Тами Хоуг
Див и опасен (16)

ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА

— Търсят ви по телефона, мис Серена — обяви тържествено Одил от вратата на трапезарията.

Шелби престана да се взира безрадостно в кремсупата от раци и вдигна глава:

— Наистина, Одил. Много добре знаете, че по време на ядене не можете…

— Добре, добре! — прекъсна я Серена и бутна бързо стола си съвсем не като истинска дама. — И без това свърших.

Тя пусна салфетката в яденето, което почти не бе докоснала, и се обърна към икономката, към която Шелби продължаваше да мята гневни искри. — Ще се обадя от коридора, Одил. Благодаря!

Щом излезе от трапезарията, Серена се почувства, като че досега са я държали в барокамера. Не й се бе случвало да изпитва такова облекчение от това, че е напуснала една вечеря.

През деня бе водила безкрайно разговори със застрахователния агент и специалистите по пожари, обиколи с тях — за кой ли път вече — руините, останали след пожара. След това прекара няколко часа в кабинета на Джифорд, за да разговаря по телефона със съседни плантации и ферми и да моли да й дадат под наем техни машини. След това трябваше да се ходи в банката и това беше вече капак на неприятностите за деня. На всичко отгоре трябваше да устоява на непредсказуемите промени в настроенията на Шелби и на дипломатичните опити на Мейзън да я придума „все пак да продадат“.

Вечерята обаче сложи венец на всичко. Бе истинско чудо, че изобщо някой от присъстващите можа да преглътне поне залък. Този телефонен разговор се оказа чудесен претекст да се измъкне. Идеше й да разцелува Одил, че я отърва.

Серена застана до масичката с телефона, вдигна слушалката, очаквайки да чуе гласа на някой от съседите, на които се бе обаждала.

— Серена Шеридан. Кажете, моля? Какво мога да направя за вас?

— Май че бъркате нещо — отвърна тих мъжки глас. — Аз мога да направя нещо за вас.

Серена почувства, че настръхва. Ръката й стисна слушалката.

— Кой е?

— Приятел.

Гласът беше глух и дрезгав. В никакъв случай не бе глас на приятел, по-скоро на съвсем непознат човек. Серена потисна плъпналия в нея страх и отвърна колкото се може по-хладнокръвно:

— Вижте какво, или ми кажете името си, или ще затворя.

— Значи не ви интересува забъркан ли е Бурке в пожара?

Сърцето на Серена лудо заби. Тя преглътна трудно.

— Слушам ви.

— Да се срещнем след половин час в края на тръстиковите ниви до реката.

— Не можем ли да направим другояче? — запита тя колебливо. Мисълта да се срещне в здрача с някакъв анонимен тип не бе много привлекателна. — Не можете ли да ми кажете сега каквото знаете?

— Доказателства не се представят по телефона, мадам! — отвърна гласът нетърпеливо. — Кажете направо интересува ли ви или не ви интересува! Мене хич не ме грее дали застрахователната компания ще ви плати или не.

Накрая Серена се съгласи. Ще помоли Арно да я следва на известно разстояние, в случай че възникнат някакви трудности. Не й се щеше да се среща сама с този човек, но не биваше да изпусне възможността да събере доказателства, които ще принудят застрахователната компания да заплати щетите. Съдбата на Шансон дю Тер зависи от тези пари… Сега Серена отговаря за плантацията. Разбира се, че ще стори всичко възможно…

Без да се обади на никого, тя излезе от вкъщи и отиде до дома на Арно. От момиченцето, дъвчещо усилено дъвката си, Серена разбра, че татко й е отишъл в болницата при двамата ранени от експлозията. Серена поблагодари на малката и бавно тръгна към изхода, питайки се какво да прави. Би могла да помоли някой от работниците да я придружи, но ако именно той се окаже някой от помагачите на Бурке? За момент си помисли да не отиде на срещата, но нямаше никакви гаранции, че човекът ще се обади втори път. А щетите трябва да бъдат изплатени. По това няма въпрос! Джифорд не притежава, и част от необходимата сума за построяване на хангара, а за подмяна на изгорелите машини да не говорим…

Всъщност тя нямаше избор. Пое дълбоко дъх, изпъна рамене и тръгна решително към мястото на срещата.

