Тами Хоуг
Див и опасен (14)

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

— Палеж?! — ахна Джифорд и на обветреното му, набръчкано лице се изписа тревога. — Това е вече връх на всичко! Накъде отива този свят?! Хората пред нищо нямат респект!

Той остави пушката настрана — точно я бе почистил, с мъчителни усилия се надигна от лежащия стол и започна да крачи напред-назад. Кучетата бяха легнали от двете страни на стола и го гледаха с тъжни очи.

— Това копеле Бурке! Ще накарам да ми поднесат главичката му на сребърен поднос, само да мине цялата тази работа! И неговата глава, и главата на този перко Клифтън Йорк!… — При всяка дума Джифорд забождаше показалеца си във въздуха, за да подчертае още повече заплахите си. — И тази дребна невестулка ще ми твърди, че няма да заплати щетите!…

Серена си спомни изплашения инспектор и изведнъж изпита съжаление към него.

— Мистър Йорк само изпълнява дълга си.

— Дълга си! Фактически той ме обвинява, че съм подпалил собствения си хангар! Господи Боже! Аз ще гладувам, но никога няма да направя нещо толкова долно! Никой от Шеридановци не е сторил през живота си нещо толкова непочтено… Разбира се, с изключение на онези, които са били прогонени от семейството.

— Разбира се — съгласи се Серена сухо. Тя бе застанала пред дядо си, скръстила ръце върху смачканата си розова памучна риза. Полагаше усилие да се държи на краката си, без да се подгънат под нея.

Бурята призори бе превърнала поляната пред колибата в истинско мочурище. Обувките й от телешки бокс не се виждаха в калта. Цялата тази авантюра бе истинска съсипия за обувките й. Ако трябва да остане още малко, може да тръгне и по домашни пантофи.

— Бяха години, когато мъжката чест все още значеше нещо! — говореше гръмогласно Джифорд, все още възбуден от това, че бяха подпалили постройката с всичките му машини. Той стаеше пред Серена, забил крака дълбоко в калта, гледаше я сърдито, като че нейна бе вината, дето моралните устои на обществото са попаднали.

— О, Джиф, той положително не го казва точно за някой от нас — каза Серена. — Важното е, че пожарът е предизвикан умишлено. И докато не се установи кой го е направил, застрахователната компания не може да плати.

Джифорд изсумтя. На челото му падна една бяла къдрица. Очите му искряха от гняв.

— Докато не се установи кой го е направил! И сляп идиот ще се сети кой го е направил. Тук има пръст Бурке. Този мръсен тексасец! Време е най-после да затворят границите ни с тази страна!

— Бурке си има алиби — намеси се Лъки най-неочаквано. — Бил е в „Мътънс“.

Серена се извърна към него като опарена — не успя да скрие изненадата си. Лъки бе опрял мързеливо гръб на дънера на един от големите дъбове, затворил уморените си очи. Приличаше на пантера, която очаква спокойно, опасна и бдяща, да мине някой нищо неподозиращ елен.

— Откъде знаеш?

Той я изгледа с непроницаеми очи. Широките му гърди се повдигаха и спускаха ритмично.

— Защото бях там, скъпа.

Напуснал е леглото й, за да иде в „Москито Мътънс“! Серена вложи всичките си сили, за да не реагира на удара, който той й нанесе. „Не мога да го спра!“ — напомни си тя. Дори и ако сърцето й жадува за нещо повече. Лъки бе ограничил недвусмислено и безапелационно, цялата им връзка само до сексуално удоволствие. Тя бе приела условията и нямаше право нито да се ядосва, нито да се чувства засегната от това, че не я е държал в обятията си цялата нощ.

„Имах да си уреждам една работа!“ — бе казал той. Серена се питаше какви сделки може да върши човек призори. Чудеше се дали не са пак такива „работи“, като последния път — да вдига скандали и да заплашва с нож хората…

— Разбира се, ще има алиби! — излая Джифорд презрително. — Мъже като Бурке си цапат ръцете само докато се издигнат, след това вече доставят друг да им върши работата. Като че е толкова трудно да намериш някой негодник от селото, той да палне клечката. За няколко долара хората днеска са готови на всичко!

— За съжаление, никой нищо не е видял — каза Серена. — Който е да е бил, след първата експлозия се е скрил в суматохата. А на мене и през ум не ми мина да гледам за някаква кола или за някой, който се измъква подозрително.

