лицето й твърде много.

— Какво има? Да не би да смяташ, че не е достатъчно добър за тебе само защото не се конти с копринени костюми и не чете „Уолстрийт джърнъл“?

Думите му накараха Серена да вирне брадичка. Тя стрелна гневно с очи Джифорд, преди да усети, че той отново си играе с нея, като че свири на цигулка.

— Много добре знаеш, че не е така, Джиф — отвърна Серена тихо.

— Лъки изпонаправи сума глупости, но е добро момче — заяви Джифорд навъсено.

— Зная. Възможно е дори и той да го забележи един ден. Ала не мога да го принудя да повярва.

— Обичаш ли го?

— Да.

Джифорд сбърчи чело така, че бухналите му вежди отново изписаха онова добре познато „V“, означаващо неодобрение.

— Значи го искаш, ама не можеш да го хванеш.

— Виж, дядо, ние говорим за човешки отношения, а не за лов на едър дивеч — отвърна Серена сухо. — Не мога да изляза в блатото с пушка в ръка и да стрелям в него с упойващи патрони, та да го хвана. Не мога да го примамя и да го накарам да ме обикне. Лъки има да се справя с много неща от своето минало и трябва сам да ги смели. Когато го направи, ако го направи, може би ще разбере колко сме подходящи един за друг.

— Е, надявам се! — челото на Джифорд се поизглади и той потърка с ръка брадата си. — Не бих искал да мисля, че те стоварих на прага му само за да съкруши сърцето ти. Все си представях, че от тази работа може да се пръкнат няколко внученца.

— Джифорд! — възкликна Серена, руменина неволно заля лицето й.

Старият не показа ни капчица разкаяние. Дори не се опита да изглежда смутен, поне от приличие.

— Изглеждаш такава изтъняла и хърбава, като хрътка! — оплака се той, като я изгледа от главата до краката. — Ще помоля Одил да ти стопли вечерята.

Серена поклати глава:

— Не я карай! — каза тя с отсъстващ глас, мисълта й бе някъде другаде. — Ядох в самолета.

— В самолета! Аз и на кучетата си не давам такава храна!

Серена остана загледана в гърба му. Между другото тя бе решила да се прибере у дома, защото смяташе, че сега, след всичко, което се случи, Джифорд ще има нужда от нея. Каква смешка! И съмнение не можеше да има, че той отлично се справя с всичко! Серена би трябвало да се надига на пръсти, ако рече да се мери с него!…

Тя замъкна куфара в стаята, хвърли веднага обувките от краката си, свали изпомачкания си костюм, облече хавлията си и се зае да разопакова, преди да е рухнала от умора.

Захвана се със задачата си методично и машинално. Изглежда напоследък извършваше всички действия механично. Чувстваше се като някакъв автомат, вършеше всичко с явна липса на ентусиазъм. Като логично мислещ, образован човек Серена разбираше, че тази летаргия все някога ще премине. Дотогава не й оставаше нищо друго, освен да се примири с чувството, че се влачи така — ден да мине, друг да дойде. В моменти на философски размишления тя стигаше до заключението, че това състояние ще й помогне да разбира по-добре пациентите си, когато отново има пациенти, естествено.

Замина за Чарлстън, за да уреди неизяснените въпроси, да прехвърли пациентите си на други свои колеги, да продаде жилището и да се сбогува с приятелите си. Всичко това бе направено с минимум усложнения. Утре ще отиде в Лафайет да си потърси помещение за кабинет. Би трябвало да се радва, но не можеше да разбуди в душата си никакво чувство, което да надмогне мъртвилото, което я душеше.

За много кратко време се бяха случили прекалено много неща! Емоциите й прегоряха и направиха късо съединение! Беше просто някакъв защитен механизъм. Всяко едно чувство й причиняваше болка — следователно мозъкът й блокира способността й да се вълнува. Само късно нощем чувствата се завръщаха, когато бе твърде уморена и самотна, за да успява да ги държи далеч от себе си. Тогава те си отмъщаваха с болезнени токови удари, докато се почувстваше още по-изтерзана и съсипана.