Когато след десетина минути Серена стигна до края на блока с тръстика, никой не я очакваше. Тя запристъпя нервно от крак на крак. Работата не й харесваше. На това място не би се чувствала добре дори и посред бял ден. Блокът не бе много отдалечен от къщата, но нямаше пряка видимост и човек имаше чувството, че е сред самата пустош. Доларовозелените стъбла на захарната тръстика откъм южната страна се издигаха като гъста висока гора, от север ръкавът Байю Ноар се врязваше дълбоко в земите на Шериданови, така че целият този блок бе почти изцяло отделен от останалите. Многобройните върби по брега на ръкава засилваха още повече впечатлението за тотално усамотение.

Дори по обяд Серена не би дошла охотно тук. А сега не бе обяд. Слънцето бе паднало ниско, като огромно огнено кълбо. Скоро щеше да се стъмни, а тя стоеше на края на полския път между тръстиката и черните води на реката, заслушана в тревожното писукане на една блатна яребица, потопена в оранжевата светлина на залеза.

Серена рязко се обърна, затаила дъх, когато във високата тръстика край брега нещо прошумоля. Голям сив рибар се вдигна безшумно като призрак във въздуха и отлетя, изпънал назад дългите си, тънки като клечки крака. Серена си наложи да издиша бавно въздуха от дробовете си. Не беше алигатор. Нито змия.

Ала не беше и човекът, когото очакваше.

Тя бръкна в чантата си, за да напипа сълзотворния спрей. Бившият й съпруг й го бе подарил още когато пое работата в психиатричната клиника. Какъв наивник! Клиниката се намираше в квартал, ползващ се с лоша слава, а Серена трябваше да работи понякога до късно вечер. Пол се боеше за нея, а Серена трябваше да признае, че и тя понякога бе изпитвала страх. Но все пак не беше използвала досега подаръка му. Стисна спрея в чантата си, за да се окуражи. Въпреки че не допускаше, че ще се наложи да се брани.

Вече бе премислила възможността да е някаква клопка, ала бързо отхвърли тази мисъл. Бурке нямаше да е толкова глупав да предприеме каквото и да е толкова скоро след пожара.

И все пак няма да навреди, ако е нащрек.

Серена изпъшка. Продължаваше да се оглежда за змии. Имаше едни такива дълги и черни змии из захарната тръстика, които дебнеха мишки. Не бяха отровни, но хич не й се искаше да настъпи сега някоя. Ала имаше и много други видове — водният мокасин излизаше от реката да ловува нощем, а медната глава владееше горските площи. Само при мисълта за тези влечуги Серена почувства че настръхва, в гърлото й заседна буца.

„Те ще се разбягат от стъпките ми!“ — опита се да се успокои тя, решила да не се поддава на паниката, която я задушаваше.

Къде се бави този проклет тип?!

Шумът от заглушен извънбордов мотор привлече вниманието й. Серена се опита да погледне на север през гъстата завеса на върбите, но не можа да види нищо. Постепенно се бе здрачило, човек можеше да различи само откъслечни цветове и форми.

Кой знае защо си бе въобразила, че човекът ще дойде по същия път, по който бе дошла и тя — пеша през тръстиката. Беше си внушила, че той сигурно е работник в Шансон дю Тер, който определя това място, за да е хем близо до къщата, хем никой да не ги види. И през ум не й бе минало за блатото и за лодка. Сега се прокле, че е била толкова непредпазлива. Кожата й настръхна като на кокошка.

— Ей, Пу, гледай, гледай! — каза Джин Уилис. Усмивка разтегли твърдите му тесни устни, докато разгръщаше тревите и върбовите вейки, за да излезе на поляната.

Пу Пере го следваше по петите като пале. Той опипа светкавично с тъжните си очи всичко наоколо и навири мустак, като че ли иска да души въздуха.

— Това е май мадамата на Лъки Дусе. Приятно ми е да се срещнем, мис Шеридан!