— А може и изобщо да не се е измъквал — отбеляза спокойно Лъки.

Серена изпъшка и се опита да духне с уста мокрите от пот кичури, полепнали по челото й. Чувстваше, че Лъки я наблюдава, но не отвърна на погледа му. Вече бяха обсъждали всичко това по пътя за насам. Тя отказваше да повярва, че Шелби може да е причинила пожара. Нелепо беше да си я представи как разлива бензин и гласи нещо по машините, за да избухнат. Не бе изключено обаче да е било платено на някого, от Бурке, естествено… А е възможно палежът да няма нищо общо с продажбата. Някой непознат, воден кой знае от какви подбуди, който си е стоял всред останалите хора, докато гасяха пожара…

— Няма никакъв смисъл да си блъскаме главите напразно! — каза най-сетне тя. — Ясно е само едно: нещата постепенно излизат от контрол. Ти трябва да се върнеш, Джиф!

Рошавата бяла вежда на Джифорд отново подскочи нагоре.

— Защо? За да можеш ти да изчезнеш?

Серена дори не мигна. Гледаха се така, очи в очи, докато тя изрече някак предизвикателно:

— За да поемеш своите отговорности.

— Защо смяташ, че аз ще го направя по-добре от тебе? — В гласа му имаше сарказъм. — Велики Боже! Аз се уча от тебе, малката! Не желая да имам нищо общо с цялата работа, аз просто се чупя.

— Престани вече! — изкрещя Серена. Съзнаваше, че е твърде изчерпана, за да се овладее. Дори и при нормални обстоятелства й бе трудно да разговаря с Джиф разумно и трезво. Той точно знаеше как да я манипулира: просто натискаше съответните копчета. Само че сега го правеше с някаква злост, която я вбесяваше още повече… Трябваше да употреби цялата сила на волята си, за да не избухне. — Престани да ме караш да се чувствам гузна, Джиф! Достатъчно дълго се оставих да ме обработваш!

— Така значи? Ти си се прибираш в Чарлстън? — Иронията в тона му просто хапеше. — Оставяш престарелия си дядо самичък, заобиколен с подпалвачи, тежка артилерия и предатели в собствените му редици?

Серена стисна зъби и каза тихо:

— Никъде няма да ида.

Джифорд я изгледа хладно и неотстъпчиво:

— Аз също!

В продължение на няколко секунди те се измерваха с погледи, напрежението нарастваше все повече. Най-сетне вулканът изригна. С един ритник Серена преобърна лежащи стол и изруга така, че кучетата побягнаха и се скриха под колибата.

— Върви по дяволите, ти казвам! — кресна отново тя, свила юмруци. — Как можеш да си толкова упорит, Джиф!

— Семейна черта.

— Само не ми излизай с тия! — Тя насочи към него заплашително пръст. — Не е време за шеги.

— Много добре си давам сметка колко е сериозно — отвърна тихо Джиф. Изведнъж изглеждаше хладнокръвен и разсъдлив. — Съвсем точно зная каква е играта. Питам се само дали ти го знаеш. Мислиш, че съм само един своенравен стар глупак. Мислиш, че запокитвам в хаоса цялото семейство просто от глупост. А аз се боря да спася нещо, което е принадлежало на семейството цели двеста години!

— Като се мушиш из блатото, така ли?

Той поклати глава. В тъмните му очи и в горчиво стиснатата уста се четеше нетърпение и умора.

— Ти не искаш ли да разбереш, или какво? Мили Боже, за мене е важно да спася Шансон дю Тер в момента! Аз искам да продължи да съществува и след моята смърт.

Серена разбираше какво той иска да каже. Сълзи на гняв, на болка, на отчаяние избликнаха в очите й. Съвсем точно знаеше къде се цели той.

— Не можеш да ме върнеш, Джиф! Не можеш да ме принудиш да остана тук!

— Не мога — каза уморено той. — Но мога поне да ти покажа какво ще стане, ако не се върнеш. Мога да сложа всичко в твоите ръце. Да ти дам властта на един Цезар, ти да разполагаш с живот и смъртта. Да решаваш дали една двестагодишна история ще продължи да живее, или ще бъде разпиляна по вятъра. Всичко ще зависи само от тебе, Серена! Ти си тази, която може да продаде това славно минало или да го съхрани!