 

 

Мина месец откакто кризата в Шанасон дю Тер бе достигнала връхната си точка. Съдебните процеси, все още не бяха насрочени — срещу Мейзън, Уилис и Пере, а също така и срещу Пери Дейвис — оказа се, че фактически той е направил връзката между Мейзън и двамата негодяи. Бурке се бе измъкнал от цялата каша. Не беше доказана никаква връзка между него и извършителите. Шелби бе счетена за виновна в мълчаливо съучастие и получи условна присъда. Тя и децата се преместиха при родителите на Мейзън в Лафайет. Те именно внесоха гаранцията за сина си и се заеха да търсят отдавна забравени приятели и връзки, за да му осигурят най-добрите защитници, които могат да се намерят с пари. Говореше се, че ще се опитат да се мине без присъда, за да се избегне публичният скандал, но това бяха все още само приказки.

Серена бе странно незаинтересувана. Беше й все едно дали ще бъдат осъдени да лежат в затвора, или ще платят само обезщетение. Нищо не можеше да компенсира нито разколебаното доверие, нито изгубените илюзии. Искаше й се час по-скоро всичко да приключи, за да заживее живота си отново.

Джифорд се върна в Шансон дю Тер, държеше се, като че всичко, което се случи, е само някакъв далечен спомен. Зае се с плановете за новата сграда, затъна в работата по плантацията. Пепър и Джеймс Арно сега го бяха запалили за лов на раци — разбра се, че от тях могат да се правят добре пари.

Животът, както винаги, бавно се прибираше в руслото си. Раните зарастваха и само хората, които бяха преминали през този въртоп, още носеха белезите.

Серена сложи последната купчинка бельо в скрина и затвори чекмеджето. Когато се изправи, погледът й попадна на отражението й в огледалото на стената. Колко странно! Изглеждаше си същата както преди. Раните и подутините по лицето й от ужасната нощ в блатото бяха отдавна зараснали, по кожата й нямаше и следа от тях. А тя имаше чувството, че тази съдбоносна глава от живота й е оставила грозни белези по лицето й, които всеки ще види. Навярно белезите бяха някъде вътре в нея, в сърцето й.

Тогава Лъки бе излязъл с помощник-шерифа и така и не се върна повече. Серена бе ядосана, наскърбена, отчаяна. Минаваше й през ума да излезе в разливите да го търси, но накрая се отказа. Сърцето й се късаше при мисълта да се раздели с него, но знаеше, че е погрешно да го насилва. Лъки сам трябва да вземе решението да се върне при нея. Тя не може да го принуди да я обича. Не може да го убеждава да пожелае да бъдат заедно. Той сам трябва да стигне до заключението, че животът му ще е празен без нея. Да проумее, че не може да решава проблемите си, като се крие от света.

Междувременно Серена бе стигнала до мъчителната яснота, че той няма да вземе такива решения. Може би се е излъгала в него. Може би изобщо не я обича… Може би само плътта ги бе тласнала един към друг, а обстоятелствата бяха направили всичко по-интензивно, като във фокуса на някаква лупа. Навярно само тя бе изпитвала нещо повече от обикновена страст. Навярно само тя се чувства сега така самотна и изоставена…

Още докато дърпаше чекмеджето, за да измъкне синята риза, Серена мислено се изруга. Няма що, много умно! Това в никакъв случай не е цяр срещу любовна мъка! Но нейният вътрешен глас бе по-милостив. Този мъдър вътрешен глас й нашепваше, че й трябва време. Нито една от нейните терапии не би могла да промени нещо във факта, че продължава да обича Лъки Дусе, че й липсва, че боледува за него. И консулт от световни специалисти да събере, и те не биха могли да й помогнат. Беше уморена в края на един дълъг и изнурителен ден, копнееше за неговата близост, нуждаеше се от неговото рамо, за да се облегне на него… Серена се подчини на волята на ръцете си — те сами отвориха скрина, извадиха старата дънкова риза от чекмеджето, притиснаха към бузата грубия плат, за да може да вдъхне неговата миризма.

Не минаваше и час, без да помисли за Лъки. Питаше се какво ли прави той сега, добре ли е, все още ли гони бракониери… Непрекъснато си го представяше — застанал прав отзад в пирогата как се плъзга мълчалив из блатото, как седи в ателието си, потънал в размисли пред някоя картина. Без да иска, мисълта й се връщаше отново и отново към него — къде е сега, чувства ли липсата й?…

Той стори онова, което бе счел за правилно и необходимо — бе я напуснал. Каква ирония само! Да я зареже един пропаднал човек! Понякога се ядосваше, като си помислеше как самоволно реши той какво е най-добро за нея. А понякога й ставаше страшно тъжно, задето той си мислеше, че не заслужава любовта й… Имаше мигове, когато Серена си казваше, че може би така действително е най-добре — да погребе любовта си и да продължи да живее живота си. Ала нощем, когато лежеше в леглото и се взираше в тъмното, съвсем не бе убедена, че е така.