Серена изгледа подозрително двамата мъже и стисна по-здраво тубата със сълзотворния газ в чантата си. Това бяха същите двама, които видя в „Мътънс“. Никога нямаше да забрани онази сцена: Лъки с нож в ръка, едрият червенокос мъжага, който се канеше да скочи върху него, и хилавия дребосък със счупена бутилка в ръка и опасния блясък в очите. Точно на такива човек може да плати, за да подпалят нещо или да свършат някоя друга мръсна работа. Съвсем обаче не приличаха на хора, които могат да предадат някакви сведения, дори и срещу заплащане.

— Колко… колко искате за информацията? — запита направо Серена. Опитваше се да говори хладнокръвно и делово, макар че всичко в нея трепереше.

— Слушаш ли, Пу? — Уилис се приближи все още ухилен. Вървеше тромаво като мечка и изглеждаше силен като мечка.

Погледът на Серена се закова върху ръцете му. Огромни, мръсни, подпухнали лапи с пръсти като саламчета.

— Виждаш ли, Пу — продължи той. — Мадам се натиска да ни даде пари. Хич не помня кога за последен път мадама ми е плащала. При тебе как е?

Пу бе явно озадачен от тази теоретична постановка. Той не продума, ала Серена почувства върху тялото си тежкия му свиреп поглед на разгонен нерез. Той бавно се приближи отдясно, скрил ръце зад гърба си.

— Не искате ли? — запита Серена, за да печели време. Тя се насили да не отстъпи назад и стисна в изпотената си ръка отбранителния спрей. — Пари. Не искате ли пари?

Уилис се ухили — изглеждаше отвратително, навярно и като дете усмивката на този човек е била отблъскваща!… Едната му вежда, дебела и рижа, се вдигна на челото му, докато другата провисна чак до ъгъла на свитата му уста.

— Не, мис Серена. На нас вече ни е платено. Пък и тая работа тука — и той се засмя мазно, — аз и без пари съм готов да я свърша.

Те се приближаваха бавно, застрашително. Серена отстъпи крачка назад. Ужасът я стисна за гърлото.

— Ще ви платя… двойно.

Тя нямаше понятие за какво са им платили, но беше сигурна, че си заслужава да предложи двойно и тройно повече само и само да ги отклони да не го сторят.

Пу хвърли на Уилис кратък поглед, изчаквайки какво ще каже. Уилис се престори, че разсъждава по нейното предложение, сумтеше и въртеше очи. След това поклати глава и отново се засмя:

— Не-е, не ми се вярва да стане — каза той и потърка с широката си длан челюстта си. — Да ви кажа, работата е толкова готина, че с пара не мож я плати. Нали, Пу?

Пу Пере се сепна, като чу името си, едва отлепи поглед от Серена и погледна другаря си.

— Дявол го взел, Уилис! Хайде де! — изцвили той нервно — Не ща да вися тука, докато цъфне онзи копелдак! Ще ни изтрепе.

— Ако имате предвид Лъки, той може да пристигне всеки момент — потвърди Серена. Не беше кой знае каква заплаха, но бе длъжна да опита всичко.

Уилис сам о се засмя и дойде по-близо до нея.

— Давай, давай, гълъбче! Чудесно блъфираш, само дето знам къде е сега Дусе. Седи си у „Мътънс“ с бутилка уиски и с една блондинка, дето може да ожули и месинга от бравата на вратата. Не очакваме посещението му в скоро време. Няма, късмет, горкия! Ще изпусне лудо шоу.

Серена усети остър бодеж в ребрата, като си представи Лъки с друга жена. Разсея се само за миг и точно тогава Джин Уилис я хвана. Пръстите му щракнаха като белезници около китката й.

Серена реагира светкавично — извади сълзотворния газ от чантата си, насочи го в лицето на Уилис и натисна. Той отби атаката й с кратък силен удар, който парализира ръката й до лакътя и изхвърли и спрея, и чантата далеч в храстите. Но все пак закъсня с удара за частица от секундата. Спреят попадна в лявото му око, той пусна Серена, зави като ранен звяр и се олюля назад.

Серена се обърна и побягна. Усети сърцето си в гърлото си. Кръвта бучеше в ушите й. Чувстваше тялото си като чуждо — като на някой друг човек, който не иска да разбере каква опасност я заплашва. Краката й отказваха да тичат достатъчно бързо. Нямаше въздух в дробовете си, за да изкрещи. Препъвайки се, тя бягаше по полския път. Обувките й не ставаха за тичане.