Най-после картите бяха разкрити. Нямаше повече игрички. Нямаше тайни манипулации. Той сложи всичко в краката й, а тя изпитваше само едно-единствено желание — да се обърне и да побегне…

Серена го гледаше през булото на сълзите и го мразеше, мразеше го в този миг почти толкова, колкото го обичаше. Не можеше да си тръгне. Това би означавало твърде много за нея. Мисълта да го разочарова я ужасяваше. Не искаше той да я смята за страхлив дезертьор.

Като психолог тя бе в състояние да разнищи, да анализира и диагностицира всяка една от тези си мисли, можеше да предпише лечение. Но като внучка, като жена, можеше да направи само едно: да надмогне себе си и да се подчини. Чувстваше се безпомощна и слаба като малко дете. Не бе възможно да застане отстрани и да анализира ситуацията с хладната обективност на външен човек. Да застане на безопасно разстояние и да наблюдава бурята. Защото тя се намираше в окото на бурята и никъде не се виждаше честен път за отстъпление.

— Помисли една минутка по този въпрос — каза Джифорд. Лицето му бе толкова сериозно и строго, като че бе издялано от гранит. — И ела после вътре. Имаме да оправяме още някои неща, преди да си тръгнеш.

Той се обърна, подвикна тихо на кучетата и я остави сама. Серена бе извърнала лице към реката, борейки се напразно със сълзите си. Опита се да насочи цялото си внимание към шума от стъпките и драскането на кучешките лапи по дървените стъпала, към затръшването на двукрилата врата, мелодията от радиото… обаждането на една индигова червеношийка някъде по върховете на дърветата. Обвила конвулсивно ръце около тялото си, Серена се взираше в калната вода и дребните блатни лилии на отсрещния бряг. С мъка посъбра жалките останки от своята самоувереност и се вкопчи в тях, за да се овладее.

Лъки я наблюдаваше. Всичко в него го тласкаше към Серена. Всички чувства, отдавна смятани за мъртви, се бях пробудили за живот през последните дни и сега му причиняваха болка, защото бяха възкръснали още по-раними и по-неудовлетворени. О, той съвсем не бе очарован от това! Токова по-лесно и по-безопасно е изобщо да не чувстваш нищо. Бе недоволен, че емоционалната изолация беше експлодирала. Не му харесваше това, че Серена успя да възкреси чувствата му без всякакво усилие! Но не можеше да я вини и да й се сърди за това. Също както не можеше да й обърне гръб. Беше мъчително да глада как спокойната, самоуверена жена от Чарлстън бе направо разнищена през тези няколко дни — той не можеше да стои и да гледа, без да изпитва симпатия, съчувствие… Нищо друго.

Той се отлепи от ствола на дървото и застана до нея, обгърна я с ръцете си, остави силата си да се прелее в нея, полюшваше я бавно в ритъм на валса, долитащ по радиото.

Серена скри лице в рамото му, стисна очи, за да възпре сълзите. Все пак две сълзи се търколиха по бузата й и попиха в черната риза на Лъки. Изкушението бе страхотно — да се опре, да се изплаче, да прехвърли товара си върху широките му плещи, да го помоли да се заеме с проблемите й така, както бе поел от мисис Гидри ядовете й с бракониерите… Както бе прибрал осиротелите малки миещи мечки. Ала не го направи. Не бе възможно. Той не желаеше да се занимава с нейните проблеми. Той си имаше достатъчно грижи — нито искаше да се набърква, нито желаеше любовта й…

Тази тъжна увереност придаваше на прегръдката им нещо горчиво-сладко. Толкова голяма нужда имаше от някого, на когото да може да се облегне…

Възможно е Лъки да се промени. Възможно е да изпитва към нея повече, отколкото иска да признае. Възможно е когато работата с Шансон дю Тер се изясни, той да я допусне по-близо до себе си и да й позволи да прогони демоните, които го терзаят…

Да, да. Възможно е свинете да се научат да хвърчат.

Не си прави кой знае каква голяма услуга, като се опитва да си внуши, че любовта на една жена е достатъчна, за да поправи всичко. Тя и Лъки са се събрали само по силата на обстоятелствата, удовлетворяват някакви физически потребности и когато всичко това свърши, пътищата им отново ще се разделят, той към мочурищата, а тя…

— Трябва да ида да видя какво още е предвидил Джифорд в своя сценарий за мене — каза Серена и подсмръкна.