Тя притисна ризата към гърдите си, затвори очи и въздъхна — болката проникна през защитната стена, която бе иззидала около сърцето си. През отворената стъклена врата нахлуваха шумовете и ароматите на лятната нощ. С тях я облъхна и споменът за нощта, в която се бяха любили с Лъки тук, в тази стая.

Никой мъж досега не беше събуждал в нея такива чувства. Никой от тях не бе успял да преодолее бариерата от хладно самообладание, за да открие истинската жена в нея. Нямаше никакъв резон. Не бе и мислила, че е възможно да се влюби толкова бързо и толкова дълбоко. Това не се подчиняваше на никаква логика, не се вписваше в никаква позната схема, не можеше да се намери никакъв аналитичен отговор. И все пак бе така! С никой друг мъж не се бе чувствала така жизнена, изпълнена със страст, жадуваща да се слее с една чужда душа. А изпитваше и тъжната увереност, че и за в бъдеще вече никога няма да й се случи да преживее такова нещо.

„За мене ли си се направила толкова хубава, сладка моя?“

Думите долитаха като дим, като мъглата над разливите, носени на крилете на нейните спомени. Серена се взря в огледалото и си представи как Лъки стоеше зад нея, как пламтящите му кехлибарени очи се плъзгаха по тялото й, как бе сложил красивите си силни ръце на раменете й и бе притеглил към себе си…

Тя затвори очи, притисна ризата му към гърдите си и си представи за миг, че е в неговите ръце.

— Серена?

Сърцето й подскочи й тя рязко се обърна към вратата:

— Шелби?

Не можеше да скрие нито изненадата си, нито другите чувства, които избухнаха в нея при вида на сестра й, застанала в рамката на вратата. От онзи паметен ден в кабинета на Джифорд не бяха разменили нито дума. Серена не можа да намери сили да поеме инициативата, а Шелби също не прояви готовност. Серена се бе питала неведнъж докога ли може да продължи това положение. Явно бе, че въпросите й щяха скоро да намерят отговор.

— Може ли да вляза? — попита Шелби официално, като чужд човек.

— Да, разбира се.

Серена скръсти ръце на гърдите си, върху ризата на Лъки.

— Дойдох да си прибера каквото е останало — обясни Шелби, след като влезе и затвори вратата.

Серена не възрази, макар да знаеше, че всички вещи на Шелби и Мейзън отдавна са опаковани и изпратени до семейство Талбът в Лафайет. Явно, сега Шелби правеше най-важната, първа стъпка. Имаше ли някакво значение, че търси да се скрие зад някакъв предлог?

Серена наблюдаваше как сестра й прекоси бавно стаята. Сякаш с десетократно намалена енергия Шелби пооправи една покривчица и намести килнатия абажур. Бе облечена безупречно, както винаги — с импримена пъстра плажна рокля с широко развяваща се пола. Всяко косъмче от тъмнорусата й коса беше на мястото си, легнало послушно в ниския кок на врата й. Странното бе, че Шелби, която беше луда по бижута, сега нямаше никакво украшение. Носеше само годежния си пръстен с диаманта.

Серена я разглеждаш с някакво странно безлично любопитство. Обърканите чувства, които предизвика появата на Шелби, се изпариха и Серена се чувстваше отново празна и износена. Остана само недоверието към мотивите на сестра й.

— Ти все още си ми сърдита — каза Шелби. Думите й прозвучаха така, като че бе засегната и не разбира как така Серена може да е сърдита. Нейните нервни движения и бързите коси погледи издаваха обаче, че се страхува да чуе отговора на Серена.

— Не съм сърдита — Серена се обърна и погледна Шелби в огледалото.

Шелби също вдигна очи и смръщи чело.

— Да, Серена Благородната! — обяви тя горчиво. — Би трябвало да го знам!… „И ни прости греховете, както и ние прощаваме на нашите длъжници…“ Нали така беше?

— Не съм казала, че съм ти простила. Казах само, че не съм сърдита. Не изпитвам гняв, когато мисля за тебе.

— А тогава какво?

Серена помълча малко, обмисляше своя отговор.