Тя чу как Уилис изпсува и изрева на другия:

— Дръж я! Тичай, дявол те взел!

А след това долови и тежкия тропот на стъпки след себе си.

Да му избяга бе немислимо. Пътят се очертаваше ясно пред нея, като че ли ставаше все по-дълъг и по-дълъг. Никаква постройка не се виждаше. Имаше само две възможности: или да скочи в черната вода, или да се мушне в захарната тръстика. Сети се за черните змии и изтръпна. Но нямаше избор. Стъпките на Пере кънтяха все по-наблизо — тя се стрелна наляво и се шмугна в тръстиката.

Пере я достигна, блъсна я с рамо в гърба, тя политна напред и падна. От тежкия удар цялото й тяло се разтърси. Преследвачът връхлетя отгоре й с такава сила, че й притъмня и тя остана без въздух. Преди Серена изобщо да може да помисли да се брани, мъжът бе забил вече коленете си в плещите й и я бе притиснал към топлата влажна пръст. Той завърза устата й с някаква воняща превръзка за коса и я стегна здраво отзад на тила, без де обръща внимание на кичурите коса, които се оплетоха във възела — болеше я ужасно, дори и като се опитваше да държи главата си неподвижно. В очите й избликнаха сълзи от страх и болка, когато Пере изви ръцете й назад и ги завърза. Буцата в гърлото й я давеше, задушаваше се.

Не бива да плаче! Киселата воняща превръзка върху устата й не й позволяваше не само да говори, но и да диша.

Пере се изправи и я издърпа да стане — хвана я за превръзката като юзда. Завря пръсти зад плата и дръпна рязко, така че откъсна заплелите се във възела снопчета коси. Изправи я да стъпи и я отведе обратно при Уилис.

Великанът се бе поокопитил, но още се превиваше от болки, пристигнал с ръка окото си. Здравото му око я изгледа злобно и изведнъж Серена осъзна, защо на курсовете по самоотбрана във всички случаи препоръчват да се търси контакт и опит за разбирателство, а не агресивност. Каквото и да бе възнамерявал да прави с нея Уилис в началото, сега то бе нищо в сравнение с онова, което сега й готвеше.

Серена се опита да позабави крачките си преди да се е приближила много до него, но Пере я тласна напред и тя политна. Уилис я удари по лицето с гърба на ръката си, тя рухна на колене, разплакана. Почувства в устата си солената кръв.

— Мръсница! — изръмжа той, продължавайки да притиска окото си. — Ще ми платиш за това! Ще ми плащаш дотогава, докато започнеш да се каеш, че си се родила жена!

Серена успя да се превърти и да стане, преди да я ритне. Обувката му я улуци по рамото, а не по слепоочието. Прониза я светкавична болка. Болката експлодира повторно, когато падна тежко на земята, без да може да си помогне с ръце.

— Дай я в лодката! — нареди Уилис и се запъти нататък, разтърквайки окото си.

Пере я хвана отново за импровизираната юзда и я изправи като предмет. Натовариха я в лодка с огромен извънбордов мотор на кърмата. Лодката беше като че специално правена за бракониери, а и беше достатъчно бърза, за да може да се изплъзне на пазачите на резервата или на загадъчния Робин Худ на мочурищата. Беше пълна с капани, рогозки за покриване на вълчи ями, празни бутилки от уиски и смачкани бирени кутии. Над ватерлинията Серена видя няколко дупки — навярно от куршуми. Вонеше на тиня и риба. Пере я накара да седне на нагънатото на пода черно платно, с гръб към стената на лодката — острият ръб се врязваше в гръбнака й. Пу запали мотора и потегли, докато Уилис се опитваше да проплакне с бира сълзотворния газ от окото си.

Страхът, обзел Серена, заплашваше да я парализира напълно. Този страх ставаше все по-силен, струваше й се, че ще полудее. Лодката се отдалечаваше все повече от земите на Шеридан. Серена искаше да изкрещи, но писъците засядаха в гърлото й и заплашваха да я задушат. Нямаше къде да бяга — около тях бяха само черните води на блатото.