Тя се извърна в обятията му, погледна го и отново осъзна безпощадно ясно, че някак си незнайно кога се е влюбила в него. Тази мисъл всеки път, отново и отново я блъсваше като силен удар. Този огромен, навъсен войник с очи на пантера и уста на курва, с тъмна душа и златно сърце бе завладял нещо в нея, което никой мъж преди него не бе притежавал. Колко глупаво, че той изобщо не иска от нея нито да го завладява, нито да го притежава…

От вратата я блъсна ароматът на топли вафли и силно кафе. Докато на двора е бушувала битката на Шеридановци, Пепър явно се е въртял край огнището. Старият негър поздрави Серена с тъжна усмивка и я потупа по рамото.

— Влизайте, влизайте, мис Рена! Като ви гледам, май имате нужда от моето кафенце.

Серена се опита да се усмихне:

— Да можехте да ми го инжектирате, Пепър! Имам чувството, че не съм спала цял месец.

— Ох, мис Рена — въздъхна Пепър и метна гневен поглед към Джифорд, който седеше до олющената пластмасова масичка с някакъв дълъг плик пред себе си.

Серена придърпа тръбния стол и седна на зелената пластмасова възглавничка — всички разпрани и пукнати места бяха грижливо прихванати с лепенки за колети. Джифорд бе седнал на стола до прозореца, откъдето можеше да се види целия двор. Серена се запита дали не е видял как Лъки я прегръща. Но отпъди тази мисъл. Макар че Джифорд все искаше да й създаде такова чувство, тя не беше вече на шестнадесет и не беше под негова опека. Ако реши да има връзка с някой мъж, който прилича на пират, а и се държи като пират, то това си е лично нейна работа…

Тя се огледа в стаичката, докато Лъки също си взе стол и измъкна цигара от джоба на ризата си. В дъното Пепър продължаваше безконечното си весело бръщолевене за лова на раци, за новите мрежи… Междувременно той бързо нареди чашките за кафе и донесе голямата стара емайлирана кана.

Кучетата се бяха изтегнали като изтривалки по пода и само следяха Серена с тъжни очи. Мебелите изглеждаха просто случайно наместени между кучетата — изтърбушени кресла, от които се подаваха пружините, тръбни, започнали да ръждясват столове. Стените бяха абсолютно голи, като се изключат няколко чифта еленови рога и някаква претенциозна стойка за пушки, направена от предните крака на елен.

Колибата, с нейните стени от насмолен картон, с протрития линолеум на пода и липсата на всякакъв уют винаги бе извиквала у Серена представата за затворническа килия. През последните двадесет и пет години тук нищо не се бе променило. Все същият под, същите мебели, същите праисторически кухненски съдове, добре познатите стари кутии, наредени по единствената лавица, над единствения нисък долап. Същото заоблено черно радио, което като че не знаеше нищо друго освен все същите местни мелодии и рекламите за препарати за растителна защита. Дори подправките за ястията като че си бяха от онова време.

Джифорд почука с плика по плота на масата и отклони по този начин погледа на Лъки от полупразното шише с ром. Пликът в ръцете му бе обикновен бял канцеларски плик за документи. На горния ляв ъгъл бе отбелязан с черни печатни букви адресът на изпращача: „Ламар Канфийлд, Екс. адвокат“.

— Това е за тебе.

— Какво е? — попита Серена подозрително. Нямаше желание дори да го докосне. Стигаха й вече толкова неприятни изненади.

Джифорд й подаде плика през масата:

— Сама виж. Хайде.

Серена местеше поглед от дядо си към Лъки, който също погледна мрачно стария човек, а след това и към плика. С чувството, че прави някаква безвъзвратна стъпка, Серена взе плика и извади от вътре сгънатия плик. В сравнение с огромното си значение документът бе смешно кратък. Беше генерално пълномощно за цялото имущество на Джифорд, включително и за Шансон дю Тер. Върху пунктираните линии на края вече стояха подписите на Ламар и Джифорд, нотариално заверени преди повече от три седмици. Липсваше само подписът на Серена, за да бъде валидно.

Серена се взираше в листа, имаше чувството, че злоупотребяват с нея, че я използват. Всичко бе в ръцете й — разполагаше със семейния дом, който всъщност никога не бе напускала истински. Първият й импулс бе да захвърли документа в лицето на Джифорд. Не го направи. Вместо това тя сгъна педантично листа и го постави обратно в плика. Взе го и без да каже нито думичка, стана и излезе.