— Не зная дали може да бъде назовано. Нещо като тъга, бих казала, но по-друго, много по-мъчително.

Погледите им се срещнаха в огледалото.

— Никога не сме били особено близки като сестри, нали? — каза тъжно Шелби.

Серена поклати глава.

— Не бяхме, наистина.

Шелби пристъпи няколко крачки по-близо, докато застанаха една до друга, без да се докосват, подобни, но не еднакви. Тя също бе вперила поглед в образа на другото й аз в огледалото.

— Как е възможно да изглеждаме почти еднакво, а да сме толкова различни!? — прошепна тя, като че задаваше въпроса на самата себе си.

Серена мълчеше. На това нямаше лесен отговор. Като специалист-психолог тя би могла да изреди сума теории, но като сестра, нито една от тези теории не я задоволяваше. Като сестра тя знаеше само, че тя и Шелби са застанали от двете страни на една пропаст, прекалено широка и дълбока, за да може да се хвърли мост през нея. Възможно е било, навярно, някога, преди много време. Можели са да намерят нещо общо и да се сближат, ала това време бе отминало, и двете го знаеха.

— Бих искала да не се беше объркало така всичко! — В тъмните очи на Шелби блеснаха сълзи.

— Аз също — каза Серена тихо, разбирайки, че двете говорят за различни неща.

Пустотата, която усещаше в гърдите си, изведнъж се изпълни с порой от чувства, ала най-силното от тях — както бе казала на Шелби — беше безкрайна тъга. Да, те двете бяха все още живи, но онова, което бе помежду им, сега бе мъртво, за него жалеше тя сега като за любим човек.

— Наистина, Серена — промълви Шелби, все още взряна в двойния им образ в огледалото, — изглеждаш просто съсипана.

— О, ще се съвзема…

Ще се съвземе, естествено!

— Ами ти?

— И ние се справяме — вирна Шелби брадичка и отстъпи крачка назад. Разстоянието помежду им стана по-голямо, образът на Шелби — по-дребен.

Чак когато Шелби стигна до врата и хвана дръжката на бравата, Серена успя да проговори отново:

— Шелби! Пази се…

Една самотна сълза се търкулна по бузата на сестра й, около устните й трепна измъчена усмивка:

— Ти също!

Серена остана загледана след нея. Имаше чувството, че е изгубила някаква частица от самата себе си, която изобщо не е познавала. След това, уморена до смърт, със сломено сърце, тя се качи на високото старинно легло, сви се на кълбо около ризата на Лъки и направи единственото, което действително умееше да направи напоследък — плака, докато заспа.

 

 

Джифорд се вмъкна тихо в стаята. Остави таблата върху скрина и пристъпи към леглото — да погледа спящата си внучка. Страните й бяха още мокри от сълзи, все още поемаше дъх на пресекулки, като безутешно плакало дете. Стискаше в ръцете си някаква стара синя риза. Изведнъж му заприлича на онова момиченце, което на времето не се разделяше от бебешкото си одеялце…

Джифорд си припомни деня, в който погребаха майка й. Тогава той стана през нощта да нагледа децата, защото Робърт, сломен от мъка, не би се и сетил. Тогава Серена беше застанала върху юрганчето си, все още облечена в черната си кадифена рокличка и белите чорапки, с които я бяха облекли за погребението. Едното й краче си беше още с обувката. Сълзите по бузките на детето не бяха изсъхнали. В ръката си стискаше излинялата стара пелена…

Джифорд си спомняше всичко това, като да беше вчера, макар че именно през изминалата нощ бе премислил всяка изминала година, една по една. Любовта, която бе изпитвал тогава към Серена, не бе намаляла нито на йота. За него нямаше значение, че сега Серена е вече жена и че животът бе направил всичко много по-сложно. Все още всяка нейна болка го караше да страда повече, отколкото неговите собствени болки. Мъката му от това, което направи Шелби, ставаше двойно по-голяма заради болката, която изпитва от това Серена. Страданието, което щеше да й причини Лъки, просто късаше сърцето му.

Джифорд съзнаваше, че самият той години наред я бе натискал и манипулирал, но той бе правил това от обич към нея. Сега не можеше да понася да я гледа как страда. Не би могъл с нищо да промени онова, което се е случило между тях, както не бе могъл да запълни пропастта между Серена и Шелби. Но можеше да се опита да налее малко разум в главата на онзи кейджунски дръвник!… Предвид създалите се обстоятелства това бе дори най-малкото, което би могъл да стори.