Отвеждат я навътре!… Ужасът, който би я връхлетял при тази мисъл във всеки друг случай, сега бе многократно по-голям. Серена знаеше по-добре от всеки друг колко лесно може да изчезне човек в блатото. Докато някой се сети да я търси, тя ще е безвъзвратно изгубена. Уилис и Пере могат да правят с нея каквото пожелаят. Без свидетели. Без някой да чуе писъците й… Изведнъж всичко й се видя по-страшно и от най-ужасните кошмари.

Изпадна в паника. Какви ли заповеди са получили двамата похитители? За какво им е платил Бурке? Да я сплашат, за да се види принудена да продаде? Да я обезвредят, докато сключат сделката?… Да я вземат като заложница и да поискат Шансон дю Тер като откуп? Малко вероятно. Би било твърде рисковано за Бурке и за „Тристар“… Оставаше само една възможност: Бурке иска да я премахне — окончателно.

Това заключение извика нов изблик на страх. Но Серена успя да възпре сълзите си. „Овладей се! Запази присъствие на духа!“ Това бе единствената й надежда — не бива да губи сега ума и дума, трябва да разсъждава трезво, да търси някакво спасение.

С неимоверни усилия Серена потисна страха си, надмогна ужаса — сега не бе време за това. Тук страх няма да помогне. Нито пък има полза да се моли да изникне от някъде някакъв спасител. Лъки няма да скочи най-неочаквано от някое дърво и да я спаси. Той дави мъката си у „Мътънс“, тя е сама самичка. Ако не се спаси сама, те ще я изтезават и ще я убият…

Все още разтреперана, тя се огледа наоколо — да види някаква характерна особеност в околността, някакъв белег — ако се съсредоточи, може би ще успее да запамети пътя и ще може да се върне по него, след като им избяга… Стори й се, че е същият път, по който Лъки я бе завел до Джифорд, но не беше сигурна. С всяка минута ставаше все по-тъмно, все по-трудно се виждаше наоколо. Освен това каналите непрекъснато се разклоняваха, нямаше как да запомни нещо.

Блатото, тъмно и смълчано зад пърпорещия мотор, сякаш настъпваше все по-близо и по-близо. Пере намали газта и предпазливо се провря между няколко кипарисови дървета. Уилис се бе настанил в едно от двете столчета за риболов, поставени в лодката. Не сваляше очи от Серена. Бе престанал да плиска окото си с бира и сега я пиеше от шишето.

Серена усещаше погледа му върху гърдите си. Опита се да се преструва, че не го забелязва, но чувството бе не по-малко упорито от комарите, които кацаха по врата и по лицето й. Беше облякла риза с дълъг ръкав и дълги панталони — знаеше си, че вечер не се излиза от плантацията с голи ръце. Но бе забравила предупреждението на Лъки за парфюма й. След като взе душ, бе сложила няколко капки — просто имаше нужда от нещо женствено за кураж след целия изнурителен ден. Не помисли да отмие миризмата от себе си, преди да излезе от вкъщи.

Уилис се плъзна от трона си и застана на колене върху рогозката пред Серена. Тя го гледаше подозрително. Лявото му око бе почти затворено — изглеждаше още по-отвратително. Беше разлял бира по ризата си — това само засилваше вонята на вкиснато, която се разнасяше около него. Той вдигна ръка, прекара гърба й по брадичката на Серена, като я чукна леко с кокалчетата. В усмивката му имаше нещо змийско.

— Сега, вече ми е ясно защо наричат оня копелдак Лъки^[1] — каза той. — Ти наистина си готино парче.

Серена едва се сдържа да не трепне от докосването му. Страхът й само би предизвикал Уилис. Тя захапа превръзката в устата си и наложи непроницаема — както й се струваше — маска на лицето си.

— И какво му намира мадама като тебе на оня нехранимайко? — продължи да опипва с поглед тялото й Уилис, като че там някъде бе изписан отговорът на въпроса му. Тънките му сухи устни се разтегнаха в лигава усмивка, окото му — само здравото — блесна. — Бас ловя, че дръжката му е като на разплоден жребец! И да му каца на нея такава изискана дама като тебе!… На тоя тип с големия чук! Гледай ти, гледай ти!…

Той се закиска. Изглежда нейното мълчание му действаше възбуждащо, също както биха му подействали и протестите й, навярно.