— Защо не я понатисна още малко, Джифорд? — обади се Лъки саркастично. — Та да погледаме поне как ще се строши пред очите ни!

— Ще издържи тя! — заяви Джифорд с вирната брадичка. — Тя е Шеридан.

— Сестра й също е Шеридан.

Старият изпръхтя, извърна очи и вдигна машинално ръка, потънал в размисъл, да погали едно от кучетата, което го гледаше умолително.

Пепър зацъка се език, за да изрази неодобрение, и се отпусна на стола, който Серена бе освободила.

— Хич не е чудно що не иска да остане, като я тормозиш така! И аз ще взема да запраша за Чарлстън, честно ти казвам.

Джифорд изгледа яростно приятеля си.

— Защо не го направиш?

— Щото ако аз се махна, няма да има тук никой освен Одил да ти слуша мърморенето. А тя няма да ти цепи басма и сигурно ще вземе да те убие! Затова.

— Умник!

С кратко, енергично движение Лъки смачка цигарата си в синия ламаринен пепелник на масата, бутна стола си назад и стана.

— Цялата тази игра не ми харесва, старче! — каза той тихо и напрегнато. Реакцията му бе чисто инстинктивна, самият той го съзнаваше, а не рационална. Серена бе наскърбена и разтревожена, това вече бе сигнал за дремещите в него инстинкти на закрилник. Не му беше приятно да се набърква, но не можеше нищо да промени.

— Направих онова, което трябваше — каза Джифорд.

— Без дори да благоволиш да помислиш как ще се чувства Серена, нали?

Джифорд се взря в него със замислени очи:

— Ти откога така си се загрижил за чувствата на другите?

Лъки не отговори. Някъде дълбоко в гърдите му лежеше скрит отговорът, но той не искаше да го изрече, нито дори да го осъзнае. Само изгледа Джифорд продължително и гневно, а после бързо излезе навън.

Серена бе седнала на стълбата, вгледана към реката. Бе стиснала под мишница прословутия плик. Изглеждаше бледна и измъчена, тъмните кръгове под очите й бяха в крещящо противоречие с младежката, дръзка „конска опашка“, в която бе вдигнала косите си. Лъки обгърна с ръка раменете й и я притегли към себе си.

— Не искам още да тръгваме — каза тя тихо.

— Не мога да те обвиня за това, скъпа — промълви Лъки, като погали рамото й.

— Можем ли да идем у тебе?

— Да, стига да искаш.

— Имам нужда от малко спокойствие.

Тя затвори очи и скри глава в рамото му. И отново той изпита онова странно чувство, онова пробождане в гърдите му…

— Ще те отведа, mon petit coeur^[1] — каза той тихо и я поведе надолу по стъпалата към пирогата.

Откъм Залива се кълбяха нови буреносни облаци. Натежали и черни, те се търкаляха като цветни валма на север, следвани от тътена на далечни гръмотевици. Пирогата се плъзна до малкия пристан. Всеки миг щеше да завали.

„Не, няма да завали, а просто ще се излее!“ — помисли Серена, като погледна отново тревожното небе. А веднага след това може да грейне слънце и да изсуши всичко. Тук времето бе винаги непостоянно, то допринасяше твърде много за този праисторически облик на блатото.

Сега, докато оловните облаци завладяваха небето, тишината на блатото бе легнала върху тях като тежка, задушаваща покривка. Дърветата бяха престанали да шумят. Птица не се чуваше.

Дъждът заплиска още докато прекосяваха тичешком поляната. Преди да стигнат до къщата, той вече се лееше по ламаринения покрив и пръскаше през отворените прозорци. Серена се втурна да ги затваря, но Лъки я спря.

— Нека вали — каза той и я потегли към леглото.

— Ами пода?

— Това е кипарисова дъска. Нищо й няма.

Разсъблякоха се, спокойно и бавно, вслушвайки се в тътена на бурята. Дъждът продължаваше да плющи, през прозореца повяваше хладен, влажен бриз.

— Имам нужда от тебе — прошепна Серена. Бе отметнала глава назад, затворила очи, за да избяга от умората и вътрешния смут, който бушуваше в нея като вирус. Имаше нужда от Лъки, за да забрави всичко това, макар и за кратко. Искаше да се хвърли и да изчезне в прекрасното чувство да му принадлежи, дори това да е временно и преходно.

— Тук съм — каза той и освободи косата й от шнолата.