 

 

Лъки провери отново въжето, вързано за носа на полупотопената гребна лодка, и тръгна бавно през тинята към брега. Денят бе дяволски горещ. Слънцето жареше гърба му, въпреки че бе мокър от пот. Потта се стичаше от нещо като река. Той сложи чифт стари кожени ръкавици и хвана края на въжето, прехвърлено около дънера на един мощен дъб. Без да обръща внимание на адската жега, той се зае съсредоточено със задачата си.

От седмици вече се занимаваше да вади изхвърлени метални боклуци из разливите на Делтата. Работеше от изгрев до залез слънце, беше извадил вече цели купища ръждясали железа — какво ли не бяха изхвърлили там хората. Стари хладилници, кревати, печки, матраци, велосипеди, автомобилни гуми… Това не търпеше отлагане, беше много сериозна задача — Лъки трябваше да й се посвети изцяло, да се хвърли в работата, която го изморяваше толкова много, че можеше да се надява да поспи поне по няколко часа нощем.

Понякога използваше моторна лебедка, чак след като се окажеше невъзможно да се справи ръчно, само с дърпане. Усилният му труд прогонваше неприятните мисли и правеше така, че болките в мускулите му да доминират над всички останали болки, прогонваше от главата му всички други мисли.

Лъки започна да тегли бавно въжето, напрягаше всичките си сили, забил крака в земята. Лодката се показваше все повече над водата, сантиметър по сантиметър. Капки пот се стичаха в очите му въпреки мократа превръзка на челото. Той се напрегна още повече, кръвта забуча в ушите му.

Чу мотора на лодката чак когато я видя — беше вече почти на самия бряг.

С ъгълчето на окото си Лъки зърна Джифорд Шеридан и изпъшка. Защо не го оставят на мира!? Той хвана отново въжето и натисна с цялото си тяло, погълнат от работата си. Лодката се поразмърда и се приближи още десетина сантиметра към брега.

Моторницата престана рязко де трещи, ала Лъки продължаваше работата си, като че изобщо не бе забелязвал Джифорд Шеридан.

— Имах на времето едно муле, и то можеше да тегли точно така — каза старият, като разтегляше думите. — Но си мисля, че то беше къде-къде по-умно от тебе.

Лъки изпълни целите си дробове с важния въздух, хвана отново въжето и го опъна така, че жилите на врата му с издуха, като че ще се пръснат. Носът на изоставената лодка подскочи напред, когато кърмата се измъкна от тинята. Лъки пусна въжето и преобърна лодката, за да изтече водата от нея.

Джифорд го наблюдаваше търпеливо изпод козирката на старото си ловджийско кепе.

— Ти какво насам? — изръмжа Лъки, без дори да вдигне очи. Извади от лодката една малка котва и я постави на брега. — Мислех, че при тебе вече всичко е наред и нищо не ти липсва, старче.

— Тебе пък какво те е грижа какво имам и какво ми липсва? Всеки знае, че ти се интересуваш само от себе си.

Лъки мълчаливо изгребваше водата от лодката. За какво е всичко това?! Животът му и без това е достатъчно жалък, за да трябва да се разправя сега и с този свадлив старец. Бе сторил за него онова, което трябваше. И баста!

— Ти разби сърцето й — заяви Джифорд лаконично.

Лъки изтръпна. Думите се врязаха като бич в нежна плът. Застанал до хълбок във водата, той бе насочил цялото си внимание към лодката.

— Не съм я карал да се влюбва в мене.

— Не си, ала въпреки това е станало, така ли е? Един Господ знае какво ли намира в тебе! Аз, като те гледам, не виждам нищо освен един опърничав, себичен тип, който е толкова зает със самобичуване, та дори не вижда, че няма за какво повече да се кае. — Джифорд сви рамена и въздъхна, без да откъсва от Лъки нито за миг своите умни тъмни очи. — Зная ли? Може да ти доставя удоволствие да се изтезаваш. Възможно е и да ти е приятно да си представяш как си можел да живееш щастливо с една прекрасна жена, но си се отказал, просто за да се самоизмъчваш. Това вие, католиците, умирате да се правите на мъченици!