— Знаеш ли — той продължаваше да гали бузата й, — когато бях горе в Ангола, имах на стената на килията снимка на една руса красавица. И всяка нощ съм си мечтал какво ли ще е да си има човек работа с нея. Досущ като тебе… Само че беше гола.

Той свали ръка от брадичката й, хвана горното копче на бялата й копринена блуза и го откопча с ловко движение на палеца и показалеца. Пареща киселина се надигна в гърлото на Серена, но тя преглътна с каменно лице. Седефените копчета се разкопчаваха едно след друго. Тя захапа мръсната кърпа в устата си, вперила поглед далеч напред. Уилис разгъна блузата й, впил мазни очи в гърдите й.

— Страхотна си! — прошепна той и дойде по-близо до нея. Прокара пръст по дантелата на сутиена й, след това подпъхна пръст в чашката и повтори движението по голата й кожа. — Ще пукна от нетърпение да видя и останалото.

Не бе по силите на Серена да потисне студените тръпки — кожата й настръхна. Мисълта, че този мъж ще я опипва по най-интимните места с гадните си ръце, я изпълни с отвращение и безкраен ужас.

Реакцията й не остана скрита за Уилис. Смехът му прозвуча по-скоро заканително, отколкото весело. Той сграбчи едната й гърда и я стисна до болка.

— Най-добре ще е да не се ежиш, лейди Серена, щото старият Пу и аз добре ще попалуваме, преди да свършим с тебе.

Серена едва не повърна от представите, които тези думи извикаха в съзнанието й. Занимавала се бе неведнъж с пациентки, станали жертва на изнасилване. Бяха й описвали такива гаври, та човек можеше само да се пита има ли Господ! Внезапно в съзнанието й нахлуха спомени за всички ужасии, които бе слушала. Тя се осмели да хвърли поглед през ръба на лодката към мастиленочерните води. По-добре да се удави.

В този миг Пере рязко насочи лодката към някаква падина и изгаси мотора. Виждаше се стръмна пътека. Явно, бяха стигнали до целта. Уилис скочи от лодката, взе хладилната чанта с бирата и се заизкачва към колибата. Остави Серена на своя лакей. Пу бе вперил лепкави очи в разкопчаната й блуза, протегна ръка да я пипне, но гласът на Уилис го сопна:

— Давай, давай да влизаме! Подлудиха ме тия проклети комари!

Колибата изглеждаше необитаема. Беше барака от накатранен картон, вдигната на колове — къща, в каквато Серена си беше представяла, че живее Лъки Дусе, преди да види дома му. За двор пред колибата не можеше да се говори — само кал и плевели, осеяни с боклуци: кутии от бира, бутилки, автомобилни гуми, изхвърлен стар хладилник без врата. Отзад в храсталаците се виждаше допотопна ръждясала кола.

Кола! Значи трябва да има и шосе… Но за какво ще й е това шосе, след като самата тя е без кола. Ще я настигнат точно както стана преди малко… Единствената й надежда е да се скрие някъде в гората.

И ако това е надежда! Посред нощ, с вързани ръце и уста, да пропълзи в блатото, което все още и навява ужас! Прастарите страхове се надигнаха отново в нея, ала новите бяха много по-страшни. На времето в блатото все пак бе оцеляла. Но не би могла да преживее онова, който й готвеха Уилис и Пере.

Уилис беше вече вътре. Пере я поведе през двора — така дърпаше превръзката на тила й, че скубеше жестоко косите й. Беше дребен, на височина почти колкото нея, слаб и хилав. Гърдите му бяха хлътнали, панталоните му висяха — нямаше на какво да се задържат. Положително не е толкова силен като Уилис, но е пъргав. Ако успее да се измъкне от ръцете му, ще трябва да тича много по-бързо от първия път…

Серена тръгна с по-бързи крачки към колибата, така че той вече не я блъскаше, а трябваше да подтичва след нея.

— Нещо много се разбърза, скъпа? — ухили се той и разкри гнусна дупка с гнили, изпотрошени зъби. — И на мене ми се бърза.