Серена въздъхна, когато той зарови пръсти в тежките й копринени коси и ги остави да се разпилеят по голите й рамене. Тя се вдигна на пръсти и на свой ред развърза кожения ремък, с който бе завързана косата му, за да освободи твърдите къдрави кичури. Той я държеше в ръцете си, притискаше я към себе си, целуваше я продължително и страстно.

— Viens ici, cherie!^[2] — прошепна Лъки, заобиколи леглото и й подаде ръка.

Серена го гледаше като хипнотизирана. Изглеждаше див и опасен, но тя протегна ръка и хвана неговата. Така, хваната за ръката му, тя се отпусна на леглото и потъна в прегръдките му.

Любиха се бавно, докато дъждът навън се изливаше като из ведро. Лъки пое управлението — Серена трябваше само да се отпусне назад и да се наслаждава. Целувките му ставаха все по-продължителни и горещи — целувки, които спираха дъха й и я подлудяваха. Милувката му премина като полъх по цялото й тяло — от гърдите към корема, бедрата, коленете, жадно и сластно.

Най-сетне той я подхвана с длани като скъпоценна чаша и впи устни в топлата врага между краката й, ставаше все по-настойчив, търсещ и намиращ нейната женственост. Някакво безумно блаженство избликна в нея, набра сили като буреносните пориви на вятъра, вдигна я и я понесе надалеч, където бяха само тя и Лъки, само те и този божествен огън, изгарящ и двамата, огънят, който избухна диво в нея и я изпепели…

Вълните на насладата все още не бяха стихнали, когато Лъки плъзна тялото си върху нейното, като милувка. Тя изкрещя, когато той я облада, не от болка, в някакъв екстаз. Цялото й тяло затрептя от напрежение, мускулите й го обхванаха, за да го задържат, за да се насладят, за да му дадат наслада.

Лъки притисна устни към нейните и издаде дълбок, протяжен стон — цялата му уста носеше нейната миризма, призивна и упойваща. Старото легло заскърца в ритъма на неговите движения. Гръмотевици избухваха над главите им, дъждът барабанеше по ламаринения покрив, ала всичко това нямаше значение. Нищо друго нямаше значение — Шансон дю Тер, миналото, настоящето вече не означаваха нищо.

Единствената мисъл на Лъки се наричаше Серена — толкова топла, толкова мека, толкова покорна, прилепнала като ръкавица около фалоса му, като че да го задържи в своите дълбини, за да не го пусне никога. Единствената му мисъл бе как да й достави удоволствие, как сам да утоли жаждата си от този извор на наслада.

Лъки се движеше в нея и бавно и нежно, въздържайки се да достигне върха на удоволствието. Тялото й отвръщаше на неговия ритъм, дъхът й ставаше все по-учестен. Лъки пъхна ръка между двете им слети тела и палецът му намери онази малка пъпка на сладострастното цвете, готово да разцъфне. Серена изкрещя името му, вълната на екстаза й повлече и него със себе си. Тялото му потрепери и се изпъна като струна, преди да се излее в нея. Той я притискаше здраво в ръцете си.

Когато мускулите му се отпуснаха, той се извърна леко настрани, трепетен от благодарност. Чувстваше се изтощен физически. Но беше изтощен и емоционално от тази непрекъсната борба между чувствата си и усилието да ги потиска. Той отново притисна Серена към себе си, питайки се дали тя долавя неудържимия трепет на цялото си тяло.

Бурята навън се бе уморила. Гръмотевиците тътнеха далеч на север, бе останало само тихото ромолене на дъжда. И тук, в стаята, бурята на страстта бе утихнала. Серена лежеше в ръцете на Лъки, изнурена и твърде уморена, за да се бори с тревогите си, които бе забравила напълно, докато се любеха — вълненията с решителната атака на Джифорд, натиска, който той бе упражнил, колебанията и съмненията за по-нататъшните й действия, раздвоението между собствените й цели и лоялността към фамилията… спомена за пожара и последиците от него. Лъки — точно както бе обещал — й бе дарил кратка забрава, а ето че сега всичко се връщаше с цялата си опустошителна тежест.

Сълзите рукнаха изведнъж, като пролетен дъжд. Тя ги остави да текат, без да се крие или да търси извинение за плача си. Лъки я държеше здраво в ръцете си, галеше косата й, плъзгаше нежно устни по слепоочието й. Той й шепнеше тихичко думи на утеха, някакви странни галени френски думи — гласът му също я галеше като ръката му. Беше точно това, от което се нуждаеше в момента: спокойствие и разбиране. Закрила. Нежност и утеха. Упование, извиращо от мълчаливо разбиране. Съчувствие, поднесено от сродна душа.