Джифорд си говореше и окото му не трепваше от убийствените погледи, които му мяташе Лъки. Старият човек бе седнал силно приведен напред, опрял лакти на бедрата си, провесил огромните си китки между коленете си — като че ли клечеше с въдица, в очакване рибата да клъвне.

Лъки най-безцеремонно му обърна гръб и продължи да тегли лодката, за да я издърпа на сушата. Когато лодката легна на тинята като заседнал в плиткото кит-самоубиец, Лъки отново се обърна към Джифорд.

— Така стана най-добре.

Джифорд изсумтя.

— По-добре кажи „най-лесно“!

— Не е така! — Лъки войнствено пристъпи към металната моторница. — Да не мислиш, че я оставих за удоволствие? Съвсем не! Но какъв живот можех да й предложа? Ставам ли аз за съпруг?

— Надали, докато не се озаптиш! А не вярвам, че това може да стане скоро! — отвърна Джифорд подигравателно. — Виж какво! Сега като нищо мога да се върна и да кажа на Серена, че е идиотка, дето е седнала да реве по цели нощи за тебе!

Попадението беше отлично — по-точно, отколкото Джифорд би могъл да си представи. Защото Лъки бе чул Серена да плаче. Една нощ бе стоял тайно на галерията в Шансон дю Тер, само за да я зърне, да утоли поне малко разяждащия го копнеж. И тогава я видя как лежи свита на леглото и плаче, скрила ръце в ризата, която той й беше дал. Лъки напразно се опитваше да си втълпи, че е действал правилно, че не заслужава нейните сълзи. Ала звукът от риданията й просто съкруши сърцето му.

— Не мога да й дам онова, от което тя има нужда — каза Лъки, вперил очи в обувките си.

— Е, и от какво се нуждае тя според тебе? От пари? От някакво чиновниче за съпруг? Тя сама печели достатъчно. А, ако искаше да вземе някой книжен плъх, отдавна да си го е намерила. Серена има нужда само от твоята любов. И ако ти не намериш начин да й отговориш, наистина си за ожалване, Бог ми е свидетел!

— Тя знае, че я обичам — каза Лъки неохотно.

— Ами върни се тогава!

— Не мога.

Джифорд изруга. Чувстваше, че губи търпение.

— Да те вземат мътните, момче! И защо да не можеш?

Лъки го изгледа продължително и красноречиво. Единият ъгъл на устата му се вдигна в горчива усмивка.

— Имам си съображения.

Старият стисна зъби, по лицето му избиха червени петна, но обузда гнева си.

— Да бе, Лъки! — каза той с дълбока въздишка. — Всъщност ти си си много добре тук самичък. — Джифорд се пресегна към стартера и хвана ръчката. — За Серена не се безпокой! Тя ще се изправи отново на крака. Тя е Шеридан.

Моторът изхърка и затрещя. Джифорд си замина. Лъки остана да гледа след него, кипнал и развълнуван като разпенената вода в дирята на моторницата.

Дори и когато привечер приключи с тежкия си труд и си тръгна за вкъщи, това мъчително чувство още не се бе уталожило. То продължи да го гложди и по-късно, когато към полунощ все още седеше на пода в ателието, вперил очи в картините си. През тези няколко седмици той бе успял да държи донякъде в шах емоциите си — отказваш да ги признае, всячески ги избягваше, направо ги погреба. Ала сега те изплуваха отново на повърхността и заплашваха да го задушат, както нефта, излят в каналите на Делтата. Полепнаха по него, не можеше да се отърси от тях, нищо не помагаше, покри и картината, опъната на триножника.

От седмици не бе рисувал. Надявал се беше и сега да намери в рисуването покой, както когато се върна от Централна Америка. Но хванеше ли четката, за да нанесе мазките по платното, нямаше и помен от онзи покой, който бе намерил за кратко при Серена и който никога вече нямаше да се повтори…

Твърде безрадостна констатация. Утехата, която бе намирал в ателието си, сега не снизхождаваше милостиво към него. Отблъсна любовта, която му даряваше Серена, но това не му донесе мир, а само болка, приела образа на една ужасна, разяждаща самота. Като че ли бяха изтръгнали сърцето му.

Всеки път, когато излезеше с лодката из разливите, го връхлиташе отново и отново споменът за това как Серена, въпреки болезнения си страх от блатото, му се бе доверила и бе тръгнала с него. В къщата му го дебнеха спомени на всяка крачка. Изобщо не спеше нощем в леглото си — не искаше да лежи и да мисли за тялото й, за нежния й допир. Обърнеше ли се му се струваше, че долавя нейния парфюм. Чувстваше навсякъде присъствието й, но не можеше да я докосне да я види, да я вземе в обятията си, за да пропъди тя мрака в душата му.