Серена рязко спря, изви горната част на тялото си наляво, протегна десния си крак и го спъна. Както се хилеше животински, самозабравил се от надмощието си, Пере се просна в калта между руло ръждясала мрежа за кокошарник и една автомобилна гума.

Серена дори не се обърна да види преследва ли я — всяка секунда беше ценна. Хукна към гората, препъваше се в коренищата. Зави наляво, хукна обратно, пак зави и продължи да тича. Клоните я шибаха през лицето, деряха дрехите й. Черните стволове на дърветата едва се очертаваха в мрака. Блъсна се с рамо в едно дърво и спря за миг, обезумяла от болка. Едва пропълзя до една песимония, не можеше да дойде на себе си. Изведнъж се обадиха всичките болежки по тялото й, разбудени от този последен удар. Китките, завързани на гърба й, бяха изтръпнали, левият лакът, който Уилис бе пернал, за да избие от ръцете й спрея, я болеше непоносимо — дали не е счупен? Болката в рамото от ритника на Уилис пулсираше и неспирно напомняше за себе си. Всяко мускулче я болеше от неестественото положение на ръцете й. Цялото й тяло виеше от болка. Но поне беше жива. Все още.

Мръсната превръзка заглушаваше дъха, който излизаше със свистене от дробовете й. Платът се бе поразхлабил от хватката на Пере, Серена се надяваше, че ще може да се освободи. Притисна буза към дънера и се тръкна по кората, за да свлече превръзката. Не се получи. Тя продължи да натиска отчаян, сантиметър по сантиметър, докато най-после устата й се свободи. Възелът все още бе сплетен с косата й — кърпата остана да виси около врата й като въже за бесене. Серена се наведе и се изплю, за да премахне гадния вкус в устата си, но не успя.

Нещо изшумоля в храстите вдясно от нея. Серена подскочи и впери очи в черния мрак, но не можа да различи нищо. Чу, че нещо се движи не можеше да определи нито какво, нито откъде. Заля я вълна от ужас и отчаяние. Блатото се разбуждаше за своя нощен живот, настъпило бе времето на ловеца и неговата жертва…

— Господи! — прошепна отчаяно тя. — Сега аз съм жертвата.

Жертва, лишена от естествените защитни цветове. Животните в блатото са в по-изгодно положение от нея. С тази бяла риза и жълтеникавия си панталон тя бе прикрита толкова, колкото фар в морето.

Боже! Чу зад себе си стъпки! Насили се и отново хукна. Дали беше Пере или сега му помагаше и Уилис?

Серена отново смени посоката и се хвърли напред. Ако можеше да види нещо! Ако ръцете й не бяха вързани! Ако не я сковаваше този ужасен страх… Ако Лъки беше някъде тук.

Лъки. Дали ще го види отново някога? При създалите се обстоятелства това надали имаше вече някакво значение, но Серена се питаше дали той има изобщо представа колко тя го обича. Питаше се, дали самата тя си е давала по-рано сметка за това. Но когато бягаш, за да спасиш живота си, много неща ти се разкриват в нова светлина. Изведнъж се улови, че мислено се пазари с Бога: „Само ако се измъкна жива, ще се сдобря с Шелби… Ще простя на Джифорд, ще бъде по-щедра, ще се боря за Лъки…“

Но ще може да го види отново само ако успее сега да се измъкне. Трябва да вярва в това! Да не спира! Всичко ще се оправи. Ще бъде в безопасност. Ще арестуват Бурке… Тя ще се срещне с Лъки! Да тича! Не бива да спира! Да се измъкне само!…

Хладният нощен въздух изгаряше дробовете й. Не чуваше вече нищо друго освен собственото си дишане и грохота на сърцето си. Главата й бучеше. Усещаше в носа си влажната тръпчива миризма ма гората. Меката почва потъваше под краката й. Чувстваше се напълно дезориентирана, сякаш витаеше в някакъв нереален свят — между истерията и делириума.

Да може да се добере някак до къщата на Лъки! С неговия радиопредавател може да потърси помощ… Може да вземе неговата пушка… Няма как да стигне до там.

Кракът й се заплете в един оголен корен и тя излетя през глава напред в тъмното. Лицето й плесна в калта, точно до ботуша на Мийн Джин Уилис.