Тази мисъл прободе болезнено сърцето й. И всичко, всичко това беше временно, само някаква частица от живота й, която не се поместваше в общата картина. Като оранжерийно цвете, разцъфнало през нощта… Сякаш чувствата й са изникнали във фокуса на лупа, събрала слънчевите лъчи. Серена се питаше, дали и връзката им ще отмре така бързо, както бе избуяла…

Знаеше отговора. В очите й бликнаха нови сълзи. Изобщо не биваше да започва тази връзка! А беше вече твърде късно, за да може да промени нещо. Също както изобщо не можеше да промени онова, което изпитва към него, въпреки че то ще й донесе навярно само страдания.

Серена въздъхна като обречена и прошепна, свила глава в шията му:

— Обичам те.

Кинжалът на тези думи прободе Лъки право в сърцето. Ръката му замръзна върху главата й. Той целият се наежи, алармиран.

— Не го прави — каза той машинално.

Серена седна в леглото, издърпа покривката върху гърдите си и го изгледа. Лицето й бе не по-малко безизразно от неговото.

— Какво да не правя? Да не те обичам или да не го казвам?

Лъки поклати глава, надигна се от леглото и нахлузи джинсите си.

— И двете — каза той и дръпна ципа си. — Не го казвай. И не го мисли.

Серена го гледаше как кръстосва стаята като тигър. Изпънатите му широки рамене и темпото му показваха колко зле се чувства. Бе навел глава, косата падаше върху лицето му.

— И защо не? — запита тя подчертано хладно.

Той я погледна изпод вежди:

— Защото не е така! Ти не можеш да ме обичаш. Не ме познаваш. Това тука — и той посочи леглото — е просто секс.

— За мене не е.

Лъки се извърна рязко. Лицето му бе навъсено, погледът измъчен.

— А за мене е! — сряза я той и пристъпи гневно към леглото. — Искаш ли да ти кажа нещо? Добре, чуй го! Ти си фантастична в кревата, но не търси нещо повече от това!

Болката я зашемети. Търсеше си го и си го получи! Нали сама прие да е така? Ала това не смекчаваше болката. Не помагаше дори и изражението на Лъки, който видимо се разкъсваше от противоречиви чувства. Това бе последната му отбранителна линия, тук кой щеше да се сражава със зъби и нокти, до край. Той просто не искаше да признае, че между тях може да има нещо повече. А той много добре знаеше, че е така. Боеше се, че позволяваше тя да надзърне зад бронята му, не позволяваше да се докосне до него.

— Това е само секс! — повтори той полугласно и отново се втурна нервно в своята разходка.

— Не го вярвам.

— Не ме интересува.

— След като не те интересува, защо се гневиш толкова, когато казвам, че те обичам?

Той остана като вкопан и й хвърли поглед, който би накарал да замръзне кръвта на повечето мъже.

— Стига с твоите психоложки трикчета, Серена!

Тя не възрази, само сви рамене и вирна брадичка. Ако има поне мъничко разум, ще смени темата. Но, ако имаше поне мъничко разум, още при Готие нямаше да се качи в лодката му.

— Обичам те. Така го чувствам. Трябва да го кажа. Не разбирам защо толкова се ядосваш — опита се да се защити тя.

Лъки изфуча:

— Не, разбира се, но очакваш да го кажа.

Серена го погледна. Изведнъж сякаш камък легна на гърдите й.

— Не. Не съм очаквала.

Той изруга нещо на своя френски и застана до прозореца.

— Не мога да ти дам онова, което искаш, Серена — каза той, като че не бе чул отговора й. — Не ми е останало нищо за даване.

— О, мисля, че имаш предостатъчно! Само че не се осмеляваш да го покажеш.

— Не. — Той говореше сякаш на дъжда навън. — Нямам. Всичко е свършено. Изгубено. Не съм мъжът, който ти трябва.

— Та какво знаеш ти за мъжа, който ми трябва?

— Зная, че не съм аз.

— Ами ако се заблуждаваш?