— Остави ме, Серена, дай ми покой! — прошепна той и бавно се надигна от пода.

Болката му пламна още по-ярко, изгаряше го, заслепяваше го. Лъки се втурна да се разхожда напред-назад пред триножника, стиснал глава в ръцете си. И до припадък да работи, пак не ще може да се освободи от тези мисли — те са се стаили и само дебнат да го измъчват. И до безсъзнание да се напие, те ще разкъсат булото на забравата.

Лъки дръпна гневно незавършената картина от триножника и я запрати с все сила на пода. Летвичките, на които бе опънато платното, се прекършиха като кибритени клечки. Лъки хвърли и тях на пода и залитна като слепец назад.

— Остави ме на мира, Серена!… — Викът му бе отправен към небето. Лъки залитна към работната маса, протегна ръка и помете шишета, буркани и четки с един-единствен мъчителен стон: — Остави ме на мира! Остави ме!

Той тръгна, олюлявайки се, из ателието, превиваше се, като че го болеше нещо. Най-сетне се предаде. Не можеше повече да се бори със собствените си чувства. Бавно се отпусна обратно на пода до платното, точно на мястото, където се бяха любили за първи път. Чувстваше се изоставен, изпразнен от съдържание. Той вдигна лице към тавана и към студената лунна светлина, която се процеждаше през табакерите в покрива. От ъгълчетата на очите му се стичаха сълзи, отиваха към слепоочията и се губеха в косата му.

Не искаше да се влюбва. Търсеше единствено спокойствие. А ето, че сега се чувства толкова самотен, непоносимо сам.

Беше истински ад, а Джифорд бе имал наглостта да му каже, че гледал да му бъде лесно! Серена го бе нарекла страхливец. Беше казала, че той се самосъжалява, че не дава шанс на нейната любов.

Разбира се, че се страхува! От самото начало знаеше, че в края на краищата това ще им причини само страдание. Малко ли мъка бе понесъл в живота си?

Ала ето че сега Серена страдаше, въпреки неговата благородна саможертва. Никога не бе изпитвал такава безнадеждност. Беше много по-страшно от изтезанията, които измисляха Рамос и другите. Защото сега нямаше нито помилване, нито облекчение, нито надежда за освобождение. Серена му липсваше, самото му тяло виеше от болка, че не може да я докосне. Не можеше място да си намери, защото се чувстваше виновен и знаеше, че тя има право.

Наистина е страхливец! Бе се уплашил от това, че може отново да обикне. Бе се уплашил да допусне Серена близо до себе си, изпитваше страх от онова, което тя може да открие у него. А ето че тя видя всичко, изучи го целия — и доброто, и лошото — и въпреки това го обича…

Какъв идиот, Господи! Да се откаже от такава жена! Каква глупост, да се остави на разтерзание!

Няма що, голям благородник! Голям благороден идиот, който подписва като нищо паспорта на жената, която обича. Голям страхлив идиот, който се бои от любовта. Дявол да го вземе! Идиот, който няма какво да й предложи освен самия себе си само защото е свел живота си до просто живуркане!

И сега какво?

Лъки се взря в разкъсаната картина на пода — съсипана и непотребна. Може да я изхвърли. Може и да се опита да я спаси — ще опъне пак платното, ще започне наново картината…

Изведнъж над него се спусна дълбок покой. Най-после намери отговора.

Щом Серена заслужава по-добър човек, значи той трябва да се превърне в този неин по-добър човек. Щом нищо не може да й предложи, ще трябва сам да се промени. Защото не желае да живее без нея. Не бива да става жертва на своето минало! Това минало го бе ограбило достатъчно — отне младостта му, надеждите му, лиши го от семейството му. Няма да позволи да му отнеме сега и Серена!

Настъпи моментът да обърне гръб на миналото си и да събере кураж да направи първата крачка. Имаше да извърви дълъг път, преди да се почувства отново нормален, цялостен, излекуван. Но би ли могъл да измине този път, без да направи първата, най-трудна крачка? Животът му такъв, какъвто е сега, не струва пукната пара!

Лъки бавно се изправи, вдигна смачканото платно и го изглади с ръка.