Лъки се спусна към нея. Цялата му болка, цялото му отчаяние, целият му гняв експлодираха в един-единствен вик:

— Какво знаеш ти за мене?! Нищо! Нищо! Измайстори си някакъв измислен човек, набеди ме, че съм герой, когато аз изобщо не съм! Нищо не съм! Само човек, който се бори конвулсивно с полудяването. Просто един обучен убиец, който може всеки миг да изчезне. В мене няма нищо! Нищичко, освен кошмари. Това ли желаеш да получиш? Това ли е мъжът, който ти трябва?

Той се приближи полуприведен към леглото, с разширени очи и трепкащи ноздри, докато срещна очите на Серена:

— Ето, гледай, докторке! Искаш ли да видиш как изглежда мъжът, който си си въобразила, че обичаш? Искаш ли да откриеш какво се крие вътре в него? Лежах цяла година в един затвор в Централна Америка. Командирът ми ме подреди, защото бях надушил мръсотиите му. Бяхме малко поделение, нали си чувала, онези малки „излети“, за които правителството не говори много-много. На семейството ми бе казано, че съм загинал при злополука. Цяла година седях в една мръсна, гъмжаща от плъхове килия, в абсолютен мрак! Изкарваха ме оттам само за да ме изтезават… Е, доктор Шеридан, знаете ли какво става тогава с човека? Знаете ли какво остава от него? — Лъки се изправи и отстъпи крачка назад. — Нищо. Нищо! Не мога нищо да ти дам. Живя колкото за себе си. Така трябва да бъде. Не искам нито помощта ти, нито любовта ти! Единственото, което ти поисках, бе тялото ти.

Той се обърна и отиде отново до прозореца. Чувстваше се изчерпан и празен.

Серена остана за миг седнала, в ушите й звучаха думите му, изпитваше ужасна мъка — не за себе си, а за Лъки, за онзи чувствителен младеж, който обича семейството си, за студента, за художника, чийто живот е бил съсипан, методично и безвъзвратно. Изпитваше жалост към човека, в който той се бе превърнал — този измъчен, наплашен, самотен, озлобен човек. Как би искала да го утеши! Но знаеше, че той ще я отблъсне.

— След като искаше да те смятам за безсърдечен негодник, би трябвало да ме оставиш още първата нощ пред вратата на Джифорд — опита се да каже тя. Наистина й се искаше да бе станало така.

— Именно — изсумтя Лъки презрително. — Трябваше да те оставя там. Но не ми казвай, че съм се опитвал да те залъгвам с нещо. От самото начало ти казах какво искам от тебе. Единствено.

— Да, каза го.

И от самото начало това бе чиста лъжа. Страстта, желанието и похотта бяха взели връх, но все пак нито за миг не беше само секс. Нито за миг!

— Така че си задръж красивите словца за себе си! — изръмжа Лъки. — Не желая да ги слушам! Нямам нужда от любовта ти!

Серена изпита желание да се разреве на глас. Не познаваше мъж, който да се нуждае по-силно от любовта й. Лъки се криеше от хората, от света. Бе се сврял в самотата на блатото, за да ближе раните си, да ги цери. Ала те не зарастваха. Все още зееха открити и той все повече се оттегляше в някаква вътрешна емиграция… Беше наистина глупаво от нейна страна, че реши да му помага. Жената у нея копнееше да бъде онази, Единствената, която ще го спаси. Ала психологът добре знаеше, че от това нищо няма да излезе… А знаеше също и защо. Колко слаба да беше тази мъничка утеха.

Серена нямаше сили да се бори с очевидното. Притегляйки всички обстоятелства, тя виждаше, че е най-добре да сложи край, моментално! Всяко допълнително усилие би представлявало сизифовски труд. Със същия успех би могла да се опитва да разбие с глава стената…

А нямаше вече с мисъл и да продължава сексуалната връзка помежду им, дори ако Серена се примиреше с такива отношения. Не й ли бяха достатъчно другите ядове? Най-добре е да класира случая в раздел „Неподходящо място, неподходящо време, неподходящ мъж“.

Докато прибираше дрехите си, тя поглеждаше към Лъки, все още застанал до прозореца. Защо все пак този „неподходящ мъж“ й бе паснал толкова добре?!

Лъки се обърна и я погледна, окъпаното му в сребриста светлина и дълбока сянка лице приличаше на портрет.

— И сега какво правим?

Серена престана да закопчава блузата си, претегли светкавично всички възможности и реши да отговори на този въпрос по възможно най-простия начин:

— Тръгваме за Шансон дю Тер.